Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XXXI. ИТАЛИЯ. СИНДБАД МОРЯКА

Към началото на 1838 година във Флоренция се намираха двама младежи от най-елегантното парижко общество — виконт Албер дьо Морсер и барон Франц д’Епине. Бяха се уговорили да прекарат тазгодишния карнавал в Рим, дето Франц, който живееше в Италия почти от четири години, щеше да служи за водач на Албер.

Но тъй като не е лесно да се прекара карнавал в Рим, особено когато човек държи да не нощува на пиаца дел Пополо или на кампо Вачино, те писаха на господин Пастрини, собственик на хотел „Лондон“, който се намира на Испанския площад, да им запази удобни стаи.

Господин Пастрини отговори, че може да им предложи само две стаи и един кабинет al second o piano[1] срещу скромната цена от един луидор[2] на ден. Двамата младежи се съгласиха; после, за да използува времето, което му оставаше, Албер замина за Неапол. Франц остана във Флоренция.

След като се порадва на живота в града на Медичите, след като се разходи из рая на увеселителните заведения, след като бе приет от щедрите домакини, чрез които се проявява флорентинското гостоприемство, хрумна му, тъй като бе видял вече Корсика, люлка на Бонапарт, да види и остров Елба, великата кратковременна спирка на Наполеон.

И така, една вечер той откачи една баркета[3] от желязната халка, която я бе приковала към ливорнското пристанище, легна на дъното, завит в плаща си, и каза на лодкарите само две думи:

— На Елба!

Лодката напусна пристанището, както морска птица излита от гнездото си, и на другия ден свали Франц на Порто Ферайо.

Франц изброди императорския остров по всички пътеки, запазили следи от стъпките на великана, и отплава от Марчиана.

Два часа по-късно слезе на Пианоза, гдето, както го уверяваха, имало безбройни ята червени яребици.

Ловът беше лош. Франц едва успя да убие няколко мършави яребици и като всеки ловец, който се е морил напразно, се върна в лодката в лошо настроение.

— О! Ако ваше превъзходителство желае — каза собственикът на лодката, — би могъл да направи чудесен лов!

— Къде?

— Виждате ли оня остров? — продължи собственикът, като посочи към юг една конусообразна височина с великолепен син цвят, която се подаваше насред морето.

— Е-е, и какъв е тоя остров? — попита Франц.

— Остров Монте Кристо — отвърна ливорнецът.

— Нямам позволително за лов на този остров.

— Не е нужно, ваше превъзходителство. Островът е необитаван.

— А, дявол да го вземе! — каза младежът. — Необитаван остров в Средиземно море е нещо интересно.

— И при това нещо съвсем естествено, ваше превъзходителство. Този остров е само един скален блок и по цялата му площ надали има и трийсетина ара обработваема земя.

— И чие владение е?

— На Тоскана.

— Какъв дивеч ще намеря?

— Хиляди диви кози.

— Които се хранят с камъни — каза Франц с недоверчива усмивка.

— Защо? Те пасат изтравничета, мирти, сакъзови храсти, които растат между скалите.

— А къде ще спя?

— В пещерите на сушата или в лодката, като се завиете с плаща си. Освен това, ако ваше превъзходителство пожелае, можем да си тръгнем и веднага след лова; ваше превъзходителство знае, че ветрилата ни отнасят еднакво добре и денем, и нощем; ако не може с тях, имаме и весла.

Тъй като имаше още доста време до срещата с другаря си, а нямаше вече грижи по настаняването в Рим, Франц прие предложението за лов.

Щом даде съгласието си, моряците започнаха да шушукат.

— Какво има? — попита Франц. — Да не е изникнала някаква мъчнотия?

— Не — отвърна собственикът; — но трябва да предупредим ваше превъзходителство, че островът е под карантина.

— Какво значи това?

— Значи, че понеже е необитаван, остров Монте Кристо служи понякога за спирка на контрабандисти и пирати от Корсика, Сардиния или Африка и затова, ако се открие някак, че сме били там, ще ни накарат, като се върнем в Ливорно, да стоим шест дни под карантина.

— А, дявол да го вземе! Работата се изменя! Шест дни! Точно колкото са били потребни на господ да създаде света. Малко длъжко, момчета.

— Но кой ще издаде, че ваше превъзходителство е бил на Монте Кристо?

— Не аз, то се знае! — извика Франц.

— Нито ние — казаха моряците.

— Карай тогава!

Собственикът даде заповед за маневра; обърнаха носа към острова и лодката се понесе в тая посока.

Франц остави да завършат маневрата и след като поеха по новия път, след като вятърът наду платното, а четиримата моряци заеха отново местата си, тримата отпред, четвъртият при руля, поднови разговора.

— Драги Гаетано — обърна се той към собственика, — току-що казахте, струва ми се, че остров Монте Кристо служел за убежище на пирати, а те са малко по-различен дивеч от козите.

— Да, ваше превъзходителство, така е.

— Знаех, че има контрабандисти, но мислех, че след превземането на Алжир и унищожаването на Регентството пирати съществуват само в романите на Купър[4] и капитан Мериът[5].

— Ето че ваше превъзходителство се е лъгал: и с пиратите е като с разбойниците, за които се смята, че са били напълно изтребени от папа Лъв XII, а въпреки това те всекидневно спират пътниците дори пред самите врати на Рим. Не сте ли чували, че само преди шест месеца френският управляващ легация при светия престол е бил ограбен на петстотин крачки от Велетри?

— Чувах такова нещо.

— Е добре, ако ваше превъзходителство живееше като нас в Ливорно, щеше да чува от време на време, че някой малък плавателен съд, натоварен със стоки, или някоя красива английска яхта, очаквана в Бастиа, Порто Ферайо или Чивита Векия, не е пристигнала, не се знае какво е станало с нея и сигурно трябва да се е разбила о някоя скала. А тази срещната скала е била чисто и просто една плитка тясна лодка, карана от шест до осем души, и тя именно в една тъмна и бурна нощ ги е издебнала и ограбила край някое диво, необитавано островче, както разбойниците спират и ограбват пощенската кола в покрайнините на гора.

— И все пак — каза Франц, все така изтегнат в лодката, — но защо хората, на които се случва такава беда, не се оплакват, защо не поискат срещу тези пирати помощта на френското, сардинското или тосканското правителство?

— Защо ли? — каза усмихнато Гаетано.

— Да, защо?

— Защото пиратите най-напред пренасят от кораба или яхтата всичко, което заслужава да се вземе; после връзват нозете и ръцете на екипажа, завързват на шията на всекиго по една желязна топка от 24 кила, пробиват в кила на заловения съд една дупка колкото бъчва, качват се отново на палубата, затварят всички люкове и се прибират в своята лодка. След десетина минути другият съд започва да охка, да стене и постепенно потъва. Отначало едната страна, после другата; поиздига се, после все повече и повече потъва. Изведнъж се чува нещо като топовен гърмеж: затвореният въздух е разбил палубата. Корабчето или шхуната започва да се люшка като човек, който се дави и бори с вълните, като натежава при всяко движение. След малко водата бликва от всички празнини, като водните фонтани на някой огромен кашалот. Най-после се чува последно хъркане, корабът се завъртва и потъва, като оставя огромна фуния, която кипи за миг, запълва се постепенно и накрай окончателно се заличава; след пет минути само господнето око би могло да потърси изчезналия кораб сред това спокойно море.

— Разбирате ли сега добави усмихнато собственикът — защо корабът не се прибира в пристанището и защо екипажът не подава оплакване?

Ако Гаетано би разказал това, преди да предложи разходката, Франц би размислил навярно два пъти, преди да я предприеме; но бяха вече тръгнали и той си каза, че би проявил страхливост, ако се откаже. Беше от тия хора, които не се хвърлят в опасно начинание, но ако то им се изпречи, му се противопоставят с неизменно хладнокръвие; от тия волеви, спокойни личности, за които опасността в живота е като противник при дуел — те пресмятат движенията му, проучват силата му, отдръпват се, колкото да си отдъхнат, без да изглеждат страхливи, схващат само с един поглед предимството си и убиват с един удар.

— О! — каза той. — Аз съм пропътувал Сицилия и Калабрия, плавал съм два месеца из архипелага и не съм зърнал дори сянката на някой разбойник или пират.

— Както и аз не разправих тия неща на негово превъзходителство, за да го накарам да се откаже от намерението; той ме запита, аз му отговорих. Нищо повече.

— Да, драги Гаетано, вие говорите много интересно; и тъй като искам да се насладя колкото е възможно повече на разказите ви, нека бъде Монте Кристо!

Междувременно наближаваха бързо целта на пътуването си, имаха попътен хладен вятър и лодката вземаше по шест-седем мили в час. Колкото повече наближаваха, островът сякаш израстваше от морето; и в ясния въздух на последния дневен светлик се съзираха като снаряди в арсенал натрупаните една връз друга скали, между които червенееха изтравничета и зеленееха храсти. Колкото и да изглеждаха спокойни, личеше, че моряците са нащрек; те оглеждаха изпитателно огромното огледало, по което се плъзгаха и далечните рибарски лодки с бели платна накрай кръгозора, олюляващи се като чайки над вълните.

Бяха вече на петнадесетина мили от Монте Кристо, когато слънцето започна да залязва зад Корсика, чиито планини се показаха отдясно, очертавайки в небето тъмните си зъбери; тази каменна грамада, напомняща великана Адамастор[6], се извисяваше заплашително пред лодката и закриваше от нея слънцето, чиято горна част вече се позлатяваше; от морето започна да нахлува постепенно мрак, който сякаш гонеше пред себе си последния отблясък на угасващия ден, докато накрая светлият лъч бе прогонен до самия връх на конуса, дето се спря за миг като огнена грива на вулкан; най-после непрестанно въземащият се мрак погълна полека и върха, както бе погълнал подножието му, и островът се превърна в една сива, все по-тъмнееща планина. След половин час настъпи непрогледна нощ.

За щастие моряците се намираха в познати води и знаеха всяка скала от тосканския архипелаг; иначе в дълбокия мрак, обгърнал лодката, Франц не би бил съвсем спокоен. Корсика изчезна напълно, самият остров Монте Кристо вече не се виждаше; но моряците, както изглежда, можеха да виждат като рисовете и на тъмно, а рулевият на кърмата не проявяваше ни най-малко колебание.

Изтекъл бе почти цял час след залеза на слънцето, когато на Франц се стори да съзира на четвърт миля вляво някаква тъмна грамада; но беше невъзможно да се различи какво е това и като се страхуваше да не разсмее моряците, вземайки облаците за суша, той не продума. Изведнъж на брега се появи ярка светлина; сушата би могла да прилича на облак, но огънят не беше метеор.

— Каква е тази светлина? — запита той.

— Шт! — отвърна главният в лодкада. — Огън!

— Нали казахте, че островът е необитаван?

— Казах, че няма постоянни жители, но казах също, че е спирка на контрабандисти.

— И пирати!

— И пирати — повтори Гаетано. — Затова дадох заповед да отминем острова. Както виждате, огънят е зад нас.

— Но този огън — продължи Франц — ми се струва по-скоро повод за успокоение, а не за безпокойство; хора, които се страхуват да не ги открият, не биха запалили огън.

— О! Това е без значение — каза Гаетано; — ако можехте да забележите в тъмнината местоположението на острова, щяхте да видите, че там, дето е запален, този огън не може да се забележи нито от брега, Нито от Пианоза, а само от открито море.

— И вие се страхувате, че този огън може да предвещава неприятна компания?

— Тъкмо това трябва предварително да разберем — отвърна Гаетано, без да отделя поглед от тази земна звезда.

— А как ще го разберем?

— Ще видите.

При тия думи Гаетано се посъветва с другарите си и след петминутно разискване извършиха мълчаливо маневриране, с което промениха в миг посоката си; продължиха да плават и само след няколко секунди огънят изчезна, закрит от някакво възвишение.

След това рулевият даде нова насока на малкия плавателен съд, който видимо се приближи към острова и скоро се озова само на петдесетина стъпки от него.

Гаетано прибра ветрилото и лодката остана на място.

Всичко това бе извършено в пълно мълчание; впрочем никой не бе продумал още, откакто бяха сменили посоката.

Гаетано, който бе предложил разходката, носеше цялата отговорност за нея. Четиримата моряци не сваляха поглед от него, докато приготвяха веслата и се готвеха усърдно за гребане, което нямаше да бъде мъчно в тъмнината.

Франц преглеждаше в това време оръжията си с вече познатото ни хладнокръвие. Имаше две двуцевки и една карабина, които напълни, провери спусъците им и зачака.

Собственикът бе свалил мушамата и ризата си, пристегнал бе панталона в кръста, а тъй като беше бос, нямаше какво да събува. Така облечен, или поточно така разсъблечен, той вдигна пръст до устните си, за да им даде знак да мълчат, плъзна се във водата и заплува към брега толкова предпазливо, че не се чуваше и най-малкият шум. Само по проблясващата бразда, оставяна от движенията му, можеше да се проследи в каква посока плува.

Скоро изчезна и браздата: явно беше, че Гаетано е стигнал до сушата.

Половин час никой в лодката не мръдна. После същата светла бразда се появи край брега и започна да се приближава. В един миг и с два замаха Гаетано се прехвърли в лодката.

— Е-е? — запитаха едновременно Франц и четиримата моряци.

— Испански контрабандисти — каза той; — само че с тях има и двама корсикански бандити.

— А какво търсят тия корсикански бандити при испанските контрабандисти?

— Ех, ваше превъзходителство! — каза Гаетано с истинско християнско състрадание. — Нали трябва да си помагаме едни на други! На бандитите се случва често да бъдат подгонени на сушата от стражарите или карабинерите; а в това време срещнат лодка и в нея някои добри хора като нас. Помолят за гостоприемство в плаващия ни дом. Можем ли да откажем помощ на преследван нещастник? Приемаме го и за по-голяма сигурност запрашваме в открито море. Това не ни струва нищо, а спасява живота или най-малко свободата на наш ближен, който в случая ни се отблагодарява за направената услуга, като ни посочва удобно място да си разтоварим стоката, без да ни безпокоят любопитни.

— Така ли! — каза Франц. — Дали и вие, драги Гаетано, не сте донейде контрабандист?

— Какво да се прави, ваше превъзходителство! — отвърна Гаетано с неописуема усмивка. — Човек върши, каквото му попадне: трябва да се живее.

— Тогава сте свой човек с тия, които се намират сега на Монте Кристо?

— Горе-долу. Ние, моряците, сме като франкмасоните: имаме си знаци, по които се разпознаваме.

— И мислите, че няма от какво да се боим, ако слезем?

— В никакъв случай; контрабандистите не са крадци.

— Но ония двама корсикански бандити… — продължи Франц, като пресмяташе предварително всички възможни опасности.

— Е, небеса! — каза Гаетано. — Та да не са виновни те, че са бандити? Виновни са властите.

— Как така?

— Разбира се! Гонят ги, защото са оправили някому кожата; сякаш не знаят, че корсиканец не може да не отмъщава!

— Какво значи това, да оправиш някому кожата? Да го убиеш ли? — продължи разследванията си Франц.

— Убива се враг — отвърна собственикът. — А това е съвсем друго нещо.

— Добре! — каза момъкът. — Да поискаме тогава гостоприемство от контрабандистите и бандитите. Но мислите ли, че ще ни приемат?

— Непременно.

— Колко души са?

— Четирима, ваше превъзходителство. С двамата бандити стават шест.

— Добре; тъкмо толкова сме и ние; ако тия господа проявят лоши намерения, ще сме равни по сила и ще можем да се справим с тях. И така, към Монте Кристо.

— Да, ваше превъзходителство; но ще ни позволите ли все пак да вземем някои предпазни мерки?

— Защо питате, драги? Бъдете предпазлив като Нестор и благоразумен като Одисей. Не само ви позволявам, но и настоявам да го сторите.

— Добре тогава, мълчание! — каза Гаетано.

Всички замълчаха.

За човек, който разглежда като Франц всяко нещо от свое гледище, положението, макар и не опасно, беше доста сериозно. Той се намираше в непрогледна тъмнина, съвършено сам сред морето, с моряци, които не го познаваха и нямаха никакви причини да му бъдат верни; те знаеха, че той има в колана си няколко хиляди франка и десетина пъти бяха поглеждали, ако не със завист, то най-малко с любопитство, към оръжията му, които бяха наистина много хубави. От друга страна, щеше да слезе, придружен само от тия хора, на остров с твърде благочестиво име, но с контрабандисти и бандити. Пък и разказите за потопени кораби, които бе сметнал за преувеличени през деня, изглеждаха по-правдоподобни през нощта. Затова, поставен между тези две може би въображаеми опасности, той не изпускаше из очи тия хора, нито пушката от ръката си.

През това време моряците бяха вдигнали пак ветрилата и поели по водната пътека, образувана при отиванията и връщанията на лодката. Посвикнал вече с тъмнината, Франц различаваше в мрака гранитната грамада, покрай която плаваха; а след като отминаха някаква скала, съзря огъня, лумнал по-ярко отпреди, и около тоя огън насядалите пет-шест души.

Отражението от огъня стигаше на стотина крачки в морето. Гаетано мина покрай светлината, но все пак оставяше лодката в неосветените води; щом стигнаха срещу огъня, я насочи право към него, навлезе смело в осветения кръг и запя някаква рибарска песен, на която другарите му повтаряха в хор само припева.

Още при първата дума на песента насядалите около огъня станаха и се приближиха към скелята, втренчили поглед в лодката с очевидно намерение да преценят силата и отгатнат намеренията й. Не след много, задоволени, както изглежда, от разследването, те оставиха само един на брега, а другите се върнаха край огъня, гдето се печеше цяло яре.

Когато лодката стигна на двадесетина стъпки от сушата, останалият на брега вдигна машинално карабината си като часови, очакващ патрул, и извика на сардинско наречие:

— Кой?

Франц напълни безучастно своята двуцевка. Гаетано размени с другия няколко думи, от които пътникът му не разбра нищо, макар че сигурно се отнасяха за него.

— Ще пожелае ли ваше превъзходителство — запита собственикът — да си каже името, или ще запази своето инкогнито?

— Името ми трябва да остане неизвестно — каза Франц; — обяснете им само, че съм французин и пътувам за развлечение.

След като Гаетано предаде този отговор, часовият даде някаква заповед на един от насядалите край огъня; той стана веднага и се изгуби из скалите. Настъпи мълчание. Всеки изглеждаше улисан в работата си: Франц мислеше за слизането, моряците се занимаваха с ветрилата, контрабандистите с ярето; но въпреки привидната безгрижност всички се наблюдаваха взаимно.

Онзи, който бе отишъл някъде, се появи изведнъж от противоположна посока. Той кимна на часовия, който се обърна към новодошлите, като каза само:

— S’accommodi.

Италианското s’accommodi е непреводимо; то значи едновременно елате, влезте, заповядайте, чувствувайте се у дома си, разположете се като господар. Нещо като онова турско изречение, което така много учудва Молиеровия буржоа благородник с разнообразните си значения.

Моряците не чакаха да им повторят: с два-три удара на веслата лодката стигна до сушата. Гаетано скочи на брега и размени тихичко още няколко думи с часовия; другарите му слязоха един подир друг; най-после дойде ред и на Франц.

Той бе преметнал на рамо едната си пушка, Гаетано носеше другата, един от моряците бе взел карабината му. Облечен беше и като човек на изкуството, и просто като суетен младеж, а това не вдъхна никакви съмнения и безпокойства на стопаните. Завързаха лодката за брега, повървяха малко да си потърсят удобно място за стануване; но пунктът, към който се запътиха, навярно не беше по угодата на контрабандиста, изпълняващ длъжността наблюдател, защото той се провикна към Гаетано:

— Не, не нататък, моля.

Гаетано промърмори някакво извинение и без да настоява, тръгна в противоположна посока, а двама моряци отидоха да запалят факли от огъня, за да осветяват пътя.

След тридесетина крачки се спряха на една площадка, заградена от скали, дето бяха издълбани някакви пейки — един вид караулни будки за седнали часови. Из жилките пръст между скалите растяха ниски дъбове и мирти. Като наведе факлата си, Франц разбра по една купчина пепел, че не е първият човек, съзрял удобствата на това място, което трябва да е обичайна спирка за скитащите посетители на остров Монте Кристо.

Престанал бе вече да очаква някакви събития; щом слезе на сушата, щом видя ако не дружелюбното, то най-малко безразличното разположение на домакините, цялата му загриженост се превърна в глад.

Спомена за това на Гаетано, който му отвърна, че няма нищо по-просто, защото в лодката имаха хляб, вино и шест яребици, а имаше и огън да ги опекат.

— Освен това добави той, — ако мирисът на ярето е много съблазнителен за ваше превъзходителство, мога да предложа на домакините две яребици срещу един къс месо.

— Идете, Гаетано, идете — каза Франц; — вие сте наистина роден за преговори.

През това време моряците бяха наскубали цели наръчи изтравничета, свързали бяха снопчета мирти и зелени дъбови клонки, подпалили ги бяха и имаха вече един съвсем приличен огън.

Франц зачака нетърпеливо връщането на Гаетано и поемаше с наслада миризмата на ярето; но собственикът на лодката се върна доста загрижен.

— Какво има? — запита Франц. — Отхвърлят ли предложението ни?

— Напротив — каза Гаетано. — Главатарят, на когото казали, че сте французин, ви кани да вечеряте с него.

— Този главатар трябва да е много културен! — каза Франц. — И не виждам основание да откажа, още повече като занеса и аз своя принос.

— Не е там работата; той има предостатъчно ядене: само че поставя едно доста странно условие за отиването у дома му.

— У дома му ли? Та да не си е построил къща?

— Не; но въпреки това, както ми казаха, имал много удобен дом.

— Познавате ли го?

— Чувал съм да говорят за него.

— Добро или лошо?

— И едното, и другото.

— Дявол да го вземе! И какво е условието му?

— Да позволите да ви завържат очите и да свалите превръзката, когато той ви покани да го сторите.

Франц се взря, доколкото можеше, в очите на Гаетано, за да разбере какво означава това предложение.

— Така е! — продължи Гаетано, сякаш отговаряше на мисълта му. — Зная, че тая работа заслужава да се позамисли човек.

— Какво бихте сторили вие на мое място? — попита момъкът.

— Аз няма какво да изгубя и бих отишъл.

— Бихте се съгласили?

— Да, най-малко от любопитство.

— Нима е интересно да се види този главатар?

— Слушайте — каза Гаетано, като сниши глас, — не знам дали това, което разправят, е вярно…

Той замълча и се огледа да не би някой да подслушва.

— Какво разправят?

— Разправят, че този главатар живеел в някакво подземие, пред което дворецът Пити бил съвсем жалка хижа.

— Какъв сън! — каза Франц, като седна.

— Никакъв сън — продължи собственикът, — а действителност! Кама, лоцманът на Сан Фердинанд, влязъл един ден и излязъл слисан, като казал, че такива съкровища има само в приказките.

— Я гледайте! Знаете ли — каза Франц, — че с такива думи бихте ме накарали да сляза и в пещерата на Али Баба?

— Казвам ви, каквото съм чул, ваше превъзходителство.

— И ме съветвате да се съглася?

— О, не казвам такова нещо! Ваше превъзходителство ще постъпи, както му е угодно. Не бих желал да му давам съвет при подобен случай.

Франц размисли няколко мига, разбра, че такъв богат човек не може да има нищо против него, собственик на някакви си хиляда франка, и тъй като цялата работа му се представи само като една чудесна вечеря, се съгласи. Гаетано отиде да предаде отговора му.

Но все пак, както вече казахме, Франц беше предпазлив; и поиска да получи колкото е възможно повече подробности за своя странен и тайнствен домакин. Затова се обърна към моряка, зает през време на разговора да скубе яребиците със сериозността на човек, който се гордее с длъжността си, и го запита с какво са могли да дойдат дотук тези хора, като не се виждаха нито лодки, нито платноходки.

— Не се безпокоя за това каза морякът, защото знам с какъв кораб се движат.

— Хубав ли е?

— Пожелавам на ваше превъзходителство да направи околосветско пътешествие с такова нещо.

— С какъв тонаж?

— Към стотина тона. Той е впрочем кораб за удоволствие, яхта, както ги наричат англичаните, само че така устроена, та да може да издържа на всякакво време.

— И къде е бил построен?

— Не знам. Но мисля, че е генуезки.

— А как може главатар на контрабандисти — продължи Франц — да се осмели да поръчва за свои нужди кораб в генуезкото пристанище?

— Не съм казал — отвърна морякът, — че притежателят на яхтата е контрабандист.

— Но Гаетано каза, струва ми се.

— Гаетано е виждал екипажа отдалеко; досега не е говорил с никого от тях.

— Какъв е тогава тоя човек, ако не е главатар на контрабандисти?

— Някакъв богат господар, който пътува за развлечение.

„Хм, помисли Франц, тази личност става още по-тайнствена, щом сведенията за нея са така различни.“

— И как се казва тоя човек?

— Когато го питат, казва, че се нарича Синдбад моряка. Но не вярвам да е същинското му име.

— Синдбад моряка ли?

— Да.

— И къде живее този господин?

— По морето.

— Откъде е?

— Не знам.

— Виждали ли сте го?

— Понякога.

— Какъв човек е?

— Ваше превъзходителство ще отсъди сам.

— Къде ще ме приеме?

— Сигурно в подземния дворец, за който ви спомена Гаетано.

— А не сте ли полюбопитствували някога, когато сте спирали тук, и не е имало хора, да се опитате да влезете в този вълшебен дворец?

— Разбира се, ваше превъзходителство — отвърна морякът. — И неведнъж дори. Но всичките ни опити бяха напразни. Обикаляхме отвред скалата, но не намерихме никакъв вход. Впрочем казват, че вратата се отваряла не с ключ, а с някакво заклинание.

„Наистина, прошепна си Франц, попаднах в приказка от Хиляда и една нощ.“

— Негово превъзходителство ви очаква — каза зад него нечий глас. Франц позна, че е часовият.

Придружаваха го двама души от екипажа на яхтата.

В отговор Франц извади носната си кърпа и я подаде на човека, който му бе заговорил.

Без да продума, другият му върза очите с грижливост, издаваща страха му да не прояви неуважение; след това поискаха от Франц да се закълне, че не ще се опита да свали превръзката.

Той се закле.

Двамата мъже го хванаха подръка и той тръгна, воден от тях и предшествуван от часовия.

След тридесетина крачки усети по все по-приятната миризма на ярето, че минават отново, покрай стана; после продължиха още петдесетина крачки, явно от оная страна, гдето не бяха позволили да мине Гаетано: забрана, която сега се обясняваше. Не след много по промяната във въздуха той усети, че влизат в подземие; след няколко секунди чу щракване и му се стори, че въздухът пак се промени, стана топъл и уханен; най-после усети да стъпва на плътен, мек килим; водачите му го оставиха. Настъпи минутно мълчание, после един глас каза на хубав френски, макар и с чужд изговор:

— Добре дошли, господине. Можете да свалите кърпата от очите си.

Както може да се предположи, Франц не дочака да му повторят поканата; свали кърпата и се озова пред мъж на тридесет и осем — четиридесет години в туниски костюм — червен фес с дълъг син копринен пискюл, черно, извезано със сърма сако, яркочервени широки бухнати панталони, гамаши в същия цвят, извезани като сакото, и жълти папуци; великолепен пояс от кашмир обгръщаше кръста му, а в пояса беше пъхнат малък, остър и извит ханджар.

Макар че беше почти смъртнобледен, този мъж имаше забележително красиво лице; очите бяха живи и пронизващи; съвършено правият нос издаваше един напълно чист гръцки тип, а белите като бисер зъби се подаваха чудно под рамката на черните мустаци.

Странна беше само бледността; бихте казали, че виждате човек, който е бил затворен дълго в гроб и не е успял да си възвърне плътта на живите хора.

Макар и невисок на ръст, беше добре сложен, с малки ръце и нозе, като повечето южняци.

Но Франц, който бе сметнал разказа на Гаетано за измислица, се смая най-вече от разкошната обстановка.

Стаята беше изцяло тапетирана с тъмночервени турски тъкани, изпъстрени със сърмени цветя. В една ниша имаше диван, над който висеше комплект арабски оръжия с ножници от позлатено сребро и дръжки, искрящи от скъпоценни камъни от тавана се спускаше лампа от венецианско стъкло, в прекрасна форма и цвят, а нозете си отпочиваха върху персийски килим, в който потъваха до глезена; вратата, отдето Франц бе влязъл, както и вратата към друга стая, която изглеждаше великолепно осветена, бяха закрити със завеси.

Домакинът остави за миг Франц да се съвземе от изненадата, а в същото време отвръщаше на оглеждането с оглеждане и не снемаше поглед от него.

— Господине — каза най-после той, — хиляди извинения за предпазните мерки, които се изискваха от вас, за да стигнете дотук; но тъй като островът е необитаван, ако някой узнае къде се намира този дом, сигурно когато се връщам тук, бих намирал подслона си в твърде лошо състояние, а това би ми било много неприятно не заради загубите, които би ми причинило, но защото не ще бъда вече сигурен, че ще мога да се отделям от света, когато пожелая. Ще се постарая да залича от паметта ви това малко неудобство, като ви предложа нещо, което сигурно не се надявате да намерите тук — една сносна вечеря и прилично легло.

— Моля ви се, драги домакине — отвърна Франц, — няма защо да се извинявате. Всякога съм виждал да завързват очите на тия, които влизат във вълшебен дворец: например на Раул от „Хугеноти“[7]; впрочем наистина няма защо да се оплаквам, защото това, което ми показвате, е допълнение към чудесата от Хиляда и една нощ.

— Уви! Ще ви кажа като Лукул[8]: ако знаех, че ще имам честта да ме посетите, щях да се приготвя. Но все едно, какъвто и да е моят скит, аз го оставям на ваше разположение; и ще ви нагостя, с каквото имам. Али, готов ли си?

В същия миг завесата на вратата се отдръпна и един нубиец, черен като абанос, облечен само в бяла туника, направи знак на господаря си, че могат да минат в трапезарията.

— Сега — обърна се непознатият към Франц — не зная дали споделяте мнението ми, но аз намирам за крайно неудобно да прекарате два-три часа с някого, без да знаете с какво име или звание трябва да се обръщате към него. Имайте предвид, че аз спазвам строго законите на гостоприемството и не ви питам нито за името, нито за званието ви; моля ви само да ми кажете как трябва да се обръщам към вас. Що се отнася до мене, за да не се чувствувате неудобно, ще ви кажа, че обикновено ме наричат Синдбад моряка.

— А пък аз — каза Франц — ще ви кажа, че тъй като ми липсва само прочутата вълшебна лампа, за да бъда в положението на Аладин, нямам нищо против да ме наричате засега Аладин. Така няма да се озовем вън от Ориента, дето ми се струва, че съм бил пренесен от някоя добра фея.

— Добре тогава, господарю Аладин — каза странният домакин, — чухте, че трапезата е сложена, нали? Дайте си труд, моля, да минете в трапезарията; вашият покорен слуга ще мине пред вас, за да ви покаже пътя.

С тия думи и като вдигна завесата, Синдбад наистина мина пред госта си.

За Франц чудесата следваха едно подир друго; трапезата беше великолепно наредена. След като се успокои по този важен въпрос, той започна да оглежда стаята. Трапезарията беше не по-малко великолепна от кабинета, който току-що напуснаха; беше изцяло облицована с мрамор, с ценни старинни барелефи, а в двата края на продълговатото помещение се виждаха две величествени статуи с кошници на главите. Кошниците съдържаха пирамиди от великолепни плодове: сицилийски ананаси, нарове от Малага, портокали от Балеарските острови, праскови от Франция и туниски фурми.

Самата вечеря се състоеше от печен фазан, заобиколен с корсикански дроздове, желиран пушен бут от глиган, печено яре със сос тартар, чудесен калкан и огромен морски рак. Между големите чинии бяха наредени чинийките със закуски. Съдовете, в които поднасяха ястията, бяха сребърни, чиниите бяха от японски порцелан.

Франц потърка очи, за да се увери, че не сънува.

Сервирането се извършваше само от Али, който се справяше отлично. Гостът го похвали.

— Да отвърна домакинът, като се хранеше съвсем непринудено; този нещастник ми е много предан и се старае от сърце. Помни, че му спасих живота, и тъй като, както изглежда, е ценял главата си, ми е признателен, че му я запазих.

Али взе ръката на господаря си и я целуна.

— А дали ще бъде много нескромно, господарю Синдбад — каза Франц, — ако ви запитам при какви обстоятелства сте направили това добро дело?

— О, боже мой, много просто — каза домакинът. — Този хубостник, изглежда, е скитал около двореца на туниския бей по-близо, отколкото е допустимо за човек от неговата раса; поради което беят го бе осъдил да му отрежат езика, ръката и главата; езика първия ден, ръката на втория, главата на третия. Аз мечтаех отдавна да си намеря ням прислужник; почаках да му отрежат езика и предложих на бея да ми го даде срещу една великолепна двуцевка, която предния ден бе събудила, доколкото разбрах, известен копнеж у негово величество. Той се поколеба малко — толкова му се искаше да погуби нещастника. Но аз добавих към пушката и един английски ловджийски нож, с който бях накълцал ятагана на негово величество; срещу това беят се съгласи да го помилва за ръката и главата, но при условие че никога вече няма да стъпи в Тунис. Искането беше излишно. Щом тоя нечестивец зърне отнякъде африканския бряг, веднага бяга в трюма, отдето не могат да го изкарат, докато третият материк не се изгуби от погледа.

Франц остана за миг безмълвен, като се чудеше какво да мисли за жестокото простодушие, с което домакинът му разказа случката.

— А като уважаемия моряк, чието име сте взели — промени той разговора, — и вие прекарвате живота си в пътешествия?

— Да; дадох си тоя обет по време, когато никак не мислех, че ще мога да го изпълня — каза усмихнато непознатият. — Давал съм си и други подобни обети и се надявам, че ще дойде ред да изпълня и тях.

При все че Синдбад изрече тия думи съвършено спокойно, очите му светнаха със странна жестокост.

— Навярно много сте страдали, господине? — каза Франц.

Синдбад трепна и го погледна втренчено.

— По какво познахте? — запита той.

— По всичко — отвърна Франц. — По гласа, по погледа, по бледността, дори по живота, който водите.

— Аз ли? Не зная да има по-щастлив живот от моя: живея като истински паша; чувствувам се цар на вселената: щом ми е приятно някъде, оставам там; дотегне ли ми — заминавам; волен и крилат съм като птица; хората около мене ми се покоряват при най-малкия знак. От време на време се забавлявам да се подиграя с човешкото правосъдие, като му отнемам някой търсен от него бандит или преследван престъпник. Аз си имам свое, нисше и висше правосъдие, в което няма условно осъждане, нито обжалване, а само осъждане или оправдаване и в което никой не може да ми се меси. О! Ако бихте поживели като мене, не бихте пожелали никога друг живот, никога не бихте се върнали в света, освен ако трябва да изпълните някоя велика цел.

— Например отмъщение! — каза Франц.

Непознатият втренчи в момъка поглед, който искаше да стигне до глъбините на сърцето и на мисълта му.

— Защо пък отмъщение? — запита той.

— Защото — отговори Франц — много ми приличате на човек, който е бил преследван от обществото и има да урежда някаква страшна сметка с него.

— Е добре! — каза Синдбад, като се изсмя със странния си смях, който откриваше острите му бели зъби. — Не познахте; такъв, какъвто ме гледате, аз съм нещо като филантроп и някой ден ще отида може би в Париж да се състезавам по благотворителност с господин Апер[9] и с Човека със синия плащ[10].

— За пръв път ли ще направите това пътешествие?

— Да, разбира се. Изглеждам съвсем нелюбознателен, нали? Но, уверявам ви, че не по моя вина съм се бавил досега; и все ще отида някой ден!

— Скоро ли смятате да го сторите?

— Не зная още; зависи от обстоятелства, свързани с неопределени уговорки.

— Бих желал да бъда там по времето, когато ще дойдете, за да се постарая да ви се отплатя, доколкото е по силите ми, за щедрото ви гостоприемство на остров Монте Кристо.

— Бих приел с най-голямо удоволствие предложението ви — отвърна домакинът, — но за жалост, ако отида, то ще бъде навярно инкогнито.

Вечерята напредваше и яденето се поднасяше сякаш само за Франц; защото непознатият едва опита едно-две ястия от разкошния пир, удостоен с такова внимание от страна на неочаквания гост.

Най-после Али донесе десерта, или по-точно взе кошниците от ръцете на статуите и ги сложи на масата.

Между кошниците постави малка купа от позлатено сребро с капак от същия метал.

Страхопочитанието, с което Али донесе тази купа, пробуди любопитството на Франц. Той вдигна капака и видя някакво зеленикаво желе, което приличаше на конфитюр от ангелика, но изобщо не можеше да се познае какво е.

Затвори капака, без да бе разбрал нещо, погледна домакина и видя, че той се усмихва на разочарованието му.

— Не можете да отгатнете какво има в тази купичка и се чудите, нали?

— Признавам.

— Е добре, този конфитюр е чисто и просто амброзията, поднасяна от Хеба[11] на Юпитеровата трапеза.

— Но щом е стигнала до човешките ръце — каза Франц, — тази амброзия сигурно е загубила небесното си име и е получила човешко; как се казва на обикновен език това нещо, към което впрочем нямам особено влечение?

— Ето как проличава земният ни произход — извика Синдбад; — ние минаваме често пъти покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем, или ако сме го видели и погледнали — без да го познаем. Ако сте положителен човек и ако боготворите златото, вкусете това нещо: мините на Перу, Гузарате[12] и Голконда[13] ще се разкрият пред вас. Ако сте човек на въображението, поет, пак го вкусете: границите на възможното ще изчезнат: пред вас ще се разкрият просторите на безкрая, ще се разхождате с волно сърце и волна мисъл в безбрежния мир на бляновете. Ако сте честолюбец, ако се стремите към земни почести, също го вкусете и след един час ще бъдете крал, но крал не на мъничко кралство, забутано в някое кътче на Европа, като Франция, Испания или Англия, а крал на света, на вселената, на всемира. Престолът ви ще се издига на планината, дето сатаната бе възвел Исуса; и без да трябва да му се поклоните, без да бъдете принуден да му целунете лапата, ще станете властелин на всички земни царства. Не е ли изкусително това, което ви предлагам, и не е ли съвсем леко, защото трябва да сторите само това: погледнете!

При тия думи той вдигна капака на сребърната купичка, съдържаща прехваленото вещество, взе една кафена лъжичка от вълшебния конфитюр и го изяде полека, с полупритворени очи, отметнал глава назад.

Франц го остави да изгълта своето любимо сладко; после, като го видя, че се опомни:

— Кажете все пак — запита той — какво е това толкова скъпоценно нещо?

— Чували сте за стареца от планината — запита домакинът, — който искал да убие Филип Огюст?

— Разбира се.

— Е добре! Знаете, че той властвувал над една богата долина високо в планината, от която взел живописното си име. В тази долина имало великолепни градини, засадени от Хасан ибн Сабах, а в градините — усамотени павилиончета. В тези именно павилиончета той въвеждал своите избраници и им давал, както ни осведомява Марко Поло, да хапнат някаква билка, която ги отнасяла в рая, сред вечно разцъфнали цветя, вечно зрели плодове и вечни девственици. А това, което тия блажени младежи смятали за действителност, било сън; но един така приятен, така упоителен, така сладостен сън, че те се отдавали духом и телом на този, който им го дарявал, и покорявайки се на заповедите му като на заповеди божи, отивали накрай света да повалят посочената жертва, да умрат в мъчения, без да охнат, само защото смятали, че смъртта е преход към оня живот на наслади, който смятали, че са предвкусили чрез свещената билка.

— Това е значи хашиш? — извика Франц. — Зная го, поне по име!

— Точно така, господарю Аладин, това е хашиш, най-хубавият, най-чистият александрийски хашиш от Абугор, великия производител, несравнимия мъж, комуто би трябвало да съградят дворец с надпис: На продавача на щастие, признателният свят.

— Знаете ли — каза Франц, — че действително ми се иска да преценя сам истинността на преувеличението във вашите похвали?

— Преценете сам, гостенино, преценете сам; но не се уповавайте само на първия си опит, както става обикновено; сетивата трябва да свикнат с новото възприятие, все едно дали е леко, или бурно, тъжно или радостно. Природата се бори срещу това божествено вещество; но тя не е създадена за радост и се вкопчва в страданието. Победената природа трябва да бъде сразена в тази борба, действителността трябва да наследи съня; тогава само сънят ще царува всевластно, тогава само сънят ще се превръща в живот, а животът в сън; но каква разлика при това преобразяване! Искам да кажа, като сравнявате страданията в действителния живот с насладите на недействителния, не ще изпитвате вече желание да живеете, а само да сънувате. Когато напуснете вашия свят, за да минете в света на другите, ще ви се стори, че преминавате от неаполитанска пролет към лапландска зима, ще ви се стори, че напускате рая, за да слезете на земята, че от небето влизате в ада. Опитайте хашиша, гостенино! Опитайте го!

Вместо отговор Франц взе една лъжичка от чудесната смес, колкото бе взел и домакинът, и я поднесе към устата си.

— Дявол да го вземе! — промълви той, след като глътна божествения конфитюр. — Не зная още дали последиците ще бъдат толкова приятни, колкото казвате, но това нещо не е така вкусно, както ме уверявахте.

— Защото небцето ви не е свикнало още с прекрасното вещество, което вкуси. Кажете ми: още от пръв път ли харесахте стридите, чая, портиера, трюфелите, всичко, което впоследствие сте започнали да боготворите? Разбирате ли защо римляните са подправяли фазаните с вонеща трева, а китайците ядат лястовичи гнезда? Не, разбира се! Е добре, така е и с хашиша: вземайте го осем дни поред и никакво друго ядене няма да бъде за вас по-сладко от него, макар че днес го намирате блудкав и гаден. А сега да минем в съседната, по-точно във вашата стая, дето Али ще ни поднесе кафе и чибуци.

Станаха и докато този, който се бе нарекъл Синдбад (както го наричаме и ние от време на време, за да можем като госта му да го назоваваме с някакво име), даваше заповеди на Али, Франц влезе в съседната стая.

Обстановката в нея беше по-скромна, макар и все така богата. Стаята беше кръгла, с диван околовръст. Диванът, стените, таванът и подът бяха покрити с великолепни кожи, приятни и меки като най-меки килими; бяха кожи от атласки лъвове с огромни гриви; кожи на бенгалски тигри на ярки ивици, кожи на пантери от Кап с весели петна, като пантерата, която се явила пред Данте, най-после кожи на сибирски мечки и норвежки лисици; и всички тия кожи бяха нахвърлени едни връз други, така че човек вървеше сякаш по гъста трева или почиваше в меко легло.

И двамата се изтегнаха на дивана; чибуците от ясминово дърво, с кехлибарен мундщук, бяха подръка, напълно готови, за да не става нужда да се всмуква два пъти от един и същ. Всеки взе по един чибук. Али ги запали и излезе за кафето.

Настъпи минутно мълчание. Синдбад се унесе в мислите си, които сякаш не го напускаха нито за миг дори когато разговаряше, а Франц се отдаде на безмълвната замечтаност, в която човек потъва почти винаги, когато пуши превъзходен тютюн, отнасящ заедно с дима си всички мъки на разума, като ги заменя с бляновете на душата. Али донесе кафето.

— Как ще го пиете? — попита непознатият. — По френски ли, или по турски, силно или слабо, със захар или без, прецедено или сварено? Както желаете: има от всички видове.

— Предпочитам по турски — каза Франц.

— Правилно! — извика домакинът. — Това показва, че имате наклонност към ориенталския живот. Виждате ли, само ориенталците всъщност знаят да живеят! Що се отнася до мене — добави той с една от ония усмивки, които не убягваха на младежа, — като приключа работата си в Париж, ще отида да умра на Изток; и ако искате да ме намерите тогава, ще трябва да ме потърсите в Кайро, Багдад или Исфахан.

— Това сигурно ще бъде много лесно — каза Франц, — защото усещам, че ми израстват орлови крила, а с тях ще мога в едно денонощие да обиколя света.

— О! Хашишът почна вече да действува! Е добре, разперете крила и литнете в надземните сфери; не се бойте, има кой да бди за вас и ако крилата ви се разтопят от слънцето като крилата на Икар[14], ние ще ви посрещнем.

Той каза на арабски няколко думи на Али, който се поклони и се отдръпна, но не излезе.

У Франц започна странно преобразяване. Цялата телесна умора от изминалия ден, всички грижи, породени от събитията през вечерта, изчезваха като пред заспиване. Тялото му придоби някаква безплътна лекота, съзнанието му се изясни невероятно, сетивата му сякаш удвоиха възприемчивостта си; кръгозорът му непрекъснато се разширяваше, но не вече мрачният кръгозор отпреди заспиването, над който витаеше смътен ужас, а син, — прозрачен, безкраен кръгозор с лазура на морето и златните лъчи на слънцето, с всички ухания на зефира; а сред моряшките песни, ясни и бистри като великолепна ненаписана симфония, той съзря остров Монте Кристо не вече като заплашителна подводна скала, изникнала сред вълните, а като оазис сред пустиня; колкото повече лодката им се приближаваше, толкова повече гласове пееха, защото някаква вълшебна, тайнствена песен се възземаше от тоя остров към небето, сякаш фея като Лорелай[15], или вълшебник като Амфион[16] искаше да привлече нечия душа или да съзида град.

Лодката стигна най-после до брега, без усилие, без сътресение, както устните докосват други устни, и той влезе в пещерата все под звуците на чаровната песен. Слезе, или по-точно му се стори, че слиза няколко стъпала, вдъхвайки хладния уханен въздух, какъвто навярно е имало около пещерата на Цирцея[17], съставен само от аромати, които унасят духа и възпламеняват чувствата; и той видя отново всичко, видено преди заспиването, от Синдбад, фантастичния домакин, до Али, безгласния слуга; после всичко се заличи и сля пред погледа му като последните сенки на угасващ магически фенер и той се озова в стаята със статуите, осветена само с една от бледите старинни лампи, които блещукат нощем край съня или страстта.

Бяха наистина същите статуи с пищни форми, изпълнени с поезия и сласт, с примамващ поглед, похотлива усмивка и разкошни коси. Бяха трите прославени куртизанки Фрина[18], Клеопатра[19] и Месалина[20]; сред тия безсрамни привидения се плъзна като светъл лъч, като християнски ангел сред Олимп един целомъдрен образ, една спокойна сянка, едно сладостно видение, забулващо сякаш девственото си чело под толкова мраморна скверност.

След това му се стори, че трите статуи насочват любовта си към един единствен мъж и този мъж беше самият той; те се приближиха към леглото, дето сънуваше тоя втори сън, загърнати в дълги бели туники, с разголена гръд, разпилени коси, в пози, на които боговете не устояват, с неумолимия пламенен поглед на змията към птица; и той се отдаваше на тия погледи, мъчителни като страстна прегръдка, сладостни като целувка.

Стори му се, че затваря очи, и с последния си поглед зърна целомъдрената статуя, която се забули съвсем; а когато очите му се затвориха за действителния мир, сетивата се разкриха за невъзможни възприятия.

Тогава настъпи непрекъснато сладострастие, непрестанна любов, каквато пророкът обещава на своите избраници. Всички каменни устни оживяха, всяка гръд запламтя, така че за Франц, изпаднал за пръв път под въздействието на хашиша и усетил до жадната си уста устните на тези статуи, гъвкави и студени като прешлените на пепелянка, тази любов се превърна в страдание, а сладострастието в болка. Но колкото повече ръцете му се опитваха да отблъснат тази непозната любов, толкова повече сетивата му попадаха под чара на тайнствения сън, така че след борба, която човек би заплатил с душата си, той се отдаде безусловно и накрай се отпусна задъхан, пламнал от умора, изтощен от сласт, под целувките на тези мраморни любовници и чара на незнайния сън.

Бележки

[1] Al second o piano (ит.) — на втория етаж. Б.пр.

[2] Луидор — френска златна монета, обикновено равна на 20 франка. Б.пр.

[3] Баркета — лодка. Б.пр.

[4] Купър, Фенимор — американски писател, автор на приключенски романи (1789–1851). Б.пр.

[5] Мериът, Фридрик — английски детски писател (1792–1848). Б.пр.

[6] Адамастор — измислен герой на писателя Камоенс; явил се пред Васко да Гама пред носа на Бурите (сега Добра надежда) и не го пуснал по-нататък. Б.пр.

[7] „Хугеноти“ — опера от Майербер. Б.пр.

[8] Лукул — богат римлянин, прочут с пиршествата си. Б.пр.

[9] Апер (Франсоа) — френски индустриалец от началото на XIX век. Б.пр.

[10] Прякор на известния благодетел Е. Шампьон. Б.пр.

[11] Хеба — богиня на младостта; Зевсова дъщеря, натоварена да поднася нектар и амброзия на боговете (гръцка митология). Б.пр.

[12] Гузарате — индийска област в провинция Бомбай. Б.пр.

[13] Голконда — столица на Хайдарабад (Индия), синоним на много богат град. Б.пр.

[14] Икар — митологичен герой, който се опитал да лети, като си залепил крила с восък, но восъкът се разтопил и той се удавил (гръцка митология). Б.пр.

[15] Лорелай — скала от десния бряг на Рейн, свързана с легенда за русалка, която примамвала моряците. Б.пр.

[16] Амфион — син на Зевс, поет и музикант, построил стените на град Тива (гръцка митология) Б.пр.

[17] Цирцея — магьосница от Омировата „Одисея“. Б.пр.

[18] Фрина — гръцка хетера. Б.пр.

[19] Клеопатра — прочута египетска царица. Б.пр.

[20] Месалина — римска императрица. Б.пр.