Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CI. ЛОКУСТА[1]

 

Валантин остана сама, два закъснели часовника удариха на различни промеждутъци полунощ след Сен Филип де Рул.

После, като се изключи шумът на няколко далечни коли, отново настъпи тишина.

Цялото внимание на Валантин се съсредоточи тогава в стенния часовник, чието махало отброяваше секундите.

Започна да ги брои и забеляза, че са два пъти по-бавни от ударите на сърцето й. А при това тя все още продължаваше да се съмнява: безобидната Валантин не можеше да си представи, че някой ще желае смъртта й; защо? С каква цел? Какво зло бе сторила, за да си създаде враг?

Нямаше опасност да заспи.

Една единствена ужасна мисъл я държеше в напрежение: че съществува на тоя свят човек, който се бе опитал и щеше да се опита да я убие.

Ами ако този път, уморен от безполезността на отровата, този човек си послужи, както каза Монте Кристо с желязо? Ако графът не успее да дойде навреме? Ако наближава последният й час? Ако няма да види вече Морел?

При тая мисъл, от която пребледняваше и се обливаше в студена пот, Валантин беше готова да дръпне кордона на звънеца и да повика за помощ.

Но й се стори, че зад вратата на библиотеката съзира окото на графа, което я караше дотолкова да се срамува, щото тя се питаше дали признателността ще заличи някога мъчителния спомен за неделикатното му приятелство.

Двадесет минути, двадесет вечности минаха така, след тях още десет; най-после изпреварил с една секунда махалото, часовникът удари един.

Едва уловимо подраскване с нокът по дървото на библиотеката показа в същия миг на Валантин, че графът бди и я съветва да бъде нащрек.

И наистина на Валантин се счу, че откъм противоположната страна, тоест откъм стаята на Едуар, паркетът скръцна; тя се ослуша, притаила дъх до задушаване; бравата също скръцна и вратата се отвори.

Повдигнала се на лакът, Валантин едва успя да легне отново и да закрие очи с лакътя си.

Разтреперана, възбудена, обзета от неизразим ужас, тя зачака.

Някой се приближи до леглото и докосна завесите.

Валантин направи последно усилие да диша равномерно, като спокойно заспал човек.

— Валантин! — прошепна един глас.

Девойката изтръпна до мозъка на костите си, но не се обади.

— Валантин! — повтори гласът.

Същото мълчание: Валантин бе обещала да не отговаря.

После всичко заглъхна.

И Валантин чу само едва уловимото капване на някаква течност в чашата, която току-що бе изпразнила.

Тогава се осмели да полуотвори очи зад прикритието на прегънатия лакът.

И видя една жена в бял пеньоар, която наливаше в чашата й предварително приготвена течност от едно стъкълце.

През този кратък миг Валантин може би престана да диша или неусетно мръдна, защото обезпокоената жена прекъсна наливането и се наведе над леглото, за да провери дали девойката наистина спи: беше госпожа дьо Вилфор.

Щом позна мащеха си, Валантин се разтрепера така, че леглото се заклати.

Госпожа дьо Вилфор веднага се отдалечи до стената и оттам започна да дебне безмълвно и внимателно всяко мръдване на Валантин.

Девойката си припомни ужасните слова на Монте Кристо! Стори й се, че в ръката, която държеше стъкълцето, блести дълъг остър нож. И като извика на помощ цялата си воля, направи усилие да затвори очи; но това действие на нашето най-плахо сетиво, обикновено толкова просто, беше в този миг почти невъзможно — така могъщо беше любопитството, което повдигаше клепача и търсеше истината.

През това време, чула отново в тишината равномерното дишане на Валантин, госпожа дьо Вилфор се увери, че тя спи, протегна отново ръка и все още скрита зад завесите, които бе събрала към възглавието на леглото, доля в чашата на Валантин съдържанието на стъкълцето.

После си отиде така безшумно, щото девойката не усети кога е излязла.

Видя само, че протегнатата ръка бе изчезнала — нищо друго: свежа, закръглена ръка на двадесет и пет годишна млада хубава жена, която носеше смърт.

Невъзможно е да изразим какво изпита Валантин през тази минута и половина, когато госпожа дьо Вилфор беше в стаята й.

Подраскването с нокът по библиотеката изведе девойката от унеса, в който бе потънала, приличен почти на вцепенение.

Тя вдигна с усилие глава.

Вратата се отвори повторно все така безшумно и граф дьо Монте Кристо се появи отново.

— Е-е — запита той, — съмнявате ли се още?

— Боже мой! — прошепна девойката.

— Видяхте ли?

— Уви!

— Познахте ли я?

Валантин простена.

— Да — отвърна тя. — Но не мога да повярвам.

— Тогава предпочитате да умрете и да погубите Максимилиан…

— Боже, боже! — повтори почти обезумяла девойката. — Не мога ли да напусна къщата, да избягам?…

— Ръката, която ви преследва, Валантин, ще ви стигне навред; със злато ще подкупи прислугата ви и смъртта ще ви гони в най-различен образ: във водата, която ще черпите от извора, в плода, който ще откъснете от дървото.

— Но нали казахте, че предпазните мерки на дядо са ме имунизирали против отровата?

— Против една определена отрова, и то ако не е употребена в силна доза, но могат да сменят отровата и да увеличат дозата.

Взе чашата и я докосна с устни.

— Дори са го сторили вече — каза той. — Сега ви тровят не с брусин, а с обикновена упойка. Познах вкуса на спирта, в който са я разтворили. Ако бяхте изпили това, което госпожа дьо Вилфор току-що ви е наляла, Валантин, нищо нямаше да ви спаси.

— Но, боже мой! — извика девойката. — Защо ме преследва тя?

— Какво? Нима сте толкова наивна, толкова добра, така не вярвате на злото, та не сте разбрали още, Валантин?

— Не — отвърна девойката, — никога не съм й сторила нещо лошо.

— Но вие сте богата, Валантин, имате двеста хиляди франка рента и отнемате тия двеста хиляди франка на сина й.

— Отде накъде? Моето богатство не е от нея, то е наследство от моите родители.

— Разбира се, и тъкмо затова господин и госпожа дьо Сен Меран умряха, за да ги наследите; затова и господин Ноартие бе осъден, щом ви направи своя наследница; затова и вие трябва да загинете, Валантин, за да може баща ви да ви наследи, а брат ви, останал единствен син, да наследи баща си.

— Горкият Едуар! За него се вършат значи всички престъпления?

— О, разбрахте най-после!

— Господи! Дано само не трябва да изкупва един ден всичко това!

— Вие сте наистина ангел, Валантин.

— Но нима са се отказали да убият дядко ми?

— Размислили са, че след вашата смърт богатството остава естествено на брат ви, ако не бъде обезнаследен, разбира се; затова са решили, че в края на краищата престъплението е излишно, значи двойно по-опасно да бъде извършено.

— И такива кроежи са могли да се родят в главата на жена! Боже, боже!

— Припомнете си Перуджа, беседката в пощенския хотел, човека с кафявата пелерина, когото мащеха ви разпитваше за аква тофана; да, това пъклено намерение е зреело още оттогава в мисълта й.

— О, господине — извика девойката, обляна в сълзи, — щом е така, виждам, че съм осъдена да умра.

— Не, Валантин, защото аз предвидих всички заговори; веднъж открита, нашата неприятелка е победена, вие ще живеете, Валантин, ще живеете, за да обичате и да бъдете обичана, да бъдете щастлива и да дадете щастие на едно благородно сърце; но за да живеете, Валантин, трябва да имате доверие в мене.

— Заповядайте, господине! Какво трябва да сторя?

— Да вземете сляпо това, което ще ви дам.

— О, бог ми е свидетел — извика Валантин, — че ако бях сама, бих предпочела да умра!

— Няма да се доверявате никому, нито дори на баща си.

— Но баща ми не участвува в този ужасен заговор, нали, господине? — сключи ръце Валантин.

— Не, но баща ви, свикнал с прокурорските обвинения, би трябвало все пак да се усъмни, че всички тези смъртни случаи, които стават в неговия дом, не могат да бъдат естествени. Баща ви именно трябваше да бди над вас, той трябваше да е сега на мое място; той трябваше да излее чашата, да застане пред убиеца. Призрак срещу призрак — довърши той високо фразата си.

— Господине — промълви Валантин, — ще направя всичко, за да остана жива, защото на този свят има двама души, които ме обичат толкова, че ще умрат, ако умра аз: дядо и Максимилиан.

— Ще ги пазя, както пазех вас.

— Добре, господине, правете, каквото искате с мене — продължи Валантин. И добави тихо: — Боже, боже, какво ли ме чака?

— Каквото и да ви сполети, Валантин, не се ужасявайте; ако страдате, ако загубите зрението, слуха, осезанието си, не се плашете; ако се събудите, без да разберете къде сте, не се плашете; дори ако видите, че сте в гробница или в закован ковчег; опомнете се веднага и си кажете: „В този миг един приятел, един баща, един човек, който желае щастието ми и щастието на Максимилиан, бди над мене“.

— Уви! Каква страшна неизбежност!

— Предпочитате ли да издадете мащеха си, Валантин?

— Стократно бих предпочела да умра! Да, да умра!

— Не, няма да умрете. Но обещайте, че каквото и да ви се случи, няма да се оплаквате, а ще се надявате!

— Ще мисля за Максимилиан.

— Обичам ви като дъщеря, Валантин, само аз мога да ви спася и ще ви спася.

Изпаднала в ужас, Валантин сключи ръце (защото чувствуваше, че е дошло време да измоли смелост от бога) и се изправи за молитва, като шепнеше несвързани слова и забравяше, че белите й рамене са покрити само с дългата коса и туптенето на сърцето личи под тънката дантела на нощницата й.

Графът сложи леко ръка на рамото на девойката, зави я с кадифения юрган и каза с бащинска усмивка:

— Вярвайте в предаността ми, дете мое, както вярвате в бога и в любовта на Максимилиан.

Валантин спря над него своя признателен поглед, послушна като дете.

Графът извади от джоба на жилетката си своята изумрудена кутийка, отвори златното капаче и изсипа в дясната ръка на Валантин една пастилка колкото грахово зърно.

Валантин я взе с другата ръка и погледна втренчено графа: чертите на този неустрашим покровител имаха божествено величие и сила. Той разбра, че Валантин го пита с поглед.

— Да — отвърна той.

Тя сложи настилката в уста и я глътна.

— А сега довиждане, дете мое — каза той. — Ще се опитам да поспя, защото вече сте спасена.

— Идете — отвърна Валантин. — Каквото и да ми се случи, обещавам да не се плаша.

Монте Кристо задържа дълго погледа си върху девойката, която постепенно се унасяше и заспиваше, победена от току-що глътнатата упойка.

Графът взе чашата, изпразни я до три четвърти в камината, за да изглежда, че Валантин е изпила липсващата част, и я остави пак на нощната масичка; после отиде до вратата на библиотеката и изчезна, хвърляйки последен поглед към девойката, която спеше, доверчива и чистосърдечна като ангел в нозете на създателя.

Бележки

[1] Локуста — прочута римска отровителка, оръдие на Агрипина и Нерон. Б.пр.