Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XV. НОМЕР 34 И НОМЕР 27

Дантес мина през всички мъки, които изтърпяват затворниците, забравени в затвора.

Той започна с гордостта, породена от надеждата и съзнанието за собствената си невинност; после взе да се съмнява в своята невинност, което потвърждаваше схващанията на управителя за умопобъркването; най-после падна от височината на своята гордост, почна да моли — не още бога, но хората; бог е последното прибежище. Клетникът би трябвало да се обърне най-напред към бога, но той почна да се уповава на него едва след като бе изчерпал всичките си други надежди.

Дантес се молеше да го преместят от неговата килия в друга, па макар и по-тъмна и по-дълбока. Една промяна, дори неизгодна, беше все пак промяна и би развлякла Дантес за няколко дни. Той помоли да му разрешат разходка, въздух, книги, инструменти. Нищо от всичко това не му беше разрешено; но все пак той продължаваше да иска. Той свикна да приказва с новия си тъмничар, макар че той беше, ако е възможно това, още по-ням от предишния; но да поприказваш с един човек, дори ням, беше все пак разтуха. Дантес говореше, за да чува звука на собствения си глас: по-рано той се опита да говори насаме, но тогава му ставаше страшно.

Често по времето, когато беше свободен, Дантес си представяше като страшилище затворническите килии, дето скитници, разбойници и убийци празнуват в гнусно веселие задружно непонятни оргии и ужасни наслади. Сега той стигна дотам, че пожела да го хвърлят в някой от тези вертепи, само да вижда други лица освен лицето на безстрастния мълчалив тъмничар; той съжаляваше за каторгата и позорната каторжническа дреха, веригата на крака и клеймото на рамото. Каторжниците поне живеят в обществото на себеподобни, дишат въздуха, виждат небето; каторжниците са щастливи.

Той помоли един ден тъмничаря да му дадат някого, за другар, който и да е, дори лудия абат, за когото беше слушал. Под външността на тъмничаря, колкото и груба да е, винаги остава нещо човешко. Тъмничарят на Дантес, макар лицето му да не издаваше нищо, често жалеше в душата си нещастния момък, който понасяше така тежко затворничеството си; той предаде на управителя молбата на номер 34; но управителят с благоразумие, достойно за политик, си въобрази, че Дантес иска да разбунтува затворниците, замисля нещо, търси другар да му помогне при бягство, и отказа.

Дантес изчерпа кръга на човешките възможности. Както трябваше да се случи, той се обърна към бога.

Тогава всички благочестиви идеи, пръснати по света, които събират нещастниците, сломени от съдбата, съживиха духа му; той си спомни молитвите, на които го беше научила майка му, и намери в тях смисъл, дотогава непознат.

Дантес се молеше не с усърдие, а с ярост. Като се молеше на глас, той не се ужасяваше от думите си; тогава изпадаше в някакъв унес; при всяка дума, която произнасяше, той виждаше бога; всички събития на скромния си и погубен живот свързваше с волята на този могъщ бог, извличаше поука от тях, поставяше си задачи и в края на всяка молитва вмъкваше користни думи, с които човек много по-често се обръща към хората, отколкото към бога: и прости нашите грехове, както ние прощаваме на нашите длъжници.

Въпреки тези пламенни молитви Дантес си остана затворник.

Тогава духът му стана мрачен, облак застла очите му. Дантес беше човек прост, необразован; науката не беше повдигнала за него мрачното було, което скрива миналото. Той не можеше в самотата на своето подземие и в пустинята на мисълта си да възсъздаде миналите векове, да съживи изчезналите народи, да възстанови древните градове, които въображението надарява с величие и поезия и които минават пред очите, грандиозни и озарени от небесен огън, както вавилонските картини на Мартин; миналото на Дантес беше кратко, настоящето му мрачно, бъдещето му съмнително; деветнайсет години светлина, върху които трябваше да размишлява в една вечна нощ може би! Той не можеше да се развлича с нищо: предприемчивият му ум, който с радост би устремил своя полет през вековете, беше осъден да остане затворен като орел в клетка. Той се вкопчваше тогава в една мисъл, в мисълта за своето щастие, разрушено без видима причина, по едно съдбоносно стечение на обстоятелствата; нахвърляше се стръвно на тази мисъл, обръщаше я от всички страни и ако може да се каже така, се впиваше в нея със зъби, както в ада на Данте неумолимият Уголино гризе черепа на архиепископ Руджиери.

Яростта смени благочестието. Едмон сипеше богохулства, от които тъмничарят се стъписваше в ужас; блъскаше главата си в стените на затвора; дразнеше се до побесняване от всичко около себе си и главно от себе си, от най-малкото безпокойство, причинено от някоя песъчинка, сламка, полъх. Тогава доносническото писмо, което той беше видял, което Вилфор му беше показал, което беше държал в ръцете си, му дохождаше наум; всеки ред пламтеше на стената като „Мене, Текел, Фарес“ на Валтасар. Той си казваше, че омразата на хората го е изпратила в пропастта, където се намира; той обричаше тези непознати нему хора на всички мъчения, които можеше да измисли разпаленото му въображение, и намираше и най-страшните от тях за много меки и главно много кратки; защото след мъчението идваше смъртта; а в смъртта имаше, ако не покой, то поне безчувствие, подобно на покой.

Като мислеше непрестанно за враговете си, като си повтаряше, че спокойствието е смърт и че ако иска да накаже някого жестоко, трябва да прибегне до други средства, а не до смъртта, той изпадна в мрачно вцепенение, дошло с мислите за самоубийство; тежко ономува, който по наклона на нещастието спира на тези мрачни мисли! Това е едно от тези мъртви морета, които се простират като лазура на чистите вълни, но в тях плувецът чувствува все повече и повече как краката му затъват в смолиста тиня, която го притегля, всмуква го и го поглъща. Веднъж хванат, не му ли се притече случайността на помощ, всичко е свършено и всяко негово усилие го натиква по-дълбоко в смъртта.

И все пак тази нравствена агония не е така страшна, както страданието, което я е предшествувало, и както наказанието, което ще последва може би; в нея има някакво шеметно утешение, тя ни показва зиналата бездна, а в дъното на бездната — небитието. Стигнал дотам, Едмон намери известна утеха в тази мисъл; всичките му скърби, всичките му страдания, върволицата от призраци, които те влачат подире си, сякаш отлетяха от този кът на затвора, дето ангелът на смъртта можеше да стъпи с тихата си стъпка. Дантес погледна миналия си живот спокойно, бъдещия си живот с ужас и избра това средно положение, което му се стори убежище.

„Понякога си казваше той тогава — през далечните си пътувания, когато бях още човек и когато този човек, свободен и могъщ, даваше на другите хора заповеди, които те изпълняваха, аз виждах как небето се забулва, как морето започва да се люлее и да бучи, как в някой къс от небето се ражда бурята и бие като гигантски орел двата кръгозора с двете си крила; тогава чувствувах, че моят кораб е само немощно прибежище, защото трептеше и се люшкаше като леко перце в ръката на великан. Под ужасния грохот на вълните видът на острите скали възвестяваше смърт и смъртта ме плашеше; аз правех всички усилия да се изтръгна от нея и събирах всичките си човешки сили в цялото си моряшко умение, влизах в борба със стихията… Аз бях щастлив тогава, защото да се върнеш към живота, значи да се върнеш към щастието, защото тази смърт аз не я бях призовал, не я бях избирал; защото ми беше неприятно да заспя върху легло от водорасли и камъчета; защото с възмущение мислех, че аз ще служа след смъртта си за храна на гларусите и лешоядите. Друго е днес: аз изгубих всичко това, което ме привързваше към живота, днес смъртта ми се усмихва като бавачка на приспиваното от нея дете; днес аз умирам по своя воля и заспивам уморен и сломен, както заспивах след някоя от тези отчаяни и яростни вечери, когато бях обиколил три хиляди пъти килията си, тоест бях извървял трийсет хиляди крачки, тоест бях минал приблизително десет левги.“

Откакто тази мисъл покълна в ума на младия човек, той стана по-кротък, по-весел; той се помиряваше по-лесно с твърдото си легло и с черния си хляб, ядеше по-малко, не спеше вече и намери почти поносимо това съществование, което можеше да махне, когато пожелае, както махат износена дреха.

Имаше два начина да се умре: единият беше прост да завържеш кърпичката си за решетката на прозореца и да се обесиш; другият се състоеше в това — да се престориш, че ядеш и да умреш от глад. Първият начин отблъскваше Дантес. Той беше възпитан в отвращение към пиратите, които бесят по мачтите на корабите; обесването беше за него позорно наказание и той не го искаше; затова възприе втория начин и се залови да го приведе в изпълнение още същия ден.

Близо четири години бяха изминали в тия митарства, за които разказахме. На края на втората година Дантес престана да брои дните и изпадна в онова неведение за времето, от което някога го беше извадил инспекторът.

Дантес си каза: „Искам да умра“, и си избра сам от каква смърт да умре; обмисли това добре и от страх да не се откаже от решението си се закле да умре от глад. „Когато ми донасят обед и вечеря — реши той, — ще хвърлям храната през прозореца и ще си давам вид, че съм изял всичко.“

Той направи така, както беше се зарекъл. Два пъти на ден през малкия решетчест отвор, през който виждаше само небето, той хвърляше храната, отначало весело, после с размисъл, накрая със съжаление; само споменът за клетвата му даваше сила да преследва тази страшна цел. Същите ястия, които някога будеха у него отвращение, сега от острия глад му се виждаха вкусни и му миришеха приятно; понякога той държеше по цял час в ръката си чинията и не можеше да откъсне поглед от парчето изгнило месо или зловонната риба и черния плесенясал хляб. Последните инстинкти на живота се бореха още в него и от време на време вземаха връх над решението му. Тогава килията не му изглеждаше чак толкова мрачна, съдбата му — толкова безнадеждна; той беше още млад: сигурно имаше двайсет и пет — двайсет и шест години; оставаше му да живее приблизително петдесет години, тоест два пъти повече, отколкото беше живял. През този безкраен срок какви ли не събития можеха да насилят вратите, да съборят стените на замъка Иф и да му върнат свободата! Тогава поднасяше към устата си яденето, което като доброволен Тантал сам беше отстранявал; но тозчас си спомняше за дадената клетва и благородната му душа се страхуваше да не се унижи пред себе си, ако потъпче клетвата си. Сурово и неумолимо погубваше той малкото живот, който му оставаше, и настъпи ден, когато нямаше вече сили да стане и да хвърли през прозорчето донесената му вечеря.

На другия ден той не виждаше вече, едва чуваше. Тъмничарят мислеше, че е тежко болен; Едмон се надяваше на близка смърт.

Така измина денят — Едмон чувствуваше, че го обзема някакво смъртно вцепенение, нелишено от известно блаженство. Гърчовете на стомаха му бяха притихнали, палещата жажда не го мъчеше вече; когато затваряше очи, пред очите му се въртяха рой блестящи точки, приличащи на огньовете, които блуждаят нощем над тресавищата: беше здрачът на онази непозната страна, която наричат смърт. Изведнъж вечерта към девет часа той чу глух шум зад стената, до която беше леглото му.

Толкова отвратителни животинки вдигаха шум в този затвор, че малко по малко Едмон беше свикнал да спи, без да се смущава от такива дреболии; но този път, било че сетивата му бяха възбудени от глада, било че наистина шумът беше по-силен от обикновено, било че в този последен миг от живота всичко добива значение, Едмон вдигна глава и се ослуша.

Това беше някакво равномерно стържене по камъните, произвеждано или от някакъв огромен нокът, или от някакъв могъщ зъб, или най-сетне от някое сечиво.

Макар да беше отслабнал мозъкът на младия човек, прониза го тази банална мисъл, която е постоянно в ума на затворниците — свободата. Този шум идваше тъкмо в мига, когато всеки шум щеше да престане за него, и Дантес си помисли, че съдбата най-сетне се е смилила над страданията му и му изпраща този шум, за да го възпре на края на гроба, в който се плъзгаше вече неговият крак. Кой знае, може би някой от приятелите му, някое от тези любими същества, за които той мислеше често до изнемогване, се грижеше за него в тази минута и се мъчеше да скъси разстоянието, което ги разделяше?

Не, навярно на Едмон беше се сторило само така и това беше един от тези сънища, които витаят на прага на смъртта.

Но Едмон продължаваше да слуша шума. Този шум трая около три часа, после на Едмон се счу, че нещо се срутва, след това шумът престана.

Подир няколко часа той се разнесе отново по-силно и по-близко. Едмон участвуваше сега мислено в тази работа и вече не се чувствуваше самотен; изведнъж тъмничарят влезе.

Имаше седмица приблизително, откакто Едмон беше решил да умре, четири дни, откакто беше почнал да привежда в изпълнение този план; през това време той не беше заприказвал нито веднъж с този човек, не му отговаряше, когато тъмничарят го питаше от какво е болен, и се обръщаше към стената, когато го поглеждаше по-втренчено. Но сега тъмничарят можеше да чуе глухия шум, да се обезпокои, да му сложи край и по тоя начин да разруши оня последен проблясък от надежда, само мисълта за която облекчаваше последните мигове на Дантес.

Тъмничарят донесе закуската.

Дантес се приповдигна на леглото и с повишен глас започна да говори, за каквото му дойде наум — за злокачествената храна, за студа, от който страдаше в подземната килия, роптаеше и се караше, за да има предлог да вика по-силно, за голяма досада на търпеливия тъмничар, изпросил за болния затворник тъкмо този ден бульон и пресен хляб, който му донесе.

За щастие той помисли, че Дантес бълнува; сложи яденето, както винаги, на лошата хромонога маса и си излезе.

Останал сам, Едмон се заслуша отново с радост.

Шумът стана толкова ясен, че сега младият човек го чуваше, без да се напряга.

„Тъй като този шум продължава и през деня — рече си той, — няма съмнение, някой нещастен затворник като мене се труди за освобождението си. Ох, ако бях при него, как бих му помагал!“

После неочаквано мрачен облак затъмни зората на надеждата в този ум, свикнал с нещастието, който можеше с мъка само да се възземе до човешките радости; Едмон веднага си помисли, че този шум вдигат работниците, пратени от управителя за поправка в съседната стая.

Беше лесно да се увери в това; но как да се реши да зададе въпроса? Разбира се, най-просто беше да дочака тъмничаря, да му обърне вниманието върху този шум и да види с какъв израз на лицето си той ще го слуша. Но не значеше ли това за едно кратко удовлетворение да провали съкровените си блянове? За нещастие главата на Едмон беше като празна камбана, заглушена от звъна на една мисъл; той беше толкова отслабнал, че умът му блуждаеше като дете в мъгла и не можеше да се съсредоточи на една мисъл. Едмон видя само едно средство да възвърне яснотата на съждението си и прозорливостта на разсъдъка си: той обърна очи към бульона, оставен от тъмничаря на масата, от който се издигаше още пара, после, олюлявайки се, се доближи до него, взе чашата, поднесе я към устните си и изгълта бульона с неизразимо блаженство.

Тогава намери сили да се задоволи само с това; той беше чувал, че прибраните корабокрушенци, изтощени от глад, са умирали, защото се нахвърляли лакомо върху храната. Едмон сложи на масата хляба, който беше поднесъл към устата си, и отново си легна. Той не искаше вече да умре.

Скоро почувствува, че умът му отново се просветлява; всичките му мисли, смътни, почти неуловими, почнаха да заемат отново мястото си на тази чудодейна шахматна дъска, където едно излишно квадратче може би утвърждаваше превъзходството на човека над животните. Той можеше да мисли и да укрепва мисълта си с разсъждения.

Тогава си рече:

„Трябва да се опитам да узная, но без да злепоставя никого. Ако тоя, който копае, е обикновен работник, достатъчно е да почукам на стената и той тозчас ще прекрати работата си и ще се помъчи да отгатне кой и с каква цел чука; но тъй като работата му е не само позволена, но и възложена, той пак ще се залови за нея. Ако, напротив, е затворник, моето чукане ще го уплаши; него ще го обхване страх да не го открият; той ще прекъсне работата и ще я поднови вечерта, когато, по мнението му, всички са си легнали и заспали.“

Едмон стана веднага. Този път краката му не се подкосяваха вече и очите му не се замъгляваха. Той отиде в ъгъла на килията, откърти един камък, подкопан от влагата, и удари с него стената на същото място, където екът беше най-ясен.

Той почука три пъти.

Още при първото чукане шумът стихна като по вълшебство.

Едмон се вслушваше с цялата си душа. Измина час, изминаха два, никакъв нов шум не се чу; Едмон беше предизвикал оттатък стената мъртво мълчание.

Обнадежден, Едмон хапна няколко залъка хляб, изпи няколко глътки вода и благодарение на могъщото здраве, с което беше го надарила природата, се почувствува почти както преди.

Измина денят, мълчанието още продължаваше.

Настъпи нощта, но шумът не се възобнови.

— Затворник е — рече Едмон с неизразима радост.

От тоя миг главата му пламна, животът се пробуди в него, буйно, защото водеше към дейност.

Нощта мина без ни най-малък шум.

Едмон не склопи очи тази нощ.

Отново настъпи ден; тъмничарят донесе храната. Едмон беше вече изял предишната и жадно се залови за яденето. Той се вслушваше непрекъснато дали няма да се възобнови шумът, трепереше при мисълта, че се е прекратил завинаги, извървяваше по десет, по дванайсет левги в килията си, разтърсваше по цели часове железните пръчки на прозорчето си, мъчеше се с отдавна забравени упражнения да върне гъвкавостта и силата на крайниците си, като се подготвяше отново за ръкопашен бой с бъдещата си съдба, както борецът, преди да излезе на арената, си разкършва ръцете и си натрива тялото с масло. После в промеждутъците на тази трескава дейност той слушаше дали няма да възникне пак шумът, като се ядосваше, че освободителното му дело е прекъснато от друг затворник, който жадува също тъй нетърпеливо да бъде свободен като него.

Изтекоха три дни, седемдесет и два смъртни часа, броени минута по минута!

Най-сетне една вечер, след последното посещение на тъмничаря, когато Дантес за стотен път долепваше ухо до стената, стори му се, че някакво едва забележимо сътресение отеква глухо в главата му, допряна до безмълвните камъни.

Дантес се отдръпна, за да върне равновесието на потресения си мозък, обиколи няколко пъти килията си и отново сложи ухо на същото място.

Нямаше съмнение, нещо ставаше от другата страна; затворникът беше разбрал, че похватът му е опасен, и беше възприел друг; сигурно за да продължи делото си по-спокойно, той беше заменил длетото с лост.

Насърчен от това откритие, Едмон реши да се притече на помощ на неуморимия труженик. Той отмести най-напред леглото си, зад което, както му се струваше, се извършваше освободителното дело, и потърси с очи някакъв предмет, с който би могъл да разчопли зида, да орони влажния хоросан и да откърти най-сетне един камък.

Нищо не се изпречи пред погледа му. Той нямаше ни нож, ни остро сечиво; само желязото на решетката, но той беше се убеждавал толкова често в здравината на нейните пръчки, че нямаше защо да се опитва дати разклати. Цялата покъщнина на килията му се състоеше от легло, стол, маса, кофа и една стомна.

На леглото имаше много железни болтове, но тези болтове бяха закрепени за дървото с гайки. Потребна беше отвертка, за да се извадят тези гайки и да се измъкнат болтовете.

На масата и на стола — нищо; кофата е имала някога дръжка, но тази дръжка беше задигната.

Оставаше на Дантес само едно — да счупи стомната и с един от ъглестите чирепи да се залови за работа.

Той хвърли стомната на пода и стомната се пръсна на парчета.

Дантес избра два-три остри чирепа, скри ги в сламеника си, а другите остави разпилени на земята. Счупването на стомната беше нещо много естествено и нямаше да събуди подозрения.

Едмон можеше да работи цяла нощ; но в тъмното работата не спореше, защото трябваше да се работи опипом, и той почувствува скоро, че несъвършеният му инструмент се изтъпи о по-твърдия пясъчник. Той бутна пак леглото си до стената и зачака деня. С надеждата търпението му се върна.

Цялата нощ той слушаше непознатия копач, който продължаваше подземната си работа.

Съмна, тъмничарят влезе. Дантес му каза, че когато пиел вечерта направо от стомната, тя се изплъзнала от ръката му и се разбила. Тъмничарят отиде, мърморейки, да търси нова стомна, без да прибере чирепите от старата.

Завърна се след малко, посъветва затворника да бъде по-внимателен и излезе.

Дантес чу с неизразима радост скърцането на резето, което по-рано, колчем се затваряше, му свиваше сърцето. Той слушаше как се отдалечават стъпките; после, когато шумът им стихна, той се спусна към кревата, отмести го и през светлината на слабия слънчев лъч, който проникваше в подземието му, видя, че се е трудил напразно, като е дълбал през нощта камъка, вместо да изчегърта мазилката около него.

Влагата беше направила тази мазилка трошлива.

С разтуптяно от радост сърце Дантес видя, че мазилката се отронваше на парчета; тези парчета бяха наистина не по-големи от песъчинки; но за половин час Дантес откърти около шепа. Един математик би могъл да изчисли, че като работи така две години, човек може, ако на пътя не се натъкне на скала, да прокопае проход от две стъпки в квадрат и двайсет стъпки в дълбочина.

Затворникът съжали тогава, че не е употребил за тази работа миналите дълги и все по-бавни часове, които беше загубил в надежди, молитви и отчаяние.

За шестте години, през които лежеше в това подземие, каква работа, колкото и мудна, щеше да извърши той.

И тази мисъл удвои усърдието му.

В три дни той смогна, с неимоверна предпазливост, да махне целия хоросан и да оголи камъка; стената беше иззидана с песъчлив варовик, посред който, за по-голяма солидност, бяха сложили тук-там по някой дялан камък. Един такъв камък беше почти оголил той и сега трябваше само да го разклати.

Дантес се опита с нокти, но напразно.

Когато той вкарваше в пролуките чирепите от стомната и се мъчеше да си послужи с тях като с лост, те се чупеха.

След цял час напразни усилия Дантес се изправи със запотено и набръчкано от тревога чело.

Мигар ще трябва да спре така още в началото и да чака, бездеен и безполезен, докато неговият съсед, който може да се умори, направи всичко?

Тогава му дойде наум една мисъл; той стоеше и се усмихваше; челото му, овлажняло от пот, изсъхна само.

Тъмничарят му донасяше всеки ден супата в тенекиена тенджера. В същата тенджера носеше супа и на друг затворник, защото Дантес беше забелязал, че тя беше или пълна, или наполовин празна според това, дали ключарят почваше раздаването на храната от него или от неговия другар.

Тенджерата имаше желязна дръжка; тъкмо тази дръжка искаше Дантес и беше готов да даде за нея десет години от живота си.

Тъмничарят изсипа съдържанието на тенджерата в чинията на Дантес. Всеки ден, след като изгребваше супата си с дървената лъжица, Дантес измиваше чинията.

Вечерта Дантес сложи чинията си на земята, насред пътя от вратата до масата; тъмничарят, когато влезе, стъпи върху нея и я счупи.

Този път той нямаше в какво да укори Дантес; той неправилно беше оставил чинията си на земята, но тъмничарят беше крив, задето не гледаше в краката си.

Тъмничарят само измърмори нещо.

После потърси с очи в какво може да сипе супата; но цялата посъдина на Дантес се състоеше само от тази чиния, той нямаше избор.

— Оставете тенджерата — рече Дантес, — ще си я вземете, като ми донесете утре закуската.

Този съвет допадна на мързеливия тъмничар, защото го избавяше от необходимостта да слезе и да се качи отново.

Той остави тенджерата.

Дантес затрепера от радост.

Този път той изяде набързо супата и месото, което, според затворническите обичаи, слагат в супата. После, след като почака един час, за да се увери, че тъмничарят няма да се попишмани, отдръпна леглото си, взе тенджерата, вкара края на дръжката в пролуката между дялания камък, оголен от хоросана, и съседните пясъчници и почна да действува с него като с лост.

Леко поклащане показа на Дантес, че работата върви добре.

И действително след час камъкът беше изваден от стената, дето остана вдлъбнатина една и половина стъпка в диаметър.

Дантес събра грижливо цялата мазилка, пренесе я в ъглите на килията си, с един чиреп от стомната изстърга сива пръст и покри с нея мазилката.

После в желанието си да използува нощта, през която благодарение на случая или по-скоро на своята изобретателност беше се сдобил с толкова ценно оръдие, той с настървение продължи да копае.

Щом се развидели, той сложи камъка обратно в дупката му, долепи леглото си до стената и си легна.

Закуската се състоеше от комат хляб; тъмничарят влезе и сложи комата хляб на масата.

— Няма ли да ми донесете друга чиния? — попита Дантес.

— Не — рече ключарят, — вие сте такъв човек, счупихте си стомната, а аз заради вас счупих чинията; ако всички затворници чупеха колкото вас, правителството не би издържало. Оставям ви тенджерата, ще ви сипвам супата в нея; та може би ще се научите да пазите посъдината си.

Парчето желязо, останало у него, събуди в сърцето му такъв изблик на благодарност към съдбата, какъвто в миналото у него не бяха будили най-големите блага, които бяха го сполетели.

Само че той забеляза едно — откакто беше започнал да работи той, затворникът не работеше вече.

Все едно, от това не следваше, че и той трябва да се откаже; ако съседът му не иде към него, той ще отиде към своя съсед.

Целия ден работи, без да си почине; вечерта благодарение на новото си сечиво той извлече от стената повече от десет шепи чакъл, мазилка и хоросан.

Когато дойде часът за обед, той изправи колкото можеше изкривената дръжка и сложи съдината на мястото й. Тъмничарят насипа обикновената дажба супа и месо, или по-точно супа и риба, защото този ден беше постен, а три пъти седмично караха затворниците да постят. Това би могло да помогне на Дантес в пресмятането на времето, ако той не беше престанал отдавна да брои дните.

Тъмничарят наля супата и си отиде.

Този път Дантес поиска да се увери дали съседът му действително е престанал да работи.

Той се вслуша.

Всичко беше тихо, както през тези три дни, когато работата беше прекъсната.

Дантес въздъхна; очевидно неговият съсед не му вярваше.

Ала той не се отчая и продължи да работи цялата нощ; но след два-три часа труд той се натъкна на едно препятствие. Желязото не влизаше вече, а се плъзгаше по гладка повърхност.

Дантес опипа препятствието с ръцете си и разбра, че е стигнал до греда.

Тази греда пресичаше или по-скоро преграждаше изцяло дупката, започната от Дантес.

Сега трябваше да се копае отгоре или отдолу.

Нещастният момък не беше помислил за такова препятствие.

„О, боже мой, боже мой — провикна се той, — аз толкова ти се молих и се надявах, че си чул молбите ми. Боже мой, ти ми отне свободата на живота, отне ми спокойствието на смъртта, боже, който си ме призовал към живот, смили се над мене и не ме оставяй да умра в отчаяние!“

— Кой говори за бог и за отчаяние едновременно? — произнесе някакъв глас, който идеше сякаш изпод земята и заглушен от пръстта, достигаше до момъка като че от гроб.

Едмон усети как щръкват косите на главата му и се отдръпна пълзешком.

— Ах — пошепна той, — чувам човешки говор.

В продължение на четири или пет години Едмон беше слушал само тъмничаря, а за затворника тъмничарят не е човек: това е една жива врата в добавък към дъбовата му врата; пръчка от плът в добавък към железните пръчки на решетката.

— В името на небето — извика Дантес — говорете, говорете още, макар гласът ви да ме уплаши; кой сте?

— А вие кой сте? — попита гласът.

— Нещастен затворник — отговори Дантес, без да се замисля.

— От каква народност?

— Французин.

— Как се наричате?

— Едмон Дантес.

— С какво се занимавате?

— Моряк съм.

— От колко време сте тук?

— От 28 февруари 1815.

— Какво е вашето престъпление?

— Невинен съм.

— Но в какво ви обвиняват?

— Че съм съзаклятничел за връщането на императора.

— Как, за завръщането на императора? Императорът не е ли вече на престола?

— Той абдикира във Фонтенбло през 1814 и беше заточен на остров Елба. Но вие самият от колко време сте тук, та не знаете това?

— От 1811.

Дантес потрепера! Този човек беше лежал в затвора четири години по-дълго от него.

— Хубаво, не копайте вече — рече гласът припряно, — кажете ми само на каква височина се намира изкопът, който правите.

— Наравно със земята.

— Как сте го скрили?

— Зад моето легло.

— Местили ли са вашето легло през времето, докато сте в затвора?

— Нито веднъж.

— Накъде гледа вашата стая?

— Към коридора.

— А коридорът?

— Води към двора.

— Уви! — пошепна гласът.

— Ох, боже мой, какво има? — извика Дантес.

— Ами това, че съм се излъгал; несъвършенството на чертежите ми ме е заблудило, липсата на пергел ме погуби, една погрешна линия върху моя план отговаря на петнайсет стъпки в действителност и аз взех стената, която прекопавате, за външна стена на крепостта!

— Но тогава вие бихте стигнали до морето?

— Тъкмо това исках.

— А ако бяхте успели!

— Щях да се хвърля във водата, да доплувам до един от островите, които заобикалят замъка Иф, било остров Дом, било остров Тибулан, било брега, и тогава бих бил спасен.

— Бихте ли могли да плувате дотам?

— Господ би ми дал сили; а сега всичко е загубено.

— Всичко ли?

— Да. Запушете предпазливо вашата дупка, не работете вече, не правете нищо и чакайте да ви се обадя пак.

— Но кой сте вие?… Кажете ми поне кой сте?

— Аз съм… аз съм… 27.

— Не ми доверявате? — попита Дантес. Сякаш някакъв горчив смях прониза свода и се издигна до ушите на Едмон.

— О, почакайте — извика той, отгатнал инстинктивно, че непознатият мисли да го остави. — Кълна ви се, че бих се оставил по-скоро да ме убият, отколкото да открия сянка от истината на вашите и моите палачи; но в името на светлината не ме лишавайте от присъствието си, не ме лишавайте от вашия глас, или, кълна се, защото силите ми се изчерпват, ще си разбия главата о стената и на вашата съвест ще падне моята смърт.

— На каква възраст сте? Ако се съди по гласа ви, вие сте млад човек.

— Не знам на каква възраст съм, защото не съм броил времето, откакто съм тук. Знам само, че навърших деветнайсет, когато ме арестуваха на 28 февруари 1815.

— Вие нямате още двайсет и шест пошушна гласът. — Хайде, на тази възраст човек не е още предател.

— О, не, не, кълна ви се — повтори Дантес. — Казах ви вече и ще ви повторя, бих дал по-скоро да ме насекат на парчета, отколкото да ви издам.

— Добре сторихте, че поговорихте с мене; добре сторихте, че ме помолихте, инак щях да си съставя друг план и да се отдалеча от вас. Но вашата възраст ме успокоява, аз ще дойда при вас, чакайте ме.

— Кога?

— Трябва да изчисля какви са нашите изгледи; аз ще ви дам знак.

— Но нали няма да ме изоставите, няма да ме оставите сам, ще дойдете при мен и ще ми позволите да дойда при вас? Ние ще избягаме заедно и ако не можем да избягаме, ще говорим — вие за хората, които обичате, аз — за хората, които обичам. Вие сигурно обичате някого?

— Аз съм сам на света.

— Тогава обикнете мен: ако сте млад, ще стана ваш другар; ако сте стар, ще бъда ваш син. Аз имам баща, който е сега на седемдесет години, ако живее още; обичах само него и една девойка, която се наричаше Мерседес. Баща ми не ме е забравил, уверен съм; но тя кой знае дали мисли още за мене. Ще ви обичам, както обичах баща си.

— Добре — рече затворникът, — до утре.

Тези оскъдни думи бяха казани така, че Дантес повярва в тях; не беше му нужно повече; той се изправи, скри както преди извадените от стената боклуци и долепи леглото си до нея.

Оттогава Дантес се отдаде изцяло на щастието си: навярно няма вече да бъде сам, дори може би ще бъде свободен; в най-лошия случай, ако остане затворник, ще има другар; а споделеното затворничество е вече половин затворничество.

Целия ден Дантес ходи из килията си, сърцето му подскачаше от радост. Сегиз-тогиз тази радост го задушаваше: той сядаше на леглото, като притискаше с ръка гърдите си. При най-малкия шум в коридора се затичваше към вратата. Обхващаше го страх, че могат да го разделят от този човек, когото не познаваше, но вече обичаше като приятел. Тогава реши: в мига, когато тъмничарят отмести леглото му и се наведе да разгледа отвора, той ще му строши главата с камъка, на който стои стомната.

Ще го осъдят на смърт, той знае това; но не умираше ли от мъка и отчаяние, когато чудодейният шум го върна към живота?

Вечерта дойде тъмничарят; Дантес лежеше на кревата, отдето му се струваше, че варди по-добре недовършения отвор. Вероятно той погледна със странни очи досадния посетител, защото посетителят му рече:

— Какво, да не полудеете отново?

Дантес не отговори, той се страхуваше, че развълнуваният му глас ще го издаде.

Тъмничарят си излезе, като клатеше глава.

Когато настъпи нощта, Дантес помисли, че неговият съсед ще се възползува от тишината и мрака, за да подеме започнатия разговор, но се излъга; нощта измина, без никакъв звук да успокои трескавото му очакване. Но на заранта след посещението на тъмничаря, още щом дръпна леглото от стената, Дантес чу три удара през равни промеждутъци, той коленичи бързо.

— Вие ли сте? — попита той. — Аз съм тук!

— Отиде ли си тъмничарят? — запита гласът.

— Да — отговори Дантес, — ще се върне чак вечерта; имаме дванайсет часа на разположение.

— Мога значи да действувам? — рече гласът.

— О да, да, веднага, още сега, заклинам ви!

Тозчас земята, на която Дантес, навлязъл наполовина в отвора, се облягаше с двете си ръце, сякаш хлътна под него; той отскочи назад и в този миг купчината пръст и откъртени камъни се срина в дупката, която беше зинала под направения от него отвор; тогава от дъното на тъмната дупка, дълбочината на която не можеше да измери, се показа глава, рамене и накрая цял-целеничък човек, който излезе доста пъргаво от изкопа.