Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CXIV. ПЕПИНО

В същия миг, когато параходът на графа изчезваше зад носа Моржиу, един мъж, който пътуваше по шосето от Флоренция за Рим, отмина градчето Аквапенденте. Движеше се доста бързо, за да измине много път, без да събуди подозрения.

Облечен в редингот или по-точно в сюртук, доста пострадал от пътуването, но с все още лъскава и ярка лента на Почетния легион, пътникът не само по този знак, но и по произношението, с което говореше на пощальона, си личеше, че е французин. Доказателство, че е роден в страната на международния език, беше и фактът, че знаеше на италиански само ония две-три думи от музикалния речник, които могат да заместят като goddam’а[1] на Фигаро всички тънкости на даден език.

— Allegro! — казваше той на пощальона при всяко на нагорнище.

— Moderato! — обаждаше се при всяко спускане.

А само един господ знае колко са нанагорнищата и нанадолнищата по пътя от Флоренция за Рим през Аквапенденте!

Тези две думи впрочем много разсмиваха добрите хорица, на които ги отправяше.

Когато наближиха Вечния град, значи като стигнаха Сторта, отгдето се вижда Рим, пътникът не изпита онова чувство на възторжено любопитство, което кара всеки чужденец да се надигне от седалката, за да зърне прочутия купол на „Свети Петър“, който се вижда много преди всичко друго. Не, той само извади портфейла си, а от портфейла сгъната на четири хартия. Разгъна я, сгъна я отново грижливо, почти с уважение, и се задоволи да каже:

— Добре, на мястото си е.

Колата мина през Ла порта дел Пополо, сви наляво и се спря пред хотел Еспаня.

Нашият стар познат господин Пастрини посрещна пътника пред входа, с шапка в ръка.

Пътникът слезе, поръча си хубава вечеря и се осведоми за адреса на фирмата „Томсън и Френч“, който му бе незабавно посочен, защото тази банкерска къща беше една от най-известните в Рим.

Намираше се на Виа деи Банки, близо до „Свети Петър“.

В Рим, както и навред, пристигането на пощенска кола е събитие. Десетина потомци на Марий и на Гракхите[2], боси, с продънени лакти, с пестник на хълбока или с живописно извита ръка над главата, разглеждаха пътника, колата и конете; към тия хлапетии от центъра на града се присъединиха и още петдесетина зяпачи от владенията на негово светейшество, от ония, които обикалят по моста Деи Анжели и плюят в Тибър, когато Тибър има вода.

Но тъй като римските хлапетии и зяпачи, по-щастливи в това отношение от парижките, разбират всички езици, а особено френски, те чуха, че пътникът поиска стаи, после вечеря и накрай запита за адреса на фирмата „Томсън и Френч“.

Поради това, когато новодошлият излезе от хотела с неизбежния чичероне, от групата любопитни се отдели един мъж и незабелязан от пътника и водача му, тръгна доста наблизо подир чужденеца, когото следеше с ловкост на агент от парижката полиция.

Французинът толкова бързаше да посети фирмата „Томсън и Френч“, та не дочака да впрегнат колата; тя щеше да го настигне и чака пред вратата на банкера.

Когато пристигнаха, колата още не бе дошла.

Французинът влезе, оставяйки в чакалнята водача си, който веднага започна да разговаря с двама-трима индустриалци без индустрия или по-точно с безброй индустрии, които стоят в Рим пред вратите на банкерите, пред черквите, развалините, музеите и театрите.

Едновременно с французина бе влязъл и мъжът, който се бе отделил от любопитните; французинът позвъни пред входа на канцеларията и влезе в първото помещение; сянката му също.

— Господа Томсън и Френч? — попита чужденецът.

Някакво подобие на лакей стана по знак на доверения чиновник, тържествен пазител на първата канцелария.

— За кого да съобщя? — запита лакеят, като се приготви да тръгне пред непознатия.

— Господин барон Данглар — отвърна пътникът.

— Елате — каза лакеят.

Една врата се отвори, лакеят и баронът изчезнаха зад нея. Човекът, влязъл след Данглар, седна на една пейка за чакащите.

Чиновникът продължи да пише около пет минути; през тия пет минути седналият седеше мълчалив и неподвижен.

После перото на чиновника престана да скърца по хартията, той вдигна глава, огледа се внимателно и след като се увери, че са съвършено сами, каза:

— О, ето те и тебе, Пепино!

— Да! — отвърна лаконично другият.

— Надушил си нещичко у тоя шишко?

— Нямам голяма заслуга, предупредиха ни.

— Значи, любознателни човече, известно ти е защо е дошъл?

— То се знае, дошъл е да получава, остава само да науча колко.

— Ей сега ще ти кажем, драги.

— Добре, само да не ми дадеш лъжливи сведения като завчера.

— Какво искаш да кажеш и за кого приказваш? Да не е за англичанина, дето изнесе три хиляди екюта?

— Не, оня имаше наистина три хиляди екюта, които намерихме. Имам предвид руския княз.

— Е-е?

— Е-е, ти ни съобщи тридесет хиляди лири, а намерихме само двадесет и две.

— Лошо сте търсили.

— Претърсването бе извършено лично от Луиджи Вампа.

— В такъв случай или онзи е платил дълговете си…

— Руснак да плати?

— Или е похарчил парите.

— Това е по-възможно.

— Сигурно е дори, но остави ме да отида на наблюдателния пост; иначе французинът ще си свърши работата, без да науча точната цифра.

Пепино кимна в знак на съгласие, извади от джоба си броеница и започна да мърмори някаква молитва, а чиновникът изчезна през същата врата, отгдето бяха излезли лакеят и баронът.

След десетина минути се върна сияещ.

— Какво става? — запита Пепино.

— Внимание! — отвърна чиновникът. — Сумата е големичка.

— Пет-шест милиона, нали?

— Да, знаеше ли я?

— По разписка от негово превъзходителство граф дьо Монте Кристо?

— Познаваш ли графа?

— Платима в Рим, Венеция или Виена.

— Точно така! — извика чиновникът. — Откъде си толкова добре осведомен?

— Казах ти, че бяхме предупредени.

— Защо идваш тогава при мене?

— За да се уверя, че тъкмо с този човек трябва да се занимаем.

— Същият е… Пет милиона. Добра сумичка, а, Пепино?

— Да.

— Ние не ще имаме никога такова нещо.

— Все ще остане и за нас някоя троха от нея — отвърна философски Пепино.

— Шт! Ето нашия приятел.

Чиновникът се залови отново с перото, Пепино с броеницата; когато вратата се отвори, единият пишеше, другият се молеше.

Данглар излезе със светнало лице, придружен от банкера, който го изпрати до вратата.

Пепино слезе подир Данглар.

Колата, която — както беше уговорено — трябваше да настигне Данглар, чакаше пред входа на фирмата „Томсън и Френч“. Чичеронето държеше вратичката отворена; чичеронето е много любезно същество, което може да се използува за какво ли не.

Данглар скочи в колата леко като двадесетгодишен момък.

Чичеронето затвори вратичката и се качи до кочияша.

Пепино се метна отзад.

— Желае ли негово превъзходителство да види „Свети Петър“? — запита чичеронето.

— За какво? — отвърна баронът.

— Ами за да го видите!

— Не съм дошъл в Рим да гледам — извика Данглар; и добави по-тихо, с алчна усмивка: — Дошъл съм да пипам[3].

И наистина опипа портфейла си, гдето току-що бе прибрал едно писмо.

— Тогава негово превъзходителство отива?…

— В хотела.

— Каза Пастрини — обърна се чичеронето към кочияша.

И колата се понесе — бърза като каляска на благородник.

Десет минути по-късно баронът беше вече в своето отделение, а Пепино се настани на пейката пред хотела, след като прошепна нещо на един от потомците на Марий и Гракхнте, за които споменахме в началото на тази глава; и потомъкът хукна, колкото краката му държат, по посока на Капитолия.

Уморен и доволен, Данглар усети, че му се доспива. Легна, пъхна портфейла под възглавницата и заспа.

Пепино не бързаше; поигра на мора с хамалите, загуби три екюта и за да се утеши, изпи бутилка орвието[4].

На другия ден Данглар се събуди късно, при все че си бе легнал рано; пет-шест нощи бе спал лошо, ако изобщо бе заспивал.

Закуси добре и без намерение, както вече бе казал, да разглежда забележителностите на Вечния град, поръча пощенската си кола за дванадесет часа.

Но Данглар си бе направил сметката без полицейските формалности и мързела на пощальона.

Конете пристигнаха едва в два часа, а чичеронето донесе визирания паспорт в три.

Приготовленията бяха събрали доста зяпачи пред вратата на господин Пастрини.

Не липсваха и потомците на Марий и Гракхите.

Баронът мина тържествено между тези групи, които го назоваваха превъзходителство с надежда да получат някое байоко[5].

Тъй като Данглар, много демократичен, както знаем, се бе задоволявал досега с титлата барон, без да бъде наричан превъзходителство, новото обръщение го поласка и той раздаде десетина монети на тая сбирщина, която срещу още десетина би го нарекла и височество.

— Накъде? — запита на италиански пощальонът.

— Шосето за Анкона — отвърна баронът.

Господин Пастрини преведе въпроса и отговора и колата тръгна в галоп.

Данглар искаше наистина да мине през Венеция, за да вземе оттам част от богатството си, а от Венеция да отиде във Виена, за да получи и остатъка.

Възнамеряваше да се настани за постоянно в този град, защото му го бяха препоръчали като град на удоволствията.

Не бяха изминали и три левги из римската околност, когато се мръкна; Данглар не смяташе, че ще се забави толкова, иначе би останал и запита пощальона колко остава до най-близкия град.

— Non capisco[6] — отговори пощальонът.

Данглар кимна, сякаш искаше да каже:

— Добре!

Колата продължи пътя си.

„Ще спра на първата пощенска станция“ — каза си той.

Изпитваше все още онова добро настроение от миналия ден, което му бе дало възможност да прекара такава спокойна нощ. Изтегнал се бе удобно в чудесна английска каляска с двойни пружини; усещаше как го отнасят в галоп чифт бързи коне; знаеше, че станцията за смяна на конете е на седем левги. Какво друго може да стори един банкер, претърпял щастлив банкрут?

Данглар помисли десетина минути за жена си, останала в Париж, други десетина минути за дъщерята, която скиташе по света с госпожица д’Армии: още десетина за кредиторите си и за начина, по който ще използува парите им; после, като нямаше вече за какво да мисли, затвори очи и заспа.

Но все пак, раздрусван от време на време от някое по-силно клатушкане на колата, отваряше за миг очи; и усещаше, че се носи все така бързо из римското поле, изпъстрено с разрушени акведукти, напомнящи окаменели гранитни великани по пътя. Обаче нощта беше студена, тъмна, дъждовна и за един полузаспал човек беше много по-приятно да си лежи в колата със затворени очи, вместо да подаде навън глава, за да попита къде се намират, когато пощальонът знаеше само един отговор: Non capisco.

И така Данглар продължи да дреме, като си казваше, че има време да се събуди на станцията.

Колата спря, и той помисли, че са стигнали най-после до желаната цел.

Отвори очи, погледна през стъклото, като се надяваше да види, че са в някой град или поне село; но видя само някаква самотна къщурка и няколко души, които сновяха насам-натам като сенки.

Данглар почака досегашния пощальон да дойде да си вземе парите за курса; разчиташе да се възползува от случая и да поиска сведения от новия си кочияш; но конете бяха разпрегнати и сменени, без някой да дойде за пари. Учуденият Данглар отвори вратичката, обаче една яка ръка — веднага я затвори и колата потегли.

Слисаният барон се събуди напълно.

— Ей! — обърна се той към пощальона. — Ей, mio caro[7].

И този италиански израз Данглар бе запомнил от романсите, които дъщеря му пееше с княз Кавалканти. Но mio caro не отговори. Тогава Данглар се задоволи да вдигне стъклото.

— Ей, приятелю, къде отиваме? — подаде той глава навън.

— Dentro la testa! — извика повелително плътен глас, придружен със заплашителен жест.

Данглар разбра, че dentro la testa значи: приберете си главата. Както виждаме, напредваше бързо в италианския.

Покори се не без тревога; и тъй като тревогата всеки миг растеше, след няколко минути съзнанието му, което бе почувствувал съвършено празно при тръгването си и поради това веднага бе заспал, се изпълни с рояк мисли, една от друга по-годни да поддържат любопитството на пътника, особено на пътник в положението на Данглар.

Зрението му се изостри в тъмнината, както става винаги в първия миг при силни вълнения, след което се притъпява от непрестанното напрежение. Човек вижда вярно, докато не се е уплашил; щом се уплаши, започва да вижда двойно; а като се успокои, вижда смътно.

Данглар забеляза, че край дясната вратичка препуска мъж, загърнат в плащ.

„Трябва да е стражар — помисли той, — дали французите са уведомили телеграфически папските власти?“

Реши да се отърве от тази тревога.

— Къде ме водите? — запита той.

— Dentro la testa! — извика същият глас със същия заплашителен тон.

Данглар се обърна към вратичката вляво. Друг конник препускаше там.

„Очевидно — каза си Данглар и усети капки пот по челото си, — очевидно е, че съм арестуван.“

И се отпусна отново в дъното на каляската, но не да спи, а да размисли.

След миг изгря луната.

Без да подаде глава, той огледа равнината; видя отново грамадните акведукти, каменните призраци, които бе видял неотдавна; само че вместо отдясно те бяха този път отляво.

Разбра, че колата просто е завила и го връщат в Рим.

„О, беда! — прошепна той. — Получили са значи екстрадицията[8] ми!“

Колата продължаваше да се носи със страхотна бързина. Мина един ужасен час, защото при всеки нов знак по пътя нещастникът разбираше несъмнено, че го връщат в Рим. Най-после зърна някаква мрачна грамада, о която колата сякаш щеше да се блъсне. Но тя изви покрай мрачната грамада, която беше чисто и просто поясът от крепостните стени на Рим.

— О-о! — прошепна Данглар. — Не влизаме в града, значи не съм арестуван от съдебната власт. Господи, хрумва ми друго: дали…

Косата му настръхна.

Припомни си интересните приказки за римски бандити, на които никой не вярваше в Париж, нали и Албер дьо Морсер ги бе разправил на госпожа Данглар и Йожени; по времето, когато беше дума младият виконт да стане зет на едната и съпруг на другата.

„Може би са крадци“, каза си Данглар.

Колата затрополя изведнъж по нещо по-твърдо от пръстта на пясъчно шосе. Данглар хвърли поглед и към двете страни на пътя; забеляза паметници с чудновата форма и спомените, изпълнени с подробности от разказа на Морсер, му подсказаха, че трябва да се намира по Виа Апиа.

Наляво от колата, в нещо като долина, се виждаше кръгъл изкоп.

Беше циркът на Каракала.

Колата се спря изведнъж по заповед, на човека, който препускаше отдясно.

В същото време се отвори вратичката отляво.

— Scendi[9]! — заповяда един глас.

Данглар слезе моментално, не говореше италиански, но вече разбираше. Баронът се огледа ни жив, ни умрял. Заобикаляха го четирима души, без да броим пощальона.

— Di qua[10] — каза един от четиримата, като започна да се спуска по една пътечка, водеща от виа Апиа към центъра на неравното римско поле.

Данглар последва без възражение водача, усещайки, без да се обръща, че тримата останали вървят подир него. Стори му се все пак, че те остават като часови на приблизително еднакви разстояния един от друг.

След десетина минути ход, през които не размени нито дума със своя водач, Данглар се озова между един насип и гъсталак от високи бурени; трима прави безмълвни мъже образуваха триъгълник, в чийто център се бе озовал.

Поиска да заговори, но езикът не го послуша.

— Avanti[11] — заповяда кратко същият глас, рязък и заповеднически.

Този път Данглар разбра двойно: и по думите, и по движението, защото мъжът зад него го тикна така грубо напред, че той се блъсна о водача си.

Този водач беше нашият приятел Пепино, който се шмугна из високите бурени през крива пътечка, отгдето биха могли да се промъкнат само белки и гущери.

Пепино спря пред скала, над която растяха гъсти храсти; полуоткрита като клепач, тази скала погълна момъка, както дяволите изчезват в нашите вълшебни приказки.

Този, който вървеше подир Данглар, го накара с глас и бутване да последва примера на Пепино. Нямаше вече никакво съмнение, че фалиралият френски банкер се намираше в ръцете на римски бандити.

Данглар изпълни заповедта като човек, който — поставен между две опасности — става изведнъж храбър. Въпреки корема си, твърде малко склонен да се провира през пукнатините на скали из римското поле, той се вмъкна след Пепино, плъзна се със затворени очи и падна на нозете си.

Щом стъпи на земята, отвори очи.

Пътеката беше широка, но тъмна. Пепино, който нямаше вече защо да се крие, тъй като беше у дома си, щракна кремъка и запали факла.

Още двама души слязоха подир Данглар, образувайки нещо като ариергард, който го буташе, ако случайно се спре, и така по лек наклон стигнаха на един твърде зловещ наглед кръстопът.

По стените, издълбани и наредени един върху друг, ковчези зееха в белите камъни като дълбоките черни очи на мъртъвци.

Един часови удари о лявата ръка гривните на пушката си.

— Кой? — запита часовият.

— Свой, свой! — отвърна Пепино. — Къде е главатарят?

— Ей там — отвърна часовият и посочи през рамо нещо като голяма зала, издълбана в скалата, отгдето в ходника нахлуваше светлина през големи сводести отвори.

— Добра плячка, капитане, добра плячка — каза Пепино на италиански.

Улови Данглар за яката на редингота и го поведе към отвор, приличен на врата, отгдето се влизаше в залата, която изглеждаше да е жилището на главатаря.

— Това ли е лицето? — запита вождът, който четеше много внимателно Живота на Александър от Плутарх.

— Същият, капитане, същият.

— Добре, покажете ми го.

При тази доста безочлива заповед Пепино приближи факлата към лицето на Данглар, който се отдръпна, за да не му опърлят веждите.

Това разстроено лице беше пребледняло и погрозняло от страха.

— Този човек е уморен — каза главатарят. — Посочете му леглото.

„Това легло — помисли Данглар — е сигурно някой от ковчезите в стената; а сънят ще е смъртта с някоя от искрящите в тъмнината ками.“

И наистина в тъмните далечни ъгли на огромното помещение започнаха да се надигат на постелите си от сено или вълчи кожи другарите на човека, когото Албер дьо Морсер бе намерил да чете Коментарите на Цезар, а Данглар — Живота на Александър.

Банкерът въздъхна глухо и тръгна подир водача; не се опита нито да се моли, нито да вика. Нямаше вече нито сила, нито воля, нито власт, нито чувство; вървеше, накъдето го влачеха.

Кракът му се удари о стъпало; разбрал, че е пред стълба, банкерът се наведе инстинктивно, за да не си разбие челото, и се озова в килия, издълбана в самата скала.

Килията беше чиста, макар и гола, и суха, макар че беше невероятно дълбоко под земята.

В един от ъглите имаше легло от изсушени бурени, покрито с кози кожи. Щом го зърна, на Данглар се стори, че вижда лъчезарен знак за спасение.

„Слава богу! — прошепна той. — Истинско легло!“

За втори път от един час насам изричаше божието име; такова нещо не бе му се случвало цели десет години.

— Ессо[12] — каза водачът.

Бутна Данглар в килията и заключи вратата подир него.

Резето скръцна: Данглар беше затворник.

Но дори да нямаше резе, човек би трябвало да е свети Петър и да има за водач ангела господен, за да мине между гарнизона, който владееше катакомбите Сан Себастиано и бдеше около главатаря си, в чието лице читателите сигурно вече са познали прочутия Луиджи Вампа.

И Данглар позна бандита, в чието съществуване не искаше да повярва, когато Морсер се опитваше да го прослави във Франция. Позна не само него, но и килията, в която е бил затворен и Морсер и която по всяка вероятност беше предназначена за чужденци.

Тези спомени, на които Данглар се спираше впрочем почти с радост, го успокоиха. Щом не го убиха веднага, сигурно изобщо нямаха намерение да го убиват.

Задържали го бяха, за да го ограбят, и тъй като имаше някой и друг луидор със себе си, щяха да го пуснат срещу откуп.

Припомни си, че на Морсер бяха определили около четири хиляди екюта; и тъй като смяташе, че има по-внушителна външност от Морсер, той си определи сам откупа на осем хиляди екюта.

Осем хиляди екюта правеха четиридесет и осем хиляди франка.

Оставаха му още около пет милиона и петдесет хиляди франка.

С такава сума човек се оправя навред.

И така, почти сигурен, че ще се измъкне лесно, защото не се е чувало да се вземе от някого откуп в размер на пет милиона и петдесет хиляди франка, Данглар се изтегна на леглото, повъртя се малко и заспа със спокойствието на героя, чието животоописание четеше Луиджи Вампа.

Бележки

[1] Съкратено от английското god damn it — дявол да го вземе! Б.пр.

[2] Братята Кай и Тиберий Гракх, римски трибуни. Б.пр.

[3] Игра на думи: toucher (от френски) значи и пипам, и получавам. Б.пр.

[4] Вид италианско вино. Б.пр.

[5] Старинна папска монета. Б.пр.

[6] Non capisco — не разбирам (ит.) Б.пр.

[7] Mio caro — драги (ит.). Б.пр.

[8] Екстрадиция (юрид.) — Връщане на престъпник по искане на властите в родината му. Б.пр.

[9] Scendi — слез! (ит.). Б.пр.

[10] Di qua — оттук (ит.). Б.пр.

[11] Avanti — напред (ит.). Б.пр.

[12] Ессо — ето (ит.). Б.пр.