Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XXXIV. ВИДЕНИЕ

Франц бе намерил средно разрешение, за да може Албер да стигне до Колизея, без да мине покрай някоя древна руина, та постепенното свикване с античните размери да не отнеме на великана нито аршин от исполинския му ръст. Затова тръгнаха по виа Систиниа, свиха под прав ъгъл пред Санта Мариа Маджиоре, след това по виа Урбана и Сан Пиетро ин, Винколи стигнаха до виа дел Колосео.

Този маршрут имаше още едно предимство: не отвличаше с нищо Франц от впечатлението, оставено у него от току-що разказаната от Пастрини история, в която беше замесен и неговият тайнствен домакин Монте Кристо. Облегнат в един ъгъл на колата, той беше погълнат от хилядите въпроси, които си задаваше непрестанно, без да намери за някой от тях задоволителен отговор.

Още едно нещо впрочем му бе припомнило неговия приятел Синдбад моряка; това бяха тайнствените отношения между разбойниците и моряците. Казаното от господин Пастрини, че Вампа намирал убежище в лодките на риболовците и контрабандистите, припомни на Франц двамата корсикански бандити, седнали да вечерят заедно с екипажа на яхтата, която по-рано се бе отклонила от пътя си, за да спре в Порто Декио само за да ги свали на сушата. Името на домакина му от остров Монте Кристо, споменато от собственика на хотел „Лондон“, доказваше, че този човек върши по бреговете на Пиомбино, Чивита Векиа, Остиа и Гаета същата човеколюбива дейност, каквато гниеше и по бреговете на Корсика, Тоскана и Испания; а тъй като сам Монте Кристо, доколкото Франц припомняше, бе говорил за Тунис и Палермо, явно бе, че кръгът на връзките му е доста обширен.

Но колкото властно и да обсебваха съзнанието на младежа, тия разсъждения изчезнаха, щом пред него се извиси огромната мрачна сянка на Колизея, през чиито отвори луната пращаше дълги бледи лъчи, каквито пращат очите на призрак. Колата спря на няколко крачки от Меза Суданс. Кочияшът слезе да им отвори вратичката; двамата приятели скочиха от колата и се озоваха пред едно чичероне, изникнало сякаш изпод земята.

Тъй като бяха взели и чичеронето от хотела, станаха им двама.

В Рим беше впрочем невъзможно да се отървеш от такъв разкош: освен главния чичероне, който ви обсебва, щом пристъпите прага на хотела, и ви оставя едва в деня, когато напуснете града, има и по един отделен чичероне пред всеки паметник и, бих казал дори, пред всяка частица от паметник. Сами можете да прецените следователно дали ще ви липсва чичероне за Колизея, този несравним паметник, за който Марциал казал:

„Нека Мемфис престане да ни хвали варварското чудо на своите пирамиди, нека не възпяват вече чудесата на Вавилон; всичко това трябва да отстъпи пред огромния труд, създал амфитеатъра на цезарите, и всички гласове трябва да се обединят за неговата възхвала.“

Франц и Албер не се опитаха да избягнат тиранията на чичеронетата. Би било и твърде трудно, защото само водачите имат право да се движат из паметника с факли. Така че без никакъв опит за съпротива се предадоха сякаш с вързани ръце и нозе на водачите си.

За Франц тази разходка беше позната, защото я бе правил вече десет пъти. Но тъй като другарят му беше новак и стъпваше за пръв път в паметника на Флавий Веспасиан, трябва да призная за негова чест, че въпреки невежественото дрънкане на водачите той бе наистина поразен. Защото, докато не го е видял, човек няма никаква представа за този паметник, чиито размери се удвояват от тайнствения светлик на южната луна, напомнящ вечерната дрезгавина на западните страни.

Затова, едва направил стотина крачки под вътрешните портики, изоставяйки Албер на водачите, които не искаха да се откажат от своето неотменно право да го запознаят най-подробно с рева на лъвовете, ложата на гладиаторите и трибуната на цезарите, замисленият Франц пое по една полуразрушена стълба, като остави другите да продължават своя симетричен път, и седна под една колона срещу пролука, която му позволяваше да обгърне цялото величие на гранитния великан.

Франц седеше така почти от четвърт час, притулен, както казах, в сянката на една колона, и гледаше Албер, който тъкмо бе излязъл, придружен от двамата факлоносци, от един вомиториум в другия край на Колизея, и тримата — прилични на сенки, тръгнали подир блуждаещи огньове — заслизаха от стъпало на стъпало към местата, запазени за весталките, когато му се стори, че някакъв камък се търкулна в подножието на една стълба точно срещу тази, по която се бе изкачил до мястото си. Сигурно не беше рядкост някой камък да не издържи стъпката на времето и да се търкулне в пропастта; но този път на Франц му се стори, че камъкът не издържа човешка стъпка, която той дочу, при все че пристъпващият правеше всичко възможно да я заглуши.

И наистина след един миг из сянката постепенно се появи човек, който се изкачваше по стълбата, разположена точно срещу Франц и осветена от луната, при все че стъпалата й надолу потъваха в мрак.

Можеше да е някой пътник, предпочел като него самотното съзерцание пред безинтересното дрънкане на водачите, така че тази поява никак не го изненада. Но по колебанието, с което човекът изкачи последните стъпала, по това, как се спря, като стигна до площадката, и започна да се ослушва, личеше, че е дошъл нарочно тук и очаква някого.

Франц се скри инстинктивно колкото можеше повече зад колоната.

На десет стъпки от земята, височина, на която се намираха и двамата, сводът беше пробит и през кръглия отвор, приличен на кладенец, можеше да се види късче звездно небе.

Около този отвор, отдето лунните лъчи проникваха може би от стотици години, растяха храсти, чиито леки зелени очертания се открояваха ярко върху матовата синева на небосвода, а грамадни лиани и яки бръшлянови филизи надвисваха от горната тераса и се люшкаха над свода като плаващи въжета.

Лицето, чиято тайнствена поява бе привлякла вниманието на Франц, се намираше в полусянка, която не позволяваше да се различат чертите му, но не беше толкова плътна, та да не може да се забележат дрехите; непознатият беше загърнат в широк тъмен плащ, единият му край, заметнат на лявото рамо, притуляше долната половина на лицето, а широката шапка закриваше горната му част. Косото осветление, проникващо през отвора, докосваше само долния край на плаща и черния панталон, кокетно стегнат в лачени ботуши.

Този човек беше явно ако не аристократ, то поне от висшето общество.

Стоеше така от няколко минути и започваше да проявява явно нетърпение, когато откъм горната тераса се дочу лек шум.

В същия миг някаква сянка пресече светлината, в горния край на стълбата се появи човек, който впи пронизващ поглед в тъмнината и забеляза другия с плаща; улови веднага сноп от висящите лиани и полюляващ се бръшлян, плъзна се, стигна на три-четири стъпки от земята и скочи леко. Облечен беше в пълна транстеверска носия.

— Извинете, ваше превъзходителство — каза той на римско наречие; — накарах ви да чакате. Все пак закъснях само с няколко минути. Току-що удари десет от Сан Джовани ди Латрано.

— Вие не сте закъснели, ами аз подраних — отговори непознатият на безукорно тосканско наречие; — така че без оправдания. Освен това, дори да бяхте закъснели, щях да предположа, че е било по независещ от волята ви повод.

— И бихте имали право, ваше превъзходителство; идвам от крепостта Сан Анджело, дето с голяма мъка можах да поговоря с Бепо.

— Кой е този Бепо?

— Бепо е служащ в затвора, комуто плащам нещичко, за да зная какво става в крепостта на негово светейшество.

— О! Виждам, че сте предвидлив човек, драги!

— Какво да се прави, ваше превъзходителство!

Никой не знае какво го чака; и мене може да ме пипнат някой ден като горкия Пепино; все ще имам нужда тогава от някой плъх, който да прегризе някоя и друга верига в затвора ми.

— Накратко казано, какво узнахте?

— Във вторник, в два часа, ще има две екзекуции, както става в Рим при започването на големи празненства. Единият осъден ще бъде mazzolato[1]; нещастникът убил свещеника, който го отгледал, и не заслужава внимание. Другият ще бъде decapitato[2]; той е нещастният Пепино.

— Какво искате, драги, вие вдъхвате такъв страх не само на папското управление, но и на съседните кралства, та властта иска непременно да ви сплаши.

— Но Пепино не е дори член на бандата ми; той е беден пастир и цялата вина е в това, че ни снабдяваше с храна.

— Значи е ваш съучастник. Затова проявяват повече внимание към него. Вместо да го смажат с топуз, както ще постъпят с вас, ако някой ден ви пипнат, се задоволяват да го гилотинират. Така ще разнообразят впрочем и развлеченията на народа, като устроят зрелища за всички вкусове.

— Извън зрелището, което подготвям аз и което не очакват — отвърна транстеверецът:

— Позволете да ви кажа, драги приятелю — каза мъжът с плаща, — че изглеждате готов да извършите някоя глупост.

— Готов съм на всичко, за да осуетя екзекуцията на нещастника, попаднал в беда само защото ми е услужвал; кълна се в светата Мадона! Ще се смятам за подлец, ако не сторя нещо за тоя доблестен момък.

— И какво ще сторите?

— Ще поставя двадесетина души около гилотината. Щом го доведат, по даден знак от мене ще се нахвърлим с ножове в ръка върху охраната и ще го отвлечем.

— Това ми се струва много несигурно. Убеден съм, че моят план струва повече от вашия.

— Какъв е планът на ваше превъзходителство?

— Ще дам десет хиляди пиастра на един познат, а той ще уреди екзекуцията на Пепино да бъде отложена за идната година; през годината ще дам още десет хиляди пиастра на друг познат и ще го измъкна от затвора.

— Уверен ли сте, че ще сполучите?

— Par bleu[3] — каза на френски мъжът с плам.

— Моля? — запита транстеверецът.

— Казах, драги, че аз сам със златото си ще сполуча повече, отколкото вие и хората ви с камите, пищовите, карабините и тромблоните си. Затова оставете работата на мене.

— Чудесно; но ние все пак ще се приготвим за всеки случай.

— Пригответе се, щом искате. И бъдете сигурни че ще получа помилването.

— Не забравяйте, че е в други ден, във вторник. Остава ви само утрешният ден.

— Добре, но денят има двадесет и четири часа всеки час има шейсет минути, всяка минута — шейсет секунди; в осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди могат да станат много неща.

— Как ще узнаем, ваше превъзходителство, дали сте сполучили?

— Много просто; аз наех трите крайни прозореца на кафене „Росполи“; ако сполуча да отложа изпълнението, на двата крайни прозореца ще бъдат спуснати завеси от жълта дамаска, а на средния бели с червен кръст.

— Чудесно. А с кого ще предадете заповедта за помилването?

— Изпратете ми някой от вашите хора, предрешен като покаяник, за да му я дам. В това облекло той ще може да стигне до самия ешафод и ще даде вулата на началника на братството, който ще я връчи на палача. Междувременно съобщете тази вест на Пепино, за да не умре от страх или да полудее; защото в такъв случай ще пропилеем напразно парите.

— Ваше превъзходителство е убеден, че съм му напълно предан, нали?

— Поне се надявам, че е така.

— Знайте тогава, че ако спасите Пепино, предаността ми ще се превърне за в бъдеще в покорство.

— Внимавай какво приказваш, драги! Може някой ден да ти го припомня. Може да се случи и аз да имам нужда от тебе…

— Ваше превъзходителство ще ме намери, щом му потрябвам, както ви намирам и аз. Да сте на другия край на света, достатъчно ще е да ми пишете: „Направи това и това“, и аз ще го направя, честно…

— Шт! — прекъсна го непознатият. — Чувам шум.

— Пътешественици, които посещават Колизея с факли.

— Не трябва да ни видят заедно. Ония доносници, водачите, биха могли да ви познаят; а колкото почтено да е вашето приятелство, драги приятелю, ако хората узнаят колко сме близки, страх ме е, че това ще напакости малко на доброто ми име.

— И така, ако получите отлагането?

— На средния прозорец ще бъде спуснат бяла дамаска с червен кръст.

— Ако не сполучите?…

— Три жълти завеси.

— Тогава?

— Тогава, драги приятелю, размахвайте камата, колкото желаете, разрешавам и дори ще отида да гледам.

— Сбогом, ваше превъзходителство, разчитам на вас, разчитайте и вие на мене.

С тия думи транстеверецът изчезна по стълбите, а непознатият закри още повече лицето си с плаща, мина на две крачки от Франц и слезе по външните стъпала в арената.

След една секунда Франц чу името си под сводовете: Албер го викаше.

Той почака, докато двамата се отдалечиха, защото не искаше да разберат, че наблизо е имало свидетел, който не бе видял лицата им, но не бе пропуснал нито дума от разговора им.

Десет минути по-късно Франц пътуваше с колата към хотел „Лондон“, като слушаше с почти нахална разсеяност учените обяснения, които Албер му даваше, според Плиний и Калпурний, за мрежите с железни остриета, непозволяващи на дивите зверове да се нахвърлят срещу зрителите.

Оставяше го да говори, без да му противоречи; бързаше да остане сам, за да размисли по-внимателно по това, което току-що бе станало пред очите му.

Единият от двамата му беше положително непознат: той го виждаше и чуваше за пръв път; но не беше така с другия; и макар да не бе съзрял лицето му, непрекъснато потулено в сянка или закривано от плаща, гласът му бе направил такова дълбоко впечатление на Франц, когато го бе чул за пръв път, та беше невъзможно да го чуе втори път и да не го познае.

В насмешливата интонация особено се долавяше остър метален звън, от който той потръпна в Колизея, както бе изтръпнал и в пещерата на остров Монте Кристо.

Затова беше напълно убеден, че този човек е Синдбад моряка.

При всякакви други обстоятелства любопитството му към този човек би го накарало да му се обади; но току-що подслушаният разговор беше много тайнствен и той се въздържа, защото се боеше — съвсем правилно, — че обаждането не ще бъде приятно на другия. Затова го остави да си отиде, но се зарече, ако го срещне още веднъж, да не пропусне втория случай като първия.

Франц беше много загрижен, та не можа да заспи. Цялата нощ обмисляше и премисляше всички обстоятелства около човека от пещерата и непознатия в Колизея, които неизменно ги свързваха в една и съща личност; колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че е така.

Заспа на разсъмване и се събуди много късно. Като истински парижанин Албер бе взел вече мерки за прекарването на вечерта. Изпратил бе да им запазят ложа в театър „Аржентина“.

Франц трябваше да напише няколко писма за Франция, затова предостави на Албер колата за цял ден.

Албер се прибра в пет часа; предал бе препоръчителните писма, получил бе покани за всички вечери от престоя им в Рим и бе разгледал града.

Един ден му бе стигнал за всичко.

Останало му бе и време да се осведоми какво дават в театъра и кои артисти играят.

Представяха Паризина; артистите се именуваха Козели и Мориани. А актрисата Спек.

Както виждате, нашите младежи не бяха особено нещастни: щяха да присъствуват на една от най-хубавите опери от автора на Лучия ди Ламермур, в изпълнение на трима най-прочути италиански певци.

Албер не бе успял да свикне още със задалпийските театри, дето не се сяда в първите редове и няма балкони и открити ложи; това беше доста тежко за човек, който имаше запазено кресло в Буф[4] и партерна ложа в операта.

Но то не му пречеше да се облича блестящо всеки път, когато отиваше на опера с Франц; съвсем напразно; защото, трябва да се признае за срам на един от най-достойните представители на френската мода, че през четирите месеца, откакто пътуваше надлъж и нашир из Италия, Албер не бе имал ни едно приключение.

Той се опитваше понякога да се шегува по този въпрос; но в душата си беше страшно огорчен, загдето той, Албер дьо Морсер, един от най-ухажваните младежи, напразно се старае да блесне. Това беше още по-мъчително, защото според скромния навик на нашите скъпи съотечественици Албер бе тръгнал от Париж с убеждението, че в Италия ще има най-големи успехи и ще забавлява по-късно булевард дьо Ган с разкази за сполуките си.

Уви! Нищо не излезе: очарователните генуезки, флорентински и неаполитански графини останаха не при съпрузите, но при любовниците си и Албер извлече жестоката поука, че италианките имат поне едно предимство пред французойките — да са верни в изневярата си.

Не искам да кажа, че и в Италия, както навред, няма изключения.

А при това Албер беше не само един безукорно изискан кавалер, но и духовит мъж; освен това беше виконт, от новите благородници наистина, но днес, когато никой не доказва произхода си, какво важи дали си граф от 1399 или от 1815! А на всичко отгоре имаше и петдесет хиляди франка годишна рента. Повече, отколкото трябва, както виждате, за да бъде човек на мода в Париж. Затова беше малко унизително, че не бе забелязан сериозно в ни един от градовете, отдето бе минал.

Но разчиташе да си навакса в Рим, защото карнавалът е във всички страни, празнуващи това ценно въведение, време за волности, когато и най-строгите се увличат в някоя лудория. И тъй като карнавалът започваше на следния ден, за Албер беше много важно да се лансира още преди откриването му.

За тая цел той бе наел една от най-скъпите ложи в театъра и щеше да се яви там в безукорно облекло. Тя беше на първия балкон, който е у нас галерия. В Италия и трите балкона са еднакво аристократични и тъкмо затова се наричат благородническите балкони.

Въпреки това ложата, дето можеха да се наместят удобно дванадесет души, струваше на двамата приятели по-евтино, отколкото ложа за четирима в „Амбигю“[5].

Албер имаше и друга надежда: ако успее да спечели сърцето на някоя красива римлянка, естествено, ще получи и — posto[6] в колата й, следователно ще види карнавала от една аристократическа каляска или от княжески балкон.

Поради тези съображения Албер беше по-жизнерадостен от всеки друг път. Обръщаше се с гръб към артистите, навеждаше се наполовина от ложата и гледаше всички хубави жени с бинокъл, дълъг шест пръста.

Но ни една хубава жена не възнагради старанията на Албер с нито един поглед, дори от любопитство.

Всички разговаряха за работата, увлеченията, удоволствията си, за карнавала, който започваше на другия ден, за предстоящата страстна седмица, без да обръщат никакво внимание на артистите или представлението, като се изключат известните места, когато всеки се обръщаше, за да чуе нещичко от речитатива на Козели, да ръкопляска на някоя блестяща острота на Мориани или да акламира певицата Спек; след което разговорите продължаваха, както и досега.

Към края на първото действие вратата на една още незаета ложа се отвори и Франц видя да влиза една личност, на която бе имал честта да бъде представен в Париж, и смяташе, че тя е още във Франция. Албер забеляза трепването на приятеля си при тази поява и се обърна към него:

— Познавате ли тази жена? — запита той.

— Да, как ви се струва?

— Очарователна, драги, при това руса. О, прелестните коси! Французойка ли е?

— Венецианка.

— И се казва?

— Графиня Г…

— О! Познавам я по име — извика Албер; — казват, че е толкова духовита, колкото и красива. Дявол да ме вземе! Като си помисля само, че можех да й бъда представен на последния бал у госпожа дьо Вилфор, дето беше и тя, а пропуснах случая просто от нехайство: голям хапльо съм!

— Искате ли да поправя тази грешка? — попита Франц.

— Какво? Нима сте толкова близък с нея, та можете да ме заведете в ложата й?

— Имал съм честта да разговарям с нея три-четири пъти досега; а знаете, че това е достатъчно постъпката ми да не изглежда неуместна.

В този миг графинята забеляза Франц и му махна мило с ръка, на което той отвърна с почтителен поклон.

— Я гледайте, вие сте наистина близък с нея! — каза Албер.

— Тук вече се мамите и тъкмо по тая причина ние, французите, вършим толкова много глупости в чужбина: защото свеждаме всичко към нашите парижки разбирания; в Испания, а особено в Италия не трябва да съдите за близостта на хората от свободните външни отношения. Ние с графинята чисто и просто открихме, че изпитваме симпатия един към друг.

— Сърдечна симпатия ли? — попита със смях Албер.

— Не, духовна, нищо повече — отвърна сериозно Франц.

— И как стана това?

— При една разходка в Колизея, каквато направихме и с вас.

— На лунна светлина?

— Да.

— Сами?

— Почти.

— И разговаряхте…

— За мъртъвци.

— О! — извика Албер. — Много забавно наистина. Е добре, аз пък обещавам, че ако имам честта да кавалерствувам на прекрасната графиня при подобна разходка, ще й говоря за живите.

— Може би ще сбъркате.

— Впрочем ще ме представите ли, както ми обещахте?

— Щом спуснат завесата.

— Ех, че дяволски дълго е това първо действие!

— Послушайте финала; много е хубав, а Козели го пее възхитително.

— Да, и каква осанка!

— Спек е несравнимо драматична.

— Ще се съгласите, че след като човек е чул Зонтаг и Малибран…

— Не намирате ли, че Мориани е отличен?

— Не обичам мургав да се представя за рус.

— О, драги — каза Франц, като се обърна, докато Албер продължаваше да гледа с бинокъла си, — вие сте наистина прекалено придирчив.

Завесата най-после бе спусната за голямо задоволство на виконт де Морсер, който си взе шапката, поприглади набързо косата, връзката и маншетите си и даде знак на Франц, че го чака.

Й тъй като графинята, която Франц погледна въпросително, му отговори с поглед, че ще бъде добре дошъл, Франц не се забави да задоволи нетърпението на Албер и тръгна из полукръглия коридор, последван от другаря си — който пътем оправи гънките по яката на ризата и ревера на фрака, докато най-после почука на ложа 4, дето беше графинята.

Младежът, седнал до нея в предния край на ложата, веднага стана да отстъпи според италианския обичай мястото си на новодошлия, който на свой ред трябва да го отстъпи, ако дойде нов посетител.

Франц представи Албер като един от най-видните наши младежи по обществено положение и ум; което впрочем беше вярно; защото в Париж и в своята среда Албер беше безупречен кавалер. Франц добави, че приятелят му, отчаян, загдето не е успял да се възползува от престоя на графинята в Париж, за да й бъде представен, го помолил да поправи този пропуск; и той изпълнява задачата си, като моли графинята — при все че и сам той би трябвало да бъде препоръчан от някого — да му прости нескромността.

В отговор графинята се поклони очарователно на Албер и подаде ръка на Франц.

Поканен от нея, Албер зае освободеното място, а Франц седна на втори план, зад графинята.

Албер намери чудесна тема за разговор — Париж; заговори на графинята за общите им познати. Франц разбра, че е на правилна почва, остави го да продължава, поиска му грамадния бинокъл и започна на свой ред да оглежда залата.

Съвсем сама в ложа на третия ред срещу тях седеше една невероятно красива жена в гръцка национална носия, в която се държеше така непринудено, щото личеше, че това е обичайното й облекло.

Зад нея, в полусянката, стоеше мъж, чието лице не можеше да се различи.

Франц прекъсна разговора между Албер и графинята, за да я запита дали познава красивата албанка, която заслужаваше да привлича вниманието не само на мъжете, но и на жените.

— Не — каза графинята; — зная само, че е в Рим от началото на сезона; още при откриването я видях в същата ложа; а от един месец насам не пропуска нито едно представление, понякога придружена от мъжа, който е и сега с нея, понякога следвана само от един черен слуга.

— Как я намирате, графиньо?

— Изключително красива. Медора[7] трябва да е приличала на нея.

Франц и графинята се спогледаха усмихнато. Тя поднови разговора си с Албер, а Франц започна отново да разглежда с бинокъл своята албанка.

Завесата се вдигна за балета. Беше един от добрите италиански балети, постановка на прочутия Анри, който си бе създал в Италия огромна слава като хореограф, за да я загуби по-късно в Плувния театър у нас; балет, в който всички, от първия герой до последния фигурант, вземат такова дейно участие в играта, че сто и петдесет души правят едновременно едно и също движение и вдигат заедно една и съща ръка или един и съши крак.

Балетът се наричаше Полиска.

Франц беше така погълнат от своята хубава гъркиня или албанка, та не се интересуваше от балета въпреки прелестта му. Но тя явно се забавляваше от спектакъла и удоволствието й беше пълна противоположност на дълбокото безразличие у кавалера й, който през цялото време на тази несравнима хореографска творба не мръдна и въпреки адския шум от тромпетите, цимбалите и звънчетата на оркестъра изглеждаше потънал в небесните наслади на спокоен, лъчезарен сън.

Балетът най-после свърши и завесата се спусна сред френетичните ръкопляскания на опиянения партер.

Поради обичая операта да се прекъсва с балет антрактите в Италия са много кратки, защото певците са имали време да си отпочинат и сменят костюмите — си, докато балетистите се стараят с най-голямо съвършенство да се въртят и подскачат.

Започна второто действие; още при първите звуци на цигулката Франц видя, че заспалият се привдигна полека и се приближи към гъркинята, която се обърна, каза му нещо и се облегна отново на парапета.

Лицето на събеседника й си оставаше в сянка, така че Франц не можеше да различи ни една негова черта.

Завесата се вдигна, вниманието на Франц бе неизбежно привлечено от артистите и погледът му остави красивата гъркиня, за да се насочи към сцената.

Действието започва, както е известно, с дуета насън: легналата Паризина издава пред Ацо любовта си към Уго; измаменият съпруг преживява гневните изблици на ревността и накрая, уверен в изневярата на жена си, я събужда, за да й съобщи предстоящото отмъщение.

Този дует е един от най-прекрасните, най-изразителните и най-ужасните, написани от плодовитото перо на Доницети. Франц го слушаше за трети път и макар да не минаваше за бесен меломан, го преживя дълбоко. Затова щеше да заръкопляска заедно с всички, когато ръцете му, готови да се сключат, увиснаха във въздуха, а започнатото „браво“ замря на устните му.

Мъжът в ложата се бе изправил и тъй като лицето му беше сега осветено, Франц можа да види тайнствения обитател на остров Монте Кристо, същия, чиято фигура и глас бе зърнал и чул предната вечер в Колизея.

Нямаше вече никакво съмнение: странният пътешественик живееше в Рим.

Изражението на Франц сигурно съответствуваше напълно на вълнението му от тази поява, защото графинята го погледна, разсмя се и запита какво му е.

— Госпожо графиньо — отговори Франц, — запитах ви преди малко дали познавате онази албанка; сега ще ви попитам познавате ли съпруга й.

— Толкова, колкото и нея — каза графинята.

— Никога ли не сте го забелязвали?

— Ето един наистина френски въпрос! Много добре знаете, че за нас, италианките, съществува само-един мъж: този, в когото сме влюбени!

— Правилно — каза Франц.

— Във всеки случай — продължи тя, като доближи до очите си бинокъла на Албер и го насочи към ложата — трябва да е някой мъртвец, напуснал гроба с разрешение от гробаря, защото ми се струва ужасно бледен.

— Всякога е такъв — отговори Франц.

— Значи го познавате? — запита графинята. — Тогава аз ще ви попитам кой е.

— Мисля, че съм го виждал вече и струва ми се, че го познах.

— Наистина — каза тя, като сви красивите си рамене, сякаш по тялото й бе пропълзяла тръпка, — разбирам, че който види веднъж такъв човек, не го забравя вече.

Впечатлението на Франц не беше следователно нещо лично негово, щом и друг човек изпитваше същото.

— Е добре — обърна се Франц към графинята, която гледаше отново с бинокъла, — какво мислите за този човек?

— Прилича ми на оживял лорд Рътуен.

Това ново припомняне на Байрон порази Франц; ако някой би могъл да го накара да повярва в съществуването на вампири, то беше именно този човек.

— Трябва да узная кой е — каза Франц, като стана.

— О! Не — извика графинята. — Не ме оставяйте, разчитам да ме придружите до в къщи и не ви пускам.

— Какво? — наведе се Франц към ухото и. — Наистина ли ви е страх?

— Слушайте — отвърна тя. — Байрон ми се е клел, че вярва във вампири, казвал ми е, че ги е виждал, описвал ми е лицето им: същата черна коса, същите големи очи, озарени от странен плам, същата смъртна бледност; освен това забележете, че този човек не е с жена като всички жени, а с чужденка: гъркиня, схизматичка сигурно магьосница като самия него. Моля ви се, не отивайте към тях. Започнете издирванията си утре, ако мислите, че е потребно, но днес заявявам, че не ви пускам.

Франц настоя.

— Слушайте — каза тя, като стана, — аз си отивам; не мога да остана до края на спектакъла: имам гости в къщи; ще бъдете ли толкова неучтив, за да откажете да ме придружите?

За Франц не оставаше друг отговор, освен да вземе шапката си, да отвори вратата и да предложи ръка на графинята.

Това и направи.

Графинята беше наистина много развълнувана; самият Франц не можеше да се освободи от известен суеверен страх, още по-естествен поради факта, че това, което се дължеше у графинята на инстинктивен усет, беше у него последица на спомен.

Франц усети, че тя трепери, докато се качваше в колата.

Придружи я до дома й: в къщи нямаше никого, никой не я чакаше; той я укори.

— Всъщност — каза тя — не се чувствувам добре и имам нужда от усамотение; появата на оня човек съвсем ме разстрои.

Франц се опита да се засмее.

— Не се смейте — продължи тя; — впрочем вие и сам нямате желание да се смеете. А сега ми обещайте нещо.

— Какво?

— Обещайте ми.

— Всичко, каквото желаете, освен да се откажа да открия кой е този човек. Поради причини, които не мога да ви поверя, трябва да узная кой е, откъде идва и къде отива.

— Откъде идва, не зная; но къде отива, мога да ви кажа: положително в ада.

— А сега, графиньо, да се върнем към обещанието, което искате от мене — каза Франц.

— О, да! То е да се върнете незабавно в хотела и да не се опитвате тази вечер да видите този човек, Получава се известно взаимно привличане между хората, които оставяме, и тия, при които отиваме. Не ставайте проводник на такова привличане между тоя човек и мене. Утре го гонете, ако желаете; но никога не ми го представяйте, ако не искате да умра от страх. А сега лека нощ. Опитайте се да спите; аз зная добре, че няма да заспя.

С тия думи графинята остави Франц, който не можеше да реши дали тя се бе позабавлявала за негова сметка, или наистина изпитваше страх, какъвто видимо проявяваше.

Когато се прибра в хотела, Франц намери Албер по халат, с дълъг панталон, с пура в уста, изтегнат удобно в креслото.

— О, вие ли сте? — каза той. — Ей богу, очаквах ви чак утре.

— Драги Албер — отвърна Франц, — радвам се, че имам случай да ви кажа веднъж завинаги: вие имате съвсем погрешна представа за италианките; а струва ми се, че любовните ви несполуки би трябвало да ви накарат да я промените.

— Какво искате! Човек не може да ги разбере, тия дяволски жени! Подадат ви ръка, стискат вашата; говорят ви шепнешком, искат да ги придружите до дома им: само с една четвърт от подобно държане всяка парижанка би загубила доброто си име.

— Тъкмо защото няма какво да крият, тъкмо защото всичко в живота им е открито, жените са така естествени в прекрасната страна, дето звънти едно вечно si[8], както казва Данте. Освен това вие видяхте, че графинята беше наистина уплашена.

— От какво? От почтения господин, който беше срещу нас с красивата гъркиня ли? Но аз исках да разбера истината и ги пресрещнах в коридора, когато излизаха. Не зная откъде ви бяха хрумнали тия фантазии за вампири! Кавалерът е един красив, строен момък, който сигурно си доставя дрехите от Франция, от Блен или Юман; малко блед наистина, но вие знаете, че бледността е признак на благородство.

Франц се усмихна: Албер много държеше на това, че е бледен.

— И аз — каза Франц — съм убеден, че мнението на графинята за този човек е неразумно. Каза ли нещо, докато бяха край вас, и чухте ли някоя дума?

— Каза, но говореше на ромейски. Разбрах по някои изменени гръцки думи. Трябва да ви кажа, драги, че в колежа бях много силен по гръцки.

— Говореше значи на ромейски?

— Вероятно.

— Никакво съмнение — промълви Франц. — Той е.

— Какво казахте?

— Нищо. А вие какво правихте?

— Приготвях ви една изненада.

— Каква?

— Знаете, че е невъзможно да се намери каляска, нали?

— Разбира се! Щом направихме напразно всичко възможно да си намерим.

— Е добре! Хрумна ми нещо чудесно.

Франц погледна Албер така, сякаш нямаше голямо доверие във въображението му.

— Вие, драги — каза Албер, — ме удостоявате с поглед, който напълно заслужава да ви поискам удовлетворение.

— Готов съм да ви го дам, драги приятелю, стига хрумването да е така находчиво, както казвате.

— Слушайте.

— Слушам.

— Няма възможност да се намери каляска, нали.

— Няма.

— Нито коне?

— Също.

— Но може, мисля, да се намери една селска кола?

— Може би.

— И чифт волове?

— Навярно.

— Добре, драги! Това ще ни свърши работа! Ще накарам да украсят колата, ще се облечем като неаполитански жътвари и ще представим в естествена величина великолепната картина на Леопол Робер. Ако за по-голямо сходство графинята пожелае да се облече като селянка от Пудзоло или Соренто, маскирането ще бъде пълно, а тя е така красива, че може да мине за оригинала на Жената с дете.

— Дявол да ви вземе! — извика Франц. — Имате право, господин Албер, хрумването е наистина чудесно.

— И съвсем национално, повторение на Кралете безделници[9], скъпи мой, нищо повече! О, господа римляни, вие мислите, че ще скитаме по улиците ви пеша като босяци, и то само защото нямате достатъчно каляски и коне; е добре, ще си изнамерим!

— А споделихте ли вече с някого това победоносно откритие?

— Със стопанина на хотела. Щом се прибрах, го повиках и му изложих исканията си. Той ме увери, че това е съвсем лесно; пожелах да варакосат рогата на воловете, но това щяло да изисква три дни, та ще трябва да минем без тоя разкош.

— А къде е той?

— Кой?

— Стопанинът.

— Тръгна да търси, каквото искам. Утре може да бъде късно.

— И ще ви отговори още тази вечер?

— Очаквам го.

В този миг вратата се отвори и господин Пастрини подаде глава.

— Permesso[10]? — каза той.

— Позволено е, разбира се! — извика Франц.

— Е-е! — каза Албер. — Намерихте ли ни исканата кола и волове?

— Намерих нещо по-хубаво! — отвърна самодоволно хотелиерът.

— О, драги приятелю, внимавайте — каза Албер, — по-хубавото е враг на хубавото.

— Нека ваши превъзходителства да се доверят на мене — каза вещо господин Пастрини.

— Казвайте какво става! — запита и Франц.

— Нали знаете — каза хотелиерът, че граф дьо Монте Кристо живее на същия етаж?

— Разбира се — отвърна Албер. — Нали заради него сме настанени като студенти от улици Сен Никола дю Шардоне.

— Е добре, той знае в какво затруднение се намирате и ви предлага две места в колата си и две места на прозорците си в палацо Росполи.

Албер и Франц се спогледаха.

— Само че — запита Албер — дали бива да приемем предложението на един чужденец, когото не познаваме?

— Какъв човек е този граф дьо Монте Кристо? — обърна се Франц към стопанина.

— Много голям сицилиански или малтийски аристократ, не знам точно какъв, но благородник като някой Боргезе и богат като златна мина.

— Струва ми се — обърна се Франц към Албер, — че ако този човек беше така добре възпитан, както казва нашият домакин, би трябвало да ни изпрати по друг начин поканата си, било писмено, било…

В същия миг някой почука на вратата.

— Влезте — каза Франц.

Един прислужник в безукорна ливрея застана на прага.

— От страна на господин граф дьо Монте Кристо за господин Франц д’Епине и за господин виконт Албер де Морсер — каза той.

И подаде на хотелиера две картички, които последният предаде на младежите.

— Господин граф дьо Монте Кристо — продължи прислужникът иска от господата позволение да им се представи утре сутринта по съседски; и има честта да се осведоми кога господата ще бъдат свободни.

— Ей богу — каза Албер на Франц, — няма какво да се възрази, всичко е наред.

— Кажете на графа — отговори Франц, — че ние ще имаме честта да го посетим.

Прислужникът си отиде.

— Това се казва прекалена изтънченост — подхвърли Албер; — имате право, господин Пастрини; вашият граф дьо Монте Кристо е действително изискан човек.

— Значи приемате предложението му? — попита хотелиерът.

— Разбира се — отвърна Албер. — Все пак признавам, че съжалявам за колата и жътварите; и ако не беше прозорецът на палацо Росполи, който ще ни възнагради за загубата, мисля, че щях да държа на първоначалното си хрумване: какво ще кажете, Франц?

— Ще кажа, че и мене ме привлякоха прозорците на палацо Росполи — отговори Франц.

Всъщност това предложение за два прозореца в палацо Росполи бе припомнило на Франц разговора в Колизея между непознатия и неговия транстеверец, при който непознатият с плаща бе обещал да получи помилване за осъдения. Ако човекът с плаща беше, както предполагаше Франц, същият, чиято поява в театър „Аржентина“ го бе така силно заинтригувала, той сигурно щеше да разбере това и нищо вече нямаше да му попречи да задоволи любопитството си по отношение на него.

Франц прекара част от нощта в размишления по тия две появи и в очакване на следния ден. На другия ден наистина всичко щеше да се изясни; този път, ако домакинът му от Монте Кристо не притежава пръстена на Гигес[11], за да става невидим, очевидно нямаше да му се изплъзне. И той се събуди преди осем.

Но Албер, който нямаше основанията на Франц да стане рано, продължаваше да спи.

Франц повика хотелиера, който се яви веднага с присъщата си угодливост.

— Господин Пастрини — каза Франц, — няма ли да има днес екзекуция?

— Ще има, ваше превъзходителство; но ако ме питате, за да ви осигуря прозорец, много сте закъснели.

— Не — продължи Франц; — ако държах да видя непременно това зрелище, бих си намерил място, струва ми се, на Пинчио.

— О, предполагах, че ваше превъзходителство няма да отиде при простолюдието, на което Пинчио е един вид естествен амфитеатър.

— Вероятно няма да отида — каза Франц; — но бих искал да узная някои подробности.

— Какви?

— Бих искал да зная броя на осъдените, имената и вида на наказанието.

— Чудесно съвпадение, ваше превъзходителство! Току-що ми донесоха таволетите!

— Какви са тия таволети?

— Таволетите са дъсчици, които закачват по всички ъгли в навечерието на екзекуциите; на тях залепват листове с имената на осъдените, причината за осъждането и вида на наказанието. Тази обява подканва вярващите да се помолят богу да внуши на виновниците искрено разкаяние.

— И на вас ви донесоха таволетите, за да се помолите и вие заедно с вярващите? — запита недоверчиво Франц.

— Не, ваше превъзходителство; аз съм се уговорил с разлепвача да ми ги донася, както ми донася обяви за театрални представления, та ако някои пътници искат да присъствуват на екзекуциите, да знаят овреме.

— Много любезно внимание! — извика Франц.

— О! — усмихна се господин Пастрини. — Мога да се похваля, че правя всичко възможно, за да задоволя благородните чужденци, които ме удостояват с доверието си.

— Виждам, виждам, драги! И вярвайте, че ще го разправям навсякъде. А сега бих искал да прочета една от тия таволети.

— Много лесно — каза стопанинът, като отвори вратата, — наредих да оставят една на площадката.

Излезе, откачи таволетата и я подаде на Франц. Ето буквалния превод на екзекуционната обява:

„Съобщава се на всички, че във вторник, 22 февруари, първия ден от карнавала, по заповед на висшия църковен съд ще бъдат екзекутирани на пиаца дел Пополо именуваните Андреа Рондоло, виновен в убийството на многоуважавания и високоблагороден дон Чезаре Терлини, каноник на черквата Сан Джовани и Латрано, и именуваният Пепино, по прякор Рока Приори, обвинен в съучастничество с презрения бандит Луиджи Вампа и хората от шайката му. Първият ще бъде mazzolato. Вторият — decapitate.

Умоляват се милостивите християни да измолят от бога да осени с искрено разкаяние двамата нещастни осъдени.“

Точно това, което Франц бе чул по-предната вечер в Колизея: нищо не беше променено в програмата: имената на осъдените, причината за наказанието и видът му бяха съвършено същите.

И така, по всяка вероятност транстеверецът беше бандитът Луиджи Вампа, а човекът с плаща — Синдбад моряка, който и в Рим, както в Порто Векио и Тунис, продължаваше своите човеколюбиви подвизи. Но времето минаваше, часът стана девет и Франц щеше да събуди Албер, когато за най-голямо свое учудване го видя да излиза облечен от стаята си. Карнавалът не му излизаше от главата и го бе събудил по-рано, отколкото се надяваше приятелят му.

— Е добре! — каза Франц на стопанина. — Щом и двамата сме вече готови, как мислите, господин Пастрини, можем ли да се явим у граф дьо Монте Кристо?

— Разбира се! — отговори той; — граф дьо Монте Кристо е обикновено много ранобуден и съм уверен, че е станал най-малко преди два часа.

— И смятате, че не е неудобно да му се представим?

— Никак.

— В такъв случай, Албер, ако сте готов…

— Напълно — каза Албер. Да отидем да поблагодарим на съседа си за любезността му.

— Да вървим!

Франц и Албер трябваше само да пресекат площадката; хотелиерът ги бе изпреварил и звънеше вместо тях; един прислужник отвори.

— I signori francesi[12]! — каза хотелиерът.

Прислужникът се поклони — и ги покани с ръка да влязат.

Минаха през две стаи, мебелирани с разкош, какъвто не предполагаха да видят в хотела на господин Пастрини, и накрая стигнаха в един необикновено елегантен салон. Паркетът беше постлан с персийски килим, най-удобни кресла предлагаха пухкавите си възглавници и дълбоки облегала. Прекрасни картини от първокласни майстори, разнообразени с великолепни оръжия трофеи, красяха стените, пред вратите бяха спуснати тежки гобленови завеси.

— Ако техни превъзходителства благоволят да седнат — каза прислужникът, — ще съобщя веднага на господин графа.

И изчезна през една от вратите.

Когато вратата се отвори, до двамата приятели долетя и веднага заглъхна звук на гусла; вратата, затворена почти мигновено, бе пропуснала в салона само един полъх от съзвучия.

Франц и Албер се спогледаха и обърнаха отново очи към мебелите, картините и оръжията. Всичко им се стори още по-великолепно от първия път.

— Е добре! — запита Франц приятеля си. — Какво ще кажете?

— Ей богу, драги, ще кажа, че нашият съсед трябва да е някой борсов играч, който е спечелил от спадането на испанските книжа, или някакъв инкогнито пътуващ княз.

— Шт! — прошепна Франц. — Ей сега ще узнаем. Ето го.

Чу се наистина шум на въртяща се врата, гобленът се дръпна почти веднага и даде път на собственика на всички тия богатства.

Албер тръгна към него, но Франц остана прикован на мястото си.

Влезлият не беше никой друг, а човекът с плаща от Колизея, непознатият от ложата в театъра, тайнственият домакин от Монте Кристо.

Бележки

[1] Mazzolato — смазан с топуз. Б.пр.

[2] Decapitato — обезглавен. Б.пр.

[3] Par bleu (фр.) — то се знае, дявол да го вземе! Б.пр.

[4] Буф — оперен театър. Б.пр.

[5] Амбигю — парижки театър. Б.пр.

[6] Posto (ит.) — място. Б.пр.

[7] Медора — героиня от Байроновия „Корсар“. Картина на Ари Шефер, рисувана през 1834 г. Б.пр.

[8] Si (ит.) — да. Б.пр.

[9] Кралете безделници — прозвище на последните френски крале от династията на Меровингите, от Тиери III до Хилдерик II (625–751), изоставили властта си на първия дворцов сановник — майордома. Б.пр.

[10] Permesso (ит.) — Позволено ли е? Б.пр.

[11] Гигес — лидийски пастир. Според преданието притежавал пръстен, с който ставал невидим (VII в. пр.н.е.). Б.пр.

[12] I signori francesi (ит.) — господа французите. Б.пр.