Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

V. ГОДЯВКА

На другия ден времето беше хубаво. Слънцето изгря чисто и сияйно и първите пурпурни лъчи обагриха с рубините си пенливите гребени на вълните.

Угощението беше приготвено в първия етаж на същия този „Резерв“, с чиято беседка ние вече се запознахме. Това беше една голяма зала с пет-шест прозорци и над всеки от тях (да обясни явлението, който може!) беше написано името на един от големите френски градове. По дължината на всички прозорци се простираше тераса, дървена, както и цялата сграда.

Макар угощението да беше определено за дванайсет часа, от единайсет часа заранта по тази тераса се разхождаха нетърпеливи гости. Това бяха привилегированите моряци от „Фараон“ и няколко войници, приятели на Дантес. Те всички от уважение към младоженците бяха облекли най-хубавите си дрехи.

Между бъдещите сътрапезници се носеше слух, че корабовладелците на „Фараон“ щели да почетат с присъствието си сватбеното угощение на техния помощник-капитан: но от тяхна страна това беше такава чест за Дантес, че никой не се осмеляваше още да вярва.

Но Данглар, който дойде с Кадрус, потвърди тази новина. Той беше видял заранта господин Морел и господин Морел му беше казал, че ще обядва в „Резерв“.

И наистина след малко господин Морел също влезе в стаята, приветствуван от моряците на „Фараон“ с единодушни ръкопляскания. Присъствието на корабовладелеца беше за тях потвърждение на слуха, че Дантес ще бъде назначен капитан; и тъй като Дантес беше обичан много на кораба, тези честни хора благодаряха на корабовладелеца за това, че веднъж неговият избор е съвпаднал случайно с техните желания. Щом влезе господин Морел, изпратиха единодушно Данглар и Кадрус при годеника с поръка да му обадят за пристигането на важното лице, чиято поява беше предизвикала силна радост, и да му кажат да побърза.

Данглар и Кадрус се затекоха, но едва направиха сто крачки, и близо до магазина за барут видяха малката групичка, която идеше.

Тази групичка се състоеше от четири млади девойки, дружки на Мерседес и каталанки като нея, които придружаваха годеницата, водена подръка от Едмон. До бъдещата съпруга вървеше бащата Дантес, а зад тях идваше Фернан с изкривена от злобна усмивка уста.

Нито Мерседес, ни Едмон виждаха тази злобна усмивка на Фернан. Клетите деца бяха така щастливи, че виждаха само себе си и ведрото хубаво небе, което ги благославяше.

Данглар и Кадрус изпълниха посланичеството си; после, като стиснаха силно и приятелски ръката на Едмон, заеха местата си — Данглар до Фернан, Кадрус до бащата Дантес, център на общото внимание.

Старецът беше облякъл копринения си рипсен фрак с широки шлифовани копчета от стомана. Мършавите му, но мускулести крака бяха обути във великолепни, изпъстрени с капчици чорапи, които миришеха от един километър далече на английска контрабанда. На триъгълната му шапка висеше сноп бели и сини ленти. Той се подпираше на вит дървен бастун, закривен горе като древна гега. Човек би го взел за един от онези франтове, които се перчеха през 1796 година в отново откритите градини на Люксембург и Тюйлери. До него, както вече казахме, беше се промъкнал Кадрус. Надеждата за добър обед го беше помирила окончателно с Дантесовци и в паметта му беше се запазил смътен спомен за станалото вчера, както се случва, когато, събуден сутрин, намираш в ума си сянката на съня, сънуван през нощта.

Като се приближи до Фернан, Данглар хвърли дълбок поглед върху отчаяния любовник. Фернан вървеше след бъдещите съпрузи, напълно забравен от Мерседес, която в младежкия и прелестен егоизъм на любовта виждаше само своя Едмон; Фернан ту побледняваше, ту почервеняваше и тези внезапни изблици всеки път изчезваха, за да отстъпят на една все по-голяма и по-голяма бледнина. Сегиз-тогиз той поглеждаше към Марсилия и тогава нервно и неволно потреперваше. Той, изглежда, очакваше или най-малко предвиждаше някакво голямо събитие.

Дантес беше облечен просто. Тъй като служеше в търговската флота, дрехата му беше нещо средно между военната униформа и гражданския костюм; и в тази дреха доброто му лице, просветляло от радостта и хубостта на годеницата му, беше прекрасно.

Мерседес беше хубава като някоя гъркиня от Кипър и от Хиос, с черни, като абанос очи и коралови устни. Тя вървеше с оная волна и сигурна походка, с която вървят арлезианките и андалузките. Градската девойка би се опитала може би да скрие радостта си под някое було или най-малко под кадифето на клепките си, но Мерседес се усмихваше и гледаше всички, които я заобикаляха, и нейната усмивка и поглед казваха така откровено, както биха казали това тези думи: „Ако сте ми приятели, радвайте се с мене, защото наистина аз съм щастлива!“

Още щом годениците и техните придружници се приближиха до „Резерв“, господин Морел слезе и се запъти към тях, последван от моряците и войниците, с които беше останал и пред които беше повторил обещанието си, дадено на Дантес, че той ще наследи капитан Льоклер. Като го видя да иде, Едмон пусна годеницата си и мушна ръката й под ръката на господин Морел. Корабовладелецът и младата девойка, давайки тогава пример на всички, се изкачиха първи по стълбата в залата, дето обедът беше сложен, и цели пет минути дървените стъпала скърцаха под тежките стъпки на гостите.

— Тате — рече Мерседес, като се спря на средата на трапезата, — седнете от дясната ми страна, моля ви, а от лявата аз ще поставя онзи, който, ми е наместо брат — додаде тя с нежност, която прониза до дъно сърцето на Фернан като кама.

Устните му посиняха и под тъмния цвят на мъжкото му лице можеше да се види как още веднъж кръвта се оттегля малко по малко, за да нахлуе в сърцето.

Дантес постъпи по същия начин: от дясната си страна той постави господин Морел, а от лявата Данглар; после с ръка покани останалите да насядат, където им е угодно.

Вече обикаляха трапезата тъмните и остро ухаещи арлски салами, раците в блестяща броня, прерите с розова черупка, морските таралежи, прилични на кестени с бодлива обвивка, кловисите, които заместват северните стриди за южняците гастрономи; с една дума, всички тези изискани лакомства, които вълната изхвърля на пясъчния бряг и благодарните рибари означават с едно общо име „морски плодове“.

— Хубаво мълчание! — рече старецът, като опитваше чаша жълто като топаз вино, което чичо Памфил лично беше турил пред Мерседес. — Кой ще каже, че тук има трийсет души, които чакат само да се посмеят.

— Ех, младоженецът не е винаги весел — рече Кадрус.

— Наистина — рече Дантес, — аз съм много щастлив в тази минута, за да бъда весел. Ако така разбирате това, вие имате право, съседе! Радостта действува понякога странно, тя потиска, както мъката.

Данглар погледна Фернан, чийто впечатлителен характер възприемаше и отразяваше всяко вълнение.

— Хайде де — рече Данглар, — да не би да се боите от нещо? Чини ми се, напротив, че всичко става според желанията ви!

— И това тъкмо ме плаши — рече Дантес, — струва ми се, че човек не е създаден за такова лесно щастие! Щастието прилича на онези дворци от омагьосаните острови, вратите на които вардят дракони. Трябва да се бориш, за да го завоюваш, и аз наистина не знам с какво съм заслужил щастието да бъда съпруг на Мерседес.

— Съпруг, съпруг! — рече Кадрус през смях. — Не още, капитане: опитай се да се държиш като съпруг и ще видиш как ще се посрещне това!

Мерседес се изчерви.

Фернан се въртеше на стола, потреперваше при най-малкия шум и сегиз-тогиз избърсваше потта, която блестеше по челото му като първите едри капки на бурен дъжд.

— Бога ми — рече Дантес, — не си струва трудът, съседе Кадрус, да ме опровергавате за такива дребни работи. Мерседес не е още моя жена, вярно… (Той извади часовника си.) Но след час и половина тя ще бъде!

Всички извикаха изненадани освен бащата Дантес, който широко се засмя и показа още хубавите си зъби. Мерседес се усмихна и вече не се изчерви. Фернан хвана конвулсивно дръжката на ножа си.

— След час! — рече Данглар, също побледнял. — Че как тъй?

— Да, приятели мои — отговори Дантес, — благодарение съдействието на господин Морел, комуто след баща си; дължа най-много на света, всички пречки са отстранени. Ние платихме вулата и в два и половина часа кметът на Марсилия ни очаква в кметството. А тъй като вече удари един и четвърт, не мисля, че много греша, като казвам, че след час и трийсет минути Мерседес ще се нарече госпожа Дантес.

Фернан затвори очи: огън изгори клепачите му; той се облегна на масата, за да не припадне, и въпреки всичките си усилия не можа да сдържи едно глухо стенание, което потъна в гълчавата, сред смеховете и честитките на събралите се гости.

— Ей това значи да действуваш, а — рече бащата Дантес. — Това губивреме ли е според вас? Пристигна вчера сутринта, днес в три часа е женен! Само моряците могат така!

— Ами другите формалности — възрази плахо Данглар: — договорът, подписите?

— Договорът — рече Дантес през смях, — договорът е съвсем готов: Мерседес няма нищо, нито пък аз! Всичко у нас е общо, туйто! Не се искаше много време да се напише това и няма да струва скъпо.

Тази шега предизвиква нов избух от радост и ръкопляскания.

— Така че това, което смятаме за годявка — рече Данглар, — е чисто и просто сватбено угощение.

— Не рече Дантес, — вие няма да загубите нищо, не се безпокойте. Утре заранта тръгвам за Париж. Четири дни отиване, четири дни връщане, един ден, за да изпълня добросъвестно възложената ми заръка, и на 1 март аз се връщам; на 2 март ще бъде истинското сватбено угощение.

Надеждата за ново пиршество усили така веселието, че старият Дантес, който в началото на обеда се оплакваше от мълчанието, сега сред общия разговор напразно се мъчеше да вмъкне своето пожелание за благоденствие на бъдещите съпрузи.

Дантес отгатна мисълта на баща си и му отговори с усмивка, изпълнена с обич. Мерседес погледна стенния часовник с кукувица в залата и кимна лекичко на Едмон.

На трапезата царуваше онова шумно веселие и онази непринуденост, които придружават края на обедите у по-бедните хора. Недоволните от своето място станаха от трапезата и потърсиха други съседи. Всички заприказваха едновременно, никой не отговаряше на онова, което събеседникът му казваше, а само на собствените си мисли.

Данглар беше почти също тъй бледен, както Фернан; що се отнася до Фернан, той не живееше вече и приличаше на грешник, осъден да гори в огнено езеро. Той стана с първите и се разхождаше надлъж и шир по залата, като се опитваше да не слуша песните и звъна на чашите.

Кадрус се приближи до него тъкмо когато Данглар, когото той отбягваше, се присъедини също към него в един ъгъл на залата.

— Наистина — рече Кадрус, у когото добрите обноски на Дантес и главно доброто вино на чичо Памфил бяха заглушили остатъка от омразата, посята в душата му от неочакваното щастие на Дантес, — наистина Дантес е мило момче; и когато го виждам да седи до годеницата си, казвам си, че нямаше да бъде хубаво да му се изиграе онази мръсна шега, която крояхте вчера.

— Ето на — рече Данглар, — ти видя, че не й дадохме ход; клетият Фернан беше така потресен, че отначало ми стана жално за него; но откакто се примири и стана дори шафер на своя съперник, няма защо да говорим повече.

Кадрус изгледа Фернан, който беше мъртвешки бледен.

— Жертвата е толкова по-голяма — продължи Данглар, — че наистина момата е хубава. Да го вземе мътната, щастлив нехранимайко е моят бъдещ капитан; бих желал да се наричам Дантес само дванайсет часа.

— Ще тръгнем ли? — попита нежният глас на Мерседес. — Ето, удари два, а нас ни чакат в два и четвърт.

— Да, да, да тръгнем! — рече Дантес и стана живо.

— Да тръгнем! — повториха в хор всички сътрапезници.

В същия миг Данглар, който не губеше от поглед Фернан, седнал на перваза на прозореца, го видя как изблещи очи, подскочи конвулсивно и отново се отпусна на прозореца; почти в същия миг глух шум отекна на стълбището; екот на тежки стъпки, неясен глъч от гласове, примесени със звън на оръжие, заглушиха възгласите на сътрапезниците, колкото и шумни да бяха те, и привлякоха общото внимание — тозчас настъпи тревожно мълчание.

Шумът се приближи: три удара проехтяха на вратата; всеки погледна съседа си учудено.

— В името на закона! — извика един силен глас; никой не се обади.

Вратата веднага се отвори и един полицейски комисар, препасан с шарф, влезе в залата, последван от четирима въоръжени войници, водени от един сержант.

Тревогата се смени с ужас.

— Какво има? — попита корабовладелецът, като пристъпи към комисаря, с когото беше познат. — Сигурно има някаква грешка, господине.

— Ако има грешка, господин Морел — отговори комисарят, — вярвайте, че тя бързо ще бъде поправена; засега аз имам заповед за арест; и макар със съжаление да изпълнявам нареждането, все пак трябва да го изпълня: кой от вас, господа, е Едмон Дантес?

Всички погледи се обърнаха към младия човек, който, силно развълнуван, но запазил достойнство, направи крачка напред и рече:

— Аз, какво искате от мене, господине?

— Едмон Дантес — подзе комисарят, — в името на закона ви арестувам!

— Вие ме арестувате — рече Едмон, леко пребледнял, — но защо ме арестувате?

— Не знам, от вашия пръв разпит вие ще научите това.

Господин Морел разбра, че няма какво да се прави срещу неумолимостта на положението: полицейският комисар, препасан с шарф, не е вече човек, той е статуя на закона, студена, глуха, няма.

Старецът, напротив, се спусна към чиновника; има неща, които сърцето на един баща или на една майка няма да разберат никога.

Той молеше и заклинаше: сълзите и молбите бяха безсилни; ала неговото отчаяние беше толкова голямо, че комисарят се трогна.

— Господине — рече той, — успокойте се; може би вашият син не е спазил някоя митническа или карантинна формалност и по всяка вероятност, когато получат от него желаните сведения, той ще бъде пуснат на свобода.

— Какво значи това? — попита Кадрус, свъсил вежди, като се обърна към Данглар, който се преструваше на изненадан.

— Отде да знам? — рече Данглар. — Аз съм като тебе: виждам какво става, нищо не разбирам и стоя смутен.

Кадрус потърси с очи Фернан: той беше изчезнал.

Тогава цялата вчерашна сцена възникна пред него с ужасна яснота.

Злополучната развръзка като че смъкна пелената, която вчерашното пиянство беше хвърлило между погледа и паметта му.

— Ох, ох — рече той с прехрипнал глас, — не е ли това последица от шегата, за която говорихте вчера, Данглар? В такъв случай тежко му на оня, който е сторил това — тя е много тъжна.

— Съвсем не! — извика Данглар. — Ти, напротив, знаеш добре, че скъсах листа.

— Ти не го скъса — рече Кадрус, — ти го захвърли в ъгъла, само това.

— Млъкни, ти не си видял нищо, ти беше пиян.

— Къде е Фернан? — попита Кадрус.

— Отде да знам? — отговори Данглар. — Отишъл е вероятно по своя работа; но вместо да се занимаваме с това, хайде да помогнем на опечалените нещастници.

И действително през време на този разговор Дантес беше стиснал с усмивка ръката на всичките си приятели и беше се предал в ръцете на войниците.

— Бъдете спокойни — рече той, — грешката ще се разясни и аз вероятно дори няма да стигна до затвора.

— О, разбира се, гарантирам за това — рече Данглар, който в този миг се приближи до главната група.

Дантес слезе по стълбата, предшествуван от полицейския комисар и ограден от войниците. Една кола с широко отворена врата чакаше на входа; той се качи в нея, двама войници и комисарят се качиха след него; вратата се затвори и колата пое пътя към Марсилия.

— Сбогом, Дантес, сбогом, Едмон! — извика Мерседес, като изскочи на терасата.

Затворникът чу този последен вик, изтръгнал се като ридание от разбитото сърце на годеницата му; той провря глава през прозореца на колата, извика: „Довиждане, Мерседес!“, и изчезна зад един от ъглите на форта Сен Никола.

— Почакайте ме тук — рече корабовладелецът, — ще взема първата срещната кола, ще отида в Марсилия и ще ви донеса известия.

— Вървете! — извикаха всички гласове. — Вървете и върнете се колкото може по-скоро!

След това двойно заминаване между всички останали се възцари няколко мига страшно вцепенение.

Старецът и Мерседес стояха известно време уединени, всеки със своята собствена мъка; но накрая очите им се срещнаха; те се почувствуваха като две жертви, поразени от един и същ удар, и се хвърлиха един другиму в прегръдките.

През това време Фернан се върна, наля си чаша вода и седна на един стол.

Случайно на съседния стол, след като се изкопчи от прегръдките на стареца, се отпусна Мерседес.

Фернан бавно отдръпна стола си.

— Той е — рече на Данглар Кадрус, който не сваляше очи от каталанеца.

— Не вярвам — отговори Данглар, — той е много глупав; във всеки случай нека грехът падне върху оня, който е извършил това.

— Ти забравяш за оня, който го посъветва — рече Кадрус.

— Ех, бога ми — рече Данглар, — ако трябваше да отговаряме за всичко, което казваме на вятъра!

— Да, когато казаното на вятъра пада върху главата на някого!

През това време гостите тълкуваха арестуването най-разнообразно.

— А вие, Данглар — рече един глас, — какво мислите за това събитие?

— Аз мисля — рече Данглар, — че сигурно е донесъл няколко вързопчета със забранени стоки.

— Но ако е така, вие би трябвало да знаете това, Данглар, нали сте счетоводител.

— Да, вярно; но счетоводителят знае само балите, които му декларират; аз знам, че носим памук, ето всичко; че сме взели товара в Александрия от господин Пастре и в Смирна от господин Паскал; за друго не ме питайте.

— Ох, сега си спомням — пошепна клетият баща, като се вкопчи за тази дреболия, — той ми каза вчера, че носел за мене сандъче кафе и сандъче тютюн.

— Виждате ли — рече Данглар, — това е: в наше отсъствие митничарите сигурно са отишли на „Фараон“ и са открили контрабандата.

Мерседес не вярваше на всичко това; сподавената й до този миг мъка избухна изведнъж в ридания.

— Хайде, хайде, не се отчайвайте! — рече бащата Дантес, без да знае добре какво казва.

— Не се отчайвайте! — повтори Данглар.

— Не се отчайвай — опита се да прошепне Фернан.

Но тези думи заседнаха в гърлото му; устните му мърдаха, нито един звук не излизаше от устата му. Господа — извика един от гостите, останал да караули на терасата: — господа, кола! Ах, това е господин Морел! Кураж, кураж! Сигурно ни носи добри известия.

Мерседес и старият баща се затекоха към корабовладелеца и го посрещнаха на вратата. Господин Морел беше много блед.

— Е, какво? — извикаха те в един глас.

— Приятели мои — отговори корабовладелецът, като клатеше глава, — работата е по-тежка, отколкото мислехме.

— Ох, господин Морел — извика Мерседес, — той е невинен!

— Вярвам в това — отговори Морел, — но го обвиняват…

— В какво? — попита старият Дантес.

— Че е бонапартистки агент.

Тези от читателите ми, които са живели във времето, когато става тази история, си спомнят колко страшно обвинение беше тогава казаното от господин Морел.

Мерседес извика; старецът падна на един стол.

— Ах — промълви Кадрус, — вие ме излъгахте, Данглар, шегата е извършена; но аз не искам да умрат от скръб този старец и тази млада девойка, аз ей сега ще им кажа всичко.

— Млъкни, нещастнико — викна Данглар, като сграбчи Кадрус за ръката, — или не отговарям за тебе; кой ти е казал, че Дантес не е действително виновен? Корабът се отби на остров Елба, Дантес слезе и остана цял един ден в Порто Ферайо; ако намерят у него някакво компрометиращо писмо, всички, които се застъпят за него, ще минат за негови съучастници.

Кадрус с бързия инстинкт за самосъхранение разбра цялата основателност на това разсъждение; той погледна Данглар със замъглени от страх и скръб очи и направил крачка напред, отстъпи две назад.

— Да почакаме тогава — измънка той.

— Да, да почакаме — рече Данглар, — ако е невинен, ще го пуснат; виновен ли е, безполезно е да се излага човек за един съзаклятник.

— Тогава да вървим, не мога да остана повече тук.

— Да, ела — рече Данглар, зарадван, че ще има с кого да се връща, — ела и да ги оставим да се оправят, както могат.

Тръгнаха си; Фернан, станал отново опора на младата девойка, хвана Мерседес за ръката и я отведе към Каталаните; приятелите на Дантес поведоха от своя страна към Меланските алеи почти примрелия старец.

Скоро слухът, че Дантес е бил арестуван като бонапартистки агент, се пръсна из целия град.

— Бихте ли повярвали това, драги ми Данглар? — рече Морел, като настигна своя счетоводител и Кадрус, защото и той бързаше за града с надежда да получи непосредствено известие за Едмон от помощника на кралския прокурор господин дьо Вилфор, когото познаваше малко, — бихте ли повярвали това?

— Ами че, господине — отговори Данглар, — нали аз казах, че Дантес без всякаква причина се отби на остров Елба и този престой, знаете ли, ми се стори подозрителен.

— Но вие споделихте ли подозренията си с други освен с мен?

— За нищо на света, господине — добави съвсем тихо Данглар, — вие знаете добре, че заради вашия чичо господин Поликар Морел, който е служил при оня и не крие убежденията си, и вас подозират, че съжалявате за Наполеон. Би ме било страх да не навредя на Едмон, а после и на вас; има неща, които един подчинен е длъжен да каже на своя корабовладелец и да крие строго от другите.

— Правилно, Данглар, правилно! — рече корабовладелецът. — Вие сте честен момък; и аз предварително помислих за вас, в случай че клетият Дантес стане капитан на „Фараон“.

— Как тъй, господине?

— Да, аз попитах предварително Дантес какво мисли за вас и съгласен ли е да ви остави на вашия пост; не знам защо, стори ми се, че има известна студенина помежду ви.

— И какво ви отговори той?

— Че действително имало един случай — той не ми каза какъв, — когато той се провинил пред вас, но че всеки, който има доверието на корабовладелеца, има и неговото.

— Лицемер! — пошепна Данглар.

— Клетият Дантес! — рече Кадрус. — Наистина той беше прекрасен момък.

— Да — рече Морел, — но ето че сега „Фараон“ е без капитан.

— О, нека се надяваме — рече Данглар. — Ние ще можем да тръгнем едва след три месеца, до това време ще пуснат на свобода Дантес.

— Разбира се, но дотогава?

— А дотогава аз съм на вашите услуги, господин Морел — рече Данглар, — вие знаете, че умея да управлявам кораб не по-лошо от всеки капитан, изкарал дълъг курс; ще бъде дори по-изгодно да ме вземете, защото когато Едмон излезе от затвора, вие няма да има на кого да благодарите: той ще си заеме отново своето място, а аз моето, туйто.

— Благодаря, Данглар — рече корабовладелецът, — ето това наистина урежда всичко. Поемете тогава командуването, аз ви упълномощавам, и надзиравайте разтоварването: не бива работите да страдат, каквато и злополука да сполети отделните хора.

— Бъдете спокоен; но ще може ли поне да навестим добрия Едмон?

— Това ще ви кажа ей сега, Данглар; ще се опитам да говоря с господин дьо Вилфор и да ходатайствувам пред него в полза на затворника. Знам добре, че е отявлен роялист, но дявол да го вземе, макар и да е роялист и кралски прокурор, той е все пак човек и не мисля, че е зъл.

— Не е зъл — рече Данглар, — но чувах, че бил честолюбив, а това е едно и също.

— Ще видим — рече Морел с въздишка, — идете на кораба, аз ще дойда при вас.

И той остави двамата приятели и се запъти към съдебната палата.

— Виждаш ли — рече Данглар на Кадрус — какъв обрат взима работата. Искаш ли още да се застъпиш сега за Дантес?

— Не, разбира се; но все пак страшно е, че една шега може да има такива последици.

— Че кой е направил това? Нито аз, нито ти, а Фернан. Ти нали знаеш, че аз хвърлих листа в един ъгъл, струва ми се дори, че го скъсах.

— Не, не — рече Кадрус. — О, колкото за това съм сигурен; виждам го и сега в ъгъла на беседката, целия смачкан, целия овалян, и много бих желал да е още там, където го виждам!

— Какво да се прави? Навярно Фернан го е прибрал, преписал го е или е дал да го препишат, Фернан дори сам може да не си е дал този труд; и аз мисля… боже мой, може би е изпратил собственото ми писмо! Добре, че си преправих почерка.

— Но знаеше ли ти, че Дантес заговорничи?

— Аз не знаех нищо. Както ти казах, мислех да си направя шега, не друго. Изглежда, като шута съм казал на смях истината.

— Все едно — продължи Кадрус, — бих дал много да не беше се случило това или поне да не бъда замесен в нищо. Ще видиш, че то ще ни донесе нещастие, Данглар!

— Ако донесе нещастие някому, то ще е на истинския виновник, а истинският виновник е Фернан, не ние. Какво нещастие може да сполети нас? Ние трябва само да си стоим спокойно, да не пророним дума за всичко това и бурята ще мине без гръмотевица.

— Амин — рече Кадрус, кимна за сбогом на Данглар и се запъти към Меланските алеи, като разтърсваше глава и си говореше сам, както обикновено правят силно угрижените хора.

„Така — рече Данглар, — работите взимат обрата, който предвиждах; ето ме капитан, макар и временно, и ако този глупак Кадрус може да мълчи — капитан завинаги. Освен ако случайно правосъдието изпусне Дантес. Но правосъдието си е правосъдие — добави той с усмивка — и аз се осланям на него.“

Той скочи в една лодка, като нареди на лодкаря да кара към „Фараон“, дето корабовладелецът, както си спомняме, му беше дал среща.