Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 321 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

XXVIII. ТЪМНИЧНИТЕ СПИСЪЦИ

На другия ден след описаната от нас сцена, станала на пътя от Бел гард за Бокер, един трийсет-трийсет и две годишен човек, облечен в син като метличини фрак, с шантунгови панталони и бяла жилетка, с изглед и произношение на англичанин, се яви при марсилския кмет.

— Господине — рече му той, — аз съм главният агент на къщата „Томсън и Френч“ от Рим. Ние сме от десет години във връзка с къщата „Морел и син“ в Марсилия. В тези връзки ние сме вложили почти стотина хиляди франка и сме доста обезпокоени от слуха, че разорение заплашва фирмата: затова аз нарочно идвам от Рим да ви поискам сведения за нея.

— Господине, отговори кметът, — мене действително ми е известно, че от четири-пет години насам нещастието сякаш преследва господин Морел: той изгуби един след друг четири-пет кораба, претърпя три-четири банкрута; но макар и сам да съм вложил у него десетина хиляди франка, не приляга на мене да ви давам каквито и да са сведения за състоянието на богатството му. Ако ме попитате като кмет какво мисля за господин Морел, ще ви отговоря, че той е извънредно честен човек, който досега е изпълнявал всичките си задължения с най-голяма точност. Ето всичко, което мога да ви кажа; ако искате да знаете повече за него, обърнете се към господин дьо Бовил, инспектор на затворите, улица Ноай № 15; той е вложил в къщата Морел, ако не греша, двеста хиляди франка и ако има действително повод за някакви опасения, той, доколкото тази сума е по-значителна от моята, ще е вероятно много по-добре осведомен от мене по този въпрос.

Англичанинът, изглежда, оцени деликатността на кмета, поклони се, излезе и с присъщата на синовете на Великобритания походка се запъти към посочената му улица.

Господин дьо Бовил беше в кабинета си. Когато го видя, англичанинът трепна от изненада, сякаш се срещаше не за първи път с този, при когото идеше.

Но господин дьо Бовил беше в такова отчаяние, че всичките му умствени способности бяха явно погълнати от занимаващата го в тоя миг мисъл, която не оставяше нито на паметта му, нито на въображението му време да се зареят в миналото.

Англичанинът, със свойствената на неговата нация флегматичност, му зададе почти дума по дума същия въпрос, който беше задал преди малко на марсилския кмет.

— Ах, господине — извика господин дьо Бовил, — за нещастие опасенията ви са напълно основателни и вие виждате пред себе си един отчаян човек. Аз съм вложил двеста хиляди франка в къщата „Морел“: тези двеста хиляди франка бяха зестра на дъщеря ми, която смятах да омъжа след две седмици; тези двеста хиляди франка трябваше да ми бъдат заплатени на два пъти — сто хиляди на 15-ти този месец и сто хиляди на 15-ти идния месец. Уведомих господин Морел, че желая да получа парите в определения срок, а ето той дойде само преди половин час при мене, за да ми каже, че ако корабът му „Фараон“ не се върне на 15-то число, той ще бъде лишен от възможността да ми ги изплати.

— Но това прилича твърде много на отсрочка — рече англичанинът.

— Кажете по-добре, че прилича на банкрут! — извика господин дьо Бовил отчаян.

Англичанинът помисли малко, после рече:

— Така че този паричен влог ви вдъхва опасения?

— Тоест аз го смятам за загубен.

— Добре, аз го купувам от вас.

— Вие ли?

— Да, аз.

— Но сигурно с грамаден отбив?

— Не, срещу двеста хиляди франка; нашата къща — добави англичанинът през смях — не се занимава с подобни сделки.

— И вие ще ми заплатите?

— В брой.

И англичанинът извади от джоба си пачка банкноти, представляваща сума, два пъти по-голяма от онази, която господин дьо Бовил се страхуваше да изгуби.

Радост озари лицето на господин дьо Бовил; но той се овладя и рече:

— Господине, аз трябва да ви предупредя, че по всяка вероятност вие няма да получите и шест на сто от тази сума.

— Това не ме засяга — отговори англичанинът, — това засяга къщата „Томсън и Френч“, от името на която действувам. Може би в неин интерес е да ускори разорението на своя конкурент — къщата „Морел“. Но това, което знам, е, че съм готов да ви броя тази сума срещу прехвърлянето на взиманията ви; само че ще поискам от вас комисионна.

— Разбира се, това е напълно справедливо! — провикна се господин дьо Бовил. — Комисионната е обикновено едно и половина на сто; искате ли две? Три? Пет? Искате ли повече? Кажете!

— Господине — подзе англичанинът през смях, — и аз, както моята фирма, не се занимавам с подобен род сделки; не: моята комисионна е от съвсем друго естество.

— Говорете — аз ви слушам.

— Вие сте инспектор на затворите?

— Повече от четиринайсет години.

— Вие държите тъмничните списъци?

— Разбира се.

— В тези списъци вероятно има бележки за затворниците?

— За всеки затворник има отделно досие.

— Вижте какво, в Рим аз имах за възпитател един нещастник абат, който изчезна изведнъж. Научих по-късно, че е бил задържан в замъка Иф и бих искал да науча някои подробности за смъртта му.

— Как се наричаше той?

— Абат Фариа.

— О, спомням си много добре за него! — извика господин дьо Бовил. — Той беше луд.

— Така казваха.

— О, той беше несъмнено луд.

— Възможно е, а в какво се състоеше неговата лудост?

— Разправяше, че знаел за някакво огромно съкровище и предлагаше на правителството луди пари, ако го пуснат на свобода.

— Клетникът! И умря ли той?

— Да, преди пет-шест месеца приблизително, миналия февруари.

— Имате прекрасна памет, щом си спомняте така датите.

— Спомням си, защото смъртта на този нещастник се придружаваше с твърде странни обстоятелства.

— Мога ли да зная какви са тези обстоятелства? — попита англичанинът с израз на любопитство, който един проницателен наблюдател с учудване би забелязал на флегматичното му лице.

— О, разбира се; килията на абата се намираше на четиридесет и пет — петдесет стъпки от килията на един стар бонапартистки агент, един от онези, които бяха най-много допринесли за завръщането на узурпатора в 1815 година, човек извънредно решителен и опасен.

— Наистина ли? — попита англичанинът.

— Да — отговори господин дьо Бовил, — аз имах случай лично да видя този човек през 1816 или 1817 година; в килията му слизаха само с взвод войници; този човек ми направи дълбоко впечатление и аз никога няма да забравя лицето му.

Незабележима усмивка мина по лицето на англичанина.

— И вие казвате — подзе той, — че двете килии…

— Бяха отделени една от друга на петдесетина стъпки; но, изглежда, този Едмон Дантес…

— Този опасен човек се наричаше…

— Едмон Дантес. Да, господине; изглежда, този Едмон Дантес си беше доставил сечива или ги беше измайсторил сам, защото беше открит проход, с помощта на който затворниците са се съобщавали.

— Този проход е бил прокаран сигурно, за да избягат?

— Точно така, но за тяхно нещастие абат Фариа получил каталептически припадък и умрял.

— Разбирам, това е провалило плановете за бягство.

— За умрелия, да — отговори господин дьо Бовил, — но не за живия; напротив, Дантес, видял във всичко това средство да ускори бягството си; той е мислил вероятно, че затворниците, умрели в замъка Иф, биват погребвани в обикновеното гробище; пренесъл покойника в килията си, вмъкнал се вместо него в чувала, в който абатът бил зашит, и зачакал минутата на погребението.

— Това е бил смел почин, който показва известно мъжество — забеляза англичанинът.

— Аз вече ви казах, че той беше много опасен човек; за нещастие той сам отърва правителството от страховете относно него.

— Как?

— Не разбирате ли как?

— Не.

— В замъка Иф няма гробища; хвърлят умрелите чисто и просто в морето, като завързват на краката им една желязна топка от трийсет и шест ливри.

— Е, та? — възкликна англичанинът, сякаш трудно схващаше това.

— Та ето, завързали и на него една желязна топка от трийсет и шест ливри на краката и го хвърлили в морето.

— Наистина ли? — извика англичанинът.

— Да, господине — продължи инспекторът. — Вие разбирате какво трябва да е било учудването на беглеца, когато усетил, че го хвърлят от скалите надолу. Бих желал да видя лицето му в тази минута.

— Това би било трудно.

— Все едно — рече господин дьо Бовил, който от увереността, че ще си върне своите двеста хиляди франка беше изпаднал в добро настроение, — все едно, аз си го представям.

И избухна в смях.

— И аз също — рече англичанинът.

И също се разсмя, но както се смеят англичаните — с половин уста.

— И тъй — продължи англичанинът, който пръв се овладя, — и тъй беглецът се удавил.

— Безвъзвратно.

— И управителят на замъка се отървал и от бесния, и от лудия?

— Точно така.

— Но за това произшествие сигурно е съставен акт? — попита англичанинът.

— Да, да, смъртен акт. Вие разбирате, роднините на Дантес, ако той има такива, могат да пожелаят да се уверят дали е умрял, или е жив.

— Така че сега могат да бъдат спокойни, ако чакат наследство от него. Той е умрял безвъзвратно.

— О, боже мой, да. И ще им издадат свидетелство, щом поискат.

— Мир на праха му — рече англичанинът. — Но да се върнем към списъците.

— Прав сте. Тази история ни отвлече. Извинявайте.

— За какво — за историята ли? Моля ви се, тя ми се стори любопитна.

— И действително е любопитна. И тъй, вие желаете да видите всичко, което се отнася до вашия клет абат? Той беше самата кротост.

— Това ще бъде за мене удоволствие.

— Влезте в кабинета ми и аз ще ви покажа всичко.

И двамата влязоха в кабинета на господин дьо Бовил.

Действително там всичко се намираше в образцов ред: всеки списък стоеше на своя номер, всяко досие — в своята преградка. Инспекторът покани англичанина да седне в креслото му и сложи пред него списъка и досието, които се отнасяха до замъка Иф, като му предостави свободно да го прелиства, а сам седна в един ъгъл и се зачете във вестника.

Англичанинът намери лесно досието на абат Фариа; но, види се, историята, която му беше разказал господин дьо Бовил, го беше заинтересувала живо, защото след като се запозна с първите книжа, той продължи да прелиства, докато не достигна до досието на Едмон Дантес. Там той намери всичко на мястото му — доноса, протокола за разпита, молбата на Морел с бележката на господин дьо Вилфор. Той сгъна съвсем спокойно доноса, пъхна го в джоба си, прочете протокола за разпита и видя, че името на Ноартие не е споменато вътре, прегледа молбата от 10 април 1815 година, в която Морел, по съвета на помощник прокурора, с най-добри намерения, защото Наполеон царуваше по това време, преувеличаваше заслугите, оказани от Дантес на императорската кауза, които се потвърждаваха напълно в препоръката на Вилфор към молбата. Тогава разбра всичко. Тази молба до Наполеон, запазена от Вилфор, беше станала при втората реставрация страшно оръжие в ръцете на кралския прокурор. Затова, прелиствайки списъка, той не се зачуди на тази бележка, сложена в скоби срещу името му:

Едмон Дантес

Яростен бонапартист, взел дейно участие във връщането от остров Елба. Да се държи в най-голяма тайна и под най-строг надзор.

Под тези редове беше написано с друг почерк:

„След горната бележка нищо не може да се направи“.

Като сравни почерка на бележката с почерка на препоръката под молбата на Морел, той се убеди, че бележката беше написана със същия почерк, както и препоръката, тоест от ръката на Вилфор.

Що се отнася до добавката към бележката, англичанинът разбра, че тя е направена от някой инспектор, който е бил обхванат от мимолетно съчувствие към Дантес, но поради посочената бележка не е могъл да прояви това съчувствие.

Господин дьо Бовил, както вече казахме, от учтивост, за да не смущава ученика на абат Фариа в неговите издирвания, се беше отдалечил в ъгъла и четеше „Драпо бланш“.

Затова той не видя как англичанинът сгъна и пъхна в джоба си доноса, написан от Данглар в беседката на „Резерв“ и подпечатан с печата на марсилската поща, удостоверяващ, че е изваден от пощенската кутия на 27 февруари в 6 часа вечерта.

Но и да беше го видял, той придаваше твърде малко значение на тази хартийка и твърде много значение на своите двеста хиляди франка, за да попречи на англичанина, макар постъпката му да нарушаваше всички правила.

— Благодаря ви — рече англичанинът, като затвори шумно списъка. Аз намерих всичко, което ми трябва; сега мой ред е да изпълня обещанието си: преведете ми вашето вземане; удостоверете в този превод, че сте получили сумата, и аз веднага ще ви я броя.

И той отстъпи своето място до писалището на господин дьо Бовил, който седна, без да се предвзема, и побърза да направи, каквото искаха от него, докато на края на масата англичанинът броеше банкнотите.