Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XI. КОРСИКАНСКИЯТ ЛЮДОЕД

Щом видя разстроеното лице на министъра на полицията, Луи XVIII блъсна силно масата, пред която седеше.

— Какво става с вас, господин бароне? — извика той. — Вие изглеждате съвсем развълнуван; мигар вашето смущение и колебание са свързани, с онова, което казваше господин дьо Блакас и което току-що ми потвърди господин дьо Вилфор?

Господин дьо Блакас също се приближи бързо до барона, но ужасът на придворния надви над злорадството на държавника; и наистина положението беше такова, че за него беше много по-изгодно да се окаже посрамен пред префекта на полицията, отколкото да го види посрамен.

— Господарю… — измънка баронът.

— Хайде да чуем — рече Луи XVIII.

Министърът на полицията, поддавайки се тогава на отчаянието, се хвърли в краката на Луи XVIII, който отстъпи крачка назад и намръщи вежди.

— Ще говорите ли най-сетне? — рече той.

— О, господарю, какво ужасно нещастие! Аз съм за оплакване. Никога няма да си простя това!

— Господине — рече Луи XVIII, — заповядвам ви да говорите.

— Господарю, узурпаторът е напуснал остров Елба на 28 февруари и е слязъл на брега на 1 март.

— Къде? — попита бързо кралят.

— Във Франция, господарю, в едно малко пристанище близо до Антиб, в залива Жуан.

— Узурпаторът е слязъл във Франция близо до Антиб, в залива Жуан, на двеста и петдесет левги от Париж на 1 март, а вие научавате това едва днес, на 3 март!… Не, господине, това, което ми казвате, е невъзможно; или са ви излъгали, или вие сте луд.

— Уви, господарю, това е самата истина!

Луи XVIII затрепера от гняв и ужас и се изправи, като че някакъв неочакван удар го беше поразил едновременно в сърцето и лицето.

— Във Франция! — извика той. — Узурпаторът във Франция! Ами че не са ли следили този човек? Или — кой знае — са били негови съучастници?

— О, господарю — извика херцог дьо Блакас, — не може да се обвинява в предателство човек като господин Дандре. — Господарю, ние всички бяхме слепи и министърът на полицията се е поддал на общото заслепение, ето всичко.

— Но… рече Вилфор и изведнъж се спря — ах, простете, простете, господарю — рече той с поклон, — моето усърдие ме увлече, нека ваше величество благоволи да ме извини.

— Говорете, господине, говорете смело — рече кралят, — вие единствен ни предупредихте за напастта, помогнете ни сега да намерим лекарството.

— Господарю — рече Вилфор, — узурпаторът е мразен на юг; струва ми се, че ако се опита да мине оттам, срещу него лесно ще можем да вдигнем Прованс и Лангедок.

— Безспорно — рече министърът, — но той се придвижва през Гап и Систерон.

— Придвижва се, придвижва се — рече Луи XVIII, — значи върви към Париж?

Министърът на полицията не каза нищо и това бе равнозначно на пълно признание.

— А Дофине, господине — обърна се кралят към Вилфор, мислите ли, че можем да го повдигнем както Прованс?

— Господарю, неприятно ми е да кажа на ваше величество една жестока истина, но настроението в Дофине далеч не е като настроението на Прованс и Лангедок. Планинците са бонапартисти, господарю.

— Няма що, той е бил добре осведомен — пошепна Луи XVIII. — А колко души има той със себе си?

— Господарю, не знам — рече министърът на полицията.

— Как не знаете! Мигар сте забравили да се осведомите за това? Наистина това не е много важно — добави той със съкрушителна усмивка.

— Господарю, не можах да се осведомя; телеграмата съобщаваше само за дебаркирането на императора и за поетия от него път.

— А как дойде до вас тази телеграма? — попита кралят.

Министърът наведе глава, силна червенина покри лицето му.

— По телеграфа, господарю — измънка той.

Луи XVIII пристъпи крачка напред и скръсти ръце на гърдите като Наполеон.

— Така — рече той, побледнял от гняв, — седем съюзни армии повалиха този човек; небесно чудо ме върна на престола на предците ми след двайсет и пет годишно изгнание, всички тези двайсет и пет години аз изучавах, изследвах, вниквах в хората и нещата в тази обещана ми Франция, та когато стигна целта на желанията си, силата, която държах в ръцете си, да избухне и да ме смаже!

— Господарю, това е съдба — пошепна министърът, чувствувайки, че такова бреме, леко за съдбата, е достатъчно да смаже един човек.

— Значи истина е тогава това, което казваха нашите врагове за нас: нищо не са научили, нищо не са забравили? Ако ме предадяха, както предадоха него, все още бих се утешил; но да бъда между хора, които издигнах на висока длъжност, които би трябвало да ме пазят повече от себе си, защото моето щастие е и тяхно — преди мене те не са били нищо, след мене няма да бъдат пак нищо, — и да загина безславно поради тяхната некадърност, поради тяхната глупост! Ах, да, господине, вие сте прав, това е съдба.

Министърът стоеше, смазан под това страшно проклятие.

Господин дьо Блакас изтриваше потта от челото си; Вилфор се усмихваше в душата си, защото чувствуваше, че значението му расте.

— Да паднеш — продължаваше Луи XVIII, който още с първия поглед беше измерил пропастта, над която се накланяше монархията, — да паднеш и да научиш падането си от телеграфа! О, бих предпочел да се изкача на ешафода като брат си Луи XVI, отколкото да сляза така по стълбите на Тюйлери, изпратен с насмешка… Вие не знаете, господине, какво значи да станеш за посмешище във Франция, а би трябвало да знаете.

— Господарю, господарю — пошепна министърът, — смилете се!…

— Приближете се, господин дьо Вилфор — продължи кралят, като се обърна към младия човек, който стоеше неподвижно по-назад и следеше хода на този разговор, дето се решаваше съдбата на едно кралство, — приближете се и кажете на господин министъра, че е могъл да знае предварително всичко, което не е знаел.

— Господарю, физически невъзможно е било да се предугадят плановете, които узурпаторът е криел от всички.

— Физически невъзможно! Ето една голяма дума; за нещастие има големи думи, както и големи хора, аз им зная цената. За един министър, който има цяла администрация, отделения, агенти, доносници, шпиони и секретни фондове един и половина милиона франка, физически невъзможно е да знае какво става на шейсет левги от бреговете на Франция. Е, хубаво, ето господинът, който не разполага с нито едно от тези средства, ето господинът, един обикновен съдия, знае повече, отколкото вие с цялата ваша полиция, и той би спасил короната ми, ако имаше като вас правото да се разпорежда с един телеграф.

Погледът на министъра на полицията се обърна с израз на дълбока омраза към Вилфор, който наведе глава със скромността на победител.

— Не казвам това за вас, Блакас продължи Луи XVIII, — защото, ако вие не сте открили нищо, поне сте достатъчно умен да постоянствувате във вашето съмнение: друг на ваше място щеше да сметне разкритието на господин Вилфор лишено от значение или дори внушено от користна подбуда.

Тези думи бяха намек за думите, които министърът на полицията беше изговорил с толкова увереност преди един час.

Вилфор разбра играта на краля. Друг щеше да се увлече може би от похвалата; но той се страхуваше да си спечели смъртен враг в лицето на министъра на полицията, макар да чувствуваше, че той е безвъзвратно изгубен. И наистина министърът, който при пълната си власт не беше съумял да предугади замисъла на Наполеон, можеше в гърчовете на своята агония да проникне в тайната на Вилфор; стигаше му само да разпита Дантес. Затова, вместо да го довърши, той се притече на помощ на министъра.

— Господарю — рече Вилфор, — ненадейността на събитието трябва да убеди ваше величество, че само бог е могъл да го възпре, като изпрати буря; това, което ваше величество смята за дело на дълбоката ми прозорливост, се дължи чисто и просто на случай; аз само се възползувах от случая като предан служител, ето всичко. Не ми приписвайте повече, отколкото заслужавам, господарю, за да не се разочаровате в първото си впечатление от мене.

Министърът на полицията благодари на младия човек с красноречив поглед и Вилфор разбра, че е успял в намерението си, сиреч, без нищо да губи от признателността на краля, е спечелил един приятел, комуто при сгоден случай може да разчита.

— Така да бъде — рече кралят. — А сега, господа — продължи той, като се обърна към господин дьо Блакас и към министъра на полицията, — нямам вече нужда от вас, можете да се оттеглите. Онова, което остава да се направи, е от ведомството на министъра на войната.

— За щастие, господарю — рече господин дьо Блакас, — ние можем да се осланяме на армията. На ваше величество е известно, че всички донесения свидетелствуват за нейната преданост към вашето правителство.

— Не ми говорете за донесения; сега, херцог, знам колко може да им се вярва. Щом заговорихме за донесения, кажете, господин бароне, какво ново научихте на улица Сен Жак?

— За аферата на улица Сен Жак! — извика неволно Вилфор, но се спря отведнъж и рече: — Простете ми господарю, моята преданост към ваше величество ме кара непрекъснато да забравям не своето уважение към вас, това уважение е дълбоко запечатано в сърцето ми, а правилата на етикета.

— Говорете спокойно — подзе Луи XVIII, — вие си извоювахте правото да питате.

— Господарю — отговори министърът на полицията, — аз тъкмо исках да доложа на ваше величество за новите сведения, събрани по това произшествие, когато вниманието на ваше величество беше отвлечено от страшното злополучие в залива; сега тези сведения не могат да имат никакъв интерес за краля.

— Напротив, господине, напротив — рече Луи XVIII, — тази афера, струва ми се, има пряка връзка с това, което ни занимава сега, и смъртта на генерал Кенел може би ще ни насочи към дирите на голям вътрешен заговор.

Щом чу името на генерал Кенел, Вилфор потрепера.

— Наистина, господарю — подзе министърът на полицията, — всичко ни кара да мислим, че това не е самоубийство, както помислихме отначало, а убийство: генерал Кенел е изчезнал, изглежда, при излизането си от един бонапартистки клуб. Някакъв непознат човек дохождал да го търси същата сутрин и му дал среща на улица Сен Жак; за нещастие камериерът, който сресвал генерала, когато непознатият влязъл в кабинета, чул добре как той определил срещата на улица Сен Жак, но не запомнил номера.

Докато министърът на полицията съобщаваше на крал Луи XVIII тези сведения, Вилфор, впил поглед в устните му, побледняваше и почервеняваше. Кралят се обърна към него:

— Нали и вие мислите като мене, господин дьо Вилфор, че генерал Кенел, когото смятаха привърженик на узурпатора, а той ми беше всецяло предан, е станал жертва на бонапартистка клопка?

— Това е вероятно, господарю — отговори Вилфор. — Но мигар не се знае нищо повече?

— Попаднали са на следите на човека, който е назначил срещата.

— Попаднали са на следите му? — повтори Вилфор.

— Да, слугата е дал белезите му; той е човек петдесет — петдесет и пет годишен, мургав, с черни коси и гъсти вежди, има мустаци; облечен е бил в син редингот и е носил на ревера си лентата на Почетния легион. Вчера са проследили един субект, който точно отговаря на белезите, но са го изгубили от очи на ъгъла на улиците Ла Жусиен и Кок Ерон.

Вилфор се опря на облегалото на едно кресло; докато министърът на полицията говореше, той чувствуваше как краката му се подкосяват; но когато разбра, че непознатият се е изплъзнал от агента, въздъхна.

— Вие ще търсите този човек — рече кралят на министъра на полицията, — защото, ако генерал Кенел, който щеше да ни бъде сега толкова полезен, е станал, както всичко ме навежда на това, жертва на едно убийство, аз искам неговите убийци, бонапартисти или не, да бъдат жестоко наказани.

Вилфор призова цялото си хладнокръвие, за да не издаде ужаса, който му вдъхваше нареждането на краля.

— Странно нещо! — продължи кралят с яд. — Полицията мисли, че е казала всичко, когато каже: извършено е убийство, и че е направила всичко, когато добави: попаднали са на следите на виновниците.

— Господарю, по тази точка поне ваше величество ще остане доволен, надявам се.

— Хубаво, ще видим; не ви задържам повече, бароне. Господин дьо Вилфор, вие сигурно сте уморен от дългото пътуване, идете да си починете. Вие сте отседнал, разбира се, при баща си?

Отново причерня пред очите на Вилфор.

— Не, господарю — рече той, — отседнах в хотел „Мадрид“, на улица Турнон.

— Но не сте ли го видели?

— Господарю, аз отидох най-напред при господин херцог дьо Блакас.

— Но ще го видите поне?

— Не мисля, господарю.

— Ах, правилно — рече Луи XVIII и по усмивката му можеше да се разбере, че тези въпроси не са зададени без цел, — забравих, че вие сте в обтегнати отношения с господин Ноартие и че това е една нова жертва, принесена пред моя престол, за която аз ще ви възнаградя.

— Господарю, благоволението на ваше величество е награда, която надвишава толкова много всичките ми въжделения, че аз няма какво друго да моля от краля.

— Все едно, ние няма да ви забравим, господине, бъдете спокоен; а сега — кралят отбоде кръста на Почетния легион, който носеше обикновено на синия си фрак до кръста на св. Луи, над звездата на Кармелската Богородица и на св. Лазар, и го подаде на Вилфор, — а сега — рече той — вземете все пак този кръст.

— Господарю — рече Вилфор, — ваше величество бърка, този кръст е офицерски:

— Нищо — рече Луи XVIII, — вземете го, какъвто е: нямам време да избирам друг. Блакас, вие ще се погрижите да предадат грамотата на господин дьо Вилфор.

Очите на Вилфор се овлажниха от сълзи на горда радост; той пое кръста и го целуна.

— А сега — попита той — какви заповеди ще благоволи ваше величество да ми даде?

— Отпочинете си и помнете добре, че ако в Париж сте безсилен да ми служите, вие можете да ми бъдете извънредно полезен в Марсилия.

— Господарю — отговори Вилфор и се поклони, — след час аз ще напусна Париж.

— Вървете, господине — рече кралят, — и ако ви забравя (кралете имат къса памет), не се страхувайте да ми припомните за себе си… Господин бароне, наредете да повикат министъра на войната… Блакас, останете.

— Ах, господине — обърна се министърът на полицията към Вилфор на излизане от Тюйлери, — вие излязохте с чест от тази работа и вашето бъдеще е осигурено.

— Задълго ли? — пошепна Вилфор, като се поклони на министъра, чието поприще беше свършено, и потърси с очи кола, за да се върне в къщи.

Един фиакър[1] минаваше по кея, Вилфор му махна с ръка, фиакърът се приближи; Вилфор даде адреса си и се отпусна в дъното на колата, унесен в честолюбивите си блянове. След десетина минути Вилфор беше у дома си; той поръча конете да бъдат готови след два часа и заповяда да му донесат обед.

Той вече сядаше на масата, когато прокънтя звънецът, дръпнат от някоя откровена и твърда ръка; камериерът отиде да отвори и Вилфор чу един глас да казва името му.

„Кой може да знае, че съм тук“ — попита се младият човек.

В този миг камериерът влезе.

— Какво има? — попита Вилфор. — Кой звъни? Кой ме търси?

— Един непознат, не иска да си каже името.

— Как, непознат и не иска да си каже името? А какво иска този непознат?

— Иска да говори с вас.

— С мене ли?

— Да.

— Той назова ли ме по име?

— Точно тъй.

— А как изглеждаше този непознат?

— Ами че, господине, той е човек на петдесетина години.

— Дребен? Едър?

— Почти на вашия ръст.

— Мургав или рус?

— Мургав, много мургав: черни очи, черни коси, черни вежди.

— А облечен — попита живо Вилфор, — как е облечен?

— Със син дълъг редингот, закопчан отгоре до долу; с лентата на Почетния легион.

— Той е — пошепна Вилфор и побледня.

— Ех, дявол да го вземе — рече, като се появи на вратата, човекът, чиито отличителни белези ние вече дадохме два пъти. — Ама церемонии; така ли в Марсилия синовете карат бащите си да чакат във вестибюла?

— Тате! — извика Вилфор. — Значи не съм се излъгал… така си мислех, че сте вие.

— Тогава, ако си мислил, че съм аз — подзе новодошлият, като сложи бастуна си в ъгъла, а шапката си на един стол, — позволи ми да ти кажа, мили ми Жерар, че съвсем не е любезно от твоя страна да ме караш да чакам така.

— Оставете ни, Жермен — рече Вилфор.

Слугата излезе, явно учуден.

Бележки

[1] В оригинала fiacre — закрит файтон. Бел. Alegria