Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CX. ОБВИНИТЕЛНИЯТ АКТ

Съдиите насядаха сред дълбока тишина, съдебните заседатели заеха също своите места, Господин дьо Вилфор, предмет на всеобщо внимание и, бихме казали дори, на възхищение, с прокурорската шапка на глава, се настани в креслото си и започна да оглежда спокойно залата.

Всички наблюдаваха изненадано това сериозно и строго лице, в чиято невъзмутимост нямаше нито следа от бащинска скръб, и всеки поглеждаше почти със страх човека, недостъпен за човешки чувства.

— Стражари! Доведете обвиняемия! — заповяда председателят.

При тия думи вниманието на публиката се изостри и всички очи се впериха към вратата, отгдето щеше да влезе Бенедето.

Тя се отвори почти веднага и обвиняемият се появи.

Впечатлението на всички беше едно и също, никой не се измами в изражението на лицето му.

По чертите му не личеше онова дълбоко вълнение, което изсмуква кръвта към сърцето и покрива с бледност челото и бузите. Ръцете, от които едната държеше изискано шапката, а другата беше пъхната в отвора на жилетката от бяло пике, не трепереха, погледът му беше спокоен, дори блестящ. Щом влезе в залата, младежът се зае да оглежда редиците на съдиите и публиката, като се спря по-продължително на председателя, а главно на кралския прокурор.

До Андреа застана защитникът му, определен д’офис[1] (защото обвиняемият не бе пожелал да се занимава с тия подробности, на които като че не отдаваше никакво значение); този защитник беше млад човек с пепеляворуси коси, зачервен от вълнение, стократно по-голямо от това на обвиняемия.

Председателят поиска да се прочете обвинителния акт, съставен, както знаем, от умелото и неумолимо перо на Вилфор.

През време на четенето, което трая дълго и би било съкрушително за всеки друг, общото внимание не се отдели нито за миг от Андреа, който го изслуша със спартанско самообладание.

Никога може би Вилфор не е бил така неопровержим и красноречив; престъплението беше представено в най-ярки краски; предишните деяния на обвиняемия, преобразяването му, низата постъпки още от най-ранна възраст бяха представени така талантливо, както — при своя житейски опит и познаване на човешкото сърце — можеше да ги представи с блестящия си ум кралският прокурор.

Още с предисловието Бенедето беше вече погубен в очите на обществото, преди да бъде и физически погубен от закона.

Но Андреа не обърна никакво внимание на последователните обвинения, изнасяни и стоварвани върху него; господин дьо Вилфор, който често обръщаше глава и сигурно продължаваше и сега обичайните си психологически наблюдения върху престъпниците, не успя да го принуди ни веднъж да наведе очи, колкото втренчено и пронизително да го поглеждаше.

Най-после четенето приключи.

— Обвиняеми — каза председателят, — презимето и кръщелните ви имена?

Андреа стана.

— Извинете, господин председателю — започна той с ясен и спокоен тембър, — но виждам, че поемате линия на разпит, в която не ще мога да ви следвам. Бих искал малко по-късно да установя, че съм едно изключение от обикновените обвиняеми. Бъдете добър, моля ви се, да ми позволите да отговоря по друг ред на въпросите ви; ще отговоря, разбира се, на всички.

Изненадан, председателят погледна съдебните заседатели, а те от своя страна погледнаха кралския прокурор.

Всички присъствуващи изглеждаха безкрайно изненадани. Но това като че никак не развълнува Андреа.

— Възраст? — продължи председателят. — Ще отговорите ли на този въпрос?

— И на този въпрос, както и на останалите, ще отговоря, господин председателю, когато му дойде редът.

— Възраст? — повтори съдията.

— Двадесет и една година; по-точно ще бъда на двадесет и една година след няколко дни, тъй като съм роден през нощта на 27 срещу 28 септември 1817 г.

Господин дьо Вилфор, който си записваше нещо, вдигна глава при споменаването на тази дата.

— Къде сте роден? — продължи председателят.

— В Отьой, до Париж — отговори Бенедето.

Господин дьо Вилфор вдигна повторно глава, погледна Бенедето, както би погледнал главата на Медуза[2], и пребледня като смъртник.

В това време Бенедето изтри елегантно устни с бродирания край на батистена кърпичка.

— Професия? — запита председателят.

— Отначало бях фалшификатор — отвърна съвършено спокойно Андреа, — после се писах крадец, а неотдавна станах убиец.

Шепот или, по-точно, буря от негодувание и изненада избухна из всички кътчета на залата: дори съдиите се спогледаха смаяни, а заседателите изглеждаха явно отвратени от безсрамието, което не очакваха от такъв елегантен човек.

Господин дьо Вилфор подпря с ръка челото си, което от бледо бе станало червено и пламтящо, после се изправи неочаквано и се огледа като замаян; усещаше, че се задушава.

— Търсите ли нещо, господин прокурор? — запита с най-любезна усмивка Бенедето.

Господин дьо Вилфор не отговори и отново седна или, по-точно, се строполи в креслото си.

— А сега, обвиняеми, ще се съгласите ли да ни кажете името си? — попита председателят. — Грубото самохвалство, с което изброихте различните си престъпления, представяйки ги за професия, фактът, че сякаш се гордеете с тях, обстоятелство, за което в името на морала и уважението към човека съдът трябва строго да ви порицае, са може би причината, която ви накара да не кажете името си още отначало: навярно сте желаели то да изпъкне по-ярко от званията, които го предшествуват.

— Просто невероятно, господин председателю — каза Бенедето с безкрайно мил глас и учтиво държане, — как сте прочели съвършено вярно мисълта ми; тъкмо с тази цел ви помолих да промените реда на въпросите.

Изненадата стигна своя връх, в думите на обвиняемия вече нямаше нито самохвалство, нито безочие; развълнуваната зала предчувствуваше страшна мълния от този тъмен облак.

— И така — продължи председателят, — името ви?

— Не мога да ви кажа името си, защото не го зная, но зная името на баща си и него мога да ви кажа.

Вилфор усети с болка, че му причернява пред очите; гъсти солени капки пот се стекоха от бузите му по книжата, които прелистваше отчаяно и несъзнателно.

— Кажете тогава името на баща си — продължи председателят.

Всички притаиха дъх в тишината на огромната зала, всички зачакаха.

— Баща ми е кралски прокурор — отвърна спокойно Андреа.

— Кралски прокурор ли? — извика смаяно председателят, без да забележи разстроеното лице на Вилфор. — Кралски прокурор?

— Да, и тъй като искате да знаете името му, ще ви го кажа: нарича се дьо Вилфор!

Така дълго сдържано от уважението, което хората проявяват към правосъдието в съдебните зали, едно общо възклицание се изтръгна от всички гърди; самият съд дори не се сети да потуши тази проява на множеството. Подмятанията и обидите към невъзмутимия Бенедето, раздвижването на стражарите, смеховете на измета, който във всяко събрание изскача изведнъж на повърхността при смут или скандал, всичко това трая само пет минути, докато съдиите и разсилните успяха да възстановят тишина.

Сред шума се чуваше гласът на председателя, който викаше:

— Подигравате ли се с правосъдието, обвиняеми, и дръзвате ли да представите на съгражданите си зрелището на една поквара, нямаща равна на себе си дори в днешната епоха, която е недостижима в това отношение?

Десетина души се суетяха около господин кралския прокурор, полуприпаднал на стола си, утешаваха го, насърчаваха го с прояви на приятелско съчувствие.

Спокойствието се бе възстановило вече в залата; само в един ъгъл доста многобройна групичка още се вълнуваше и шушукаше.

Разправяха, че някаква жена припаднала, но дошла на себе си, щом й дали да вдъхне амоняк.

Докато траеше това безредие, Андреа гледаше усмихнато събранието; накрая се облегна върху дъбовата облегалка на пейката си и застана необикновено изискано.

— Господа — започна той, — пазил ме бог да се опитвам да обидя съда или да създавам излишен скандал в присъствието на почитаемото събрание. Питат ме за възрастта ми, казвам я; питат ме къде съм роден, отговарям; питат ме за името ми, не мога да го кажа, защото съм подхвърлено дете. Но ако аз нямам име, мога да ви кажа това на баща си; повтарям, баща ми се нарича дьо Вилфор и съм готов да ви го докажа.

В тона на младежа имаше сигурност, увереност и енергичност, от които и сетните шушукания стихнаха. Погледите се насочиха за миг към кралския прокурор, неподвижен на стола си, сякаш поразен от мълния.

— Господа — продължи Андреа, като поиска тишина с жест и с тона си, — дължа да ви докажа и изясня думите си.

— Но — извика ядосано председателят — при следствието сте заявили, че се наричате Бенедето, че сте сирак и сте роден в Корсика.

— При следствието казах това, което ми беше изгодно да кажа на следователя, защото не желаех да се омаловажи или осуети — а това щеше непременно да стане! — тържествения отзвук, който исках да придам на думите си. Повтарям ви, че съм роден в Отьой през нощта на 27 срещу 28 септември 1817 година и съм син на господин кралския прокурор дьо Вилфор. Искате ли подробности? Ще ви ги дам. Роден съм в първия етаж на къщата № 28, улица Ла Фонтен, в стая, тапетирана с червена дамаска. Баща ми ме взел в ръце, като казал на майка ми, че съм мъртъв, увил ме в една кърпа с инициали Е и Н и ме изнесъл в градината, където ме заровил жив!

Всички присъствуващи потрепераха, като видяха как самоувереността на обвиняемия расте едновременно с ужаса на господин дьо Вилфор.

— Но откъде знаете всички тези подробности! — запита председателят.

— Ще ви кажа, господин председателю. В градината, където баща ми ме заровил, се бил скрил същата вечер човек, който го ненавиждал до смърт и отдавна го дебнел, за да изпълни своята корсиканска вендета. Този човек бил скрит зад един храсталак; видял, че баща ми заравя нещо в земята, и му забил ножа още докато баща ми работел, а като помислил, че заравяният предмет е съкровище, разровил трапа и ме извадил още жив. Занесъл ме в яслите за намерени деца, където ме записали под № 57. След три месеца снаха му отишла от Роляно в Париж да ме потърси, казала, че съм неин син, и ме взела. Ето как, макар и роден в Отьой, съм израснал в Корсика.

Последва минутно мълчание, така пълно, щото без тръпната въздишка от хиляди гърди човек би сметнал, че залата е празна.

— Продължавайте — чу се гласът на председателя.

— Бих могъл, разбира се — продължи Бенедето, — да бъда щастлив при тия добри хора, които ме боготворяха; но покварената ми природа надделя над добродетелите, които осиновителката ми се стараеше да внедри в сърцето ми. Израснах в зло и стигнах до престъпление. Един ден, когато проклинах бога, загдето ме е създал толкова зъл и ми е отредил такава отвратителна съдба, осиновителят ми каза: „Не богохулствувайте, нещастнико! Защото господ не е бил разгневен; когато те е създал! Престъплението идва от баща ти, не от тебе; от баща ти, който те бе обрекъл на ада, ако бе умрял, и на нищетата, ако по някакво чудо останеше жив“. Оттогава престанах да проклинам бога, но започнах да кълна баща си; затова именно, господин председателю, изрекох тук думите, за които ме укорихте; затова именно предизвиках скандала, от който събранието още потръпва. Ако съм извършил ново престъпление, накажете ме; но ако съм ви убедил, че още от рождение съм бил обречен на тая неизбежна, тъжна, горчива, окаяна съдба, съжалете ме!

— А майка ви? — запита председателят.

— Майка ми е смятала, че съм мъртъв, майка ми не е виновна. Не поисках да узная името й, не я познавам.

Остър писък, завършил със стон, се чу откъм групата, наобиколила, както казахме, една жена.

Изпаднала в ужасна нервна криза, жената бе изнесена от заседателната зала; при изнасянето гъстият воал падна от лицето й и хората познаха госпожа Данглар.

Въпреки изнуреността на изтощените нерви, въпреки бученето в ушите и безумието, почти завладяло съзнанието му, Вилфор я позна и стана.

— Доказателства! Доказателства! — каза председателят. — Не забравяйте, обвиняеми, че този низ от ужаси се нуждае от подкрепата на необорими доказателства.

— Доказателства ли? — отвърна със смях Бенедето. — Доказателства ли искате?

— Да.

— Добре! Погледнете господин дьо Вилфор и пак ми поискайте доказателства.

Всички се обърнаха към кралския прокурор, който под тежестта на тия хиляди приковани в него очи пристъпи по подиума към съда — залитащ, с разрошени коси и издраскано от ноктите му лице.

Из залата се чу шепот от изненада.

— Доказателства ли? — отвърна със смях Бенедето, — желаете ли да ги дам?

— Не — промърмори глухо господин дьо Вилфор, — не, излишно е.

— Как излишно? — извика председателят. — Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, господа — заяви кралският прокурор; — че напразно бих се опитал да се боря със смъртоносните клещи, които ме стискат; признавам, че съм в ръцете на бога отмъстител. Никакви доказателства! Те не са нужни; всичко, казано от този младеж, е вярно!

Мрачна и тежка тишина, като тия, които предшествуват природни бедствия, обгърна с оловния си плащ настръхналите от ужас зрители.

— Слушайте, господин дьо Вилфор — каза председателят, — да не изпадате в халюцинация? В пълно съзнание ли сте? Ние допуснахме, че такова странно, непредвидено и страшно обвинение е могло да разстрои душевното ви състояние. Съвземете се!

Кралският прокурор поклати глава. Зъбите му тракаха неудържимо като на болен от треска, а в същото време беше смъртноблед.

— В пълно съзнание съм, господине — отвърна той, — само тялото ми е засегнато и това е съвършено естествено. Признавам се за виновен във всичко, което този младеж изрече тук срещу мене, и съм още от този момент на разположение у дома си на господин кралския прокурор, мой заместник.

След като изрече глухо, почти сподавено тия думи, господин дьо Вилфор тръгна със залитане към вратата, която дежурният разсилен му отвори машинално.

Залата остана безгласна и съкрушена пред това разкритие и признание, страхотна развръзка за различните перипетии, вълнували от петнадесет дни насам висшето парижко общество.

— Е-е! — обади се Бошан. — Нека казват пак, че нямало вече драми!

— Ей богу — каза Шато Рено, — бих предпочел все пак да завърша като господин дьо Морсер; един изстрел от пистолет е нещо много приятно в сравнение с подобна катастрофа.

— Освен това изстрелът убива — добави Бошан.

— А пък на мен дори ми бе минало през ум да се оженя за дъщеря му! — заяви Дебре. — Добре, че умря, горкото дете!

— Заседанието се вдига, господа — обяви председателят, — а делото се отлага за следващата сесия. Трябва да се произведе ново дознание, което ще бъде поверено на друг съдия.

Андреа, все така спокоен и много по-интересен, напусна залата, придружен от стражарите, които неволно започнаха да се държат почтително към него.

— Е-е, какво ще кажете на всичко това, драги? — обърна се Дебре към сержанта, като му пусна един луидор в ръката.

— Ще има смекчаващи вината обстоятелства — отвърна сержантът.

Бележки

[1] Дофис (фр.) — служебно. Б.пр.

[2] Една от трите сестри, митологически чудовища, които превръщали в камък всеки, който ги погледнел. Б.пр.