Александър Дюма
Граф Монте Кристо (29)

XXIX. КЪЩАТА „МОРЕЛ“

Ако някой, запознат с домашната обстановка на къщата „Морел“, напуснал преди няколко години Марсилия, се върнеше в описваното от нас време, би намерил голяма промяна.

Вместо оживлението, охолството, щастието, които излъчва, така да се каже, една благоденствуваща търговска къща, вместо веселите лица, които се подават зад завесите на прозорците, вместо отрудените служители, които прекосяват коридорите с втикнато зад ухото перо; вместо двора, задръстен от бали, огласян от викота и смеха на носачите, той още от първия поглед би намерил нещо мъртво и скръбно. От множеството служещи, които някога населяваха канцелариите, в пустия коридор и обезлюдения двор бяха останали само двама: единият — млад човек на двайсет и три — двайсет и четири години, на име Еманюел Ремон, който беше влюбен в дъщерята на господин Морел и не беше напуснал фирмата въпреки усилията на родителите си да го измъкнат оттам; другият — бивш помощник касиер, едноок, наречен Коклес, прякор, който му бяха дали младежите, пълнещи някога този голям бръмчащ кошер, днес почти необитаван, и който беше заменил истинското му име тъй добре, че той по всяка вероятност нямаше дори да се обърне, ако някой днес го извикаше по име.

Коклес беше останал на служба при господин Морел и в положението на този честен човек беше станала своеобразна промяна. Той се беше издигнал до чин касиер и едновременно понижил до ранг прислужник.

Но при все това си оставаше същият Коклес, добър, усърден, предан, но непреклонен във всичко, което се отнасяше до аритметиката, единствения въпрос, по който беше готов да се опълчи срещу целия свят, дори срещу господин Морел; той признаваше само таблицата за умножението, която знаеше на пръсти, колкото и да я обръщаха и както и да се мъчеха да го забъркат.

Сред общото униние, овладяло къщата на Морел, Коклес едничък беше останал невъзмутим. Но нека се не лъжем: тази безстрастност не произтичаше от липса на привързаност, а напротив — от непоклатимо доверие. Както плъховете изоставят малко по малко обречения да загине кораб, преди още да е вдигнал котва, така и цялото множество от служещи и чиновници, което извличаше поминъка си от къщата на корабовладелеца, беше малко по малко напуснало, както казахме, канцеларията и магазията; но Коклес, виждайки как си отиват всички, дори не се замисли за причината на тяхното бягство; всичко за Коклес, както казахме, се свеждаше до цифри, а тъй като през двайсетгодишната си служба във фирмата „Морел“ той беше виждал винаги плащанията да стават при първо поискване с неизменна точност, не допускаше, че на това може да настъпи край и че тези плащания могат да се прекратят, както един воденичар, чиято воденица е движена от водите на голяма река, не допуска, че тази река може изведнъж да спре. И действително досега нищо още не беше поколебало увереността на Коклес. Последният месечен платеж бе извършен с непогрешима точност. Коклес беше открил една грешка от седемдесет сантима, извършена от господин Морел в негов ущърб, и още същия ден беше донесъл надплатените четиринадесет рубчета на господин Морел, който с тъжна усмивка ги взе и изсипа в почти празното чекмедже на касата.

— Хубаво, Коклес — рече му той, — вие сте най-добрият касиер в света.

И Коклес се оттегли донемайкъде доволен; защото похвалата на господин Морел, най-честния от всички хора в Марсилия, ласкаеше Коклес повече, отколкото наградата от петдесет екюта.

Но след този последен платеж, тъй благополучно извършен, господин Морел преживя жестоки часове; за да посрещне този платеж, той събра всичките си средства и страхувайки се мълвата за разорението му да не се разпространи в Марсилия, когато го видят, че прибягва до подобни крайности, лично отиде в бокерския панаир да продаде няколко скъпоценности на жена си и дъщеря си и част от сребърните си прибори. С тази жертва всичко мина този път благополучно за къщата „Морел“; но касата съвсем се изпразни. Кредитът, уплашен от пръсналата се мълва, се беше оттеглил от него с обичайния си егоизъм; и за да плати на господин дьо Бовил на 15-ти този месец стоте хиляди франка, а на 15-ти идния месец и другите сто хиляди франка, господин Морел можеше да се надява само на завръщането на „Фараон“, за тръгването на който го беше уведомил един кораб, вдигнал котва едновременно с него и вече пристигнал благополучно в Марсилското пристанище.

Но този кораб, потеглил, както и „Фараон“, от Калкута, беше пристигнал преди две седмици, а за „Фараон“ още нямаше никакви известия.

Такова беше положението на нещата, когато довереникът на римската къща „Томсън и Френч“ на другия ден след споменатата сделка с господин Бовил се яви при господин Морел.

Прие го Еманюел. Младият човек, когото плашеше всяко ново лице, защото всяко ново лице означаваше нов кредитор, дошъл, обезпокоен от слуховете, да се осведоми от шефа на фирмата, поиска да избави своя патрон от това неприятно посещение; той почна да разпитва посетителя, но посетителят заяви, че няма какво да каже на господин Еманюел и желае да говори лично с господин Морел. Еманюел с въздишка повика Коклес. Коклес се яви и младият човек му заповяда да заведе чужденеца при господин Морел.

Коклес тръгна напред, чужденецът след него.

На стълбата те срещнаха хубава девойка на шестнайсет-седемнайсет години, която изгледа чужденеца с тревога.

Коклес не забеляза това изражение на лицето й, но то, изглежда, не убягна от вниманието на чужденеца.

— Господин Морел е в кабинета си, нали, госпожице Юлия? — попита касиерът.

— Да, така мисля — рече неуверено девойката, — вижте най-напред, Коклес, и ако баща ми е там, обадете му за господина.

— Безполезно би било да обаждат за мене, госпожице — отговори англичанинът. — Господин Морел не знае името ми. Достатъчно ще е само да се каже, че съм главният агент на господа Томсън и Френч от Рим, с които търговската къща на вашия баща се намира във връзки.

Девойката влезе в канцеларията, дето работеше Еманюел, а Коклес с помощта на един ключ, притежанието на който свидетелствуваше за свободния му достъп при господаря, отвори вратата в ъгъла на площадката за втория етаж, въведе чужденеца във вестибюла, отвори друга врата, затвори я зад себе си, оставил пратеника на фирмата „Томсън и Френч“ самичък за минута, и се яви отново, като му направи знак, че може да влезе.

Англичанинът влезе; господин Морел седеше пред една маса и побледнял, с ужас гледаше в тефтера колонките на своя пасив.

Щом видя чужденеца, господин Морел затвори тефтера, стана и му подаде стол; после, когато чужденецът седна, седна и той.

Тези четиринайсет години бяха силно изменили достойния търговец, който трийсет и шест годишен в началото на тази история, сега наближаваше петдесет: косите му бяха побелели, грижи бяха издълбали бръчки по челото му; погледът му, някога твърд и решителен, беше помръкнал, станал неуверен, сякаш се страхуваше да се спре на някоя мисъл или някое лице.

Англичанинът го гледаше с любопитство, очевидно смесено със съчувствие.

— Господине — рече Морел, чието смущение се усилваше от този поглед, — вие сте искали да говорите с мене?

— Да, господине. Знаете ли от чие име ида?

— От името на фирмата „Томсън и Френч“, така поне ми каза моят касиер.

— Той ви е казал истината, господине. Къщата „Томсън и Френч“ трябва през текущия месец и идния месец да прати във Франция от триста до четиристотин хиляди франка и знаейки вашата строга точност, тя събра всички полици с вашия подпис, които можа да намери, и ме натовари при изтичане на падежа на всяка една от тях да получавам припадащите се суми от вас и да ги изразходвам.

Морел въздъхна дълбоко и прекара ръка по покритото си с пот чело.

— И тъй — попита Морел, — вие имате полици, подписани от мене?

— Да, за доста значителна сума.

— За каква сума? — попита Морел, като се мъчеше да говори със спокоен глас.

— Най-напред — рече англичанинът, като измъкна от джоба си една връзка с книжа — ето един превод от двеста хиляди франка, направен срещу вашата къща от господин дьо Бовил, инспектор на затворите. Признавате ли, че дължите тази сума на господин дьо Бовил?

— Да, господине, той вложи у мене тази сума с четири и половина на сто преди пет години.

— И вие трябва да му ги изплатите… — Едната половина на 15-ти този месец, другата на 15-ти идния месец.

— Точно така.

— После ето полици за трийсет и две хиляди и петстотин франка, чийто срок е в края на месеца; те са подписани от вас и минати на наша заповед от предявителите им.

— Признавам ги — рече Морел, като се изчервяваше от срам при мисълта, че за първи път през живота си няма да може вероятно да изплати задълженията си; — това ли е всичко?

— Не, господине, аз имам за края на идния месец и полиците, които ни прехвърлиха къщата „Паскал“ и къщата „Уайлд и Търнър“ от Марсилия на сума около петдесет и пет хиляди франка; всичко двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка.

Онова, което изпитваше нещастният Морел през време на това изброяване, е невъзможно да се опише.

— Двеста осемдесет и седем хиляди и петстотин франка — повтори той машинално.

— Да, господине — отговори англичанинът. — Но аз — продължи той след минутно мълчание — няма да скрия от вас, господин Морел, при всичкото уважение към вашата честност, безукорна досега, в Марсилия се носи слух, че вие не сте в състояние да посрещнете вашите задължения.

При този почти груб укор Морел пребледня ужасно.

— Господине рече той, — досега, а минаха повече от двайсет и четири години, откак съм приел къщата от ръцете на баща си, който сам я беше ръководил трийсет и пет години, досега нито една полица, представена в касата ми с подписа на „Морел и син“ не е останала неплатена.

— Да, знам това — отговори англичанинът, — но кажете откровено като честен човек пред честен човек: ще заплатите ли тези полици със същата точност?

Морел потрепера, но погледна събеседника си с по-голяма увереност отвсякога.

— На откровено поставения въпрос — рече той — трябва да се отговори откровено. Да, господине, аз ще заплатя, ако, както се надявам, моят кораб пристигне благополучно, защото пристигането му ще ми върне кредита, от който ме лишиха постигналите ме злополуки; но ако поради нещастие „Фараон“, последната моя надежда, не дойде…

Сълзи бликнаха в очите на клетия корабовладелец.

— Ами ако тази последна надежда ви измами? — попита събеседникът му.

— Тогава — продължи Морел — жестоко е да се каже… но, свикнал с нещастието, аз трябва да свикна и със срама, тогава вероятно ще бъда принуден да прекъсна плащанията.

— Мигар нямате приятели, които биха могли да ви помогнат в това положение?

Морел се усмихна тъжно.

— В сделките, господине — рече той, — няма приятели, вие знаете това добре, има само контрагенти.

— Вярно — пошепна англичанинът. — И тъй, остава ви само една надежда?

— Една-единствена.

— Последната?

— Последната.

— Така че, ако тази надежда ви измами…

— Аз съм загинал, безвъзвратно загинал.

— Когато идвах при вас, един кораб влизаше в пристанището.

— Знам, господине. Един от служителите ми, останал ми верен в нещастието, прекарва част от времето си на терасата, над покрива на къщата ми, с надежда, че пръв ще ми донесе радостната вест. От него научих за пристигането на този кораб.

— Не е ли вашият?

— Не, това е „Жиронда“ един кораб от Бордо; той също иде от Индия, но не е моят.

— Може би той знае за „Фараон“ и ви носи някакво известие.

— Да ви призная ли, аз почти толкова се страхувам от известия за моя тримачтов кораб, колкото и от неизвестността. Неизвестността е все още надежда.

После господин Морел додаде с глух глас:

— Това закъснение не е естествено: „Фараон“ е тръгнал от Калкута на 5 февруари; повече от месец, откак той трябваше да бъде тук.

— Какво е това — рече англичанинът, като се ослуша, — какво значи този шум?

— О, боже мой, боже мой! — извика Морел пребледнял. — Какво се е случило още?

На стълбището действително се вдигаше голям шум: хора сновяха напред-назад, чу се дори жаловит вик.

Морел рече да стане, за да отвори вратата, но силите му измениха и той се отпусна отново в своето кресло.

Двамата мъже останаха един срещу друг, Морел — треперейки с цялото си тяло, чужденецът — загледан в него с израз на дълбоко състрадание. Шумът престана, но Морел явно очакваше нещо; този шум имаше причина, която трябваше да се разкрие.

На чужденеца се стори, че някой се изкачва тихо по стълбата и на площадката се спряха няколко души.

После се чу как един ключ се пъхна в ключалката на първата врата и как тя изскърца на куките си.

— Само двама души имат ключ от тази врата — пошепна Морел: — Коклес и Жули.

В това време се отвори втората врата и на прага се показа Жули, бледа, с облени в сълзи бузи.

Морел стана, целият разтреперан, и се опря на ръчката на креслото, да не падне. Той искаше да запита, но нямаше вече глас.

— О, тате! — рече девойката, като сключи ръце умолително. — Простете на детето си, загдето ви донася такава лоша вест!

Морел побледня страшно; Жули се хвърли в прегръдките му.

— О, тате, тате! — рече тя. — Смелост!

— „Фараон“ загинал ли е? — попита Морел със задавен глас.

Девойката не отговори, но кимна утвърдително глава, склонена на гърдите на баща й.

— А екипажът? — попита Морел.

— Спасен е рече девойката, — спасил го е корабът на Бордо, който току-що влезе в пристанището.

Морел вдигна двете си ръце към небето с върховен израз на смирение и благодарност.

— Благодаря ти, боже! — рече Морел. — Ти поразяваш само мене!

Колкото и хладнокръвен да беше англичанинът, сълзи овлажниха клепачите му.

— Влезте — рече Морел, — влезте, предполагам, че всички сте зад вратата.

Едва изрече той тези думи, и госпожа Морел влезе, ридаейки; Еманюел вървеше след нея, в дъното на вестибюла се виждаха суровите лица на седем осем полуголи моряци. При вида на тези хора англичанинът трепна; той направи крачка, сякаш искаше да се приближи до тях, но се сдържа и се отдръпна в най-тъмния и отдалечен ъгъл на кабинета.

Госпожа Морел седна в креслото, взе ръката на мъжа си в своите, а Жули стоеше, както преди, прислонена на гърдите на баща си. Еманюел остана насред стаята и сякаш служеше за връзка между групата на семейството Морел и моряците, струпани на вратата.

— Как се случи това? — попита Морел.

— Приближете се, Пенелон — рече Еманюел, — и разкажете за станалото.

Един стар моряк, загорял от слънцето на екватора, пристъпи напред, като въртеше в ръцете си останки от барета.

— Добър ден, господин Морел — рече той, като че вчера беше напуснал Марсилия и пристигаше от Екс или Тулон.

— Добър ден, приятелю — рече корабовладелецът, като неволно се усмихна през сълзи, — но къде е капитанът?

— Колкото до капитана, той заболя, господин Морел, и остана в Палма; но ако е угодно богу, той скоро ще се оправи и ще го видите след няколко дена здрав като вас и мен.

— Добре… Сега разказвайте, Пенелон — рече господин Морел.

Пенелон премести жвачката тютюн от дясната буза на лявата, закри с ръка устата си, обърна се, цръкна във вестибюла една дълга струя от черна слюнка, издаде крак напред и като се олюляваше на хълбоците си, захвана:

— Та ето тогава, господин Морел, ние бяхме, такова, между нос Бланко и нос Боядор, движехме се по един хубав юго-югозападен ветрец, след като бяхме се кандилкали цяла седмица в безветрие, когато капитан Бонар изведнъж се приближи до мене — аз, трябва да ви кажа, бях на кормилото и ми дума: „Чичо Пенелон, какво мислите за тези облаци, дето се вдигат хе там на кръгозора?“

Тъкмо тогава ги гледах и аз самият.

— Какво мисля за тях ли, капитане? Мисля, че се издигат малко по-бързичко, отколкото е позволено, и че са по-черни, отколкото се полага за облаци, които не замислят нищо лошо.

— И аз съм на такова мнение — рече капитанът — и за всеки случай ще взема предпазни мерки. Ние имаме твърде много платна за такъв вятър, какъвто ей сега ще духне. Е-хей, приготви се да свиваш бомбрамселите и да сваляш бомкливера!

И беше тъкмо време; преди да бъде изпълнена командата, вятърът налетя и корабът се наклони.

— Хубаво! — рече капитанът. — Ние имаме все още много платна, сгъни голямото платно!

След пет минути голямото платно беше сгънато и ние се движехме с фока, марселите и брамселите.

— Какво има, чичо Пенелон — рече ми капитанът, — защо клатите глава?

— Ами за това, че на ваше място, виждате ли, бих заповядал да приберат още.

— Май имаш право, старче — рече той, — ще ни връхлети силен вятър.

— Знаете ли що, капитане — отговорих му, — добре би било да е силен вятър; но това си е истинска буря или аз не разбирам нищо!

Вятърът идеше към нас, както идва прахолякът в Монтредон; за щастие той имаше работа с познавач.

— Вземи два рифа от марселите — извика капитанът, — разхлаби булините, брасовай към вятъра, свали марселите, потегни вдигачките на рейте!

— По тези места това не е достатъчно — рече англичанинът, — аз бих взел четири рифа и бих махнал фока.

Чули този твърд глас, звънлив и неочакван, всички трепнаха. Пенелон заслони с ръка очите си и изгледа оня, който критикуваше с такава самоувереност нарежданията на неговия капитан.

— Ние направихме още повече, господине — рече старият моряк с известно уважение, — ние свихме бизана и обърнахме кормилото към вятъра, за да тичаме пред бурята. След десет минути свихме марселите и продължихме без платна.

— Корабът беше много стар, за да рискувате така — рече англичанинът.

— Точно така. Това ни и погуби. След дванайсет часа клатушкане, от което би прилошало и на дявола, в кораба почна да влиза вода. „Пенелон — рече ми капитанът, — струва ми се, че потъваме, приятелю; дай ми кормилото и слез в трюма.“

Давам му кормилото, слизам долу; там имаше вече три стъпки вода. Изкачвам се на палубата, викам: „На помпите! На помпите!“ Какво ти, беше вече много късно. Заловихме се за работа; но колкото повече извличахме, толкова повече се пълнеше.

— Ех, бога ми — рекох след четири часа работа, — щом потъваме, да потънем, човек умира само веднъж.

— Така ли даваш пример, чичо Пенелон? — рече капитанът. — Почакай да видиш тогава!

И той отиде в кабината си и донесе чифт пистолети.

— На първия, който напусне помпата — рече той, — ще пръсна черепа!

— Правилно — рече англичанинът.

— Нищо така не вдъхва смелост, както разумните думи — продължи морякът, — още повече че времето се изясни и вятърът утихна; но и водата продължаваше да се качва, не много, два пръста може би на час, но все пак се качваше. — Два пръста на час, виждате ли, на пръв поглед е нищо; но за дванайсет часа това са двайсет и четири пръста, а двайсет и четири пръста са две стъпки. Две стъпки и три, колкото имахме вече, правят пет. А когато един кораб има пет стъпки вода в корема си, той, може да се каже, е заболял от воднянка.

— Хайде — рече капитанът, — стига толкова, и господин Морел няма да може да ни укори в нищо; направихме всичко, което можахме за спасението на кораба; сега трябва да се погрижим да спасим хората. Спускайте лодката, момчета, и побързайте!…

— Слушайте, господин Морел — продължи Пенелон, — ние обичахме много „Фараон“, но колкото и силно да обича морякът своя кораб, той още повече обича кожата си. Затова ние не чакахме да ни повторят; пък и корабът, виждате ли, стенеше и сякаш ни казваше: „Хайде, махайте се, махайте се де!“ И не ни лъжеше клетият „Фараон“, ние буквално усещахме как потъва под краката ни. Така че мигом лодката беше спусната в морето и ние осмината се намерихме в нея.

Капитанът слезе последен, или по-вярно, не, не слезе, защото не искаше да напусне кораба; аз го преграбчих през кръста и го хвърлих на другарите си, а след това скочих сам. Тъкмо навреме. Едва сколасах да скоча, и палубата се пукна с такъв трясък, като че дадоха залп от кораб с четиридесет и осем топа.

След десет минути той се потопи с носа, после с кърмата, после взе да се върти около себе си като куче, което тича след опашката си; а после — хайде, довиждане, бърр!… Всичко беше свършено, нямаше вече „Фараон“!

А колкото за нас, ние не пихме, нито ядохме три дни; така че се тъкмяхме вече да теглим жребие, за да видим кой ще нахрани останалите, когато изведнъж зърнахме „Жиронда“, ние й дадохме знак, тя ни видя, зави към нас, изпрати ни лодката си и ни прибра. Ето как беше работата, господин Морел, честна дума, повярвайте на думите на моряка! Нали така, другари?

Всеобщо одобрително мърморене показа, че разказвачът беше заслужил похвалата на всички с правдивото изложение на работата и картиността на подробностите.

— Добре, приятели мои — рече господин Морел, — вие сте прекрасни хора и аз отнапред знаех, че в постигналото ме нещастие е виновна само моята съдба. Това е станало по волята на бога, а не по вина на хората. Да се покорим на волята божия. Сега кажете колко заплата ви се следва?

— Хайде да не говорим за това, господин Морел.

— Напротив, да говорим за това — рече корабовладелецът със скръбна усмивка.

— Добре тогава, следва да ни се плати за три месеца… — рече Пенелон.

— Коклес, платете по двеста франка на всеки един от тези прекрасни хора. В друго време, приятели мои — продължи Морел, — бих добавил: дайте на всеки по двеста франка награда; но времената са лоши, драги приятели, и малкото пари, които ми остават, не са вече мои. Затова простете ми и не ми се сърдете.

Лицето на Пенелон се изкриви от жалост, той се обърна към другарите си, размени няколко думи с тях и се върна.

— Що се отнася до това, господин Морел — рече той, като премести жвачката от едната буза на другата и цръкна във вестибюла нова струя слюнка успоредно с първата, — що се отнася до това…

— До какво?

— До парите…

— Е?

— Ами другарите, господин Морел, казват, че засега им стигат по петдесет франка на всеки, а за останалото ще почакат.

— Благодаря, приятели мои, благодаря! — извика господин Морел, трогнат до дъното на душата си. — Вие всички имате добро сърце; но все пак вземете парите и ако намерите някоя добра служба, постъпете там, вие сте свободни.

Тези последни думи произведоха върху достойните моряци поразително впечатление. Те се спогледаха уплашено. Пенелон, изгубил дъх, насмалко не глътна жвачката; за щастие той навреме се хвана с ръка за гърлото.

— Как, господин Морел — рече той със задавен глас, — вие уволнявате ли ни? Не сте ли доволен от нас?

— Напротив, чеда мои — рече корабовладелецът, — аз съм много доволен от вас. Не, не ви уволнявам. Но какво да се прави, аз нямам вече кораби, нямам нужда и от моряци.

— Как, нямате ли вече кораби? — рече Пенелон. — Тогава поръчайте да ви построят нови, ние ще ви почакаме. Сполай на бога, ние знаем какво значи безветрие.

— Аз нямам вече пари за постройка на кораби, Пенелон — рече корабовладелецът с тъжна усмивка, — не мога да приема вашето предложение, колкото и любезно да е то.

— Щом нямате пари, не бива да ни плащате; тогава ние ще направим, както клетия „Фараон“, ще караме без платна, ето всичко!

— Стига, стига, приятели мои — рече Морел, задъхан от вълнение, — вървете си, моля ви. Ще се видим пак в по-добро време. Еманюел — додаде корабовладелецът, — придружете ги и гледайте нареждането ми да бъде изпълнено.

— Тогава ние ще си кажем само довиждане, нали, господин Морел? — рече Пенелон.

— Така, приятели мои, надявам се; вървете.

И той направи знак на Коклес, който тръгна напред. Моряците последваха касиера, а Еманюел — моряците.

— Сега — рече корабовладелецът на жена си и дъщеря си — оставете ме сам една минута; трябва да приказвам с господина.

И той посочи с очи довереника на къщата „Томсън и Френч“, който през цялата тази сцена стоя прав и неподвижен в къта и участвува в нея само с приведените от нас думи. Двете жени вдигнаха очи към чужденеца, когото бяха съвсем забравили, и се оттеглиха; на излизане от вратата девойката му хвърли умолителен поглед и той отговори на този поглед с усмивка, която един хладнокръвен наблюдател с учудване би видял на това ледено лице. Двамата мъже останаха сами.

— Ето — рече Морел, като се отпусна в креслото, — вие видяхте всичко, чухте всичко и аз няма какво да добавям.

— Видях — рече англичанинът, — че ви е сполетяло ново нещастие, толкова незаслужено, колкото и другите, и това ме утвърди още повече в желанието ми да ви бъда полезен.

— О, господине! — рече Морел.

— Слушайте продължи чужденецът. Нали аз съм един от вашите главни кредитори?

— У вас са във всеки случай полиците с най-късия падеж.

— Желаете ли отсрочка на плащането?

— Една отсрочка би могла да ми спаси честта, следователно и живота.

— Колко време ви трябва?

Морел се позамисли.

— Два месеца — рече той.

— Добре — рече чужденецът, — давам ви три.

— Но уверен ли сте, че къщата „Томсън и Френч“…

— Бъдете спокоен, поемам на своя отговорност.

— Днес сме 5 юни.

— Да.

— Тогава подновете ми тези полици за 5 септември; и на 5 септември в единайсет часа сутринта (стрелките на стенния часовник посочваха в тоя миг точно единайсет часа) аз ще се явя при вас.

— Ще ви чакам — рече Морел — и вие ще получите парите или аз ще съм мъртъв.

Последните думи бяха изговорени толкова тихо, че чужденецът не ги чу.

Полиците бяха подновени, скъсаха старите и клетият корабовладелец получи три месеца на разположение, за да събере последните си средства.

Англичанинът прие благодарностите му със свойствената на нацията му флегматичност и се сбогува с Морел, който го изпрати до вратата, като го благославяше.

На стълбата той срещна Жули. Девойката се престори, че слиза, но всъщност го причакваше.

— О, господине — рече тя, като сключи умолително ръце.

— Госпожице — рече чужденецът, — един ден вие ще получите писмо, подписано от… Синдбад моряка… изпълнете точка по точка онова, което бъде казано в писмото, колкото и странно да ви се струва то.

— Добре, господине — отговори Жули.

— Обещавате ли ми да направите това?

— Кълна ви се.

— Добре! Сбогом, госпожице. Останете винаги такава добра и чиста девойка, каквато сте, и аз се надявам, че бог ще ви възнагради, като ви даде Еманюел за мъж.

Жули извика тихо, почервеня като череша и се хвана за перилото на стълбата, за да не падне.

Чужденецът й махна с ръка за сбогом и продължи пътя си.

В двора той срещна Пенелон, който държеше във всяка ръка по един фишек от сто франка и сякаш не се решаваше да ги отнесе.

— Елате, приятелю — рече му англичанинът, искам да поприказвам с вас.