Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

XLIV. ВЕНДЕТАТА

— Откъде желаете да започна разказа си, господин графе? — запита Бертучо.

— Откъдето искате — каза Монте Кристо, — тъй като аз не знам още нищо.

— Мислех все пак, че господин абат Бузони е казал на ваше превъзходителство…

— Да, сигурно ми е казал някои дребни неща, но оттогава минаха седем-осем години и аз забравих всичко.

— В такъв случай мога, без да се страхувам, че ще отегча ваше превъзходителство…

— Карайте, господин Бертучо, карайте; все едно, че чета вечерен вестник.

— Случката е от 1815 година.

— О-о! — промълви Монте Кристо. — Не е вчерашна работа!

— Не, господин графе, но въпреки това и най-малките подробности са така ясни в паметта ми, сякаш е било вчера. Аз имах брат, по-голям от мене, който служеше в императорската армия. Стигнал бе до чин лейтенант в един полк, съставен изключително от корсиканци. Този брат беше и мой единствен приятел; останали бяхме сираци, аз петгодишен, той осемнадесетгодишен; отгледал ме бе като син. В 1814 година, когато се върнаха Бурбоните, се бе оженил; когато императорът се върна от остров Елба, брат ми постъпи отново във войската и след като го бяха ранили леко при Ватерло, се бе оттеглил заедно с войските отвъд Лоара.

— Но вие ми разправяте историята на Стоте дни, господин Бертучо — прекъсна го графът, — а тя ми е вече разказана, доколкото ми е известно.

— Извинете, ваше превъзходителство, тези предварителни подробности са необходими, а пък и вие обещахте да ме изслушате търпеливо.

— Карайте, карайте, държа на думата си!

— Един ден получихме писмо; трябва да ви кажа, че живеехме в селпето Роляно, в самия край на корсиканския нос. Писмото беше от брат ми; съобщаваше ни, че войската била разпусната и той се връща през Шатору, Клермонферан, Пюи и Ним; молеше ме, ако имам някоя пара, да му я пратя в Ним у един познат гостилничар, с когото поддържах връзки.

— За контрабанда — каза Монте Кристо.

— Е, господин графе, трябва да се живее.

— Разбира се, продължавайте.

— Много обичах брата си, както вече казах на ваше превъзходителство; затова, вместо да пращам парите, реших да му ги занеса лично. Имах около хиляда франка. Оставих петстотин на снаха ми Асунта, взех останалите петстотин и заминах за Ним. Лесно беше — имах си лодка, имах и да пренасям товар по море, всичко улесняваше намерението ми. Но след като натоварих стоката, се яви противен вятър, така че цели четири-пет дни не можахме да навлезем в устието на Рона. Най-после сполучихме; стигнахме До Арл; оставих лодката между Белгард и Бокер и тръгнах за Ним.

— Наближаваме, нали?

— Да, господин графе; прощавайте, но ваше превъзходителство скоро ще разбере, че казвам само най-необходимото. Беше тъкмо по времето на прочутите кланета в Южна Франция. Имаше двама-трима разбойници, именувани Трестайон, Трюфеми и Графан, които колеха по улиците всеки заподозрян в бонапартизъм. Господин графът сигурно е чувал за тия убийства?

— Много малко, по това време бях много далеко от Франция. Продължавайте.

— Като влизаше в Ним, човек буквално газеше в кръв; на всяка крачка се виждаха трупове; организирани в шайки, убийците колеха, грабеха и палеха. Изтръпнах, като видях това клане; не за себе си, защото аз простият корсикански рибар, нямаше от какво да се страхувам; напротив, ония времена бяха добри за нас, контрабандистите, страхувах се за брата си, императорския офицер, който се връщаше от лоарската армия в униформа, с еполети и следователно беше изложен явно на опасност. Изтичах до нашия гостилничар. Предчувствията не бяха ме излъгали. Брат ми пристигнал в Ним предния ден и бил убит пред вратата на дома, дето отивал да потърси гостоприемство. Направих всичко възможно да узная кои са убийците; но никой не искаше да ми каже имената им, защото хората се бояха. Сетих се тогава за прочутото френско правосъдие, което нямаше от какво да се страхува, и се явих при кралския прокурор.

— И този прокурор се казваше Вилфор? — запита нехайно Монте Кристо.

— Да, ваше превъзходителство; идваше от Марсилия, дето бил заместник прокурор, повишили го заради усърдието му. Казваха, че бил от първите, предупредили правителството за заминаването от остров Елба.

— И така — прекъсна го Монте Кристо — вие се явихте при него.

— Господине, казах, брат ми е бил убит вчера на улицата в Ним, не зная от кого; но ваша длъжност е да знаете. Вие сте тук шеф на правосъдието, а правосъдието е длъжно да отмъсти за тия, които не е съумяло да защити.

— Какъв беше брат ви? — попита кралският прокурор.

— Лейтенант от корсиканската дружина.

— Значи войник на узурпатора?

— Войник от френската армия.

— Е, добре — възрази прокурорът, — вадил е меч и от меч е умрял.

— Имате грешка, господин прокурор, убит е с кама.

— Какво искате от мене? — попита представителят на правосъдието.

— Казах ви вече — искам да отмъстите за него.

— Кому?

— На убийците му.

— Откъде да ги зная кои са?

— Ще наредите да ги издирят.

— Защо? Вашият брат навярно се е скарал с някого и се е дуелирал. Всички бивши офицери са склонни към изстъпления, които им се разрешаваха при империята, но сега свършват зле за тях; а нашите южняците не обичат нито военните, нито изстъпленията.

— Господин прокурор — отвърнах аз, — не ви моля заради себе си. Аз ще го оплаквам или ще отмъстя, в това мога да ви уверя; но нещастният ми брат има съпруга. Ако се случи някакво нещастие и с мене, тази клетница ще умре от глад, защото само брат ми я издържаше. Издействувайте й една пенсийка.

— Всяка революция носи крушения — отвърна господин дьо Вилфор; — брат ви е станал за жалост жертва на сегашната, но правителството не дължи нищо на семейството му. Ако започнехме да съдим всички изстъпления, вършени срещу привържениците на краля от привържениците на узурпатора, когато бяха на власт, брат ви навярно щеше да бъде осъден на смърт. Станало е нещо съвсем естествено, такъв е законът на отплатата.

— Как, господине! — извиках аз. — Възможно ли е да говорите така, вие, един магистрат?

— Всички корсиканци са наистина луди! — отговори господин дьо Вилфор. — И все още вярват, че съотечественикът им е император. Забравили сте датите, драги; такова нещо можехте да ми кажете преди два месеца. Днес е вече късно. Затова си вървете, а пък ако не си отидете, ще наредя да ви изгонят.

Погледах го малко, за да разбера дали можех да се надявам на успех, ако го помоля пак. Но този човек беше от камък. Приближих се към него:

— Добре — казах му полугласно, — щом познавате корсиканците, трябва да знаете, че те държат на думата си. Намирате, че е било правилно да убият брата ми, който беше бонапартист, защото вие сам сте роялист; аз също съм бонапартист и ви заявявам само едно нещо — ще ви убия. Отсега нататък ви обявявам вендета; внимавайте и се пазете; защото, озовем ли се лице с лице, знайте, че е ударил последният ви час.

С тия думи, още преди той да се опомни от изненадата си, отворих вратата и избягах.

— О-о! — каза Монте Кристо. — Нима сте способен на подобни постъпки, господин Бертучо? Вие човекът с такава почтена външност? И при това към един кралски прокурор! Как не ви е срам? А знаеше ли той поне какво значи думата вендета?

— Много добре знаеше, защото оттогава не излезе никога сам, заключи се у дома си, нареди да ме търсят навред. За щастие се бях укрил така добре, та не можа да ме намери. Тогава се уплаши да стои по-дълго в Ним и поиска да го преместят; а понеже беше наистина влиятелен, получи назначение във Версай; но, както знаете, за корсиканец, който се е заклел да отмъсти на врага си, разстояния не съществуват; и колкото бързо и да пътуваше прокурорската кола, никога не ме изпреварваше с повече от половин ден път; а при това аз я следвах пеша. Не беше мъчно да го убия — сто пъти бих намерил удобен случай за това; но трябваше да го убия, без да ме открият, а най-вече, без да ме заловят. Защото отсега нататък аз не принадлежах на себе си; трябваше да закрилям и храня снаха си. Три месеца дебнех господин дьо Вилфор; три месеца той не направи една стъпка, не извърши нещо, не излезе да се разходи, без да бъде проследен от мене. Най-после открих, че идва тайно в Отьой: издебнах го и видях, че влиза в тази къща, гдето сме сега; само че, вместо да влиза като всички през главния вход откъм улицата, идваше било на кон, било с кола, оставяше колата или коня в гостилницата и влизаше през ей оная вратичка.

Монте Кристо кимна, за да потвърди, че съзира в тъмнината входа, посочен от Бертучо.

— Нямаше защо да стоя вече във Версай, настаних се в Отьой и събрах сведения. Ако исках да го спипам, тук именно трябваше да устроя засадата. Както вратарят вече каза на ваше превъзходителство, къщата принадлежеше на господин дьо Сен Меран, тъст на Вилфор. Господин дьо Сен Меран живееше в Марсилия; така че тази вила му беше ненужна; и хората разправяха, че я дал под наем на някаква млада вдовица, позната само с името баронесата. И наистина, като надничах една вечер над зида, видях една хубава млада жена да се разхожда сама в градината, към която не гледаше ни един чужд прозорец; тя се взираше често към вратичката и аз разбрах, че тази вечер чака господин дьо Вилфор. Когато наближи дотолкова, та да мога да различа в тъмното чертите й, видях, че беше млада, хубава, осемнадесет-деветнадесетгодишна, висока и руса. Беше по пеньоар, без корсет, та можах да забележа, че е бременна, и то в доста напреднала бременност.

След няколко минути вратичката се отвори, един мъж влезе, жената изтича, доколкото можеше, за да го посрещне, прегърнаха се, целунаха се нежно и влязоха заедно в къщата.

Мъжът беше господин дьо Вилфор. Прецених, че като излезе, особено ако излезе през нощта, ще трябва да прекоси съвсем сам градината от край до край.

— А научихте ли по-късно името на жената? — попита графът.

— Не, ваше превъзходителство — отговори Бертучо, — ей сега ще видите, че нямах време да го науча.

— Продължавайте.

— В оная вечер — започна Бертучо — бих могъл може би да убия кралския прокурор; но не познавах още подробно градината. Страхувах се, че може да не го убия изведнъж и ако някой дотича при виковете му, да не мога да избягам. Отложих делото за следващата среща и за да не пропусна нищо, наех една стаичка, която гледаше към улицата, срещу зида на градината. След три дни към седем часа вечерта от къщата излезе прислужник на кон и препусна по шосето за Севър; предположих, че отива във Версай. Не се мамех. След три часа човекът се върна, потънал в прах; изпълнил бе поръчението. Десет минути по-късно друг мъж, един загърнат в плащ пешеходец, отвори вратичката към градината и веднага я затвори. Побързах да сляза. Макар че не бях видял лицето на Вилфор, по разтуптяването на сърцето си познах, че е той. Пресякох улицата и се качих на камъка в ъгъла на зида, отгдето бях надникнал първия път в градината. Този път не се задоволих само да гледам, а измъкнах от джоба ножа си, проверих наточен ли е върхът му и скочих през зида. Първата ми грижа беше да изтичам до вратичката; мъжът бе оставил ключа отвътре, като го бе превъртял два пъти. Нищо нямаше да ми попречи да избягам оттам. Започнах да оглеждам мястото. Градината беше правоъгълна, по средата с морава от ситен райграс, а в ъглите на моравата растяха листнати дървета и есенни цветя. За да отиде от къщата до вратичката или от вратичката до къщата, и на влизане и на излизане господин дьо Вилфор трябваше непременно да мине покрай един от тия гъсталаци. Беше краят на септември, духаше силен вятър, бледа луна, забулвана всеки миг от тежки облаци, които се носеха бързо по небето, осветяваше пясъка на пътеките към къщата, но не проникваше в храстите, дето човек можеше да се скрие без страх, че може да го забележат. Скрих се в най-близкия до пътеката, отдето трябваше да мине Вилфор; едва се бях свил там, когато ми се стори, че сред поривите на вятъра, огъващ клоните над челото ми, чувам стенания. Но както знаете, или по-точно както не знаете, господин графе, на този, който очаква момента да извърши убийство, все му се счуват глухи писъци наоколо. Минаха два часа, през което време на няколко пъти ми се стори да чувам все тия стенания. Удари полунощ. Последният зловещ звук още не бе заглъхнал, когато зърнах светлинка по прозорците на тайната стълба, отгдето слязохме преди малко. Вратата се отвори и мъжът с плаща излезе. Настъпваше страшната минута; но аз се бях подготвял толкова време за нея, та не се огънах; извадих ножа, отворих го и зачаках. Човекът с плаща идваше право срещу мене; и както приближаваше в откритото пространство, стори ми се, че държи оръжие в дясната си ръка. Уплаших се не от борбата, а от това, че може и да не сполуча. Когато дойде само на няколко стъпки от мене, разбрах, че това, което бях взел за оръжие, беше чисто и просто лопата. Не бях отгатнал още защо господин дьо Вилфор бе взел лопата, когато той се спря на самия ръб на храсталака, огледа се и започна да копае. Едва тогава забелязах, че носеше нещо под плаща и го остави на земята, за да работи по-свободно. Признавам, че в този миг в омразата ми се вмъкна и малко любопитство: исках да видя какво ще прави Вилфор; останах неподвижен, притаил дъх; и зачаках. Хрумна ми нещо, което се потвърди, когато видях, че кралският прокурор извади изпод плаща си едно сандъче, дълго две стъпки и широко седем-осем пръста. Оставих го да положи сандъчето в изровения трап, да го затрупа, а след това и да утъпче с нозе тази прясно изкопана пръст, за да заличи следите от нощното си дело. Тогава се нахвърлих върху него, забих ножа в гърдите му и казах: „Аз съм Джовани Бертучо! Твоята смърт е за брат ми, съкровището ти — за вдовицата му; както виждаш, отмъщението ми е по-пълно, отколкото съм се надявал“. Не знам дали чу тия думи; не вярвам, защото падна, без да издаде глас; усетих как топлата му кръв бликна и изпръска ръцете и лицето ми; но аз бях опиянен, бях обезумял; вместо да ме опари, тази кръв ме разхлаждаше. В един миг изрових с лопатата сандъчето; после, за да не се разбере, че съм го взел, запълних трапа, захвърлих лопатата през зида и изхвръкнах през вратата, която заключих отвън и взех ключа.

— Добре! — каза Монте Кристо. — Както разбирам, убийство с грабеж.

— Не, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо; — вендета с връщане на ограбеното.

— Голяма ли беше поне сумата?

— Не бяха пари.

— О, да, спомням си — кимна Монте Кристо; — бяхте ми говорили сякаш за някакво дете?

— Точно така, ваше превъзходителство. Изтичах до реката, седнах върху насипа и за да видя по-скоро какво има в сандъчето, счупих ключалката с ножа си. В тънка батистена пелена беше увито новородено дете — синьо-червеното му лице и посинели ръце показваха, че е умряло от задушаване поради навитите около шията му естествени връзки от майчината утроба; но понеже не беше още изстинало, аз не посмях да го хвърля в реката, която течеше в нозете ми. След миг наистина усетих лекичко туптене в областта на сърцето; отвих пъпния кордон, стегнал шията му, и понеже бях едно време болногледач в болницата в Бастия, направих това, което би направил всеки лекар при подобни обстоятелства: вдъхнах смело въздух през устата му и след четвърт час нечувани усилия то почна да диша и дори изплака. А пък аз извиках от радост. „Господ не ме е прокълнал, казах си, щом позволи да спася един живот вместо този, който отнех.“

— И какво направихте с това дете? — попита Монте Кристо. — То е било доста неудобен товар за човек, който трябва да бяга.

— Нито за миг не помислих да го задържа. Знаех, че в Париж има приют за тия нещастничета. Когато минах през бариерата, казах, че съм намерил детето на пътя, и запитах за приюта. Сандъчето беше доказателство; батистените пелени сочеха, че детето е на заможни родители; кръвта по мене можеше да се сметне, че е от детето. Никой не ме разпита, посочиха ми как да стигна до приюта, който се намирал в края на улица Анфер, и след като разкъсах пелената на две по такъв начин, щото едната буква на нея да остане с детето, а другата — у мене, оставих товара си в приемателното шкафче пред входа, позвъних и офейках, колкото ми крака държат. След петнадесет дни се върнах в Роляно и казах на Асунта:

— Утеши се, сестро: Израил е мъртъв, но отмъстих за него.

Тя поиска да й обясня тия думи и аз й разказах станалото.

— Джовани — рече Асунта, — трябвало е да донесеш детето; щяхме да му бъдем родители вместо ония, които е изгубило, щяхме да го наречем Бенедето[1] и за това добро дело господ щеше наистина да ни благослови.

Вместо да отговоря, аз й дадох половината пелена, с която смятах да изискам детето, ако позабогатеем.

— А какви букви имаше на пелената? — попита Монте Кристо.

— Едно Х и едно Н, с баронска корона над тях.

— Бог да ми прости, но вие си служите сякаш с понятия от благородническите гербове, господин Бертучо! Къде, дявол да ви вземе, сте учили хералдика?

— На служба при вас, господин графе, гдето човек научава всичко.

— Продължавайте, любопитен съм да узная две неща.

— Кои, господарю?

— Какво е станало с момченцето; казали ми бяхте, че е момченце, нали, господин Бертучо?

— Не, ваше превъзходителство; не си припомням да съм казвал такова нещо.

— О, така ми се счу. Заблудил съм се.

— Не, не сте се заблудили, защото детето беше наистина момче. Но ваше превъзходителство каза, че иска да узнае две неща: кое е второто?

— Второто е престъплението, в което сте били обвинени, когато сте поискали изповедник, и поради това искане абат Бузони ви видял в затвора в Ним.

— Този разказ ще бъде може би доста дълъг, ваше превъзходителство.

— Няма значение! Часът е едва десет, вие знаете, че аз не мога да спя, а предполагам, че и вие нямате голямо желание да си легнете.

Бертучо се поклони и продължи да разказва.

— Отчасти за да прогоня спомените, които не ме напускаха, отчасти за да издържам снаха си, аз се залових усърдно за контрабандата, станала по-лесна поради отпадането на законността, което съпътствува всяка революция. Южното крайбрежие особено беше много зле охранявано поради постоянните бунтове, избухващи ту в Авиньон, ту в Ним, ту в Юзес. Възползувахме се от това установено от властите примирие, за да завържем връзки с цялото крайбрежие. След убийството на брата ми на улицата в Ним не исках вече да се върна в този град. А гостилничарят, с когото вършехме работа, като видя, че не искаме да отиваме в града, почна сам да ни търси и откри по пътя от Белгард за Бокер клон от предприятието си, който нарече Пон дю Гар. По този начин при Егморт, Мартиг и Бук имахме десетина склада, гдето оставяхме стоката си и в случай на нужда се криехме от митничарите и стражарите. От контрабанда се печели много, стига да се върши разумно и от як човек; но аз живеех из планините, защото сега имах двойно основание да се страхувам от стражари и митничари, тъй като всяко явяване пред съда можеше да доведе до разследване, което е всякога разходка из миналото на човека, а в моето минало можеше да се намери нещо по-страшно от контрабандно внесени пури или разнасяни без позволително буренца с ракия. Затова, като предпочитах хиляди пъти смъртта пред арестуването, аз вършех удивителни неща, които неведнъж ми доказваха, че прекалените грижи към тялото ни са почти единствената пречка за успех в дела, изискващи бързо решение и здраво, смело изпълнение. И наистина, щом човек се е отрекъл веднъж от живота си, вече не е равен на другите хора, или по-скоро другите не са негови равни. Който е взел такова решение, усеща веднага как силите му се удесеторяват и кръгозорът му се разширява.

— Това е вече философия, господин Бертучо! — прекъсна го графът. — Занимавали сте се значи с всичко по малко?

— О, извинете, ваше превъзходителство!

— Нищо, нищо! Само че да се философствува в десет и половина часа вечерта е малко не навреме. Никакво друго възражение не правя, защото намирам философията ви много точна, а това не може да се каже за всяка философия.

— И така, моите скитания ставаха все по-далечни и по-далечни, все повече и повече плодоносни. Асунта беше добра домакиня, малкото ни състояние се увеличаваше. Един ден, когато тръгвах на път, тя ми каза:

— На добър час; когато се върнеш, ще ти направя една изненада.

Напразно я разпитвах; не поиска да ми каже и аз заминах.

Пътуването ми трая близо шест седмици; ходихме да товарим маслинено масло в Лука и английски памук в Ливорно; разтоварихме ги без препятствия, спечелихме и се върнахме доволни.

Като се върнах в къщи, първото нещо, което видях на най-видното място в стаята на Асунта, в разкошна люлка — в сравнение с останалата наредба на жилището — беше едно седем-осем месечно — дете. Извиках от радост. Единствената ми мъка, след като бях убил кралския прокурор, беше тази, че бях изоставил детето. За самото убийство, разбира се, не изпитвах никакви угризения.

Горката Асунта бе отгатнала това: възползувала се бе от отсъствието ми и заедно с половината пелена и листчето, на което си записала деня и часа, когато бях предал детето в приюта, отишла в Париж и се явила лично да го поиска; никой нищо не възразил и детето й било предадено.

Признавам, господин графе, че като видях горкото детенце, заспало в люлката, нещо ме задави и очите ми овлажняха.

— Асунта — рекох, — ти си наистина благородна жена и провидението ще те благослови.

— Това — каза Монте Кристо — не е така точно, както беше философията ви; то е само вяра.

— Уви! Ваше превъзходителство — продължи Бертучо, — имате право: тъкмо чрез това дете господ ме наказа. Надали някога такъв порочен нрав се е проявявал толкова рано; а не може да се каже, че го възпитавахме лошо, защото снаха ми го гледаше като царче; момченцето беше много хубаво, със сини очи като багрите на китайски порцелан, които се съчетават така красиво с общия млечнобял тон; само прекалено ярките коси придаваха на лицето му странен вид, още по-засилен от живия поглед и лукавата усмивка. За жалост според поговорката, червенокосите са или много добри, или много зли; поговорката не излъга за Бенедето и той показа още от малък, че е много лош. Вярно е, че и кротостта на майка му насърчи тия негови наклонности; детето, за което горката ми снаха ходеше да купува най-ранни плодове и всякакви сладкиши на пазара в града, на четири-пет левги път от нас, предпочиташе да открадне кестени от плета или сушени ябълки от тавана на съседа, макар че и в нашата овощна градина растяха кестени и ябълки, а освен това имахме и портокали от Палма и сладка от Генуа.

Един ден, Бенедето трябва да е бил тогава пет-шестгодишен, съседът ни Василио, който, според обичая по нашите места не заключваше нито парите, нито скъпоценностите си — защото на господин графа, както и на всички, е известно, че в Корсика няма крадци, — съседът Василио ни се оплака, че от кесията му изчезнал един луидор; предположихме, че е сбъркал в броенето, но той беше уверен в сметката. Тоя ден Бенедето бе излязъл още от сутринта и ние много се тревожихме; но вечерта го видяхме да се връща с една маймуна, която бил намерил вързана за едно дърво.

Този пакостник, който не знаеше вече какво да измисли, си бе втълпил от един месец насам да има маймуна. Това хрумване сигурно се дължеше на лодкаря, който бе минал през Роляно с няколко маймуни, чиито фокуси много забавляваха Бенедето.

— Из нашите гори не се въдят маймуни — рекох аз, — още по-малко пък се намират вързани за дърво; затова признай откъде си взел тази.

Бенедето упорствуваше в лъжата си и я придружи с подробности, които правеха чест на въображението, но не и на честността му; аз се разсърдих, той се разсмя; заплаших го, но той се дръпна назад.

— Не можеш да ме биеш — рече. — Нямаш право. Ти не си ми баща.

Не знаехме кой му е издал тази съдбоносна тайна, която така грижливо криехме от него; както и да е, този отговор, с който детето показа изцяло нрава си, ме уплаши и ръката ми се отпусна, без да го докосне; детето сметна, че е победило, и тази победа му вдъхна такава дързост, щото отсега нататък, всички пари на Асунта, която го обикваше все повече и повече, колкото по-малко той заслужаваше тая обич, отиваха за хрумвания, на които тя не можеше да се противопостави, и за лудории, на които не смееше да попречи. Когато бивах в Роляно, работата горе-долу вървеше; но щом заминех занякъде, Бенедето ставаше господар в къщи и всичко тръгваше наопаки. Още единадесетгодишен се сприятели с двайсетинагодишни момчета, най-големите негодници от Бастия и Корте, и властите вече започнаха да ни предупреждават за пакости, които заслужаваха по-тежко име.

Аз се уплаших; всяко издирване можеше да се окаже гибелно. А тъкмо ми се налагаше да замина от Корсика по важна работа. Дълго обмислях какво да правя и в желанието си да предотвратя някакво нещастие реших да взема Бенедето със себе си. Надявах се, че дейният и суров живот на контрабандиста, строгата моряшка дисциплина ще оправят този характер, така податлив към поквара, ако не беше вече напълно покварен.

Повиках Бенедето настрана и му предложих да дойде с мене, като украсих предложението с всички обещания, които могат да привлекат едно дванадесетгодишно дете.

Той изчака да се изкажа и като свърших, се разсмя:

— Да не сте полудял, чичо? — каза (така ме наричаше, когато беше в добро настроение). — Да променя сегашния си живот с вашия, чудесното си лентяйство с вашия ужасен труд! Да нощувам на студ, да работя денем на жега; постоянно да се крия; ако се покажа, да чакам само куршум и за какво? Да спечеля някоя пара! Пари аз имам, колкото ща! Майка Асунта ми дава, щом й поискам. Трябва да съм малоумен, за да приема предложението ви.

Смаях се от тази дързост и тия разсъждения. Бенедето се върна да играе с другарите си. Отдалеко видях, че ме показваше — сигурно им разправяше какъв идиот съм.

— Прекрасно дете! — промълви Монте Кристо.

— О, ако беше мое, ако беше мой син — отвърна Бертучо — или мой племенник, щях да го вкарам в правия път, защото съвестта дава сили. Но мисълта, че ще ударя дете, чийто баща бях убил, ми отнемаше всяка възможност да го оправя. Съветвах снаха си, която в споровете ни държеше всякога страната на тоя нещастник, и след като ми призна, че на няколко пъти й липсвали доста големи суми, аз й посочих едно място, дето можеше да скрие малкото ни богатство. А за себе си бях вече решил. Бенедето знаеше да чете, да пише и да смята; защото, когато искаше да се потруди, можеше да научи за един ден толкова, колкото другите научаваха за една седмица. Както казах, бях вече решил: щях да го настаня за секретар в някой кораб на дълго плаване и без предупреждение щях да го отведа една сутрин на борда; по този начин, като го препоръчам на капитана, щеше да устрои бъдещето си. С това намерение заминах за Франция.

Всичките ни действия трябваше да се извършат този път в Лионския залив, а това ставаше все по-мъчно, защото бяхме в 1829 година. Спокойствието беше напълно възстановено, крайбрежната охрана беше следователно по-редовна и по-строга от всеки друг път. Беше временно и засилена, защото току-що бе открит панаирът в Бокер.

Отначало работата ни вървя без пречки. Привързахме лодката (която беше с двойно дъно, за да има къде да крием контрабандната стока) между множеството лодки по двата бряга на Рона от Бокер до Арл. Като свършихме тая работа, започнахме да разтоварваме нощем забранените стоки и да ги прехвърляме в града чрез посредниците си или у гостилничарите, гдето ги оставяхме на склад. Било че успехите ни бяха направили непредпазливи, било че някой ни бе издал, един ден към пет часа следобед, тъкмо щяхме да закусваме, един изплашен юнга дотича да ни каже, че видял команда митничари, която идвала насам. Плашеше ни всъщност не командата митничари: почти непрекъснато, особено в тия дни, по Рона скитаха цели дружини; уплашихме се от мерките, които — според момчето — командата вземала, за да не бъде забелязана. Наскачахме веднага; но беше вече късно; лодката ни, очевидният прицел на търсенето, беше вече заобиколена. Между митничарите зърнах и няколко стражари; а тъй като от тях се плашех толкова, колкото бях безстрашен пред всяка друга войскова част, слязох в трюма, измъкнах се през един люк, спуснах се във водата и заплувах между две течения, като си поемах дъх през много дълги промеждутъци, и така успях да стигна незабелязан до току-що направения изкоп, който свързва Рона с канала от Бокер за Егморт. Щом стигнех до там, бях спасен, защото можех да продължа по тоя изкоп, без да бъда забелязан. И така, стигнах благополучно до канала. Поел бях този път не случайно и не без умисъл; споменах вече на ваше превъзходителство за гостилничаря от Ним, който бе уредил една странноприемница по пътя от Белгард за Бокер.

— Да — каза Монте Кристо, — много добре помня. Този достоен мъж, ако не се лъжа, е бил дори ваш съдружник.

— Точно така — отговори Бертучо; — но от седем-осем години насам бе отстъпил заведението си на бивш шивач от Марсилия, който пропаднал в своя занаят и решил да опита друг. Не ще и дума, че спогодбата ни с първия собственик бе продължила и с втория; та у тоя човек именно разчитах да намеря подслон.

— А как се казваше този мъж? — запита графът, който започна сякаш да се интересува повечко от разказа на Бертучо.

— Казваше се Гаспар Кадрус, женен беше за една селянка от Карконт, на която никой не знаеше името, та я наричахме по това на селото й; нещастна жена, която боледуваше от блатна треска и беше на умиране от изтощение. Мъжът беше як четиридесет-четиридесет и пет годишен юначага, който — неведнъж при трудни обстоятелства ни бе давал доказателства за самообладанието и смелостта си.

— Казахте — запита Монте Кристо, — че тия неща стават към година…

— 1829-та, господин графе.

— През кой месец?

— Юни.

— В началото или в края?

— На трети вечерта.

— А! — промълви Монте Кристо. — Трети юни 1829-та… Добре, продължавайте.

— И така, смятах да потърся убежище при Кадрус; но тъй като почти винаги, дори при най-обикновени обстоятелства, ние не влизахме у него през входа откъм шосето, реших да не наруша този обичай, затова прескочих през градинския плет, пропълзях между залинелите маслинови дръвчета и дивите смокини и като се боях да не би Кадрус да има някой пътник в гостилницата, се шмугнах в килера, дето неведнъж бях нощувал като в чудесно легло. Този килер-долап беше отделен от общото помещение в приземния етаж с дъсчена преграда, в която бяха оставени няколко пролуки, за да можем да издебнем удобния момент да обадим, че сме дошли. Възнамерявах, ако Кадрус е сам, да го предупредя за пристигането си, да довърша у него вечерята, прекъсната от появата на митничарите, и да се възползувам от наближаващата буря, за да се върна до брега на Рона и да разбера какво е станало с лодката и хората в нея. Вмъкнах се значи в килера, и то тъкмо навреме, защото в същия миг Кадрус се прибираше с един непознат.

Не мръднах и зачаках, не с намерение да подслушвам и открия тайните на домакина, а защото не можех да постъпя другояче; впрочем такова нещо се бе случвало десетина пъти досега.

Човекът, който вървеше с Кадрус, беше очевидно чужденец и не познаваше Южна Франция; беше някой от търговците, дошли да продават накити на панаира в Бокер; за един месец, докато трае панаирът, дето се струпват продавачи и купувачи от цяла Европа, те правят понякога сделки за сто, сто и петдесет хиляди франка.

Кадрус побърза да влезе пръв. После, като видя, че долната стая беше както винаги празна, пазена само от кучето, повика жена си.

— Ей, Карконтке — извика той, — оня честен свещеник не ни е излъгал; елмазът бил истински.

Чу се радостен вик и почти веднага стълбата заскърца под бавните стъпки на слабата, болна жена.

— Какво рече? — попита Карконтката, бледа като смъртник.

— Рекох, че елмазът е истински и господинът, един от първите парижки златари, е готов да ни даде петдесет хиляди франка за него. Само че, за да се увери дали елмазът е наистина наш, иска да му разправиш, както вече му разказах аз, по какъв чуден начин е попаднал в нашите ръце. Седнете, господине, ако обичате, а понеже е задушно, ще потърся да ви разхладя с нещо.

Бижутерът разглеждаше с любопитство вътрешността на гостилницата и явната беднотия на тези, които щяха да му продадат елмаз от княжеско съкровище.

— Разправете ми, госпожо — започна той, като искаше сигурно да се възползува от отсъствието на мъжа, който можеше да даде някакъв знак на жена си, а освен това може би искаше да види дали двата разказа ще се схождат.

— Ех, господи! — започна словоохотливо жената. — Това е божа благодат, каквато съвсем не очаквахме. Представете си драги господине, през 1814 или 1815 година мъжът ми беше приятел с един моряк на име Едмон Дантес; горкото момче, което Кадрус беше съвсем забравил, не го забравило и в предсмъртния си час му оставило този същия елмаз.

— А той пък откъде е имал елмаза? — попита бижутерът. — Отпреди да влезе в затвора ли?

— Не, господине — отвърна жената; — изглежда, че в затвора се е запознал с някакъв много богат англичанин, който се разболял, и понеже Дантес се грижил за него като за брат, на излизане от затвора англичанинът оставил елмаза на горкия Дантес, комуто не провървяло, та умрял в затвора; на умиране той го оставил на нас и честният абат дойде тази сутрин да ни го донесе.

— Точно същото нещо — промълви бижутерът; — в края на краищата историята може и да е вярна, макар да изглежда неправдоподобна на пръв поглед. Само по цената не можем да се спогодим.

— Как да не можем да се спогодим? — отвърна Кадрус. — Мисля, че се съгласихте с цената, която искам.

— С други думи — каза бижутерът, — аз предложих четиридесет хиляди франка.

— Четиридесет хиляди ли? — извика Карконтката. — Разбира се, че няма да го дадем за толкова пари. Абатът ни каза, че струвал петдесет хиляди франка, и то без обковката.

— А как се казваше абатът? — попита неуморният разпитвач.

— Абат Бузони — отговори жената.

— Значи чужденец?

— Италианец, от околностите на Мантуа, доколкото разбрах.

— Покажете ми елмаза — рече бижутерът — да го видя още веднъж; — човек се излъгва понякога за скъпоценните камъни при първо виждане.

Кадрус извади от джоба си черна кожена кутийка, отвори я и я подаде на бижутера. Щом зърна елмаза, помня, сякаш и в този миг я виждам, Карконтката облещи очи, които светнаха от алчност.

— А на вас, господин подслушвачо, как ви се стори тая басня? — попита Монте Кристо. — Повярвахте ли?

— Да, ваше превъзходителство; не смятах Кадрус за лош човек и не допусках, че може да извърши някакво престъпление, нито дори кражба.

— Това прави чест повече на сърцето, отколкото на опитността ви, господин Бертучо. Познавахте ли тоя Едмон Дантес, за когото става дума?

— Не, ваше превъзходителство, не бях чувал да приказват за него нито дотогава, нито по-късно; чух името му още веднъж, когато абат Бузони дойде да ме види в затвора в Ним.

— Добре! Продължавайте.

— Бижутерът взе пръстена от ръцете на Кадрус, извади от джоба си едни клещички и малки медни везни, отвори златните зъбци, които придържаха елмаза за пръстена, извади го от гнездото му и го претегли внимателно на везничките.

— Може да дам до четиридесет и пет хиляди франка — каза той, — но нито петак повече; пък и тъкмо толкова пари имам със себе си.

— О, това да е мъката! — рече Кадрус. — Аз ще дойда с вас до Бокер за останалите пет хиляди.

— Не — отсече бижутерът, като върна на Кадрус пръстена и елмаза, — не струва повече, дори ме е яд, че ви дадох и толкова; защото камъкът има един дефект, който не бях видял отначало; но все едно, аз стоя на думата си, казах четиридесет и пет хиляди, не се отричам.

— Турете го поне пак на пръстена! — рече кисело Карконтката.

— Прави сте — отвърна бижутерът.

И постави отново елмаза в обковката.

— Нищо, нищо — измърмори Кадрус, като прибираше кутията в джоба си, — ще го продадем другиму.

— Да — рече бижутерът, — ама друг няма да е толкова непридирчив като мене. Няма да се задоволи с обясненията ви, защото не е нещо редно човек като вас да притежава елмаз за петдесет хиляди франка; ще отиде да каже на полицията, ще трябва да търсите абат Бузони, а абати, които подаряват елмази за две хиляди луидора, са рядкост; ще се намеси правосъдието, ще ви пратят в затвора и дори ако ви признаят за невинен и ви освободят след три-четири месеца, елмазът ще се е загубил из канцелариите или пък ще ви дадат някой фалшив камък за три франка вместо елмаза, който струва петдесет, може би и петдесет и пет хиляди, но който, ще се съгласите, драги приятелю, е малко опасно да купите.

Кадрус и жена му се спогледаха въпросително.

— Не — отговори Кадрус, — не сме толкова богати, та да си позволим да загубим пет хиляди франка.

— Както искате, драги — каза бижутерът. — Както виждате, добри пари нося.

И извади от един джоб златни монети, които запремята пред слисания поглед на гостилничаря; от друг джоб извади банкноти.

Личеше, че в душата на Кадрус става жестока борба: явно беше, че кутийката, която премяташе в ръце, не му се струваше равностойна на огромната сума, примамила очите му. Обърна се към жена си.

— Какво ще кажеш? — попита тихо.

— Давай, давай — каза тя. — Ако се върне в Бокер без елмаза, ще ни издаде; а както ни каза, кой знае дали ще можем да видим пак някога абат Бузони.

— Добре, така да бъде — рече Кадрус, — вземете елмаза за четиридесет и пет хиляди франка; само че жена ми иска една златна верижка, а пък аз две сребърни токи.

Бижутерът извади от джоба си една дълга плоска кутия, в която имаше доста образци от исканите предмети.

— Ето — рече той, — аз съм човек с широка ръка, избирайте.

Жената избра една златна верижка, която струваше може би пет луидора, а мъжът чифт токи за петнайсетина франка.

— Надявам се, че няма да се оплаквате — заяви бижутерът.

— Абатът ни каза, че камъкът струвал петдесет хиляди франка — промърмори Кадрус.

— Хайде, хайде, давайте го! Ама че ужасен човек! — продължи бижутерът, като дръпна елмаза от ръцете му. — Броя му четиридесет и пет хиляди франка, те дават две хиляди и петстотин франка рента, каквато и аз бих се радвал да имам, и пак не е доволен.

— А къде са тия четиридесет и пет хиляди франка! — попита дрезгаво Кадрус.

— Ето ги — рече бижутерът.

Наброи на масата петнадесет хиляди франка в злато и тридесет хиляди франка в банкноти.

— Чакайте да запаля лампата — рече Карконтката. — Вече се стъмни, та човек може и да сбърка.

Беше наистина мръкнало, докато траеха пазарлъците, а с нощта бе настъпила и бурята, която наближаваше от половин час. Чу се далечна гръмотевица; но нито бижутерът, нито Кадрус, нито Карконтката й обърнаха внимание, както бяха обзети от бяс за печалба. И аз дори бях омагьосан от толкова злато и банкноти. Струваше ми се, че сънувам и както се случва насъне, че съм закован на мястото си.

Кадрус преброи няколко пъти златото и банкнотите, после ги даде на жена си, която също ги преброи по два пъти.

През това време бижутерът оглеждаше при светлината на лампата елмаза, който святкаше и го караше да не забелязва светкавиците зад прозореца, предвестници на наближилата буря.

— Е-е? Точна ли е сметката? — попита бижутерът.

— Да! — рече Кадрус. — Дай портфейла ми и потърси една кесия, Карконтке.

Карконтката отиде до долапа, отдето донесе вехт кожен портфейл, извадиха няколко мазни писма и туриха на мястото им банкнотите; и една кесия, дето имаше две-три екюта по шест франка, съставящи навярно цялото имущество на бедното семейство.

— Слушайте — рече Кадрус, — макар че ни ударихте навярно с десет хиляди франка, искате ли да вечеряте с нас? От сърце ви каня.

— Благодаря — отвърна бижутерът, — но сигурно е вече късно, а трябва да се върна в Бокер; жена ми ще се безпокои. Дявол да го вземе! — извика той. — Наближава десет, няма да стигна в Бокер преди полунощ; сбогом, чеда; ако дойде пак насам някой абат Бузони, не ме забравяйте.

— След осем дни няма да сте в Бокер — каза Кадрус, — защото панаирът свършва другата седмица.

— Така е, но нищо; ще ми пишете в Париж: господин Жоанес, Пале Роял, Каменната галерия № 45; ще дойда нарочно, стига да има защо.

Чу се страшна гръмотевица, придружена от такава силна светкавица, която просто затъмни лампата.

— О! — рече Кадрус. — Нима ще тръгнете в такова време?

— Не ме е страх от гръмотевици — отвърна бижутерът.

— Ами от крадци? — попита Карконтката. — През панаир друмищата не са много безопасни.

— За крадците има ей това — рече Жоанес.

И извади от джоба си два малки пистолета, готови за стрелба.

— Тия кучета хем лаят, хем хапят едновременно; те са за първите двамина, които биха се полакомили за вашия елмаз, дядо Кадрус.

Кадрус и жена му се спогледаха мрачно. И на двамата, изглежда, им бе минала през ум някаква страшна мисъл.

— Добър път тогава — рече Кадрус.

— Благодаря — отговори бижутерът.

Взе си бастуна, който бе облегнал до един голям сандък, и излезе. Щом отвори вратата, отвън нахлу такъв вятър, че без малко не угаси лампата.

— О — рече той, — чудесно време за две левги път!

— Останете да спите тук — настоя Кадрус.

— Останете наистина — рече и Карконтката с разтреперан глас. — Ще се погрижим да ви настаним.

— Не, трябва да се прибера в Бокер. Сбогом.

Кадрус отиде полека до прага.

— Нищо не се вижда — обади се бижутерът отвън. — Надясно ли да поема или наляво?

— Надясно — обясни Кадрус. — Оттам няма да се объркате — по целия път има дървета и от двете страни.

— Добре, тръгнах — обади се един глас отдалеко.

— Затваряй вратата — рече Карконтката, — не обичам да имам отворена врата, когато се гърми.

— И когато на това отгоре в къщи има пари, нали? — отговори Кадрус, като завъртя два пъти ключа.

Прибра се, отиде към гардероба, извади кесията и портфейла и двамата започнаха да броят за трети път златото и банкнотите. Никога не съм виждал изражение като това на тия две лица, чиято алчност се осветяваше от слабата светлина на лампата. Най-отвратителна беше жената, обикновеното й трескаво треперене се бе удвоило. От бледо лицето й бе станало сиво като пръст; хлътналите й очи святкаха.

— Защо — запита глухо тя — му предложи да нощува у нас?

— Ами — отвърна разтреперан Кадрус — за да… за да не се изморява с връщането до Бокер.

— Аха! — рече жената с неописуемо изражение — Аз пък мислех, че за друго.

— Жено! Жено! — извика Кадрус. — Как може да ти мине през ум такова нещо и защо, като ти е минало през ум, не си траеш?

— Както и да е — рече Карконтката след минутно мълчание, — ти не си мъж.

— Защо? — попита Кадрус.

— Ако беше мъж, оня нямаше да излезе оттук.

— Жено!

— Или пък нямаше да стигне до Бокер.

— Жено!

— Пътят прави завой, оня трябва да върви по пътя, а покрай канала има пряка пътечка.

— Жено, гневиш бога. Я слушай…

Чу се страшна гръмотевица, синкава светкавица озари стаята и заглъхващият тътен на гърма се отдалечи сякаш неохотно от прокълнатия дом.

— Исусе! — прекръсти се Карконтката.

В същия миг сред ужасната тишина, която настъпва обикновено след гръмотевица, някой почука на вратата.

Кадрус и жена му потрепераха и се спогледаха уплашено.

— Кой е? — извика Кадрус.

После стана, прибра на купчина пръснатите по масата жълтици и банкноти и ги закри с ръце.

— Аз съм — обади се един глас.

— Кой си ти?

— Ех, дявол да го вземе, Жоанес бижутерът.

— Виждаш ли — обади се Карконтката с ужасна усмивка, — защо разправяш, че съм гневила бога!… Господ ни го праща сам.

Кадрус се отпусна пребледнял и задъхан на стола си. А Карконтката стана и отиде уверено да отвори.

— Влезте, влезте, драги господин Жоанес — каза тя.

— Честно слово — рече бижутерът, от когото капеше вода, — дяволът, както изглежда, не иска да се върна тази нощ в Бокер. Ако ще върши човек глупост, да е поне по-кратка, драги господин Кадрус. Вие ми предложихте гостоприемството си, приемам го и се връщам да пренощувам у вас.

Кадрус промърмори нещо, като изтри потта от челото си. Карконтката превъртя два пъти ключа подир бижутера.

Бележки

[1] Благословено (итал.). Б.пр.