Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 321 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

CXV. МЕНЮТО НА ЛУИДЖИ ВАМПА

След всеки сън, стига да не е такъв, от какъвто се боеше Данглар, идва събуждане. И Данглар се събуди.

За парижанин, свикнал с копринени завеси, тапетирани с кадифе стени, с ухание на тлеещи, в камината дърва, което се спуска от атлазени сводове, пробуждането в пещера във варовикови скали сигурно прилича на кошмар.

Когато докосна завесите от кози кожи, Данглар сигурно си помисли, че сънува самоеди или лапландци.

Но при такива обстоятелства една секунда е достатъчна да превърне най силното съмнение в увереност.

„Да, да, промълви той — аз съм в ръцете на бандитите, за които ни говори Албер дьо Морсер.“

Първата му грижа бе да си поеме дълбоко дъх, за да се увери, че не е ранен; научил бе това средство от Дон Кихот, единствената прочетена книга, от която бе запомнил нещо.

„Не — каза си той, — нито ме убиха, нито са ме ранили, но може би са ме ограбили?“

И побърза да пъхне ръце в джобовете си. Джобовете бяха непокътнати: стоте луидора, които си бе отделил за пътуването от Рим до Венеция, си бяха в джоба на панталона, а портфейлът с кредитното писмо за пет милиона и петдесет хиляди франка си стоеше в джоба на редингота.

— Интересни бандити! — каза си той. — Оставили са ми и кесията, и портфейла! Както си казах и снощи на лягане, ще ми искат откуп. Я гледай! И часовника са ми оставили! Да видим колко е часът.

Часовникът на Данглар, прекрасен Бреге[1], грижливо навит миналия ден преди тръгване, удари пет и половина сутринта. Без него Данглар не би могъл в никакъв случай да отгатне кое време е, защото в килията му не проникваше никаква светлина.

Дали да предизвика обяснение с бандитите? Или да чака търпеливо те да го поискат? Втората възможност му се стори по-благоразумна и Данглар зачака. Чака до обяд.

През цялото време пред вратата му стоеше часови. В осем часа сутринта часовият бе сменен.

Тогава на Данглар му хрумна да види кой го пази. Забелязал бе, че лъч не от дневна, а от лампена светлина прозира през пролуките между дъските на вратата; приближи се до една от тия пролуки тъкмо когато бандитът гълташе ракия от кожен мех, който отвратително вонеше.

„Уф!“ — прошепна Данглар и се отдръпна в другия край на килията си.

По обяд часовият с ракията бе заменен с друг. Данглар полюбопитствува да види новия си пазач и се приближи отново до пролуката.

Този бандит беше цял атлет, същински Голиат[2], с големи очи, дебели устни и сплеснат нос; червеникавите коси висяха по плещите му на кичури, навити като змии.

— Охо-о! — каза си Данглар. — Този прилича повече на ламя, отколкото на човек, но аз във всеки случай съм стар и доста жилав; дебел бял мъж не става за ядене.

Както виждаме, Данглар беше дори в настроение да се шегува.

В същия миг, сякаш за да му докаже, че не е ламя, пазачът седна срещу вратата на килията, извади от дисагите си черен хляб, кромид и сирене и започна да яде.

„Дявол да ме вземе — каза си Данглар, като зърна през пролуките обеда на бандита, — дявол да ме вземе, ако разбера как може човек да яде такива гнусотии“.

И отиде да седне върху козите кожи, които му припомниха ракията на първия часови.

Но колкото и да се перчеше Данглар, неизповедими са природните тайни и най-грубите храни могат да бъдат безкрайно красноречиви в подканванията си към един гладен стомах.

Данглар усети изведнъж, че неговият е съвършено празен; човекът не му изглеждаше вече толкова грозен, хлябът не беше толкова черен, сиренето му се стори много по-прясно.

Дори суровият кромид, тази отвратителна храна на дивака, му напомни соса Робер или печено, гарнирано с лук, каквото готвачът му умееше великолепно да приготви, когато Данглар му кажеше: „Господин Денизо, пригответе ми днес някое хубавичко просташко ядене“.

Той стана и отиде да почука, на вратата.

Бандитът вдигна глава.

Данглар видя, че са го чули, и зачука още по-силно.

— Che cosa[3]? — попита бандитът.

— Слушайте, слушайте, приятелю! — започна Данглар, като барабанеше по вратата. — Време е, струва ми се, да се сетят и мене да нахранят!

Но било, че не разбра, било, че нямаше заповед относно храната на Данглар, великанът продължи да яде.

Данглар почувствува самолюбието си унизено и като не искаше да се излага повече пред това животно, легна пак на козите кожи и не се обади.

Минаха четири часа, великанът бе сменен от друг бандит. Данглар, който усещаше, че стомахът му започва ужасно да се свива, стана полекичка, долепи отново око до пролуките на вратата и разпозна умното лице на своя водач.

Пепино наистина се готвеше да поеме най-приятната стража като седна срещу вратата и сложи между нозете си една глинена тенджера, пълна с пържен със сланина грах, от който се разнасяше много приятна миризма.

До граха Пепино остави кошничка грозде от Велетри и бутилка орвието.

Явно беше, че е чревоугодник.

При тия гастрономически приготовления на Данглар му потекоха слюнки от устата.

— Ех! — каза си затворникът. — Да видим дали с тоя е по-лесно човек да се разбере.

И почука лекичко на вратата.

— Идвам — обади се бандитът, който при посещенията си в заведението на господин Пастрини бе понаучил доста френски.

И наистина отиде да отвори.

Данглар позна, че това е същият мъж, който му бе изкряскал сърдито: „Прибери си главата!“, но не беше време за укори. Напротив, придаде си най-любезно изражение и каза с приятна усмивка:

— Извинете, господине, но няма ли да има обяд и за мене?

— Я гледайте! Да не би ваше превъзходителство да е огладнял случайно?

„Това случайно много ми харесва — помисли Данглар, — цели двадесет и четири часа не съм хапвал.“

— Разбира се, господине — добави гласно той. — Гладен съм, и то доста съм гладен.

— И ваше превъзходителство желае да се нахрани?

— Още сега, ако е възможно.

— Нищо по-лесно — каза Пепино, — тук човек може да си достави всичко, каквото пожелае, срещу заплащане, разбира се, както става при всички добри християни.

— То се знае! — заяви Данглар. — Макар че, щом ви арестуват и затварят, би трябвало поне да ви нахранят.

— О, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, — такъв обичай няма!

— Основанието ви е доста слабо — каза Данглар, който разчиташе да придобри пазача с любезността си, — но се задоволявам с него. Хайде, донесете ми нещо за ядене.

— Веднага, ваше превъзходителство, какво желаете?

И Пепино остави паницата си на земята по такъв начин, та парата да отива право към носа на Данглар.

— Поръчвайте! — добави той.

— Нима имате кухня? — попита банкерът.

— Как да нямаме? Чудесна кухня имаме!

— И готвачи?

— Отлични!

— Добре тогава, пиле, риба, дивеч, каквото и да е, само да хапна нещо.

— Каквото желае ваше превъзходителство, да речем, пиле, а?

— Добре, пиле.

Пепино се изправи и извика, колкото му глас държи:

— Едно пиле за негово превъзходителство!

Гласът му още кънтеше под сводовете, когато един млад и строен младеж, полугол като древен рибар, донесе из сребърен поднос пилето, което се крепеше само на главата си.

— Човек би помислил, че е в Кафе дьо Пари — промълви Данглар.

— Ето, ваше превъзходителство — каза Пепино, като взе пилето от ръцете на младия бандит и го остави на една проядена от червеи масичка, съставяща заедно с триножничето и козите кожи цялата мебелировка на килията.

Данглар поиска нож и вилица.

— Ето, ваше превъзходителство — каза Пепино, като му подаде малък нож с притъпен връх и вилица от чемширено дърво.

Данглар взе в една ръка ножа, в другата вилицата и започна да реже пилето.

— Извинете, ваше превъзходителство — обади се Пепино, като сложи ръка на рамото на банкера, — тук се плаща, преди да започне яденето; човек може да остане недоволен на излизане…

„Аха! — помисли Данглар. — Това вече не е като в Париж, а сигурно и ще ме оскубят; но да се държим господарски. Винаги съм слушал, че животът в Италия е евтин, едно пиле в Рим струва сигурно дванадесет петака.“

— Заповядайте — каза той и хвърли един луидор на Пепино.

Пепино прибра луидора и Данглар доближи ножа до пилето.

— Един момент, ваше превъзходителство — спря го пак Пепино, като стана, — един момент; ваше превъзходителство ми дължи още нещо.

„Нали си казах, че ще ме оскубят“ — помисли Данглар. И решен да се примири с това изнудване:

— Добре, кажете колко ви дължа за това мършаво пиле? — запита той.

— Ваше превъзходителство даде един луидор капаро.

— Един луидор капаро за пиле?

— Разбира се.

— Добре… продължавайте.

— Остава да дължите само четири хиляди деветстотин деветдесет и девет луидора.

Данглар изблещи очи при тая невероятна шега.

— Това е вече наистина смешно! — промърмори той.

И поиска да се заеме с нарязването на пилето, но Пепино спря дясната му ръка със своята лява, а другата протегна.

— Моля — каза той.

— Какво? Не се ли шегувате? — попита Данглар.

— Ние никога не се шегуваме, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, сериозен като квакер[4].

— Какво? Сто хиляди франка за това пиле?

— Вие нямате представа, ваше превъзходителство, колко мъчно се отглеждат пилета из тия проклети скали.

— Хайде, хайде! — отвърна Данглар. — Всичко това ми се струва наистина доста смешно и забавно, но понеже съм гладен, оставете ме да ям. А на вас, приятелю, ето ви още един луидор.

— Остават значи още четири хиляди деветстотин деветдесет и осем — заяви Пепино със същото хладнокръвие, — с малко търпение ще стигнем и дотам.

— О! — отвърна Данглар, възмутен от това упорито подиграване. — Никога! Вървете по дяволите, вие не знаете с кого имате работа.

Пепино направи знак, младежът протегна ръце и прибра ловко пилето. Данглар се хвърли на леглото с козите кожи, Пепино затвори вратата и седна да яде своя грах със сланина.

Данглар не виждаше какво прави Пепино, но чуваше тракането на зъбите му, а това не оставяше никакво съмнение за заниманието на пазача.

Ясно беше, че Пепино яде, и то шумно, като невъзпитан човек.

— Простак! — каза Данглар.

Пепино се престори, че не чува, и без дори да се обърне, продължи да яде преднамерено бавно.

Данглар усещаше стомаха си пробит като бурето на Данаидите[5]; не му се вярваше, че ще успее някога да го напълни.

Но все пак търпя още половин час; трябва да признаем, че този половин час му се стори цял век.

После стана и отиде отново до вратата.

— Слушайте, господине — започна той, — не ме измъчвайте повече и кажете веднага какво искате от мене?

— Кажете по-скоро вие, ваше превъзходителство, какво искате от нас… Дайте поръчките си, ще ги изпълним.

— Най-напред отворете.

Пепино отвори.

— Искам да ям, дявол да го вземе! — каза Данглар.

— Гладен ли сте?

— Много добре знаете.

— Какво желае да си хапне ваше превъзходителство?

— Парче сух хляб, щом пилетата са недостъпни в тия проклети изби.

— Добре, хляб да бъде! — отвърна Пепино.

И извика:

— Ехей! Хляб!

Момчето донесе едно хлебче.

— Ето — каза Пепино.

— Колко? — попита Данглар.

— Четири хиляди деветстотин деветдесет и осем луидора. Два сте дали предварително.

— Какво? Сто хиляди франка за един хляб?

— Сто хиляди франка — заяви Пепино.

— Но сто хиляди франка искахте и за пилето?

— Не сервираме по ценоразпис, а на табла. Малко да ядете, много да ядете, десет ястия да поръчате или само едно, цената е една и съща.

— Пак същата шега! Драги приятелю, това е безсмислица! Кажете ми направо, че искате да ме уморите от глад.

— Съвсем не, ваше превъзходителство, вие искате да се самоубиете. Платете и ще се нахраните.

— С какво да платя, говедо с говедо? — кресна ядосаният Данглар. — Да не мислиш, че имам сто хиляди франка в джоба си?

— Имате пет милиона и петдесет хиляди, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, — което прави петдесет пилета по сто хиляди франка и половин пиле за петдесет хиляди.

Данглар изтръпна, превръзката най-после падна от очите му: и това беше шега, но той вече я разбра.

Трябва дори да добавим, че не я намери толкова плоска, както преди малко.

— Добре — каза той, — да се разберем: като ви дам сто хиляди франка, ще сметнете ли, че съм се изплатил и ще мога ли да ям, колкото искам?

— Разбира се — отвърна Пепино.

— Само че как да ги дам? — промълви Данглар, като въздъхна малко по-свободно.

— Нищо по-лесно, имате открит кредит у господин Томсън и Френч, Виа деи банки в Рим; дайте ми чек за четири хиляди деветстотин деветдесет и осем луидора срещу тия господа, нашият банкер ще го приеме.

Данглар пожела да прояви добра воля, взе перото и хартията, които Пепино му подаде, написа чека и се подписа.

— Ето ви един чек на предявител — каза той.

— Ето ви и пилето.

Данглар го наряза с въздишка: стори му се много мършаво за такава тлъста сума.

Пепино прочете внимателно чека, прибра го в джоба си и продължи да яде своя грах.

Бележки

[1] Прочута швейцарска фирма за часовници. Б.пр.

[2] Голиат — библейски великан, убит с прашка от цар Давид. Б.пр.

[3] Какво има? ( ит.). Б.пр.

[4] Член на английска религиозна секта с много строги правила. Б.пр.

[5] Петдесет дъщери на древен египетски цар, които убивали мъжете си в деня на брака и били осъдени да пълнят в ада бездънни бурета (гр. мит.). Б.пр.