Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CXV. МЕНЮТО НА ЛУИДЖИ ВАМПА

След всеки сън, стига да не е такъв, от какъвто се боеше Данглар, идва събуждане. И Данглар се събуди.

За парижанин, свикнал с копринени завеси, тапетирани с кадифе стени, с ухание на тлеещи, в камината дърва, което се спуска от атлазени сводове, пробуждането в пещера във варовикови скали сигурно прилича на кошмар.

Когато докосна завесите от кози кожи, Данглар сигурно си помисли, че сънува самоеди или лапландци.

Но при такива обстоятелства една секунда е достатъчна да превърне най силното съмнение в увереност.

„Да, да, промълви той — аз съм в ръцете на бандитите, за които ни говори Албер дьо Морсер.“

Първата му грижа бе да си поеме дълбоко дъх, за да се увери, че не е ранен; научил бе това средство от Дон Кихот, единствената прочетена книга, от която бе запомнил нещо.

„Не — каза си той, — нито ме убиха, нито са ме ранили, но може би са ме ограбили?“

И побърза да пъхне ръце в джобовете си. Джобовете бяха непокътнати: стоте луидора, които си бе отделил за пътуването от Рим до Венеция, си бяха в джоба на панталона, а портфейлът с кредитното писмо за пет милиона и петдесет хиляди франка си стоеше в джоба на редингота.

— Интересни бандити! — каза си той. — Оставили са ми и кесията, и портфейла! Както си казах и снощи на лягане, ще ми искат откуп. Я гледай! И часовника са ми оставили! Да видим колко е часът.

Часовникът на Данглар, прекрасен Бреге[1], грижливо навит миналия ден преди тръгване, удари пет и половина сутринта. Без него Данглар не би могъл в никакъв случай да отгатне кое време е, защото в килията му не проникваше никаква светлина.

Дали да предизвика обяснение с бандитите? Или да чака търпеливо те да го поискат? Втората възможност му се стори по-благоразумна и Данглар зачака. Чака до обяд.

През цялото време пред вратата му стоеше часови. В осем часа сутринта часовият бе сменен.

Тогава на Данглар му хрумна да види кой го пази. Забелязал бе, че лъч не от дневна, а от лампена светлина прозира през пролуките между дъските на вратата; приближи се до една от тия пролуки тъкмо когато бандитът гълташе ракия от кожен мех, който отвратително вонеше.

„Уф!“ — прошепна Данглар и се отдръпна в другия край на килията си.

По обяд часовият с ракията бе заменен с друг. Данглар полюбопитствува да види новия си пазач и се приближи отново до пролуката.

Този бандит беше цял атлет, същински Голиат[2], с големи очи, дебели устни и сплеснат нос; червеникавите коси висяха по плещите му на кичури, навити като змии.

— Охо-о! — каза си Данглар. — Този прилича повече на ламя, отколкото на човек, но аз във всеки случай съм стар и доста жилав; дебел бял мъж не става за ядене.

Както виждаме, Данглар беше дори в настроение да се шегува.

В същия миг, сякаш за да му докаже, че не е ламя, пазачът седна срещу вратата на килията, извади от дисагите си черен хляб, кромид и сирене и започна да яде.

„Дявол да ме вземе — каза си Данглар, като зърна през пролуките обеда на бандита, — дявол да ме вземе, ако разбера как може човек да яде такива гнусотии“.

И отиде да седне върху козите кожи, които му припомниха ракията на първия часови.

Но колкото и да се перчеше Данглар, неизповедими са природните тайни и най-грубите храни могат да бъдат безкрайно красноречиви в подканванията си към един гладен стомах.

Данглар усети изведнъж, че неговият е съвършено празен; човекът не му изглеждаше вече толкова грозен, хлябът не беше толкова черен, сиренето му се стори много по-прясно.

Дори суровият кромид, тази отвратителна храна на дивака, му напомни соса Робер или печено, гарнирано с лук, каквото готвачът му умееше великолепно да приготви, когато Данглар му кажеше: „Господин Денизо, пригответе ми днес някое хубавичко просташко ядене“.

Той стана и отиде да почука, на вратата.

Бандитът вдигна глава.

Данглар видя, че са го чули, и зачука още по-силно.

— Che cosa[3]? — попита бандитът.

— Слушайте, слушайте, приятелю! — започна Данглар, като барабанеше по вратата. — Време е, струва ми се, да се сетят и мене да нахранят!

Но било, че не разбра, било, че нямаше заповед относно храната на Данглар, великанът продължи да яде.

Данглар почувствува самолюбието си унизено и като не искаше да се излага повече пред това животно, легна пак на козите кожи и не се обади.

Минаха четири часа, великанът бе сменен от друг бандит. Данглар, който усещаше, че стомахът му започва ужасно да се свива, стана полекичка, долепи отново око до пролуките на вратата и разпозна умното лице на своя водач.

Пепино наистина се готвеше да поеме най-приятната стража като седна срещу вратата и сложи между нозете си една глинена тенджера, пълна с пържен със сланина грах, от който се разнасяше много приятна миризма.

До граха Пепино остави кошничка грозде от Велетри и бутилка орвието.

Явно беше, че е чревоугодник.

При тия гастрономически приготовления на Данглар му потекоха слюнки от устата.

— Ех! — каза си затворникът. — Да видим дали с тоя е по-лесно човек да се разбере.

И почука лекичко на вратата.

— Идвам — обади се бандитът, който при посещенията си в заведението на господин Пастрини бе понаучил доста френски.

И наистина отиде да отвори.

Данглар позна, че това е същият мъж, който му бе изкряскал сърдито: „Прибери си главата!“, но не беше време за укори. Напротив, придаде си най-любезно изражение и каза с приятна усмивка:

— Извинете, господине, но няма ли да има обяд и за мене?

— Я гледайте! Да не би ваше превъзходителство да е огладнял случайно?

„Това случайно много ми харесва — помисли Данглар, — цели двадесет и четири часа не съм хапвал.“

— Разбира се, господине — добави гласно той. — Гладен съм, и то доста съм гладен.

— И ваше превъзходителство желае да се нахрани?

— Още сега, ако е възможно.

— Нищо по-лесно — каза Пепино, — тук човек може да си достави всичко, каквото пожелае, срещу заплащане, разбира се, както става при всички добри християни.

— То се знае! — заяви Данглар. — Макар че, щом ви арестуват и затварят, би трябвало поне да ви нахранят.

— О, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, — такъв обичай няма!

— Основанието ви е доста слабо — каза Данглар, който разчиташе да придобри пазача с любезността си, — но се задоволявам с него. Хайде, донесете ми нещо за ядене.

— Веднага, ваше превъзходителство, какво желаете?

И Пепино остави паницата си на земята по такъв начин, та парата да отива право към носа на Данглар.

— Поръчвайте! — добави той.

— Нима имате кухня? — попита банкерът.

— Как да нямаме? Чудесна кухня имаме!

— И готвачи?

— Отлични!

— Добре тогава, пиле, риба, дивеч, каквото и да е, само да хапна нещо.

— Каквото желае ваше превъзходителство, да речем, пиле, а?

— Добре, пиле.

Пепино се изправи и извика, колкото му глас държи:

— Едно пиле за негово превъзходителство!

Гласът му още кънтеше под сводовете, когато един млад и строен младеж, полугол като древен рибар, донесе из сребърен поднос пилето, което се крепеше само на главата си.

— Човек би помислил, че е в Кафе дьо Пари — промълви Данглар.

— Ето, ваше превъзходителство — каза Пепино, като взе пилето от ръцете на младия бандит и го остави на една проядена от червеи масичка, съставяща заедно с триножничето и козите кожи цялата мебелировка на килията.

Данглар поиска нож и вилица.

— Ето, ваше превъзходителство — каза Пепино, като му подаде малък нож с притъпен връх и вилица от чемширено дърво.

Данглар взе в една ръка ножа, в другата вилицата и започна да реже пилето.

— Извинете, ваше превъзходителство — обади се Пепино, като сложи ръка на рамото на банкера, — тук се плаща, преди да започне яденето; човек може да остане недоволен на излизане…

„Аха! — помисли Данглар. — Това вече не е като в Париж, а сигурно и ще ме оскубят; но да се държим господарски. Винаги съм слушал, че животът в Италия е евтин, едно пиле в Рим струва сигурно дванадесет петака.“

— Заповядайте — каза той и хвърли един луидор на Пепино.

Пепино прибра луидора и Данглар доближи ножа до пилето.

— Един момент, ваше превъзходителство — спря го пак Пепино, като стана, — един момент; ваше превъзходителство ми дължи още нещо.

„Нали си казах, че ще ме оскубят“ — помисли Данглар. И решен да се примири с това изнудване:

— Добре, кажете колко ви дължа за това мършаво пиле? — запита той.

— Ваше превъзходителство даде един луидор капаро.

— Един луидор капаро за пиле?

— Разбира се.

— Добре… продължавайте.

— Остава да дължите само четири хиляди деветстотин деветдесет и девет луидора.

Данглар изблещи очи при тая невероятна шега.

— Това е вече наистина смешно! — промърмори той.

И поиска да се заеме с нарязването на пилето, но Пепино спря дясната му ръка със своята лява, а другата протегна.

— Моля — каза той.

— Какво? Не се ли шегувате? — попита Данглар.

— Ние никога не се шегуваме, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, сериозен като квакер[4].

— Какво? Сто хиляди франка за това пиле?

— Вие нямате представа, ваше превъзходителство, колко мъчно се отглеждат пилета из тия проклети скали.

— Хайде, хайде! — отвърна Данглар. — Всичко това ми се струва наистина доста смешно и забавно, но понеже съм гладен, оставете ме да ям. А на вас, приятелю, ето ви още един луидор.

— Остават значи още четири хиляди деветстотин деветдесет и осем — заяви Пепино със същото хладнокръвие, — с малко търпение ще стигнем и дотам.

— О! — отвърна Данглар, възмутен от това упорито подиграване. — Никога! Вървете по дяволите, вие не знаете с кого имате работа.

Пепино направи знак, младежът протегна ръце и прибра ловко пилето. Данглар се хвърли на леглото с козите кожи, Пепино затвори вратата и седна да яде своя грах със сланина.

Данглар не виждаше какво прави Пепино, но чуваше тракането на зъбите му, а това не оставяше никакво съмнение за заниманието на пазача.

Ясно беше, че Пепино яде, и то шумно, като невъзпитан човек.

— Простак! — каза Данглар.

Пепино се престори, че не чува, и без дори да се обърне, продължи да яде преднамерено бавно.

Данглар усещаше стомаха си пробит като бурето на Данаидите[5]; не му се вярваше, че ще успее някога да го напълни.

Но все пак търпя още половин час; трябва да признаем, че този половин час му се стори цял век.

После стана и отиде отново до вратата.

— Слушайте, господине — започна той, — не ме измъчвайте повече и кажете веднага какво искате от мене?

— Кажете по-скоро вие, ваше превъзходителство, какво искате от нас… Дайте поръчките си, ще ги изпълним.

— Най-напред отворете.

Пепино отвори.

— Искам да ям, дявол да го вземе! — каза Данглар.

— Гладен ли сте?

— Много добре знаете.

— Какво желае да си хапне ваше превъзходителство?

— Парче сух хляб, щом пилетата са недостъпни в тия проклети изби.

— Добре, хляб да бъде! — отвърна Пепино.

И извика:

— Ехей! Хляб!

Момчето донесе едно хлебче.

— Ето — каза Пепино.

— Колко? — попита Данглар.

— Четири хиляди деветстотин деветдесет и осем луидора. Два сте дали предварително.

— Какво? Сто хиляди франка за един хляб?

— Сто хиляди франка — заяви Пепино.

— Но сто хиляди франка искахте и за пилето?

— Не сервираме по ценоразпис, а на табла. Малко да ядете, много да ядете, десет ястия да поръчате или само едно, цената е една и съща.

— Пак същата шега! Драги приятелю, това е безсмислица! Кажете ми направо, че искате да ме уморите от глад.

— Съвсем не, ваше превъзходителство, вие искате да се самоубиете. Платете и ще се нахраните.

— С какво да платя, говедо с говедо? — кресна ядосаният Данглар. — Да не мислиш, че имам сто хиляди франка в джоба си?

— Имате пет милиона и петдесет хиляди, ваше превъзходителство — отвърна Пепино, — което прави петдесет пилета по сто хиляди франка и половин пиле за петдесет хиляди.

Данглар изтръпна, превръзката най-после падна от очите му: и това беше шега, но той вече я разбра.

Трябва дори да добавим, че не я намери толкова плоска, както преди малко.

— Добре — каза той, — да се разберем: като ви дам сто хиляди франка, ще сметнете ли, че съм се изплатил и ще мога ли да ям, колкото искам?

— Разбира се — отвърна Пепино.

— Само че как да ги дам? — промълви Данглар, като въздъхна малко по-свободно.

— Нищо по-лесно, имате открит кредит у господин Томсън и Френч, Виа деи банки в Рим; дайте ми чек за четири хиляди деветстотин деветдесет и осем луидора срещу тия господа, нашият банкер ще го приеме.

Данглар пожела да прояви добра воля, взе перото и хартията, които Пепино му подаде, написа чека и се подписа.

— Ето ви един чек на предявител — каза той.

— Ето ви и пилето.

Данглар го наряза с въздишка: стори му се много мършаво за такава тлъста сума.

Пепино прочете внимателно чека, прибра го в джоба си и продължи да яде своя грах.

Бележки

[1] Прочута швейцарска фирма за часовници. Б.пр.

[2] Голиат — библейски великан, убит с прашка от цар Давид. Б.пр.

[3] Какво има? ( ит.). Б.пр.

[4] Член на английска религиозна секта с много строги правила. Б.пр.

[5] Петдесет дъщери на древен египетски цар, които убивали мъжете си в деня на брака и били осъдени да пълнят в ада бездънни бурета (гр. мит.). Б.пр.