Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LXXVIII. ПИШАТ НИ ОТ ЯНИНА

Франц бе излязъл от стаята на Ноартие така залитащ и замаян, щото и Валантин дори го съжали.

Вилфор, изрекъл само няколко несвързани слова и избягал в кабинета си, получи след два часа следното писмо:

„След всичко, което се разкри тази сутрин, господин Ноартие дьо Вилфор не може да предположи, че е възможно сродяване между неговото семейство и това на господин Франц д’Епине. Господин Франц д’Епине е ужасен от мисълта, че господин дьо Вилфор, който е знаел, както изглежда, събитията, разказани тази сутрин, не го е изпреварил в тази насока.“

Ако някой би видял в този момент сломения от удара магистрат, не би помислил, че той е предвиждал такава развръзка; Вилфор не бе допускал никога наистина, че баща му би стигнал в откровеността или по-скоро в суровостта си дотам, та да разкаже подобна случка. Вярно е, че господин Ноартие, който не искаше и да знае за мнението му, не се бе загрижил да изясни събитието пред Вилфор и последният бе смятал винаги, че генерал дьо Кенел или барон д’Епине — според това, дали човек ще пожелае да го назове с името, което той си бе създал, или с името, което му бяха дали — е бил убит, а не е загинал при почтен дуел.

Това така сурово писмо от един досега безкрайно почтителен младеж беше тежък удар за гордостта на човек като Вилфор.

Току-що се бе прибрал в кабинета си, когато там влезе и жена му.

Внезапното излизане на Франц, когото господин Ноартие бе повикал, дотолкова бе озадачило всички, щото положението на госпожа дьо Вилфор, останала сама с нотариуса и свидетелите, бе станало крайно неудобно. И тя бе решила да ги остави под предлог да разбере какво става.

Господин дьо Вилфор се задоволи да й каже, че след обяснението между него, господин Ноартие и господин д’Епине бракът на Валантин се осуетява.

Неудобно беше да съобщят това на тия, които чакаха; затова когато се завърна, госпожа дьо Вилфор се задоволи да им каже, че тъй като господин Ноартие е получил още в началото на разговора нов апоплектичен удар, подписването на договора се отлага с няколко дни.

Макар и невярна, тази новина следваше така странно двете нещастия от същия вид, щото посетителите се спогледаха изненадани и си отидоха, без да продумат.

Тогава, едновременно щастлива и изплашена, Валантин прегърна немощния старец да му благодари, загдето бе разкъсал с един удар веригата, която тя смяташе вече за неразривна, и поиска позволение да се прибере в стаята си, за да се съвземе; Ноартие й разреши с поглед.

Но щом излезе, вместо да се качи в стаята си, Валантин тръгна по коридора, промъкна се през вратичката и изтича към градината. След всички ненадейно връхлетели я събития един глух страх потискаше непрестанно сърцето й. Тя очакваше всеки миг, че Морел, бледен и заплашителен, може да се появи като господаря на Рейвънзууд при договора на Люси ъф Ламърмур[1].

Тъкмо навреме наистина бе дошла до желязната вратичка. Усъмнил се какво може да стане, след като бе видял Франц да излиза от гробищата заедно с господин дьо Вилфор, Максимилиан го бе проследил; видял го бе да влиза, да излиза и пак да се връща заедно с Албер и Шато Рено. Нямаше вече никакво съмнение. Той се бе втурнал в своето място, готов за всяка евентуалност, и сигурен, че при първия удобен случай Валантин ще дотича при него.

Не се измами; окото му, долепено до пролуката, зърна девойката, която тичаше към вратата без обичайната си предпазливост. Още от пръв поглед Максимилиан се успокои; а при първите й думи подскочи от радост.

— Спасени сме! — каза Валантин.

— Спасени! — повтори Морел, като не можеше да повярва такова щастие. — Но кой ни спаси?

— Дядо ми! О! Трябва да му бъдете безкрайно благодарен, Морел.

Максимилиан се закле, че ще го обича от все сърце; не беше тежко да даде такава клетва, защото в този миг не само го обичаше като приятел или дядо, а го боготвореше като божество.

— И как стана това? — запита той. — С какво странно средство си послужи?

Валантин отвори уста да разкаже; но си припомни, че в цялата история има една страшна тайна, която не принадлежи само на дядо й.

— По-късно ще ви разкажа — отвърна тя.

— Кога?

— Когато бъда ваша жена.

Това значеше да насочи разговора към тема, при която Морел беше готов да разбере всичко; той наистина разбра веднага, че трябва да се задоволи с казаното дотук, което е достатъчно засега. Но се съгласи да си отиде само след обещанието, че ще види Валантин на следната вечер.

Тя обеща. Всичко се бе променило пред очите й и сега тя можеше много по-лесно да повярва, че ще се омъжи за Максимилиан, отколкото само преди един час да допусне, че няма да се омъжи за Франц.

През това време госпожа дьо Вилфор се бе качила при Ноартие.

Той я изгледа мрачно и строго, както имаше навик да я посреща.

— Господине — започна тя, — не е нужно да ви съобщавам, че бракът на Валантин се осуетява, защото скъсването е станало именно при вас.

Ноартие остана невъзмутим.

— Но — продължи госпожа дьо Вилфор — това, което не знаете, господине, е, че аз бях винаги против този брак, който се подготвяше въпреки волята ми.

Ноартие погледна снаха си като човек, очакващ обяснение.

— И сега, когато този брак, който — доколкото ми е известно — беше противен и вам, е осуетен, идвам при вас с едно искане, което не могат да предявят нито господин дьо Вилфор, нито Валантин.

Ноартие запита с очи какво е това искане.

— Идвам да ви помоля, господине — продължи госпожа дьо Вилфор, — като единствено лице, което има това право (защото само аз няма да получа нищо в случая), идвам да ви помоля да върнете на вашата внучка не добрите си чувства, защото тя винаги ги е имала, а богатството си.

Очите на Ноартие изразиха за момент неувереност: очевидно търсеше подбудите за тази постъпка и не можеше да ги намери.

— Мога ли да се надявам, господине — запита госпожа дьо Вилфор, — че вашите намерения се съгласуват с моята молба?

— Да — направи знак Ноартие.

— В такъв случай, господине — продължи госпожа дьо Вилфор, — аз си отивам признателна и щастлива.

Поклони се на господин Ноартие и излезе.

Още на следния ден наистина Ноартие изпрати за нотариуса: скъсаха първото завещание и направиха ново, в което той оставяше цялото си състояние на Валантин, при условие че няма да я разделят от него.

Тогава мнозина в парижкото общество пресметнаха, че госпожица дьо Вилфор, наследница на маркиз и маркиза дьо Сен Меран и спечелила отново доброто разположение на другия си дядо, ще има един ден почти триста хиляди франка годишна рента.

Докато бракът в дома на Вилфор се разваляше, граф дьо Морсер бе вече посетен от Монте Кристо. А за да докаже на Данглар доброто си разположение, той се бе облякъл в парадната униформа на генерал-лейтенант, украсена с всички ордени, и бе поръчал да впрегнат най-хубавите му коне. Така нагласен, пристигна на шосе д’Антен и поиска да съобщят за идването му на Данглар, зает в този миг да прави месечния си баланс.

От някое време насам този момент не беше най-подходящият, ако човек искаше да намери банкера в добро настроение.

И наистина, като видя отдавнашния си приятел, Данглар си придаде тържествено изражение и се настани важно в креслото.

Морсер, обикновено много надут, беше, напротив, засмян и любезен, и тъй като беше почти сигурен, че предложението му ще се посрещне добре, не прояви никаква дипломация, а мина направо към въпроса:

— Ето ме, бароне — каза той. — Отдавна вече се въртим около някогашните си приказки…

Морсер очакваше, че при тези думи лицето на банкера ще разцъфти, защото предполагаше, че мрачното настроение се дължи на собственото му мълчание; но — просто невероятно! — то стана още по-безучастно и студено.

Затова именно Морсер замълча насред фразата си.

— Какви приказки, господин графе? — запита банкерът, сякаш търсеше напразно в мисълта си обяснение за това, което генералът иска да му каже.

— О! — отвърна графът. — Вие сте формалист, драги господине, и ми напомняте, че протоколът трябва да се изпълни по всички правила. Чудесно! Прощавайте, понеже имам само един син и за пръв път съм намислил да го женя, още се уча как се постъпва; но започвам според правилата.

Морсер стана с пресилена усмивка, поклони се дълбоко на Данглар и му каза:

— Господин барон, имам честта да ви поискам ръката на госпожица Йожени Данглар за сина си, виконт Албер дьо Морсер.

Вместо да посрещне тия думи с благосклонност, на каквато Морсер можеше да се надява от негова страна, Данглар смръщи вежди и без да покани графа да седне, заяви:

— Ще трябва да размисля, господин графе, преди да ви отговоря.

— Да размислите ли? — запита все още изненаданият Морсер, — нима не сте имали време да размислите през тия осем години, откакто споменахме за пръв път за този брак?

— Господин графе — отвърна Данглар, — всеки ден се случват неща, които ни карат да обмисляме отново вече обмислени въпроси.

— Как така? — попита Морсер. — Не ви разбирам, бароне!

— Искам да кажа, господине, че от петнадесет дни насам нови обстоятелства…

— Позволете — прекъсна го Морсер, — комедия ли ще играем, или не?

— Как: комедия?

— Точно така: да се обясним категорично.

— Тъкмо това желая и аз.

— Виждахте ли господин дьо Монте Кристо?

— Виждам го твърде често — отвърна Данглар, като разтърси широката си връзка, — приятели сме.

— Е добре, при една от последните ви срещи сте му казвали, че сякаш съм забравил или не съм се решавал за този брак.

— Вярно е.

— Ето ме, дойдох. Нито съм забравил, нито не се решавам, както виждате, щом дойдох да поискам от вас да изпълните обещанието си.

Данглар не отговори.

— Толкова бързо ли променихте решението си — добави Морсер, — или сте предизвикали идването ми, само да имате удоволствието да ме унизите?

Данглар разбра, че ако продължи разговора, както го бе започнал, работата можеше да приключи неизгодно за него.

— Господин графе — отвърна той, — вие сте с право изненадан от моята резервираност; разбирам ви, и вярвайте, че тя огорчава преди всичко мене; вярвайте също, че ми се налага от повелителни обстоятелства.

— Празни приказки, драги господине — заяви графът, — които биха задоволили може би случаен човек; но граф дьо Морсер не е случайна личност, и когато мъж като него идва да намери друг мъж, за да му напомни дадената дума, а този мъж не я удържи, той има право да изисква вместо нея поне едно сериозно основание.

Данглар беше страхлив, но не искаше да се издаде; обаче тонът на Морсер го засегна.

— Сериозното основание не ми липсва — възрази той.

— Какво искате да кажете?

— Че имам това сериозно основание, но е малко трудно да го изявя.

— Все пак чувствувате — заяви Морсер, — че аз не мога да се задоволя с вашите премълчавания; едно във всеки случай ми се струва ясно и то е, че отказвате сродяването ни.

— Не, господине — отвърна Данглар, — просто отлагам решението, нищо повече.

— Но не се надявате, предполагам, че аз ще се подчиня на капризите ви и ще чакам спокойно и смирено да ми върнете благоволението си.

— Тогава, господин графе, щом не можете да чакате, нека сметнем нашите намерения за недействителни.

Графът прехапа до кръв устни, за да не избухне, нещо твърде често при надменния му и гневлив характер; но като разбра, че при дадените обстоятелства той именно би станал смешен, тръгна към вратата, после промени решението си и се върна.

Лицето му бе потъмняло и вместо накърнена гордост изразяваше смъртно безпокойство.

— Слушайте, драги Данглар — започна той, — от дълги години се познаваме, затова трябва да бъдем по-внимателни един към друг. Вие ми дължите едно обяснение; аз трябва да зная поне на какво злощастно събитие син ми дължи загубата на доброто ви разположение.

— Въпросът няма нищо общо с личността на виконта, само това мога да ви кажа, господине — отвърна Данглар, станал отново безочлив, щом видя, че Морсер се бе укротил.

— А с чия личност тогава? — запита гостът с променен глас и пребледняло чело.

Данглар, комуто ни един от тия признаци не бе убягнал, го изгледа още по-самоуверено.

— Бъдете благодарен, че не се изяснявам повече — отвърна той.

Морсер потрепера, вероятно от сдържан гняв.

— Аз съм в правото си — отговори със страшно усилие той — да поискам от вас да се обясните: против госпожа дьо Морсер ли имате нещо? Моето богатство ли не е достатъчно? Или убежденията ми, противни на вашите…

— Ни едно от тия неща, господине — заяви Данглар, — би било непростимо от моя страна да променя решението си заради някое от тях, защото аз ги знаех, когато поех задължението. Не, не търсете повече. Просто ме е срам, че ви карам да се ровите така из съвестта си, повярвайте ми, нека спрем дотук. Да се задоволим със средния израз — отлагане, който не е нито скъсване, нито поемане на задължение. Пък няма и защо да бързаме, боже мой! Дъщеря ми е на седемнадесет години, син ви е на двадесет и една. Докато ние изчакваме, времето ще върви; нови събития ще настъпят; това, което е било неизяснено вчера, става прекалено ясно утре; така се опровергават понякога изведнъж и най-жестоките клевети.

— Клевети ли казахте? — извика Морсер и пак пребледня. — Мене да ме клеветят?

— Не се обясняваме, господин графе, казах ви вече!

— И аз трябва да приема спокойно този отказ?

— Който е мъчителен особено за мене, господине. Да, по-мъчителен за мене, отколкото за вас, защото аз разчитах, че това сродяване ще бъде чест за мене, а един нестанал брак пакости винаги повече на годеницата, отколкото на годеника!

— Добре, да не говорим вече за това — съгласи се Морсер.

И напусна стаята, като мачкаше гневно ръкавиците си.

Данглар забеляза, че Морсер не се осмели ни веднъж да запита дали оттеглянето на дадената дума не става именно заради него.

Вечерта има дълъг разговор с неколцина приятели, а господин Кавалканти, който не излизаше от салона на дамите, си отиде последен от дома на банкера.

Щом се събуди на другата заран, Данглар поиска вестниците. Донесоха му ги веднага: той остави три-четири настрана и взе „Емпарсиал“. На този вестник именно беше главен редактор Бошан.

Разкъсал бързо бандерола, Данглар разгъна нетърпеливо страниците, отмина пренебрежително уводната статия и щом стигна до хрониката, се спря със злобна усмивка на съобщението, започващо с думите:

Пишат ни от Янина.

„Добре — каза си той, след като го прочете, — ето една статийка за полковник Фернан, която по всяка вероятност ще ме освободи от задължението да дам обяснения на господин граф дьо Морсер.“

По същото време, тоест точно в девет часа сутринта, Албер дьо Морсер, в строго закопчан черен костюм, неспокоен и неразговорчив, се яви в дома на Шанз Елизе.

— Господин графът излезе преди половин час — заяви вратарят.

— С Батистен ли? — запита Морсер.

— Не, господин виконт.

— Повикайте Батистен, искам да поговоря с него.

Вратарят отиде да потърси камериера и след минута се върна заедно с него.

— Слушайте, драги — започна Албер, — извинявам се за нескромността, но исках да науча лично от вас дали господарят ви е наистина излязъл.

— Да, господине — отвърна Батистен.

— Дори за мене?

— Аз зная до каква степен господарят ми е щастлив да приеме господина и не бих дръзнал да включа господин виконта в едно нареждане за всички.

— Имаш право, защото трябва да му говоря по сериозен въпрос. Мислиш ли, че ще се забави?

— Не, защото поръча закуска за десет часа.

— Добре, ще се поразходя из Шанз Елизе и в десет ще дойда пак, ако господин графът се върне преди мене, кажи му, че го моля да ме почака.

— Господинът може да бъде сигурен, че няма да забравя.

Албер остави пред вратата на графа наемния кабриолет, с който бе дошъл, и тръгна да се разходи пеша.

Когато мина покрай Але де Вьов, стори му се, че конете на графа чакат пред входа на стрелбището Госе; приближи се, позна конете, а след тях и кочияша.

— Господин графът е на стрелбището? — попита Морсер.

— Да, господине — отвърна кочияшът.

И наистина, откакто се бе приближил, Морсер чу няколко изстрела на равни промеждутъци. Той влезе. В градинката стоеше прислужникът.

— Извинете — каза веднага той, — но господин виконтът ще трябва да почака малко.

— Защо, Филип? — запита Албер, който беше постоянен посетител тук и затова се учуди от това озадачаващо посрещане.

— Защото лицето, което се упражнява в този момент, наема цялото стрелбище за себе си и никога не стреля пред друг човек.

— Дори и пред вас ли, Филип?

— Както виждате, господине, стоя пред вратата на павилиона си.

— А кой пълни пистолетите?

— Неговият слуга.

— Нубиец?

— Негър.

— Точно така.

— Познавате ли господина?

— За него идвам; приятел ми е.

— О, тогава друго нещо! Ще отида да му съобщя.

Подтикнат от любопитство, Филип влезе в дъсчената барака. След минутка Монте Кристо се появи на прага.

— Прощавайте, че ви проследих дотук, драги графе — започна Албер, — най-напред трябва да ви кажа, че вината не е у вашите хора, а чисто и просто аз проявих неделикатност. Отидох у вас, казаха ми, че сте излезли на разходка, но ще се приберете в десет часа за закуска. Тръгнах да се разходя, докато ви чакам, и както се разхождах, забелязах конете и колата ви.

— Надявам се, че идвате да закусите с мене.

— Не, благодаря, не става дума за закуска по това време; по-късно може и да закусим, само че при неприятна компания, дявол да го вземе!

— Какви глупости приказвате?

— Драги графе, днес се дуелирам.

— Вие? За какво?

— Ами за да се дуелирам!

— Разбирам, но по какъв повод? Нали знаете, човек се дуелира за различни неща.

— Въпрос на чест.

— О, това е вече сериозно!

— Толкова сериозно, щото идвам да ви помоля за една услуга.

— Каква?

— Да ми станете секундант.

— Работата става вече съвсем сериозна, да не говорим тук, а да се приберем в къщи. Али, дай ми вода.

Графът нави ръкавите си и влезе в преддверието пред стрелбището, гдето стрелците обикновено си мият ръцете.

— Влезте, господин виконт — прошепна Филип. — Ще видите нещо необичайно.

Морсер влезе. Вместо точки на мишената бяха залепени карти за игра.

Отдалеко му се стори, че са цяла колода виждаха се от ас до десетка.

— О! — каза Албер. — На пикет ли играехте?

— Не — отвърна графът, — просто приготвях картите за игра.

— Как?

— Тези, които виждате, бяха само асове и двойки; аз ги превърнах с куршумите си в тройки, петорки, седморки, осморки, деветки и десетки.

Албер се доближи.

Куршумите наистина бяха нанесли съвършено точно липсващите знаци, пробивайки картона точно там, дето знакът би трябвало да бъде изписан. Докато отиваше към мишената, Морсер вдигна и двете ластовички, прелетели неблагоразумно в обсега на пистолета и застреляни от графа.

— Ах дявол да го вземе! — промълви Морсер.

— Какво да се прави, драги виконте — заяви Монте Кристо, докато си изтриваше ръцете с кърпата, подадена от Али, — трябва да се занимавам с нещо в свободното си време; но да вървим, готов съм.

Качиха се в купето на Монте Кристо, което след няколко минути ги остави пред дома № 30.

Монте Кристо заведе Морсер в кабинета си и му посочи стол. И двамата седнаха.

— Да поговорим сега спокойно — започна графът.

— Виждате, че съм напълно спокоен.

— С кого възнамерявате да се биете?

— С Бошан.

— Значи с приятел!

— Човек се бие винаги с приятелите си.

— Трябва все пак някакъв повод.

— Имам го.

— Какво ви е сторил?

— В снощния вестник има… Впрочем прочетете сам. Албер подаде на Монте Кристо вестника, гдето той прочете:

Пишат ни от Янина:

Един досега неизвестен или най-малко непубликуван факт стигна до нас; крепостта, която е защищавала града, е била предадена на турците от един френски офицер, в когото Али Тепеделенли е имал пълно доверие. Този офицер се е наричал Фернан.

— Е-е — запита Монте Кристо, — какво ви смущава тук?

— Как какво? Това, което е писано.

— Добре. Но какво значение има за вас, че янинската крепост е била предадена от някакъв офицер, именуван Фернан?

— Има значение, защото малкото име на баща ми, граф дьо Морсер, е Фернан.

— И баща ви е бил на служба при Али паша?

— Всъщност той се е сражавал за освобождението на Гърция; тук именно е клеветата.

— Слушайте, драги виконте, да поговорим разумно.

— Тъкмо това желая.

— Кажете ми сега: кой, дявол да го вземе, знае във Франция, че офицерът Фернан е едно и също лице с граф дьо Морсер и кой се занимава сега с Янина, паднала, струва ми се, в 1822 и 1823 година?

— Тук именно е коварството: оставили са да мине време и се връщат към минали събития, за да измъкнат от тях някакъв скандал, който може да опетни едно почтено име. Е добре, аз, наследникът на това име, не искам да видя върху него нито сянка от подозрение. Ще изпратя двама секунданти на Бошан, чийто вестник е обнародвал тази бележка, и той ще я опровергае.

— Бошан няма да опровергае нищо.

— Тогава ще се бием.

— Няма и да се биете, защото той ще ви отговори, че в гръцката армия може да е имало петдесет души офицери с името Фернан.

— Ще се бием въпреки този отговор. Аз желая това съобщение да изчезне… Баща ми, този храбър войник, с такава блестяща кариера…

— Или пък ще помести следното опровержение: имаме основание да смятаме, че именуваният Фернан няма нищо общо с господин граф дьо Морсер, чието малко име е също Фернан.

— Потребно ми е пълно и категорично опровержение; няма да се задоволя с такова нещо!

— И ще му изпратите секунданти?

— Да.

— Грешите.

— Отказвате ми значи услугата, която идвам да ви поискам?

— Вие знаете теорията ми за дуела, изповядах ви я в Рим, спомняте ли си?

— Въпреки това, драги графе, тази сутрин ви заварих да се занимавате с нещо, което никак не се съгласува с вашата теория.

— Виждате ли, драги приятелю, човек не бива да е никога краен. Щом живее между луди, все ще трябва да се приучи и той на безумие; всеки момент някоя луда глава с толкова основание да се бие с мене, колкото имате и вие да се биете с Бошан, може да ми изпрати секунданти или да ме оскърби на публично място кой знае за каква глупост; и, разбира се, в такъв случай ще трябва да я убия.

— Признавате значи, че и вие бихте се дуелирали?

— То се знае!

— А защо искате тогава аз да не се бия?

— Не казвам, че не трябва да се биете, казвам само, че един дуел е нещо сериозно, което трябва да се обмисли.

— Размислил ли е оня, като е оскърбил баща ми?

— Ако не е размислил и ви признае това, не бива да му се сърдите.

— Прекалено снизходителен сте, драги графе!

— Вие пък сте прекалено строг. Слушайте, да предположим… внимавайте добре: да предположим… не се сърдете за това, което ще ви кажа!

— Слушам ви.

— Да предположим, че съобщеният факт е верен…

— Син не може да допусне подобно предположение за честта на баща си.

— Боже мой, ние живеем в епоха, когато се допускат толкова много неща!

— Тъкмо в това е порочността на епохата.

— Нима имате претенция да я поправите?

— Да, доколкото ме засяга.

— Прекалено строг сте, драги!

— Такъв съм!

— И неотзивчив към добрите съвети?

— Не, ако идват от приятел.

— Смятате ли ме за приятел?

— Да.

— Добре! Преди да изпратите секунданти на Бошан, осведомете се.

— От кого?

— От Хаиде например.

— Какво може да стори в случая една жена, та да я намесвам в тази история?

— Може да ви каже например, че баща ви няма никакво участие в поражението или в смъртта на нейния баща, или ако баща ви е имал случайно нещастието…

— Казах вече, драги графе, че не мога да допусна подобно предположение.

— И отричате такава възможност?

— Отричам я.

— Окончателно?

— Окончателно!

— Един последен съвет тогава.

— Добре, но наистина последен.

— Не го ли желаете?

— Напротив, искам да го чуя.

— Не изпращайте секунданти на Бошан.

— Какво?

— Идете лично при него.

— Това е противно на всички правила.

— Вашият случай е извън обикновените.

— А защо трябва да отида лично, ако обичате?

— Защото въпросът е между вас и Бошан.

— Изяснете се.

— Разбира се, ако Бошан е наклонен да опровергае, трябва да му оставите заслугата да го стори по своя воля: опровержението не ще пострада от това. Ако, напротив, откаже, никога не е късно да намесите две чужди лица в тайната си.

— Няма да бъдат чужди лица, а приятели.

— Днешните приятели са утрешни врагове.

— Така ли?

— Имате примера с Бошан.

— И така…

— И така, аз ви препоръчвам благоразумие.

— Мислите, че трябва да отида лично при Бошан?

— Да.

— Сам?

— Сам. Когато ще искате от някого да ви пожертвува самолюбието си, не бива с нищо да засегнете това самолюбие.

— Струва ми се, че сте прав.

— Чудесно!

— Ще отида сам.

— Идете, но още по-добре ще направите изобщо да не отивате.

— Невъзможно.

— Тогава постъпете, както ви казах, все е по-добро от това, което бяхте намислили.

— Но слушайте, ако въпреки всички тия мерки и постъпки от моя страна все пак се стигне до дуел, ще ми станете ли секундант?

— Драги виконте — започна необикновено сериозно Монте Кристо, — вие сигурно помните, че в съответно време и място съм бил на ваше разположение, но услугата, която ми искате, е извън кръга на тия, които мога да ви направя.

— Защо?

— Може би ще узнаете един ден.

— А дотогава?

— Моля ви да бъдете снизходителен към тази моя тайна.

— Добре. Ще взема Франц и Шато Рено.

— Вземете Франц и Шато Рено, така ще бъде много добре.

— Но ако се бия, ще ми дадете ли поне един урок по дуелиране със сабя или пистолет?

— Не, и това е невъзможно.

— Вие сте наистина странен човек! Значи изобщо не желаете да се намесвате?

— В никакъв случай.

— Да не разговаряме повече тогава. Сбогом, графе.

— Сбогом, виконте.

Морсер си взе шапката и излезе.

Кабриолетът го чакаше пред вратата. Сдържайки, доколкото можеше, гнева си, Албер каза да го закарат у Бошан. Но Бошан беше в редакцията.

Морсер заповяда да го отведат в редакцията.

Бошан беше в своя тъмен и прашен кабинет, каквито са по правило всички вестникарски редакции.

Съобщиха му за идването на Албер дьо Морсер. Той поиска да му повторят два пъти името, после, все още не напълно убеден, извика:

— Влезте!

Албер влезе. Бошан възкликна, като видя приятеля си да прескача топовете хартия и да тъпче с неуверена стъпка вестници от всякакъв формат, покрили не паркета, а почервенелите плочки в канцеларията му.

— Насам, насам, драги Албер — протегна той ръка на момъка, — какъв дявол ви води? Да не сте се загубили като Палечко или чисто и просто идвате да обядваме заедно? Постарайте се да намерите стол; ето там, при мушкатото, което единствено напомня тук, че на света има и други листове освен листовете хартия.

— Тъкмо за вестника ви идвам да говоря, Бошан — отвърна Албер.

— Така ли, Морсер? Какво желаете?

— Една поправка.

— Поправка ли? На какво, Албер? Но седнете, моля ви се!

— Благодаря — повтори Албер и отказа с леко кимване.

— Изяснете се.

— Поправка за съобщение, което засяга честта на човек от моето семейство.

— Хайде де! — заяви изненадано Бошан. — Какво съобщение? Такова нещо е невъзможно.

— Съобщението, изпратено от Янина.

— От Янина ли?

— Да, от Янина. Вие сякаш наистина не знаете какво ме води?

— Честно слово… Батист! Вчерашният брой! — извика Бошан.

— Излишно е, нося ви моя.

Бошан зачете със запъване:

— „Пишат ни от Янина… и така нататък, и така нататък.“

— Разбирате, че случаят е сериозен — каза Морсер, когато Бошан привърши четенето.

— Роднина ли ви е този офицер? — запита журналиста.

— Да — отвърна Албер, като се изчерви.

— Добре, с какво мога да ви услужа? — запита кротко Бошан.

— Бих желал, драги Бошан, да опровергаете съобщението.

Бошан загледа Албер с внимание, което доказваше несъмнено голяма благосклонност.

— Слушайте — започна той, — това ще ни увлече в дълъг разговор; защото едно опровержение е винаги твърде сериозно нещо. Седнете; трябва да прочета отново тия три-четири реда.

Албер седна, а Бошан прочете отново, по-внимателно от първия път, редовете, срещу които възразяваше приятелят му.

— Виждате — заяви твърдо, почти грубо Албер, — че във вашия вестник е нанесена обида на човек от моето семейство и аз искам опровержение.

— Вие… искате…

— Да, аз искам!

— Позволете ми да ви кажа, че вие не сте изпратен да водите преговори, драги виконте.

— И не желая да ги водя — възрази момъкът, като стана; — искам опровержение на едно съобщение, което сте направили вчера, и ще го получа. Вие сте мой приятел — продължи Албер със стиснати устни, като видя, че Бошан започва да вдига презрително глава, — вие сте мой приятел, следователно ме познавате достатъчно добре, за да разберете упоритостта ми в дадените обстоятелства.

— С такъв език, Морсер, ще ме накарате да забравя, че съм ви приятел… Но да не се сърдим; или засега поне да не се сърдим… Вие сте разтревожен, раздразнен, засегнат… Кой е този ваш роднина, именуван Фернан?

— Чисто и просто баща ми — отвърна Албер; — господин Фернан Мондего, граф дьо Морсер, стар боец, сражавал се на двадесет бойни полета, чиито рани искат да опетнят с улична кал.

— Баща ви ли? — изненада се Бошан. — Това е вече друго нещо; разбирам сега възмущението ви, драги Албер… Да прочетем отново…

И зачете за трети път съобщението, като наблягаше върху всяка дума.

— Но откъде разбирате — запита той, — че този Фернан от вестника е баща ви?

— Зная, че отникъде; но други ще го разберат. Затова искам да опровергаете съобщението.

При думата искам Бошан вдигна очи към Албер, наведе ги почти веднага и се замисли.

— Ще го опровергаете, нали, Бошан? — повтори Морсер с растящ, макар и все още сдържан гняв.

— Да — отговори Бошан.

— Чудесно! — извика Албер.

— Но само след като се уверя, че съобщението е невярно.

— Какво?

— Да, въпросът заслужава да се изясни и аз ще го изясня.

— Какво виждате тук за изясняване, господине? — запита Албер, загубил напълно самообладание. — Ако не вярвате, че е баща ми, кажете го веднага; ако смятате, че е той, обосновете мнението си.

Бошан погледна Албер с присъщата си усмивка, която умееше да изразява най-различни чувства.

— Господине — започна той, — щом ще сме на „господине“, ако сте дошли да ми искате основания, трябваше да го кажете още отначало, а не да ми говорите за приятелство и други празни работи, каквито слушам търпеливо от половин час насам. На такава почва ли ще се движим отсега нататък, моля?

— Да, ако не опровергаете подлата клевета!

— Момент! Без заплахи, ако обичате, господин Фернан Мондего, виконт дьо Морсер; аз не търпя заплахи от неприятелите, а още по-малко от приятелите си. Вие желаете значи да опровергая съобщението за полковник Фернан, в което, давам честната си дума, нямам никакво участие?

— Да, желая го! — заяви Албер, започнал вече да се забравя.

— Иначе ще се бием? — продължи Бошан все така спокойно.

— Да! — потвърди Албер, като повиши тон.

— Добре! — отвърна Бошан. — Ето отговора ми, драги господине: съобщението не е било дадено за печат от мене и аз не го знаех; но вие ми обърнахте внимание върху него с постъпката си, аз ще го проуча и то ще остане, докато бъде опровергано или потвърдено от този, който е длъжен да стори това.

— Тогава, господине — стана Албер, — ще имам честта да ви изпратя секундантите си; с тях ще уговорите мястото и оръжията.

— Отлично, драги господине.

— И довечера, ако обичате, или най-късно утре ще се бием.

— О, не, не! Аз ще се явя на посоченото място, когато му дойде времето, а по мое мнение (имам право да го изкажа, защото предизвиканият съм аз), по мое мнение, повтарям, времето още не е дошло. Зная, че умеете много добре да си служите със сабя, аз също умея донякъде да я въртя; зная, че от шест мишена улучвате три, което е почти равно на моите способности; зная, че дуел между нас ще бъде нещо сериозно, защото вие сте храбрец… аз също. Затова не желая нито да ви убия, нито да бъда убит от вас без причина. И аз на свой ред ви поставям категорично въпроса: Държите ли на това опровержение дотолкова, та сте готов да ме убиете, ако не го направя, макар да ви казах, да ви повтарям и да твърдя с честната си дума, че не знаех за съобщението; макар да ви заявявам, че само такъв фантазьор като вас може да отгатне под името Фернан личността на господин граф дьо Морсер.

— Държа безусловно.

— Добре, драги господине, съгласен съм да се заколим, но искам три седмици срок; след три седмици ще дойдете пак и аз ще ви кажа: да, съобщението е невярно и аз го опровергавам, или — да, съобщението е вярно и вадя сабите от ножниците или пистолетите от кобурите — както изберете.

— Три седмици — извика Албер. — Но три седмици са три столетия, през които аз ще се чувствувам опозорен!

— Ако бяхте пожелали да останете мой приятел, щях да ви кажа: имайте търпение, приятелю, но вие предпочитате да бъдете мой враг; затова ви казвам: какво ме интересува, господине?

— Добре, да бъде след три седмици — отвърна Морсер. — Но помнете, след три седмици не ще има никакви отлагания и хитрувания, за да се отървете…

— Господин Албер дьо Морсер — заяви Бошан, като стана, — мога да ви изхвърля през прозореца едва след три седмици, което значи след двадесет и четири дни, а вие имате правото да ме разсечете също не по-рано от това време. Днес сме 29 август, значи довиждане на 21 септември. Дотогава — и повярвайте, че ви давам съвет на джентълмен — нека не се джавкаме като вързани псета.

Бошан се поклони сериозно на младежа, обърна му гръб и влезе в печатницата.

Албер си отмъсти на един куп вестници, които разпиля с бастунчето си; после си тръгна, като се обърна два-три пъти към входа за печатницата.

Докато шибаше с бастунчето си капрата на кабриолета, както бе шибал почернелите вестници, които нямаха никаква вина в неговата несполука, Албер забеляза по булеварда Морел да размахва ръце пред китайската баня с вирнат нос и весел поглед; идваше откъм вратата Сен Мартен и отиваше към Ла Мадлен.

— Ах! — въздъхна той. — Ето един щастлив човек!

По една случайност не се мамеше.

Бележки

[1] Герои от романа „Ламърмурската невеста“ на Уолтър Скот. Б.пр.