Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XIV. БЕСНИЯТ ЗАТВОРНИК И ЛУДИЯТ ЗАТВОРНИК

Около една година след завръщането на Луи XVIII главният инспектор на затворите предприе обиколка.

Дантес чу от дъното на своята подземна килия търкалянето и скърцането, с които се придружаваха приготовленията, горе много шумно, но долу различими само за ухото на затворника, свикнал да слуша в нощната тишина как паякът плете паяжината си и как от време на време пада капката вода, която се е набирала цял час на тавана на подземието.

Той се досети, че нещо необикновено става с живите: той обитаваше от толкова време един гроб, че можеше да се смята за умрял.

Инспекторът посещаваше поред стаите, килиите и подземните карцери. Разпитани бяха много затворници измежду онези, които с кротостта и глупостта си бяха спечелили благосклонността на управлението; инспекторът ги подпита как ги хранят и какви оплаквания има да направят.

Всички в един глас отговориха, че храната е отвратителна и че искат да бъдат освободени.

Тогава инспекторът ги попита няма ли да му кажат още нещо.

Те поклатиха глава. Какво друго благо могат да искат затворниците освен свободата?

Инспекторът се обърна усмихнат и рече на управителя:

— Не разбирам защо ни карат да правим тези безполезни обиколки. Който е видял един затвор, видял е сто, който е изслушал един затворник, изслушал е хиляда; навсякъде все същото хранят ги зле и те са невинни. Имате ли и други?

— Да, имаме и опасни или луди затворници, които държим в подземието.

— Добре рече инспекторът с вид на дълбока умора, — нека изпълним дълга си докрай; да слезем в подземията.

— Почакайте рече управителят, — да вземем поне още двама души, затворниците извършват понякога безполезни отчаяни постъпки дори само от отвращение към живота и желание да бъдат осъдени на смърт; можете да станете жертва на такава постъпка.

— Тогава вземете предпазни мерки — рече инспекторът.

Повикаха двама войници и всички почнаха да слизат по такава зловонна, мръсна и плесенясала стълба, че само преминаването през подобно място беше тягостно едновременно за зрението, обонянието и дишането.

— О, дявол да го вземе — възкликна инспекторът, като се спря, — кой може да живее тук?

— Един от най-опасните съзаклятници и както ни предупредиха, човек способен на всичко.

— Сам ли е?

— Разбира се.

— От колко време е тук?

— Приблизително от една година.

— И е поставен в това подземие още от началото?

— Не, а след като поиска да убие тъмничаря, който му носи храна.

— Поискал да убие тъмничаря ли?

— Да, господине, ето този същия, който ни свети, вярно ли е, Антоане? — попита управителят.

— Той поиска да ме убие все пак — отвърна тъмничарят.

— Виж ти, но тогава луд ли е този човек?

— По-лошо — рече ключарят, — той е демон.

— Желаете ли да се оплачем от него? — попита инспекторът управителя.

— Безполезно е, той и така е достатъчно наказан; впрочем той сега е близо до лудост и ние знаем от наблюдения, че преди да изтече година, той ще се умопобърка напълно.

— Бога ми, толкова по-добре за него — рече инспекторът, — щом полудее съвсем, ще страда по-малко.

Този инспектор, както виждаме, беше човеколюбив и достоен за филантропичната си длъжност.

— Имате право — рече управителят — и вашето разсъждение показва, че сте проучили дълбоко въпроса. Така тук у нас в една подземна килия, отделена от тази само с двайсетина стъпки, където се слиза по друга стълба, има един стар абат, някогашен водач на партия в Италия; той е тук от 1811 година и се побърка в края на 1813; оттогава не можеш да го познаеш физически: преди плачеше, сега се смее; преди слабееше, сега пълнее. Не желаете ли да го видите вместо този; лудостта му е по-забавна и никак няма да ви опечали.

— Ще видя и единия, и другия отговори инспекторът, — трябва да вършим работата си добросъвестно.

Инспекторът обхождаше за първи път затворите и искаше да се отличи пред началството.

— Да влезем тогава най-напред при този — добави той.

— На драго сърце — отвърна управителят.

По негов знак тъмничарят отвори вратата.

Зачул скърцането на тежките резета и писъка на ръждясалите панти, които се завъртяха на осите си, Дантес, който беше клекнал в един ъгъл на килията си и ловеше с неизразима радост тънкия лъч светлина, проникнал през едно тясно решетчесто прозорче, вдигна глава. Щом видя непознатия човек, осветен от факлите на двамата тъмничари, на който управителят говореше с шапка в ръка, придружен от двама войници, Дантес разбра какво става и виждайки най-сетне случай да се обърне с молба към едно висше началство, скочи напред и притисна умолително една към друга длани.

Войниците кръстосаха веднага щикове, помислили, че затворникът се спуща към инспектора с лоши помисли.

Инспекторът сам се отдръпна една крачка.

Дантес разбра, че са го представили за опасен човек.

Тогава той събра в погледа си всичкото благодушие и смирение, които можеха да се съдържат в едно човешко сърце, и като се изразяваше с някакво благочестиво красноречие, което учуди присъствуващите, се помъчи да трогне душата на своя посетител.

Инспекторът изслуша речта на Дантес докрай; после се обърна към управителя.

— Тоя ще свърши с набожност — рече полугласно той, — още сега е склонен към по-кротки чувства. Вижте, страхът му въздействува: той отстъпи пред щиковете; а един луд не отстъпва пред нищо; по този въпрос аз съм направил много любопитни наблюдения в Шарантон.

После се обърна към затворника:

— Накъсо, какво искате?

— Аз искам да знам какво е моето престъпление; искам да ми се определят съдии; искам моето дело да бъде разгледано; искам най-сетне да ме разстрелят, ако съм виновен, и да ме освободят, ако съм невинен.

— Хранят ли ви добре? — попита инспекторът.

— Да, мисля, не знам. Но това не е важно; важно е не само за мене, нещастния затворник, но и за всички служители на правосъдието, а още повече за краля, който ни управлява, важно е един невинен да не стане жертва на подъл донос и да не умре затворен, проклинайки палачите си.

— Вие сте днес много смирен рече управителят, — вие не сте били винаги такъв. Вие говорехте съвсем иначе, драги ми приятелю, когато искахте да убиете пазача си.

— Това е вярно — рече Дантес — и аз моля от сърце прошка от този човек, който винаги е бил добър към мене. Но какво искате, аз бях тогава луд, бях бесен.

— А не сте ли вече?

— Не, господине, затворът ме преви, пречупи, унищожи… От толкова отдавна съм тук!

— Толкова отдавна ли?… Кога са ви арестували? — попита инспекторът.

— На 28 февруари 1815, в два часа след пладне.

Инспекторът пресметна.

— Днес сме 30 юли 1816; какво казвате? Вие сте в затвора само седемнайсет месеца.

— Само седемнайсет месеца! — повтори Дантес. — Ах, господине, вие не знаете какво са седемнайсет месеца затвор: това са седемнайсет години, седемнайсет века; особено за човек, който като мене е бил тъй близо до щастието, готвил се е да се ожени за любимата девойка, виждал е да се открива пред него почетно поприще и сега се е лишил от всичко; който от най-лъчезарното пладне е паднал в най-дълбоката нощ, вижда попрището си разрушено, не знае дали онази, която е обичал, го обича още, не знае дали старият му баща е умрял или жив. Седемнайсет месеца затвор за човек, свикнал с морския въздух, с волността на моряка, с простора, с неизгледността, с безкрая! Седемнайсет месеца затвор е твърде много и за тези престъпления, които човешкият език означава с най-гнусни думи. Смилете се над мене, господине, и поискайте за мене не снизхождение, а строгост; не милост, а съд; съдии, господине, искам, само съдии; не може да се откажат съдии на един обвиняем.

— Добре — рече инспекторът, — ще видим.

После, като се обърна към управителя, рече:

— Действително този клетник буди жал у мене. Когато се качим горе, покажете ми неговото досие.

— Разбира се — рече управителят, — но мисля, че ще намерите там най-неблагоприятни сведения за него.

— Знам, господине — продължи Дантес, — че не можете да ме извадите оттук по собствено решение; но вие можете да предадете моята молба на по-горното началство, можете да предизвикате разследване, можете най-сетне да ме предадете на съд: съд — ето всичко, което, искам; нека ми кажат какво престъпление съм извършил и на какво наказание съм осъден; неизвестността е най-тежкото от всички наказания.

— Осведомете ме — рече инспекторът.

— Господине — извика Дантес, — по вашия глас разбирам, че сте трогнат. Кажете ми, че мога да се надявам.

— Не мога да ви кажа това — отговори инспекторът. — Мога само да ви обещая, че ще прегледам вашето досие.

— О, тогава аз съм свободен, аз съм спасен.

— Кой е заповядал да ви арестуват? — попита инспекторът.

— Господин дьо Вилфор — отговори Дантес. — Потърсете го и се разберете с него.

— Господин дьо Вилфор не е вече в Марсилия, от една година той е в Тулуза.

„Няма защо да се учудвам тогава — промълви Дантес, — единственият ми покровител е отстранен.“

— Имаше ли господин дьо Вилфор някакви причини да ви мрази? — попита инспекторът.

— Никакви; той дори беше благосклонен към мене.

— Значи аз мога да се доверя на сведенията, които е оставил за вас или които ще ми даде?

— Напълно.

— Добре, чакайте.

Дантес падна на колене, вдигна ръце към небето и пошепна молитва, в която се молеше на бога за този човек, слязъл в затвора при него подобно на спасителя, дошъл да изведе душите от ада.

Вратата се затвори отново; но надеждата, слязла с инспектора, остана в килията на Дантес.

— Искате ли да видите сега арестантския списък — попита управителят, — или ще наминете в килията на абата?

— Да свършим наведнъж с подземните килии — отговори инспекторът. — Ако се изкачим горе, няма да имам може би сили да продължа скръбната си обиколка.

— Ех, абатът не прилича на този затворник, неговата лудост няма да ви натъжи така, както разумът на съседа му.

— А каква е неговата лудост?

— О, странна лудост: той се мисли за притежател на несметно съкровище. Първата година от затворничеството си предложи на правителството милион, ако го пусне на свобода; втората година — два милиона, третата — три милиона, и така нататък. Сега е вече пет години в затвора: той ще поиска да ви говори насаме и ще ви предложи пет милиона.

— А, а, това е наистина любопитно — рече инспекторът; — а как се нарича този милионер?

— Абат Фариа.

— Номер 27! — рече инспекторът.

— Той е тук. Отключете, Антоан!

Тъмничарят се подчини и инспекторът надникна с любопитство в подземието на „лудия абат“

Така наричаха всички затворника.

Насред килията, в един кръг, изписан на земята с парче мазилка, откъртена от стената, лежеше човек, почти гол — толкова разкъсани бяха дрехите му. Той чертаеше в този кръг много отчетливи геометрични линии и изглеждаше така погълнат от решението на задачата, както бил Архимед, когато войникът на Марцел го убил. Той не помръдна дори при скърцането на вратата и се събуди сякаш едва когато факлите осветиха с непривичен блясък влажния под, на който работеше. Тогава се обърна и видя учуден многобройните гости, слезли в подземието му.

Той скочи живо, грабна една завивка, захвърлена пред жалкия му креват, и бързо я наметна, за да се яви в по-приличен вид пред очите на посетителите.

— Какво искате? — попита инспекторът, без да промени формулата си.

— Аз ли? — попита абатът учуден. — Аз не искам нищо.

— Не ме разбирате — рече инспекторът, — аз съм пратеник на правителството, моята задача е да обиколя затворите и да чуя оплакванията на затворниците.

— О, тогава, господине, работата е друга — извика живо абатът — и аз се надявам, че ще се разберем.

— Ето виждате — рече тихо управителят, — не започва ли така, както ви бях казал?

— Господине — продължи затворникът, — аз съм абат Фариа; роден съм в Рим, бях двайсет години секретар на кардинал Роспилиози; арестуваха ме, не знам защо, в началото на 1811 година; оттогава напразно чакам освобождението си от италианските и френските власти.

— Защо от френските власти? — попита управителят.

— Защото бях арестуван в Пиомбино и предполагам, че Пиомбино, като Милано и Флоренция, е станал главен град на някой френски департамент.

Инспекторът и управителят се спогледаха и се засмяха.

— Ех, драги мой — рече инспекторът, — вашите сведения за Италия не са много пресни.

— Те са от деня, в който бях арестуван — рече абат Фариа; — а тъй като негово величество императорът създаде римското кралство за изпратения му от небето син, предполагам, че продължавайки своите завоевания, той е изпълнил бляна на Макиавели и на Цезар Борджия да образува от цяла Италия едно единствено кралство.

— Провидението — рече инспекторът — за щастие промени донейде този гигантски план, на който, изглежда, вие сте горещ привърженик.

— Това е единственият начин Италия да стане силна, независима и честита държава — отговори абатът.

— Възможно е — отговори инспекторът, — но аз не съм дошъл тук да обсъждам с вас политически въпроси, а да ви питам, както сторих, дали се оплаквате от храната и от жилището.

— Храната е такава, каквато е във всички затвори — отговори абатът, — тоест много лоша; а колкото за жилището, вие виждате, то е влажно и нездравословно, но изобщо подходящо за подземна килия. Не става дума за това, а за извънредно важни и ценни разкрития, които искам да направя на правителството.

— На, започна — рече управителят съвсем ниско на инспектора.

— Ето защо съм толкова щастлив, че ви виждам — продължи абатът, — макар да ми попречихте в едно много важно изчисление, което, ако излезе сполучливо, ще измени може би системата на Нютон. Ще бъдете ли така добър да ми отделите време за един разговор насаме?

— Е, какво ви казах аз? — рече управителят на инспектора.

— Познавате си хората — отговори инспекторът усмихнат. После се обърна към Фариа: — Вие искате от мене невъзможни неща.

— Ами ако става дума — подзе абатът — да се даде на правителството възможност да спечели огромна сума, пет милиона например?

— Ей богу — рече инспекторът, обърнат към управителя, — вие предсказахте дори цифрата.

— Слушайте — подзе абатът, щом видя, че инспекторът се кани да си излезе, — не е необходимо да бъдем съвсем сами; господин управителят може да присъствува на нашия разговор.

— Драги господине — рече управителят, — за съжаление ние знаем предварително наизуст какво ще кажете. Става дума за вашите съкровища, нали?

Фариа погледна присмехулника с очи, в които непредубеденият наблюдател несъмнено би видял да блести светкавицата на разума и истината.

— Разбира се — рече той, — за какво искате да говоря, ако не за това?

— Господин инспекторе — продължи управителят, — аз мога да ви разкажа тази история не по-зле от абата, защото от четири-пет години той ми е проглушил ушите с нея.

— Това доказва, господин управителю — рече абатът, — че вие сте от онези хора, които, според евангелието имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват.

— Любезни ми — рече инспекторът, — правителството е богато и, слава богу, не се нуждае от вашите пари; пазете си ги за времето, когато излезете от затвора.

Очите на абата се разшириха; той улови инспектора за ръката.

— Но ако аз не изляза от затвора — рече той, — ако въпреки всяка справедливост ме задържат в това подземие, ако умра в него, без да съм завещал тайната си никому, ще трябва ли да пропадне напразно съкровището! Не е ли по-добре правителството да се възползува от него, пък и аз също? Съгласен съм и на шест милиона; да, ще отстъпя шест милиона и ще се задоволя с останалото, ако ми върнат свободата.

— Честна дума — рече полугласно инспекторът, — ако не знаех, че този човек е луд, бих помислил, че казва истината: толкова убедително говори той.

— Не съм луд и казвам самата истина — подзе Фариа, който с тънкия си слух, присъщ на затворниците, не беше изпуснал нито една от думите на инспектора. — Това съкровище, за което ви говоря, съществува действително и аз ви предлагам да сключим договор, по силата на който вие ще ме заведете на мястото, посочено от мене; в наше присъствие ще разкопаят земята и ако аз лъжа, ако не се намери нищо, ако аз съм луд, както казвате, тогава доведете ме пак в същото подземие и аз ще остана тук навеки, ще умра тук, без да безпокоя с молбите си нито вас, нито другиго.

Управителят прихна да се смее.

— Далеч ли е вашето съкровище? — попита той.

— На около сто левги оттук — рече Фариа.

— Добре сте го намислили — рече управителят; — ако всички затворници намислеха да се забавляват и да разкарват пазачите си на сто левги и ако пазачите приемеха да правят такава разходка, за затворниците би било много лесно да хванат гората, щом им се падне случай, а през такова пътешествие сигурно ще се яви случай.

— Това е познат похват — рече инспекторът — и господин абатът не може дори да се похвали, че го е изнамерил.

После, като се обърна към абата, рече:

— Попитах ви дали ви хранят добре?

— Господине — отговори Фариа, — закълнете ми се в Христа, че ще ме освободите, ако съм ви казал истината — и аз ще ви посоча мястото, където е заровено съкровището.

— Хранят ли ви добре? — повтори инспекторът.

— При това условие вие не рискувате нищо и виждате, че не аз търся случай да избягам, защото ще остана в затвора, докато отидат да търсят съкровището.

— Вие не ми отговаряте на въпроса — пресече го инспекторът нетърпеливо.

— Нито вие на молбата ми! — провикна се абатът. — Затова бъдете проклет, както всички други безумци, които не поискаха да ми повярват! Вие не искате златото ми, аз ще си го запазя; вие ми отказвате да ми дадете свободата, бог ще ми я изпрати. Вървете си, няма какво друго да ви кажа.

И като смъкна завивката, абатът взе парчето мазилка, седна отново насред кръга и се зае пак със своите чертежи и изчисления.

— Какво прави там? — попита инспекторът на излизане.

— Пресмята съкровищата си — отвърна управителят.

Фариа отговори на тази подигравка с поглед, пропит от висше презрение.

Те излязоха. Тъмничарят затвори вратата след тях.

— Може би наистина е притежавал някакви съкровища — рече инспекторът, като се изкачваше по стълбата.

— Или ще е сънувал, че ги притежава — отговори управителят, — и на заранта се е събудил луд.

— Така ще е — рече инспекторът с простодушието на подкупник, — ако действително е бил богат, нямаше да бъде в затвора.

Така свърши случката за абат Фариа. Той си остана затворник и след това посещение славата му на забавен луд се утвърди още повече.

Калигула или Нерон, велики търсачи на съкровища, които са копнеели по невъзможното, биха се вслушали в думите на този клетник и биха му подарили въздуха, който желаеше, простора, който скъпеше толкова, и свободата, за която предлагаше такава голяма цена. Но царете в наши дни, ограничени до вероятното, са изгубили воля и дързост; те се страхуват от ухото, което се вслушва в заповедите им, боят се от окото, което следи делата им; те не чувствуват вече превъзходството на божествената си природа; те са само короновани хора и толкоз. Някога те са се смятали или поне са се наричали синове на Юпитер и в държането си са имали нещо от своя баща: не се проверява лесно онова, което става отвъд облаците; днес царете се оставят да ги приближи лесно всеки. Но тъй като деспотичното правителство се пази да покаже на бял свят последиците от затвора и изтезанията, тъй като редки са случаите, когато жертвата на разните инквизиции е могла да се яви пред света с пречупените си кости и кървящите си рани, то и лудостта, тази язва, породена в смрадта на затворите от душевни мъчения, почти винаги се крие грижливо там, където е родена, и ако излиза оттам, потулват я в някоя мрачна болница, дето лекарите търсят напразно човека и мисълта в обезобразените останки, които им предава умореният тъмничар.

Абат Фариа, полудял в затвора, беше осъден от самата си лудост на доживотен затвор.

Що се отнася до Дантес, инспекторът си удържа думата към него. Когато се изкачи в кабинета на управителя, той поиска да му дадат списъка на затворниците. Бележката за Дантес имаше следното съдържание:

Едмон Дантес

Яростен бонапартист; взел дейно участие във връщането от остров Елба.

Да се държи в най-голяма тайна и под най-строг надзор.

Тази бележка беше написана с друг почерк и не с онова мастило, с което беше останалата част от досието; това показваше, че е била добавена след хвърлянето на Дантес в затвора.

Обвинението беше така категорично, че беше излишно да се оспорва. Инспекторът написа под бележката:

„Нищо не може да се направи“.

Посещението на инспектора съживи Дантес; откакто беше влязъл в затвора, той беше забравил броя на дните; но инспекторът му беше дал нова дата и Дантес не я забрави. След като си излезе инспекторът, с парче мазилка, откъртена от тавана, той написа на стената 30 юли 1816 г. и оттогава всеки ден правеше по една рязка, за да не изгуби хода на времето.

Минаваха дни, седмици, месеци; Дантес все чакаше; отначало той определи за освобождението си двуседмичен срок. Ако инспекторът проявеше към делото му половината от интереса, който беше показал, достатъчно щяха да му са и две седмици. Когато тези две седмици изтекоха, Дантес си каза, че е безсмислено да мисли, че инспекторът ще се занимае със съдбата му, преди да се върне в Париж; а, той можеше да се върне в Париж само след свършването на обиколката си, която пък можеше да продължи месец или два; затова той определи три месеца вместо две седмици. Когато изтекоха трите месеца, дойде му на помощ друго разсъждение и той си даде шест месеца срок, но когато изтекоха и тези шест месеца, оказа се, че ако се прибавят дните едни към други, той е чакал десет и половина месеца. През тези десет месеца нищо не беше се променило в положението му; никакво утешително известие не беше стигнало до него; тъмничарят беше ням, както винаги. Дантес взе да не се доверява на сетивата си: почна да мисли, че онова, което взимаше за свидетелство на паметта си, е само халюцинация на мозъка му и че ангелът утешител, който се беше явил в затвора му, беше слязъл при него с крилата на съня. След година смениха управителя, назначили го бяха комендант на крепостта Хам; той отведе със себе си много от своите подчинени и между другите тъмничари на Дантес. Пристигна нов управител; отегчително му се видя да учи имената на затворниците си — той заповяда да му представят само номерата им. Този страшен хотел се състоеше от петдесет стаи; обитателите му бяха означени с номерата на заетите от тях стаи и нещастният млад човек изгуби името си Едмон и презимето си Дантес, стана номер 34.