Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XXXIX. ГОСТИТЕ

В дома на улица Елдер, закъдето Албер дьо Морсер бе уговорил в Рим среща с граф дьо Монте Кристо, на 21 май сутринта се правеха приготовления, за да бъде удържана с чест дадената дума.

Албер дьо Морсер живееше в павилион, който се намираше в един ъгъл на големия двор, срещу друга постройка, предназначена за прислугата. Само два прозореца от този павилион гледаха към улицата, други три бяха към двора, а отсрещните два към градината.

Между двора и градината се издигаше просторният модерен дом на граф и графиня дьо Морсер, построен в грозния архитектурен стил от времето на империята.

Откъм улицата, по цялата ширина на имението, се издигаше зид, по който бяха иззидани на еднакви разстояния саксии за цветя, а по средата имаше желязна врата с позлатени стрели, отдето беше парадният вход за жилището; през друга вратичка, почти долепена до къщичката на вратаря, влизаха и излизаха прислужниците или учителите, които идваха пеш.

В отреждането на този павилион за жилище на Албер се съзираше нежната загриженост на майка, която не желае да се раздели със сина си, но все пак разбира, че младеж на такава възраст се нуждае от пълна свобода. Съзираше се, нека признаем, и разумният егоизъм на младежа, влюбен в свободния бездеен живот на син от добро семейство, позлатен от родителите му като кафез на затворена птица.

През двата прозореца към улицата Албер дьо Морсер можеше да наблюдава какво става навън. Този външен живот е страшно необходим за младите хора, които желаят непременно светът да е в обсега на кръгозора им, дори когато този кръгозор се състои само от една улица! След като направеше наблюденията си, ако му се стореше, че заслужават по-подробно проучване, Албер дьо Морсер можеше да продължи издирванията си, като излезе през една вратичка, съседна със споменатата вече малка врата до къщичката на вратаря и заслужаваща по-подробно описание.

Тази вратичка изглеждаше забравена и напълно изоставена от всички още от времето, когато къщата е била построена, толкова беше скрита и прашна; само грижливо смазаната брава и панти сочеха непрестанното й тайно използуване. Тази потайна вратичка си съперничеше с двете други и нехаеше за вратаря, от чиято бдителност и юрисдикция се изплъзваше, като се отваряше подобно на прочутия вход за пещерата от Хиляда и една нощ вместо с вълшебния „сезам“ на Али баба със заклинание, изречено с най-нежни гласове, или с уговорено подраскване от най-тънки пръстчета.

През тази врата се влизаше в просторен тих коридор, който служеше за хол; в дъното една врата вдясно водеше в трапезарията на Албер, с прозорци към двора, а друга врата вляво — към салона, с прозорци към градината. Гъсти храсти и разклонени пред прозорците пълзящи растения закриваха откъм двора и градината вътрешността на двете стаи, единствените, гдето биха могли да проникнат любопитни погледи; защото само те се намираха в приземния етаж.

В първия етаж имаше също две стаи, към които се добавяше и трета над хола. Трите стаи бяха салон, спалня и будоар.

В салона долу имаше само нещо като алжирски диван за пушачи.

От будоара в първия етаж се влизаше в спалнята, а през една невидима вратичка се излизаше на стълбите. Както може да се забележи, взети бяха всички предпазни мерки.

Над първия етаж имаше просторно ателие, което бяха разширили чрез събаряне на стени и прегради; невъобразимо безредие, дето любителят на изкуството се състезаваше с разглезения светски младеж. Тук се подслоняваха и натрупваха всички последователни хрумвания на Албер: ловни рогове, контрабаси, флейти, цял оркестър, защото на Албер бе хрумнало по едно време да се занимава с музика; триножници, палитри, пастели — защото музикалното хрумване бе последвано от увлечение по живопис; и накрай рапири, ръкавици за бокс, всякакви видове двуостри мечове и бастуни — защото според традициите на модните младежи от нашата епоха Албер дьо Морсер се занимаваше с безкрайно по-голямо постоянство от това, което бе посветил на музиката и живописта, с трите изкуства, които завършват възпитанието на всеки лъв — фехтовка, бокс и бой с бастуни; и в това помещение, отредено за всички видове физически упражнения, той посрещаше последователно Гризие, Кукс и Шарл Лебуше.

Останалите мебели в това предпочитано помещение бяха стари скринове от времето на Франсоа I, пълни с китайски порцелан, японски вази, фаянси от Лука дела Робиа[1] и съдове от Бернар дьо Палиси[2]; старинни кресла, в които са седели може би Анри IV или Сюли[3], Луи XIV или Ришельо; защото две от тези кресла, украсени с резба, сред която блестяха три светлосини лилии о кралска корона, изхождаха очевидно от хранилищата на Лувъра или на някой друг кралски дворец. Върху тия кресла със строги, тъмни цветове бяха нахвърляни безразборно разкошни платове в ярки багри, боядисвани на персийско слънце или изработени от жителки на Калкута и Чандернагор[4]. Никой не би могъл да каже какво търсят тук тия платове; те радваха окото в очакване на предназначение, неизвестно и за самия им притежател, и озаряваха помещението със своите меки, златисти отражения.

На най-видно място беше пианото от палисандър, изработено от Роле и Бланше, съобразено с размерите на нашите лилипутски салони, но все пак спотаило цял оркестър в своята тясна, звучна кухина, затиснато от шедьоврите на Бетовен, Вебер, Моцарт, Хайдн, Гретри и Порпора.

Навсякъде, покрай стените, над вратите, по тавана, се виждаха саби, ками, крикове, топузи, секири, инкрустирани и позлатени рицарски доспехи; хербариуми, късове минерали, препарирани птици, разперили в неподвижен полет своите огнени крила и вечно отворена човка.

Не ще и дума, че тази стая беше любимото убежище на Албер.

Но в деня на срещата младежът, в неофициално облекло, бе настанил главната си квартира в малкия салон на приземния етаж. Там, на масичка пред широк мек ъглов диван, в любимите на холандците напукани фаянсови купи, блестяха всички видове тютюн, от жълтия петербургски до черния синайски, а между тях и мериландски, порторико и латакие. До купите в кутии от уханно дърво бяха наредени по големина и качество разни видове пури — пурос, регалиа, хавана и манила; най-после в отворен шкаф цяла колекция от немски лули, чибуци с кехлибарен мундщук; украсени с корали и инкрустирани със злато наргилета с дълги, навити като змии марокинови тръби, очакваха хрумването или избора на пушача. Албер бе следил лично нареждането или по-скоро симетричното безредие, което гостите на съвременен обяд обичат да съзерцават след кафето, през дима, излизащ от устата им към тавана в удължени, волни спирали.

В десет без четвърт влезе камериерът. Петнадесетина годишно момче, което говореше само английски и се наричаше Джон — единствена прислуга на Морсер в обикновени дни. Домашният готвач беше, разбира се, на негово разположение, а при важни случаи можеше да използува и личния лакей на графа. Камериерът, именуван Жермен, се радваше на пълното доверие на младия господар; той донесе връзка вестници, които остави на масата, и пакет писма, които подаде на Албер.

Албер хвърли разсеян поглед върху различните пратки, избра два парфюмирани плика с красив почерк, отвори ги и зачете не особено внимателно.

— Как пристигнаха тези писма? — попита той.

— Едното по пощата, другото го донесе лакеят на госпожа Данглар.

— Съобщете на госпожа Данглар, че приемам мястото, което ми предлага в ложата си… Почакайте… подир обед ще наминете у Роза да й кажете, че ще отида да вечерям с нея след операта, както ме кани; ще й занесете шест бутилки вино: кипърско, херес, малага и едно буренце стриди от Остенде… Стридите ще вземете от Борел, но не забравяйте да кажете, че са за мене.

— Кога ще желае господарят да закуси?

— Колко е часът?

— Десет без четвърт.

— Добре, пригответе точно за десет и половина. Дебре ще бъде принуден може би да отиде в министерството си… Впрочем… (Албер погледна бележника си) тъкмо този час бях определил на графа: 21 май, десет и половина сутринта; и макар да не вярвам много на обещанието му, искам да бъда точен. Да, да не забравя, знаете ли, дали госпожа графинята е станала?

— Ако господин виконтът желае, ще се осведомя.

— Да… ще й поискате един сервиз за ликьор, защото моят е непълен, и ще й кажете, че ще имам честта да мина у нея към три часа, а освен това моля за позволение да й представя някого.

Камериерът излезе. Албер се изтегна на дивана, скъса бандерола на два-три вестника, погледна програмата на театрите, намръщи се, като видя, че има опера, а не балет, потърси напразно в обявите за парфюми зъбната упойка, която му бяха препоръчали, и захвърли последователно трите най-четени парижки вестника, като промълви през удължена прозявка:

— Тези вестници стават наистина все по-безинтересни.

В същия миг пред вратата спря лек файтон и камериерът влезе отново да съобщи за идването на господин Дебре. Висок, бледен, рус младеж със самоуверен сив поглед и студени тънки устни, в син фрак с позлатени гравирани копчета, бяла връзка и рогов монокъл с копринен кордон, който успяваше да закрепи понякога под дясната си вежда, влезе, без да се усмихне и без да продума.

— Добър ден, Люсиен… добър ден! — поздрави го полуофициално Албер. — Плашите ме, драги, с вашата точност! И не само точност! Чаках ви последен, а вие идвате в десет без пет, когато срещата е определена за десет и половина! Истинско чудо! Да не би да е паднало правителството?

— Не, драги — каза гостът, като хлътна в дивана. — Успокойте се, продължаваме да се клатушкаме, но не падаме и почвам да вярвам, че отивам чисто и просто към несменяемост; освен това работите на полуострова съвсем ще ни затвърдят.

— Да, наистина, вие изгонвате Дон Карлос.

— Не, драги, да не смесваме нещата; ние просто го отвеждаме отсам границата и му оказваме кралско гостоприемство в Бурж.

— В Бурж ли?

— Да, и няма защо да се оплаква, дявол да го вземе: Бурж е бил столица на крал Шарл VII. Какво, не знаехте ли? Та от вчера цял Париж го знае, а на борсата новината е била известна още завчера, защото господин Данглар (не зная как този човек узнава новините едновременно с нас), господин Данглар бе закупил акции, от които спечели цял милион.

— А вие — нова декорация, както изглежда; защото виждам синя лентичка на брошката за ордените ви.

— Да! Изпратиха ми звездата на ордена Шарл III — отвърна нехайно Дебре.

— Не се преструвайте на равнодушен, признайте, че ви е било приятно да я получите.

— Вярно е; звездата стои добре като допълнително украшение на закопчан черен фрак; елегантно е.

— И така — усмихна се Морсер — човек заприличва на уелски принц[5] или на райхщадския херцог[6].

— Затова именно съм подранил, драги.

— Защото сте получили звездата на Шарл III и искате да ми съобщите тази приятна вест?

— Не; защото цяла нощ съм разпращал писма: двадесет и пет дипломатически телеграми. Прибрах се в къщи на разсъмване и се опитах да заспя, но ме заболя глава. Станах и отидох на езда. В Булон ме налегна скука и глад: тия врагове вървят нарядко заедно, но този път се бяха съюзили против мене един вид Шарло-републикански съюз; тогава си спомних, че тази сутрин у вас има пир и ето ме: гладен съм, нахранете ме; отегчен съм, разсейте ме.

— Това е мой домакински дълг, драги приятелю — каза Албер, като позвъни на лакея, докато Люсиен подхвърляше разгънатите вестници с върха на своето камшиче със златна дръжка, украсена с тюркоази; — Жермен, чаша херес и бисквити. А дотогава, драги Люсиен, ето ви пури, контрабандни, разбира се; настоявам да ги опитате и да предложите на вашия министър да ни продава от тях вместо ореховите листа, които натрапва на добрите граждани.

— Не мога и да помисля такова нещо, дявол да го вземе! Щом ви ги достави правителството, не само няма да ги купувате, но ще кажете, че са отвратителни. Впрочем това не е работа на вътрешното министерство, а на министерството на финансите: обърнете се към господин Юман, отделение за косвени данъци, коридор А, № 26.

— Вие наистина ме учудвате с обсега на познанията си — каза Албер. — Но вземете пура, моля!

— О, драги виконте — каза Люсиен, като запали една манила от розовата свещ в позлатения сребърен свещник и се изтегна на дивана, — ах, драги виконте, колко сте щастлив, че не сте на служба! Наистина не съзнавате щастието си!

— А какво бихте правили вие, драги умиротворителю на кралства — отвърна с лека насмешка Морсер, — ако не бяхте на служба? Да сте частен секретар на министър, запознат едновременно с големите европейски сплетни и с дребните парижки интриги; да се грижите за охраната на крале и главно на кралици, да свиквате на събрания партии, да ръководите избори; да постигате от кабинета си с перо и телеграф повече от това, което Наполеон е постигал на бойното поле със сабята и победите си; да имате двадесет и пет хиляди франка рента извън заплатата си; кон, за който Шато Рено ви предлага четиристотин луидора, а вие отказвате да го дадете; да имате шивач, който никога не ви похабява панталон; да посещавате операта, жокей-клуба и театъра Вариете и да се чудите къде да се развлечете? Добре, ще ви намеря развлечение.

— Как?

— Като ви запозная със съвършено нов човек.

— Мъж или жена?

— Мъж.

— О! Достатъчно мъже познавам вече!

— Но като тоя, за когото ви говоря, не сте виждали.

— Откъде е? Открай света ли?

— От по-далеко може би.

— Дявол да го вземе! Надявам се, че не той ще донесе закуската ни!

— Бъдете спокоен, приготвят я в кухнята на майка ми. Гладен ли сте?

— Признавам, че съм, макар да е малко унизително. Но снощи вечерях у господин дьо Вилфор; а забелязали ли сте, драги приятелю, че у тия прокурори се вечеря всякога много лошо? Човек би казал, че имат угризения.

— Ех, ще подценявате вечерите у другите, сякаш много хубаво се вечеря у вашите министри.

— Може и да е така, но ние поне не каним прилични хора; и ако не бяхме принудени да каним на вечеря разни нехранимайковци, които мислят като нас и главно гласуват за нас, моля ви да ми повярвате, че бихме се пазили като от чума да вечеряме у дома си.

— Хайде, драги, изпийте още една чашка херес и си хапнете бисквити.

— С удоволствие, вашето испанско вино е отлично; виждате, че сме имали право да умиротворим тази страна.

— А Дон Карлос?

— Ех, Дон Карлос ще пие сега бордо, а след десет години ще оженим сина му за краличката.

— При което ще получите Златното руно, ако сте още в министерството.

— Струва ми се, Албер, че тази сутрин сте решили да ме храните с главозамайване.

— Ще се съгласите, че това е все пак най-приятна храна за стомаха; но чувам гласа на Бошан в хола; ще се поспречкате с него и времето ще мине по-лесно.

— За какво ще се спречкаме?

— За вестниците.

— О, драги приятелю — каза Люсиен с несравнимо презрение, — да не мислите, че ги чета?

— Тогава още повече ще се спречкате.

— Господин Бошан — съобщи лакеят.

— Влезте, влезте, ужасно перо! — каза Албер, като стана и тръгна да посрещне младежа. — Ето ви Дебре, който ви мрази, без да е чел каквото пишете. Така поне казва.

— Правилно! — отвърна Бошан. — Постъпва като мене: и аз го критикувам, без да зная какво върши. Добър ден, кавалере.

— О, научихте ли вече? — отвърна частният секретар, като се ръкува усмихнато с журналиста.

— То се знае! — отвърна Бошан.

— И как се коментира в обществото?

— В кое общество? Има много общества в лято господне 1838.

— В обществото на политическата критика, дето вие сте един от лъвовете.

— Казват, че е съвсем справедливо, защото вие сеете толкова червено, та може да поникне малко синьо.

— Да, да, не е лошо казано — отвърна Люсиен; — но защо не сте с нас, драги Бошан; с вашата духовитост в три-четири години ще направите чудесна кариера.

— Само едно нещо чакам, за да последвам съвета ви — правителство, което да трае поне шест месеца. А сега само една дума, драги Албер; пък време е и да оставя на спокойствие горкия Люсиен. Ще обядваме ли, или ще вечеряме? Защото трябва да отида и в камарата. Както виждате, не всичко е розово в нашия занаят.

— Само ще обядваме. Чакаме още двама души и сядаме на трапезата, щом пристигнат.

— Какви са хората, които чакате? — запита Бошан.

— Един благородник и един дипломат.

— Благородника ще чакаме само два часа, дипломата два пъти по два часа. Излизам и ще се върна за десерта. Запазете ми ягоди, кафе и пури. Ще обядвам с един котлет в камарата.

— Нищо подобно, Бошан; дори ако благородникът би бил Монморанси и дипломатът Метерних, пак ще седнем на масата точно в десет и половина; а дотогава постъпете като Дебре, опитайте хереса и бисквитите ми.

— Така да бъде, ще остана. Трябва непременно да се поразвлека тази сутрин.

— Също като Дебре! Аз пък мислех, че щом правителството е невесело, опозицията трябва да ликува.

— Само че, драги приятелю, вие не знаете какво ме очаква. Ще слушам тази сутрин реч на господин Данглар в Камарата на депутатите, а довечера, у жена му — трагедия от някакъв френски пер. По дяволите конституционното правителство! Нали разправят, че уж можем да избираме, как избрахме пък тъкмо това!

— Разбирам; необходимо ви е да се запасите с весело настроение.

— Не говорете лошо за речите на господин Данглар — каза Дебре. — Той гласува за вас, опозиционер е.

— Там е бедата! И аз се надявам да го пратите да държи речи в Люксембург, та да се насмея на воля!

— Драги мой — обърна се Албер към Бошан, — личи си, че испанският въпрос е уреден, защото тази сутрин сте възмутително хаплив. Не забравяйте, че в парижкото общество се говори за брак между мене и госпожица Данглар. По съвест следователно не мога да ви позволя да говорите зле за красноречието на един човек, който ще ми каже един ден: „Господин виконт, както знаете, давам два милиона на дъщеря си“.

— Ами! — каза Бошан. — Този брак няма никога да стане. Кралят може да го е направил барон, може да го направи и пер, но не може да го направи благородник, а граф дьо Морсер е прекалено голям аристократ и няма да склони на такъв неравен брак срещу два жалки милиона. Виконт дьо Морсер трябва да се ожени най-малко за маркиза.

— Два милиона са все пак добра сума! — възрази Морсер.

— Това е дружественият капитал на булеварден театър или на железница от ботаническата градина до Pane[7].

— Оставете го да си приказва, Морсер — каза нехайно Дебре, — и се оженете. Вие се жените за етикета на една кесия, нали? Какво ви интересува тогава? По-добре е на този етикет да има един герб по-малко и една нула повече; имате седем коса в герба си, ще дадете три на жена си и пак ще ви останат четири. Един повече от косовете на господин дьо Гиз, който без малко не стана френски крал, а първият му братовчед беше германски император.

— Струва ми се, че наистина сте прав, Люсиен — отвърна разсеяно Албер.

— Разбира се! Освен това всеки милионер е потенциален благородник: и той като извънбрачните деца може да бъде узаконен.

— Шт! Не приказвайте така, Дебре — изсмя се Бошан. — Шато Рено може да ви прониже със сабята на прадядо си Рено дьо Монтобан[8], за да ви излекува от вашата мания да говорите парадокси.

— Би се унизил — отвърна Люсиен, — защото аз съм долен и по произход, и по нрав.

— Чудесно! — извика Бошан. — Правителството цитира песните на Беранже! Накъде отиваме, боже мой?

— Господин дьо Шато Рено, господин Максимилиан Морел! — съобщи лакеят за двамата новодошли.

— Значи в пълен състав — каза Бошан. — И ще обядваме; само двама души очаквахте, ако не се лъжа, нали, Албер?

— Морел — промълви изненадано Албер. — Морел! Кой е пък този?

Но преди да довърши, господин дьо Шато Рено, красив тридесетинагодишен мъж, благородник от глава до пети, с други думи — с осанка на Гиш и ум на Мортемар[9], улови Албер за ръката:

— Позволете ми, драги, да ви представя господин спахийския капитан Максимилиан Морел, мой приятел, а на това отгоре и спасител. Впрочем той не се нуждае от представяне. Поздравете моя герой, виконте.

И се отдръпна настрана, за да даде път на високия, благороден момък с голямо чело, пронизващ поглед и черни мустаци; нашите читатели си го припомнят от Марсилия при твърде драматична обстановка, която може би не им е позволила да го забравят. Разкошната полуфренска-полуориенталска униформа, която му стоеше прекрасно, подчертаваше широките гърди, декорирани с кръста на Почетния легион, както и гъвкавата, дръзновена снага. Младият офицер се поклони с изискана учтивост; беше грациозен, защото беше силен.

— Господине — каза приветливо Албер, — господин дьо Шато Рено знаеше отдавна какво удоволствие ще ми достави, като ме запознае с вас; вие сте негов приятел, господине, бъдете и наш.

— Чудесно! — обади се Шато Рено. — И пожелайте, драги виконте, да направи и за вас това, което направи за мене.

— Какво именно? — попита Албер.

— О! — отвърна Морел. — Не си струва трудът да говорим за това. Господин дьо Шато Рено преувеличава.

— Какво! — извика Шато Рено. — Не си струва трудът да се говори ли? Животът не си струва труда да говорим за него?… Това, което казвате, е наистина прекалено мъдро, драги господин Морел… може да е така за вас, който излагате всеки ден живота си, но за мене, изложил го веднъж, и то случайно…

— От всичко това, бароне, разбирам само едно — че господин Морел ви е спасил живота.

— Да, именно! — отговори Шато Рено.

— При какъв случай? — попита Бошан.

— Драги Бошан, знаете, че умирам от глад, не се занасяйте в приказки! — прекъсна го Дебре.

— Ами това не пречи да седнем на трапезата… Шато Рено ще ни разкаже, докато обядваме.

— Господа — каза Морсер, — часът е само десет и четвърт, моля да обърнете внимание на това, а ние очакваме още един гост.

— Да, вярно, някакъв дипломат — потвърди Дебре.

— Дипломат ли, друг ли, не зная, зная само, че му възложих едно поръчение, което той изпълни така задоволително, щото, ако бях крал, щях да го направя веднага кавалер на всички мои ордени, включително Златното руно и Ордена на жартиерата.

— Тогава, щом няма да седнем на трапезата — каза Дебре, налейте си чашка херес, бароне, както направихме ние, и ни разкажете историята си.

— Всички знаете, че ми бе хрумнало да замина за Африка.

— Пътят ви е бил преправен още от прадедите ви, драги ми Шато Рено — каза любезно Морсер.

— Да, но съмнявам се, че намерението ви е било да освобождавате като тях гроба господен.

— Имате право, Бошан — каза младият аристократ; — отивах чисто и просто да се упражнявам в стрелба с пистолет. Дуелът ми опротивя, както знаете, откакто двама секунданти, които избрах да уредят една разправия, ме принудиха да счупя ръката на един от най-добрите ми приятели… на горкия Франц д’Епине, когото всички познавате.

— Да, наистина — прекъсна го Дебре, — вие се дуелирахте по едно време… по какъв повод?

— Дявол да ме вземе, ако помня вече! — отвърна Шато Рено. — Много добре помня само едно — срамувах се, че оставям да заглъхне такава дарба, и реших да опитам срещу арабите няколко нови пистолета, които ми бяха подарени. И така, отплавах за Оран; пристигнах в Константин тъкмо навреме, за да видя вдигането на обсадата. Оттеглих се заедно с войската. В продължение на четиридесет и осем часа понасях доста добре денем дъжда, нощем снега; най-после на третата сутрин конят ми умря от студ. Горкото животно! Свикнало беше с попони и печка в конюшнята… Арабски кон, който се почувствува съвсем на чуждо място, като се озова при десет градуса студ в Арабия.

— Затова искате да купите моя английски кон — обади се пак Дебре; — предполагате, че той ще понася студа по-добре от вашия арабски.

— Лъжете се, защото аз се зарекох да не се връщам вече в Африка.

— Толкова ли се уплашихте? — попита Бошан.

— Да, признавам — отвърна Шато Рено; — и имаше от какво! Моят кон значи умря; оттеглих се пеша; шест души араби препуснаха подир мене, за да ми отсекат главата, свалих двама с двуцевката си, двама с пистолет, все с точни попадения, но оставаха още двама, а пък аз бях вече без оръжие. Един ме сграбчи за косата — затова сега я остригах ниско: човек не знае какво може да му се случи, — другият завъртя ятагана около шията ми и аз усетих вече студеното острие на желязото, когато господинът, който е пред вас, даде няколко изстрела срещу нападателите, уби с пистолета си тоя, който ме бе хванал за косата, и разцепи със сабята си другия, който се готвеше да ме заколи. Господинът си бе поставил за цел да спаси този ден някого, случи се този човек да бъда аз; като забогатея, ще поръчам на Клагман или Марокети да направят статуя на Случайността.

— Да — усмихна се Морел. — Беше на 5 септември, годишнина от чудотворното избавление на баща ми; затова, доколкото ми е възможно, ознаменувам всяка година този ден с някакво…

— Геройство, нали? — прекъсна го Шато Рено. — Накратко казано, този път избраникът бях аз. Но това не е всичко. След като ми спаси живота, той ме избави и от студа, като ми даде не половината си плащ, както сторил свети Мартин, а целия. После ме спаси и от глада, като раздели с мене, какво мислите?

— Пастет от колбасарницата на Феликс ли? — запита Бошан.

— Не, коня си. Изядохме с голяма охота по едно парче от него; не беше леко.

— Кое, конят ли? — запита със смях Морсер.

— Не, жертвата — отвърна Шато Рено. — Попитайте Дебре дали би пожертвувал своя английски кон за някой чужд човек.

— За чужд човек не — каза Дебре, — но за приятел може би.

— Аз отгатвах, че ще станем приятели, господин бароне — усмихна се Морел; — впрочем, както имах вече честта да ви кажа, независимо от героизма или жертвата аз дължах този ден едно приношение на злата съдба като възмездие за някогашното благоволение на добрия случай.

— Случката, за която намеква господин Морел — продължи Шато Рено, — е нещо възхитително, което той ще ви разкаже някой ден, когато се запознаете по-добре. За днес ни стига да задоволим стомаха, не паметта си. В колко е обедът, Албер?

— В десет и половина.

— Точно ли? — попита Дебре, като извади часовника си.

— О, ще ми дадете полагаемата се отсрочка от пет минути — каза Морсер, — защото и аз очаквам спасител.

— Чий?

— Мой, дявол го взел! — отвърна Морсер. — Да не мислите, че човек не може да спаси и мене или че само арабите отсичат глави? Нашият обед ще бъде трапеза на филантропи и ние ще имаме, така поне се надявам, двама благодетели на човечеството.

— Как ще постъпим тогава? — попита Дебре. — Имаме само една награда Монтион.

— Много просто: ще я дадем на този, който с нищо не я е заслужил — каза Бошан. — Тъкмо така се оправя академията.

— И откъде идва този човек? — попита Дебре. — Простете за настойчивостта ми; зная, че отговорихте вече на този въпрос, но така неясно, та мога да си позволя повторно запитване.

— Наистина не зная — каза Албер. — Когато го поканих преди три месеца, беше в Рим, но кой може да каже колко път е изминал оттогава?

— А смятате ли, че е способен да бъде точен? — запита Дебре.

— Смятам го способен на всичко — отвърна Морсер.

— Внимавайте, защото заедно с петте минути отсрочка ни остават само десет минути.

— Добре, ще ги използувам, за да ви кажа две думи за госта си.

— Извинете — каза Бошан, — може ли да излезе един фейлетон от това, което ще ни разправите?

— Разбира се — отговори Морсер, — и дори крайно интересен.

— Разказвайте тогава; виждам, че ще изтърва камарата — трябва да бъда възнаграден с нещо друго.

— През последния карнавал бях в Рим.

— Известно ни е — прекъсна го Бошан.

— Но не ви е известно, че ме отвлякоха разбойници.

— Няма разбойници — възрази Дебре.

— Напротив, има, и то отвратителни, искам да кажа — възхитителни, защото ми се сториха ужасно красиви.

— Слушайте, драги Албер — каза Дебре, — признайте, че вашият готвач закъсня, че стридите не са пристигнали от Марен или Остенде и по примера на мадам дьо Ментьонон[10] искате да замените това ястие с някакъв разказ. Признайте си, ние сме добри хора, ще ви простим и ще изслушаме историята ви, колкото невероятна и да изглежда още отсега.

— Аз пък ви казвам, че колкото невероятна и да изглежда, тя е от край до край вярна. И така, разбойниците ме отвлякоха в едно много тъжно място, което се нарича катакомбите Сан Себастиано.

— Знам ги — заяви Шато Рено; — без малко щях да се разболея там от треска.

— Аз пък наистина се разболях. Съобщиха ми, че съм пленен за откуп; някаква дреболия — четири хиляди римски екюта или двадесет и шест хиляди турски[11] франка. За нещастие аз имах само хиляда и петстотин; бях към края на пътешествието и бях изчерпал кредитите си. Писах на Франц. Да, дявол да го вземе, Франц беше с мене и можете да го попитате дали има и една запетайка измислица; писах на Франц, че ако не дойде до сутринта с четирите хиляди екюта, в шест часа и десет минути ще се озова при блажените светци и великомъченици, до чиито мощи имах честта да се намирам. Можете да бъдете сигурни, че господин Луиджи Вампа, така се казваше главатарят на разбойниците, щеше добросъвестно да си удържи думата.

— Но Франц пристигна с четирите хиляди екюта, нали? — прекъсна го Шато Рено. — Да, дявол да го вземе, човек не изпада в затруднение заради четири хиляди франка, когато се нарича Франц д’Епине или Албер дьо Морсер.

— Не. Той пристигна чисто и просто придружен от госта, за когото ви говоря и се надявам, че ще мога да ви представя.

— Я гледайте! Този господин трябва да е някой Херкулес, който убива Какус[12], или е Персей, освобождаващ Андромеда!

— Нищо подобно, той е горе-долу на мой ръст.

— Въоръжен до зъби?

— Нямаше дори кука за плетене.

— Започна да се пазари за откупа?

— Каза две думи на ухото на главатаря и той ме освободи.

— И дори му се извини, че те е задържал — обади се Бошан.

— Точно така — отвърна Морсер.

— Я гледайте! Да не е бил Ариосто[13]?

— Не, чисто и просто граф дьо Монте Кристо.

— Няма такъв граф — каза Дебре.

— И аз не вярвам — добави Шато Рено с хладнокръвието на човек, който знае наизуст списъка на европейските благородници; — кой е чувал за някакъв граф дьо Монте Кристо?

— Може да е от светите места — заяви Бошан. — Някой от прадедите му е бил собственик на Голгота, както Мортемарови са владеели Мъртвото море.

— Извинете — намеси се Максимилиан, — но струва ми се, господа, че аз ще ви избавя от затруднението: Монте Кристо е островче, за което често съм чувал от моряците на баща си; едно зрънце в Средиземно море, прашинка в безкрая.

— Точно така, господине — каза Албер. — На това зрънце, на тази прашинка е господар и крал човекът, за когото ви говоря, а графската си титла е купил в Тоскана.

— Тогава този ваш граф трябва да е богат?

— Така мисля!

— Предполагам, че това трябва да личи?

— Тук вече се мамите, Дебре.

— Наистина не ви разбирам.

— Чели ли сте Хиляда и една нощ?

— Що за въпрос, дявол да го вземе?

— Добре! Знаете ли дали хората, които срещате там, са богати или бедни? Дали зрънцата жито не са рубини или елмази? Ония хора приличат на жалки риболовци, нали? Вие се отнасяте с тях като с риболовци, а те ви въвеждат изведнъж в тайнствена пещера, дето намирате съкровища, с които можете да закупите цяла Индия.

— А после?

— После моят граф дьо Монте Кристо е от тия риболовци. Има дори прякор, взет от тая книга — казва се Синдбад моряка и притежава пещера, пълна със злато.

— Видяхте ли я, Морсер? — запита Бошан.

— Аз не съм, но Франц я е виждал. Обаче нито дума по този въпрос пред него. Франц влязъл там с вързани очи, прислужвали му неми слуги, както и жени, пред които Клеопатра би приличала на уличница. За жените все пак не е съвсем сигурен, защото те се появили, след като взел хашиш; та възможно е това, което е сметнал за жени, да е било чисто и просто кадрил от статуи.

Младежите погледнаха Морсер така, сякаш искаха да кажат: „Слушайте, драги! Да не сте полудели, или се подигравате с нас?“

— Всъщност — каза замислено Морел — един стар моряк, по име Пенелон, ми е разправял нещо подобно на това, което чухме от господин дьо Морсер.

— О! — промълви Албер, — какво щастие, че господин Морел ми идва на помощ! Не ви е приятно, нали, че ми подаде ръка из моя лабиринт?

— Извинете, драги приятелю — обади се Дебре, — но вие ни разказвате такива невероятни неща…

— Невероятни са, то се знае, щом не са били съобщени от вашите посланици и консули… Но на тях не им остава време, защото трябва да тормозят своите пътешествуващи сънародници.

— Разсърдихте се значи и веднага се нахвърляте върху нашите нещастни чиновници. Как да ви закрилят, боже мой? Камарата подяжда всеки ден заплатите им; стигнахме дотам, че просто не можем вече да си намираме чиновници. Искате ли да станете посланик, Албер? Ще наредя да ви назначат в Цариград.

— Как не! Та щом извърша нещо в полза на Мехмед Али, султанът да прати на секретарите ми въже да ме удушат.

— Виждате ли? — заяви Дебре.

— Да, но това не пречи моят граф дьо Монте Кристо да съществува!

— Голямо чудо! Всички съществуваме! — Всички съществуваме, разбира се, само че не при подобни условия. Нямаме черни роби от княжески казарми, оръжия като в касба[14], коне, по шест хиляди франка единият, и любовници гъркини!

— Виждали ли сте гъркинята?

— Да, видях я и я чух. Видях я в театър „Вале“, чух я, когато обядвах у графа.

— А нима вашият необикновен човек яде?

— Толкова малко, та може да се каже и че не яде.

— Ще видите, че е някой вампир.

— Смайте се, ако искате. Така мислеше и графиня Г., която е познавала, както ви е известно, лорд Рътуен.

— Чудесно! — извика Бошан. — Това ми напомня историята за прочутата морска змия на вестник Конститюсионел, само че разказана не от журналист. Вампир значи! Чудесно!

— Пъстри очи, чиято зеница свива и разширява по желание — започна Дебре; — развит лицев ъгъл, великолепно чело, бледо лице, черна брада, бели остри зъби и също такава зъбата учтивост.

— Съвсем вярно, Люсиен — каза Морсер, — отличителните белези са съвършено точни. Да, остра, хаплива учтивост. Този човек ме е карал не рядко да изтръпвам; особено веднъж, когато гледахме заедно една екзекуция мислех, че ще припадна, и то много повече, като го слушах как описва най-спокойно всички видове мъчения в света, отколкото като гледах как палачът изпълнява длъжността си и като чувах писъците на жертвата.

— А не ви ли поразведе из Колизея, Морсер, да ви поизсмуче кръвчицата? — запита Бошан.

— Или не ви ли накара, след като ви освободи, да подпишете някакъв огненочервен пергамент, с който му предавате душата си, както Есаул предал първородството си?

— Подигравайте се, подигравайте се, колкото щете, господа! — каза, малко засегнат Морсер. — Като ви гледам, вас, прекрасните парижани от булевард дьо Ган и Боа дьо Булон, и си припомня оня човек, наистина ми се струва, че не сме от една и съща порода!

— Чувствувам се поласкан! — заяви Бошан.

— Както и да е — добави Шато Рено, — вашият граф дьо Монте Кристо е наистина добър човек, когато му хрумне; като изключим, разбира се, приятелството му с италианските бандити.

— Няма никакви италиански бандити! — обади се Дебре.

— Нито вампири! — добави Бошан.

— Нито граф дьо Монте Кристо — допълни Дебре. — Слушайте, Албер, часовникът удря десет и половина.

Но звънът на часовника още не бе заглъхнал, когато вратата се отвори и Жермен извести:

— Негово превъзходителство граф дьо Монте Кристо!

Всички присъствуващи неволно подскочиха, от което пролича какво дълбоко впечатление бе оставил в душите им разказът на Морсер. И Албер дори не можа да устои на внезапното вълнение.

Не бяха чули нито кола по улицата, нито стъпки в хола; и вратата дори се бе отворила без шум.

Графът стоеше на прага, облечен извънредно скромно, но и най-взискателният светски лъв не би намерил какво да укори в тоалета му. Всичко беше първокласно, излязло от ръцете на най-изискани доставчици — дрехи, шапка, бельо.

Изглеждаше не по-възрастен от тридесет и пет години и всички бяха поразени най-вече от това, че приличаше поразително на портрета, обрисуван от Дебре.

Графът пристъпи усмихнат до средата на салона, право към Албер, който го пресрещна и побърза да му подаде ръка.

— Точността — каза Монте Кристо — е кралска учтивост, както твърди, доколкото си спомням, един от вашите владетели. Но въпреки най-доброто им желание тя не винаги е добродетел и на пътешествениците. Надявам се все пак, драги виконте, че ще извините, като имате предвид добрата ми воля, тия две-три секунди закъснение, с които се явих на срещата. Петстотин левги не се изминават без някаква неприятност, особено във Франция, дето, както изглежда, е забранено да се бият водачите на пощенски коли.

— Господин графе — отвърна Албер, — аз току-що говорех за вашето посещение на приятелите, които поканих с оглед на обещанието, дадено ми така любезно от вас, и които имам честта да ви представя. Господин дьо Шато Рено, в чието родословие има дванадесет поколения перове, а прадедите му са имали места около Кръглата маса[15]; господин Люсиен Дебре, частен секретар на министъра на вътрешните работи; господин Бошан, опасен журналист, страшилище за френското правителство, за когото въпреки националната му слава навярно не сте имали случай да чуете в Италия, където неговият вестник не се допуска; и накрай господин Максимилиан Морел, спахийски капитан.

Графът, който досега се покланяше учтиво, но с чисто английска студенина и безстрастие, направи при това име крачка напред и лека руменина обагри за миг бледите му бузи.

— Господинът е в униформата на новите френски победители — каза той. — Прекрасна униформа.

Не би могло да се каже какво чувство придаваше на гласа му такава дълбока звучност и блестеше въпреки волята му в прекрасните очи, така спокойни и ясни, когато нямаше никакъв повод да ги прибули.

— Не сте ли виждали никога нашите африканци, господине? — запита Албер.

— Никога — отвърна графът, възвърнал равнодушието си.

— Трябва да ви кажа, господине, че под тази униформа тупти едно от най-храбрите и благородни сърца в нашата войска.

— О! Господин виконте! — прекъсна то Морел.

— Позволете, капитане… — продължи Албер. — Току-що научихме една толкова героична негова постъпка, че макар да го виждам за пръв път, моля за позволение да ви го представя като мой приятел.

При тия думи можеше да се забележи отново необичайно втренченият поглед, беглото изчервяване, лекото премигване, което у Монте Кристо беше признак на вълнение.

— О! Господинът има значи благородно сърце! Толкова по-добре! — каза графът.

Това възклицание, отговор по-скоро на собствената му мисъл, отколкото на онова, което бе чул от Албер, изненада всички, а най-вече Морел, който загледа учудено Монте Кристо. Но думите бяха изречени така мило и почти ласкаво, че колкото странно и да прозвуча възклицанието, човек не можеше да се разсърди на графа заради него.

— Защо ли се съмнява? — прошепна Бошан на Шато Рено.

— Наистина — отвърна Шато Рено, прозрял вече Монте Кристо поради навика си да общува с много хора и с проницателността на аристократичния си взор дотолкова, доколкото беше възможно човек да го прозре, — наистина, Албер не ни излъга: този граф е странна личност; какво ще кажете, Морел?

— Има откровен поглед и приятен глас — каза Морел, — затова ми се понрави въпреки странната забележка, с която ме удостои.

— Господа — обади се Албер — Жермен съобщи, че трапезата е готова. Драги графе, позволете да ви посоча пътя.

Минаха мълчаливо в трапезарията, дето всеки зае мястото си.

— Господа — започна графът, докато сядаше, — позволете ми да направя едно признание, като извинение за всички несъобразности, които може да извърша: аз съм чужденец, и то чужденец, който идва за пръв път в Париж. Така че не познавам никак френските обичаи, а досега съм живял само по ориенталски, съвършено противно на добрите парижки традиции. Затова моля да ме извините, ако видите у мене нещо прекалено турско, неаполитанско или арабско. След тия думи да започваме.

— Как го каза! — промълви Бошан. — Безспорно голям благородник.

— Голям благородник — повтори Дебре.

— Голям благородник, кой го знае откъде, господин Дебре — добави Шато Рено.

Бележки

[1] Лука дела Робиа — флорентински скулптор (1400–1482). Б.пр.

[2] Бернар дьо Палиси — френски писател и керамик от XVI в. Б.пр.

[3] Сюли (Максимилиан) — министър и приятел на крал Анри IV (1553–1641). Б.пр.

[4] Чандернагор — текстилен център в Индия. Б.пр.

[5] Уелски принц — английският престолонаследник. Б.пр.

[6] Райхщадският херцог титлата на сина на Наполеон I след 1814 г. Б.пр.

[7] Pane — кеят и пристанището на XII градска част в Париж. Б.пр.

[8] Рено дьо Монтобан — един от четиримата паладини, възпети от Ариосто в Бесния Ролан. Б.пр.

[9] Гиш, Мортемар — Известни френски родове; от първия е била фаворитката на Анри IV — графиня дьо Гиш, от втория — фаворитката на Луи XIV — маркиза дьо Монтестан. Б.пр.

[10] Ментьонон (Франсоаз, маркиза дьо) — морганатическа съпруга на Луи XIV (1635–1719). Б.пр.

[11] Монета, сечена в град Тур (Франция). Б.пр.

[12] Какус — прочут разбойник от гръцката митология. Б.пр.

[13] Ариосто — италиански поет от Възраждането (1476–1533). Б.пр.

[14] Касба — арабска крепост. Б.пр.

[15] Т.е. са били рицари от ордена, основан от легендарния английски крал Артур (VI век). Б.пр.