Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 321 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

CXVI. ОПРОЩЕНИЕТО

На другия ден Данглар отново огладня; въздухът в тази пещера отваряше голяма охота за ядене, затворникът смяташе, че този ден не ще има никакъв разход: като пестелив човек бе скрил половината пиле и парче хляб в един ъгъл на килията.

Но щом се наяде, ожадня, не бе взел предвид и това.

Бори се с жаждата, докато усети, че сухият език залепва о небцето.

Като не можа да понася повече огъня, който го изгаряше, се обади.

Часовият отвори; беше нов човек.

Данглар сметна, че е по-изгодно да има работа със стар познат. И повика Пепино.

— Ето ме, ваше превъзходителство — яви се бандитът с готовност, която се стори добро предзнаменование на Данглар. — Какво желаете?

— Да пия нещо — отвърна затворникът.

— Ваше превъзходителство знае — започна Пепино, — че вината са извънредно скъпи в околностите на Рим.

— Дайте ми вода тогава — заяви Данглар с намерение да отбие удара.

— О, ваше превъзходителство, водата е още по-голяма рядкост от виното, такава суша имаме!

— Започваме пак старата история, както изглежда — каза Данглар.

Макар да се усмихваше, за да си даде вид, че се шегува, нещастникът усети как по челото му започна да избива пот.

— Слушайте, приятелю — продължи той, като видя, че Пепино стои невъзмутим, — искам чаша вино, ще ми откажете ли?

— Казах вече на ваше превъзходителство — отвърна сериозно Пепино, — че не продаваме на дребно.

— Добре тогава: дайте ми бутилка.

— От кое?

— От най-евтиното.

— Всички имат еднаква цена.

— Каква?

— Двадесет и пет хиляди франка бутилката.

— Слушайте — извика Данглар с горчивина, която само Харпагон[1] би могъл да постигне в диапазона на човешкия глас, — кажете по-добре, че искате да ме ограбите, вместо да изтръгвате така къс по къс от мене.

— Възможно е — отвърна Пепино — тъкмо такова да е намерението на главатаря.

— А кой е този главатар?

— Онзи, при когото ви заведохме завчера.

— Къде е той.

— Тук е.

— Наредете да го видя.

— Много лесно.

Още в следващия миг Луиджи Вампа се яви пред Данглар.

— Викали сте ме? — обърна се той към затворника.

— Вие ли, господине, сте главатар на хората, които ме доведоха тук?

— Да, ваше превъзходителство.

— Какъв откуп искате от мене? Казвайте.

— Чисто и просто петте милиона, които имате у себе си.

Данглар усети, че жестоки клещи стиснаха сърцето му.

— Нямам нищо друго освен тия пари, господине, те са остатъкът от едно огромно състояние; ако ми ги вземете, вземете ми живота.

— Забранено ни е да ви убием, ваше превъзходителство.

— Кой ви е забранил?

— Човекът, комуто се подчиняваме.

— Нима се подчинявате някому?

— Да, на главатаря си.

— Аз пък мислех, че вие сте главатарят.

— Аз съм главатар на тия хора, а друг човек е мой главатар.

— Подчинява ли се и той някому?

— Да.

— На кого?

— На бога.

Данглар се замисли за миг.

— Не ви разбирам — каза той.

— Възможно е.

— И този главатар ви е наредил да се отнасяте така с мене?

— Да.

— Каква е целта му?

— Не зная.

— Но моята кесия ще се изпразни.

— Вероятно.

— Слушайте — каза Данглар, — искате ли един милион?

— Не.

— Два милиона?

— Не.

— Три милиона?… Четири? Да кажем, четири? Давам ви ги, при условие че ще ме пуснете.

— Защо ни предлагате четири милиона за нещо, което струва пет? — отвърна Вампа. — Това, господин банкере, се казва лихварство, доколкото ми е известно.

— Добре! — извика Данглар. — Вземете всичко и ме убийте!

— Хайде, хайде, успокойте се, ваше превъзходителство; като се ядосате, ще огладнеете така, че ще изяждате по един милион на ден, бъдете малко по-пестелив, дявол да го вземе!

— А като не ми останат пари да ви плащам? — запита отчаяният Данглар.

— Ще гладувате.

— Ще гладувам ли? — запита Данглар и пребледня.

— Вероятно — отвърна флегматично Вампа.

— Но нали казахте, че не искате да ме убиете?

— Не искаме.

— А искате да ме оставите да умра от глад?

— Това е друго нещо.

— Добре, негодници! — извика Данглар. — Аз ще изиграя вашите подли сметки; щом ще се мре, предпочитам да бъде веднага; измъчвайте ме, убийте ме, но няма вече нищо да подпиша!

— Както обичате, ваше превъзходителство — каза Вампа.

И излезе от килията.

Данглар изрева и се хвърли на козите кожи.

Какви бяха тия хора? Кой беше невидимият им главатар? Какви намерения имаха по отношение на самия него? И щом всеки можеше да се откупи, защо само той да не може?

Да, разбира се, смъртта, една бърза и насилствена смърт, беше добро средство да измами ожесточените си врагове, които го преследваха с някаква неразбираема мъст.

Да, но да умре!…

За пръв път навярно в твърде дългия си жизнен път Данглар мислеше за смъртта едновременно с желание и страх; дошло бе време и за него да спре поглед върху стаения във всяко живо същество неумолим призрак, който му повтаря при всяко свиване на сърцето: „Ще умреш!“

Данглар приличаше на ония хищници, които преследването съживява, след това отчайва и това отчаяние успява понякога да ги спаси.

Той замисли да избяга.

Но стените бяха в скалата; пред единствения изход на килията един мъж четеше, а зад него се движеха назад-напред сенки, въоръжени с пушки.

Решението му да не подписва трая два дни, след което той поиска да яде и предложи един милион.

Поднесоха му богата вечеря и му взеха милиона.

От тоя момент животът на нещастния затворник се превърна в непрестанно лутане. Толкова бе страдал, та не искаше да се излага вече на страдания и понасяше всичко; след дванадесет дни един следобед, когато се бе нахранил, както в щастливото време, той направи сметка и видя, че е подписал толкова чекове, щото му оставаха само петдесет хиляди франка.

Тогава у него настъпи странна промяна; след като се бе помирил със загубата на петте милиона, той се опита да спаси тия петдесет хиляди франка; и вместо да даде тия петдесет хиляди франка, той реши да започне отново живот на лишения, с проблясъци от надежда, граничещи с лудост; забравил толкова отдавна бога, той си припомни сега, че господ прави понякога чудеса: пещерата може да пропадне; папските карабинери може да го освободят, като открият това проклето свърталище; и в такъв случай петдесетте хиляди франка ще му останат; а петдесет хиляди франка са достатъчно, за да спасят един човек от гладна смърт; започна да моли бога да му запази тия петдесет хиляди франка и както се молеше, така се и разплака.

Минаха още три дни, през които божието име беше непрестанно, ако не в сърцето, то поне на устните му; от време на време той започваше да бълнува и му се струваше, че вижда през прозореца как в една бедна стая някакъв старец умира на одъра си.

И този старец умираше от глад.

На четвъртия ден Данглар не беше вече жив човек, а жив труп; след като бе събрал от земята и последните трохи от по-раншните обеди, сега започна да гризе рогозката, която покриваше пръстта.

После започна да се моли на Пепино като на ангел-пазител да му даде малко храна; предложи му хиляда франка за един залък хляб.

Пепино не отговори.

На петия ден се завлече до вратата на килията.

— Не сте ли християнин? — питаше банкерът, застанал на колене. — Искате да убиете човека, който е ваш брат пред бога?

„О, мои някогашни приятели, мои някогашни приятели!“ — повтаряше той.

И падна ничком на земята.

После се изправи отчаян и извика:

— Главатарят! Главатарят!

— Ето ме! — отвърна Вампа, като се показа веднага. — Какво желаете пак?

— Вземете и последното ми злато — промълви Данглар, подавайки портфейла си — и ме оставете да живея в тази пещера, — не искам вече свобода, искам само да живея.

— Толкова много ли страдате? — запита Вампа.

— Да, страдам, жестоко страдам!

— Има хора, които са страдали повече от вас.

— Не вярвам.

— Има: тия, които са умирали от глад.

Данглар си спомни стареца, когото в миговете на халюцинация виждаше през прозореца на бедната му стаичка да охка на леглото си.

Удари чело о пръстта и изстена:

— Да, вярно е, че има хора, страдали повече от мене: но те са били мъченици.

— А вие покайвате ли се поне? — извика мрачен и тържествен глас, от който на Данглар настръхнаха косите.

Отслабналият му поглед се опита да различи предметите и той зърна зад бандита един мъж, загърнат в плащ, потулен в сянката на каменен стълб.

— За какво трябва да се разкая? — прошепна Данглар.

— За злото, което сте извършили — отвърна същият глас.

— О, да! Разкайвам се, разкайвам се! — извика Данглар.

И се удари в гърдите с мършавия си пестник.

— Прощавам ви тогава — каза мъжът, като захвърли плаща, и пристъпи на светло.

— Граф дьо Монте Кристо! — извика Данглар, пребледнял сега от страх много повече, отколкото беше преди миг от глад и страдание.

— Мамите се, не съм граф дьо Монте Кристо.

— А кой сте?

— Този, когото вие продадохте, издадохте, опозорихте, този, чиято годеница опропастихте; този, на когото стъпихте, за да се издигнете до богатството; този, чийто баща уморихте от глад; този, когото осъдихте да умре от глад и който все пак ви прощава, защото сам се нуждае от прошка: Едмон Дантес.

Данглар извика и падна по очи.

— Станете — каза графът. — Животът ви е пощаден; двамата ви съучастници нямаха такова щастие: единият полудя, другият се самоуби! Запазете своите петдесет хиляди франка, подарявам ви ги; що се отнася до петте милиона, които откраднахте от приютите, те им са върнати вече от една неизвестна фирма. А сега яжте и пийте, тази вечер сте мой гост. Вампа, след като този човек се наяде, ще го пуснете!

Данглар остана все така прострян по очи, докато графът се отдалечаваше; когато вдигна глава, забеляза само някаква сянка, която изчезваше в ходника между два реда кланящи се бандити.

Точно според заповедта на графа Вампа угости Данглар, като му поднесе най-доброто италианско вино и най-хубавите плодове, след това го настани в пощенската кола и го остави до едно дърво на шосето.

Данглар остана там до разсъмване, без да знае къде се намира.

Призори видя, че наблизо има рекичка, беше жаден и се завлече до нея.

Когато се наведе да пие, забеляза, че косата му е побеляла.

Бележки

[1] Герой на Молиеровата комедия „Скъперникът“. Б.пр.