Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XCIV. ПРИЗНАНИЕТО

В същия миг чуха гласа на господин дьо Вилфор, който викаше от кабинета си:

— Какво има?

Морел погледна въпросително Ноартие, старецът си бе възвърнал напълно хладнокръвието и му посочи с поглед кабинета, гдето момъкът се бе укривал вече при почти подобен случай.

Едва успя да вземе шапката си и да изтича задъхан там. В коридора се чуха стъпките на кралския прокурор.

Вилфор се втурна в стаята, изтича до Валантин и я вдигна на ръце.

— Лекар! Лекар!… Господин д’Авриньи! — извика Вилфор. — Или не, аз ще ида сам!

И изхвръкна от стаята.

От другата врата изхвръкна Морел.

Сърцето му се бе свило от ужасен спомен: той се сети за разговора между Вилфор и доктора през нощта, когато бе починала госпожа дьо Сен Меран; сегашните признаци, макар и в по-слаба степен, бяха същите, предшествували смъртта на Бароа.

В същото време му се стори, че в ухото му прошумя гласът на Монте Кристо, който му бе казал само преди два часа:

— От каквото и да се нуждаете, Морел, елате при мене; аз мога много нещо.

Хукна със светкавична бързина от предградието Сент Оноре към улица Матиньон, а от улица Матиньон към булевард Шанз Елизе.

През това време господин дьо Вилфор бе пристигнал с наемен файтон пред дома на господин д’Авриньи; и позвъня така тревожно, щото вратарят отвори уплашено. Вилфор изтича по стълбите, без да има сили да продума. Вратарят го познаваше. Затова го пусна и само извика:

— В кабинета, господин прокуроре, в кабинета! Вилфор вече блъскаше вратата така, сякаш искаше да я изкърти.

— О! — каза докторът. — Вие ли сте?

— Да — отвърна Вилфор, като затвори вратата след себе си. — Да, докторе, аз идвам да ви попитам сега сами ли сме. Докторе, домът ми наистина е прокълнат!

— Какво? — запита докторът с привидна студенина, но с дълбоко вътрешно вълнение. — Пак ли се разболя някой?

— Да, докторе! — извика Вилфор и сграбчи кичур от косите си със своята сгърчена ръка. — Да!

Погледът на д’Авриньи означаваше:

„Предсказах ви го“.

После устните му изрекоха бавно:

— Кой ще умре пак у вас, коя нова жертва ще ни обвини пред бога в слабост?

Болезнен стон се изтръгна от сърцето на Вилфор, той се приближи към лекаря и го улови за ръката.

— Валантин! — каза той. — Дойде и нейният ред!

— Дъщеря ви? — извика д’Авриньи, слисан от мъка и изненада.

— Виждате, че сте се мамили — промълви магистърът. — Елате да я видите и да й поискате — на смъртния й одър — прошка за подозрението си.

— Винаги сте ме викали със закъснение — каза господин д’Авриньи, — но все едно, ще дойда, само че да побързаме, господине; при врагове като тия, които вилнеят у вас, няма време за губене.

— О, сега, докторе, не ще ме укорите вече в слабост. Този път ще узная кой е убиецът и ще го унищожа.

— Да се опитаме най-напред да спасим жертвата, после ще мислим да отмъщаваме за нея — каза д’Авриньи. — Да вървим.

Кабриолетът, довел Вилфор, го откара обратно в галоп заедно с д’Авриньи, точно когато Морел чукаше у Монте Кристо.

Графът беше в кабинета си и четеше загрижено една бележка, изпратена набързо от Бертучо.

Щом чу името на Морел, с когото се бе разделил само преди два часа, графът вдигна глава.

За Морел, както и за самия Монте Кристо, много нещо изглежда се бе случило през тия два часа, защото, след като го бе оставил с усмивка, Максимилиан идваше сега ужасно разстроен.

Графът стана и изтича към него.

— Какво има, Максимилиан? — попита той. — Пребледнял сте, по челото ви има пот.

Морел не седна, а почти се строполи в едно кресло.

— Да — отвърна той, — много бързах, трябваше да поговоря с вас.

— Добре ли са всички у вас? — запита графът с нежна загриженост, в чиято искреност никой не би могъл да се усъмни.

— Благодаря, графе, благодаря — отговори младежът, явно затруднен да започне разговора, — да, всички в къщи са добре.

— Слава богу, но все пак има да ми кажете нещо важно, нали? — продължи все по-разтревожен графът.

— Да — отвърна Морел, — така е, току-що излязох от един дом, в който влезе смъртта, и дотичах при вас.

— От дома на господин дьо Морсер ли? — запита Монте Кристо.

— Не — отвърна Морел, — умрял ли е някой при господин дьо Морсер?

— Генералът току-що се е застрелял — каза Монте Кристо.

— О, какво нещастие! — извика Максимилиан.

— Не и за графинята, нито за Албер — отвърна Монте Кристо, — по-добре мъртъв баща и съпруг, отколкото опозорен баща и съпруг, кръвта му ще измие позора.

— Горката графиня! — промълви Максимилиан. — Нея съжалявам най-много, тя е толкова благородна жена!

— Съжалете и Албер, Максимилиан, защото, вярвайте ми, той е достоен син на графинята. Но да се върнем към вас: казахте, че сте дотичали при мене, нима имам щастието да съм ви дотрябвал?

— Да, имам нужда от вас или по-точно в безумието си помислих, че ще можете да ми помогнете при обстоятелства, когато само бог би могъл да ми помогне.

— Кажете все пак — отвърна Монте Кристо.

— О! — започна Морел. — Не зная дали е позволено да разкрия пред някого подобна тайна, но неизбежността ме тласка и принуждава да го сторя.

Морел се спря с явно колебание.

— Вярвате ли, че ви обичам? — попита Монте Кристо, като взе ласкаво ръката на младежа.

— Да, думите ви наистина ме насърчават, пък и нещо тук — той сложи ръка на сърцето си — ми казва, че не бива да имам тайни от вас.

— Имате право, Морел, сам бог говори на сърцето ви, а сърцето ви говори вам. Повторете, каквото ви казва сърцето.

— Ще ми позволите ли, графе, да изпратя от ваше име Батистен да се осведоми за състоянието на едно лице, което и вие познавате?

— Щом аз съм на ваше разположение, още повече е прислугата ми.

— Защото не бих могъл да живея, ако не се уверя, че тя е по-добре.

— Искате да позвъня за Батистен?

— Не, аз сам ще поговоря с него.

Морел излезе, повика Батистен и му прошепна нещо. Камериерът излезе тичешком.

— Свършихте ли? — попита Монте Кристо, като видя, че Морел се връща.

— Да, сега съм малко по-спокоен.

— Знаете, че чакам — усмихна се Монте Кристо.

— Да, и аз започвам. Една вечер бях в някаква градина, скрит зад група дървета. Никой не подозираше, че съм там. Край мене минаха двама души; позволете да замълча засега имената им; разговаряха тихо, но аз бях така заинтересуван от разговора им, че не пропуснах нито дума от това, което си казаха.

— Предисловието е зловещо, Морел, ако се съди по бледността и потреперването ви.

— Да, наистина е зловещо, скъпи ми приятелю! В оня дом някой беше току-що починал; един от двамата, които разговаряха, беше именно стопанинът на къщата, другият беше лекарят. Първият споделяше с втория страховете и мъката си, защото за втори път в продължение на един месец смъртта връхлиташе бързо и ненадейно в този дом, посочен сякаш на гнева господен от някой ангел изтребител.

— О-хо! — промълви Монте Кристо и загледа втренчено младежа, като завъртя незабележимо креслото си, за да остане сам в сянка, а светлината да озарява изцяло лицето на Максимилиан.

— Да — продължи Морел, — смъртта бе влязла два пъти за един месец в този дом.

— И какво отговори докторът? — запита Монте Кристо.

— Отговори… отговори, че тази смърт не е естествена и трябва да се отдаде…

— На какво?

— На отравяне!

— Така ли? — промълви Монте Кристо с леко покашлюване, което в мигове на крайно вълнение му служеше да прикрие изчервяването, пребледняването или дори вниманието, с което слушаше. — Така ли, Максимилиан? Чухте ли такова нещо?

— Да, драги графе, чух го; докторът добави, че ако подобна случка се повтори, ще бъде принуден да се обърне към съдебната власт.

Монте Кристо слушаше или си даваше вид, че слуша, с най-голямо спокойствие.

— И ето — продължи Максимилиан, — че смъртта нанесе трети удар, а нито лекарят, нито домакинът на къщата сториха нещо, ще нанесе може би и четвърти. Какво съм длъжен да сторя, графе, според вас, щом вече узнах тази тайна?

— Драги приятелю — отвърна Монте Кристо, — разказвате ми случка, позната на всекиго от нас. Отгатвам где сте чули този разговор или най-малко зная един съвсем подобен дом: с градина, стопанин, лекар, с три странни и неочаквани смъртни случая. Е добре, погледнете ме: аз не съм подслушвал никакви поверителни разговори, но зная всичко това така добре, както го знаете и вие; имам ли някаква вътрешна борба? Не, това не се отнася до мене. Казвате, че някакъв ангел изтребител посочва сякаш този дом на гнева господен; казвал ли ви е някой, че предположението ви не е действителност? Не виждайте това, което не желаят да видят хората, заинтересувани да го видят. Ако в този дом се разхожда не гневът господен, а правосъдието господне; отвърнете глава, Максимилиан, и оставете да се осъществи правосъдието господне.

Морел потрепера. Гласът на графа звучеше едновременно злокобно, тържествено и страшно.

— Впрочем — продължи той с така подчертано променен глас, щото човек би казал, че последните думи не бяха изречени от същия човек, — впрочем откъде знаете, че това би могло да започне отново?

— Защото започва вече, графе! — извика Морел. — И затова именно изтичах при вас.

— Какво искате да сторя, Морел? Може би искате да предупредя кралския прокурор?

Монте Кристо каза тези думи така ясно и подчертано, щото Морел стана изведнъж и извика:

— Графе! Графе! Знаете кого имам предвид, нали?

— Разбира се, приятелю, и ще ви докажа това, като уточня лицата или по-скоро като ги нарека с имената им. Вие сте се разхождали една вечер в градината на господин дьо Вилфор; от думите ви разбирам, че трябва да е било същата вечер, когато е починала госпожа дьо Сен Меран. Чули сте разговора между господин дьо Вилфор и господин д’Авриньи за смъртта на господин дьо Сен Меран и за не по-малко изненадващата смърт на маркизата. Господин д’Авриньи казал, че предполага в случая да е имало отравяне, дори две отравяния, и ето че вие, безукорно честен човек, проверявате в тоя миг сърцето си, ровите се в съвестта си, за да разберете дали трябва да откриете тази тайна, или да я премълчите. Ние не сме вече в Средновековието, драги приятелю, няма вече свети Вемски съд[1], няма вече свободни съдии, какъв дявол ще искате от тия хора? „Какво искаш от мене, съвест?“ — както казва Стърн[2]. Не, драги, оставете ги да спят, ако спят, да пребледняват от безсъние, ако не могат да спят, а вие, човек без угризения, които биха му пречили да спи, спете, за бога!

Страшна болка се изписа по лицето на Морел, той сграбчи ръката на Монте Кристо:

— Но това се подновява, ви казвам!

— Добре! — отвърна графът, като се чудеше на тази настойчивост, която не можеше да си обясни, и наблюдаваше внимателно Максимилиан. — Нека се подновява: това е Атридски род[3]; господ е изрекъл присъдата си над тия хора и те ще трябва да я изтърпят; ще изчезнат като калугерите, които децата си правят с прегънати карти и събарят по двеста наведнъж само като ги духнат. Преди три месеца беше господин дьо Сен Меран, преди два месеца госпожа дьо Сен Меран, завчера — Бароа, днес е старият Ноартие или малката Валантин.

— Нима знаехте? — извика Морел с такъв изблик на ужас, щото Монте Кристо потрепера, а той не би трепнал дори ако небето би се строполило върху главата му. — Знаехте, а не казвахте?

— Какво ме интересува? — продължи Монте Кристо, като сви рамене. — Нима познавам тези хора или трябва да погубя един от тях, за да спася друг? Не, разбира се, аз нямам предпочитания, ако потрябва да избирам между виновника и жертвата.

— Но аз, аз! — простена от мъка Морел. — Аз обичам!

— Кого обичате? — извика Монте Кристо, като скочи и сграбчи ръцете, които Морел кършеше и вдигаше към небето.

— Обичам безумно, като луд, като човек, който би дал всичката си кръв, за да спести на любимата дори една сълза; обичам Валантин дьо Вилфор, която умира в този миг отровена, чувате ли? Обичам я и питам бога и вас как мога да я спася!

Монте Кристо издаде някакъв див рев, какъвто могат да си представят само хората, чули рева на ранен лъв.

— Нещастнико! — извика той и закърши на свой ред ръце. — Нещастнико! Обичаш Валантин! Тази дъщеря на прокълнат род!

Морел не бе виждал никога подобно изражение, никога по-страшен поглед не бе пламвал пред него, никога ужасът, който бе съзирал неведнъж и на бойното поле, и в убийствените нощи на Алжир, не бе развихрял по-зловещи пламъци край него.

Той отстъпи ужасен.

Що се отнася до Монте Кристо, след това избухване и вик, той затвори за момент очи, ослепял сякаш от вътрешни светкавици, но се овладя с усилие, при което личеше как разбунената гръд се успокоява постепенно, както бурните, разпенени вълни на плътен облак се разтапят на слънце.

Това замълчаване, вглъбяване и борба траяха около двадесет секунди.

После графът вдигна пребледнялото си чело.

— Вижте — започна той с едва променен глас, — вижте, драги приятелю, как бог умее да накаже за безразличието им и най-самонадеяните и студени зрители на страшните зрелища, които им предлага. Аз, който гледах с невъзмутимо любопитство развитието на тази зловеща трагедия; аз, който се смеех като ангела на злото пред злините, вършени от хората скритом (а за богатите и силните е лесно да действуват скритом), ето че и аз съм ухапан на свой ред от змията, чийто лъкатушен път следях, и то ухапан право в сърцето!

Морел простена глухо.

— Хайде, хайде — продължи графът: — стига сте охкали; бъдете мъж, бъдете силен и пълен с надежди, аз съм тук и бдя върху вас.

Морел поклати тъжно глава.

— Казвам ви да се надявате, не разбирате ли? — извика Монте Кристо — Знайте, че аз никога не лъжа, никога не се мамя. Сега е точно обяд, Максимилиан, благодарете богу, че дойдохте по обяд, а не тази вечер или утре заран. Слушайте какво ще ви кажа, Морел, сега е точно обяд; ако Валантин не е умряла, няма да умре.

— Боже, боже! — извика Морел. — Та аз я оставих умираща.

Монте Кристо притисна ръка до челото си.

Какво ставаше в тази глава, натежняла от страхотни тайни?

Какво нашепваше на този едновременно неумолим и човечен дух ангелът на светлината или ангелът на мрака?

Само бог знае!

Монте Кристо вдигна пак глава, но този път беше спокоен като току-що събудило се дете.

— Максимилиан — каза той, — върнете се спокойно у дома си, заповядвам ви да не правите нито една крачка, да не предприемате никаква постъпка, да не допуснете нито сянка от загриженост по лицето си; аз ще ви осведомя. Вървете.

— Боже, боже! — промълви Морел. — Плашите ме, графе, с това хладнокръвие. Нима можете да се борите срещу смъртта? Да не сте нещо повече от човек? Да не сте ангел? Да не сте бог?

И младежът, който не бе отстъпвал пред никаква опасност, се отдръпна от Монте Кристо, обзет от неизразим страх.

Но Монте Кристо го изгледа, усмихнат така тъжно и кротко, щото Максимилиан усети как в очите му бликват сълзи.

— Много нещо мога, приятелю мой — отговори графът. — Вървете сега, имам нужда да остана сам.

Покорен от чудната духовна власт, която Монте Кристо упражняваше над всички наоколо си, Морел дори не се опита да й се изплъзне. Стисна ръка на графа и излезе.

Но на вратата се спря да дочака Батистен, който се връщаше тичешком откъм ъгъла на улица Матиньон.

През това време Вилфор и д’Авриньи бяха вече пристигнали. Когато влязоха, Валантин беше все още в безсъзнание; лекарят я прегледа грижливо, както налагаха обстоятелствата, и двойно по-задълбочено поради това, че знаеше тайната.

Без да отделя поглед от очите и устните му, Вилфор чакаше резултата от прегледа. По-бледен от девойката и по-нетърпелив от самия Вилфор, Ноартие също чакаше, превърнат само в разум и чувство.

Най-после д’Авриньи промълви полека:

— Жива е още.

— Още! — извика Вилфор. — Ох, докторе, каква страшна дума изрекохте!

— Да — отвърна лекарят. — Повтарям казаното: жива е още, а това ме изненадва твърде много.

— Но спасена ли е? — запита бащата.

— Да, щом е жива.

В този миг погледът на д’Авриньи се взря в окото на Ноартие, гдето светна такава необичайна радост, такава ясна и дълбока мисъл, че лекарят се смая.

Той положи отново на креслото девойката, чиито устни едва се очертаваха, пребледнели като цялото лице, и загледа неподвижен Ноартие, който следеше и тълкуваше всяко негово движение.

— Господине — обърна се д’Авриньи към Вилфор, — повикайте, ако обичате, камериерката на госпожица Валантин.

Вилфор остави главата на дъщеря си, която държеше до този миг привдигната, и изтича да повика лично камериерката.

Щом затвори вратата, д’Авриньи се приближи до Ноартие.

— Искате да ми кажете нещо ли? — запита той.

Старецът премига изразително; това беше, както си припомняме, единственият утвърдителен знак на негово разположение.

— Само на мене ли?

— Да — потвърди Ноартие.

— Добре, ще остана при вас.

В този миг Вилфор влезе, придружен от камериерката; зад нея се появи госпожа дьо Вилфор.

— Какво става с милото дете? — извика тя. — Когато излезе от стаята ми, тя наистина се оплакваше, че не й е добре, но аз не предполагах, че е нещо сериозно.

Със сълзи на очи и с нежността на истинска майка младата жена се приближи до Валантин и взе ръката й.

Д’Авриньи продължаваше да гледа Ноартие; видя, че очите на стареца се разшириха и закръглиха, бузите му пребледняха и потрепераха, по челото му лъсна пот.

— О! — промълви неволно той, като проследи погледа на Ноартие, тоест като втренчи очи в госпожа дьо Вилфор, която повтаряше:

— За горкото дете ще бъде по-добре да си легне. Елате да я сложим в леглото й, Фани.

Господин д’Авриньи, виждайки в това предложение възможност да остане сам с Ноартие, кимна, за да потвърди, че това е наистина най-уместно; но забрани да й дават нещо друго освен това, което ще й предпише.

Изнесоха Валантин, която бе дошла вече в съзнание, но не можеше нито да се движи, нито да говори, толкова сломена беше от преживяното сътресение. Все пак намери сили да поздрави с поглед дядо си, комуто сякаш изтръгваха сърцето, когато я изнасяха.

Д’Авриньи излезе с болната, написа рецепта, поръча на Вилфор да отиде лично в аптеката с кабриолет, да стои, докато приготвят лекарствата в негово присъствие, да ги донесе сам и да чака в стаята на дъщеря си.

После повтори нареждането да не дават нищо на Валантин, слезе при Ноартие, затвори внимателно вратите, провери, че никой не подслушва, и запита:

— Да видим сега знаете ли нещо за това разболяване на внучката ви?

— Да — потвърди старецът.

— Нямам време за губене; аз ще питам, вие ще ми отговаряте.

Ноартие направи знак, че е готов да отговаря.

— Предвиждахте ли злополуката, която сполетя Валантин?

— Да.

Д’Авриньи размисли за миг. После се приближи към Ноартие.

— Простете за това, което ще ви кажа — добави той, — но ни едно указание не бива да се пропусне при ужасната обстановка, в която се намираме. Видяхте ли как умря Бароа?

Ноартие вдигна очи към небето.

— Знаете ли от какво умря? — запита д’Авриньи, като сложи ръка върху рамото на Ноартие.

— Да — отговори старецът.

— Мислите ли, че умря от естествена смърт?

Някакво подобие на усмивка пробягна по неподвижните устни на Ноартие.

— Значи ви е минавало през ум, че Бароа е бил отровен?

— Да.

— Смятате ли, че отровата, на която стана жертва, е била предназначена за него?

— Не.

— А смятате ли, че същата ръка, покосила Бароа при опита да покоси другиго, погубва днес Валантин?

— Да.

— И тя ли ще загине? — запита д’Авриньи, като втренчи поглед в Ноартие.

И зачака въздействието на тези думи върху стареца.

— Не — отвърна той с тържествуващо изражение, което би могло да обърка всички предположения на най-изкусния гадател.

— Значи имате надежда? — запита изненадано д’Авриньи.

— Да.

— На какво се надявате?

Старецът направи знак с очи, че не може да отговори.

— Да, наистина! — промълви д’Авриньи.

И се зае отново с разпита.

— Надявате се, че убиецът ще се измори?

— Не.

— Или че отровата не ще подействува на Валантин?

— Да.

— Не ви съобщавам нищо ново, нали — продължи д’Авриньи, — като ви кажа, че са се опитали да я отровят?

Старецът отговори с поглед, че е убеден в това.

— Как се надявате тогава да се спаси?

Ноартие втренчи упорито очи в една точка, д’Авриньи проследи посоката на погледа му и видя, че старецът наблюдаваше шишето с лекарството, което му даваха всяка сутрин.

— Ахаа! — каза д’Авриньи, озарен от внезапна мисъл. — Да не би да сте…

Ноартие не го остави да довърши, а потвърди с очи:

— Да.

— Погрижили сте се да я предпазите от отровата…

— Да.

— Като я привиквате постепенно.

— Да, да, да — потвърди Ноартие, възхитен, че е бил разбран.

— Вие бяхте чули от мене, че в лекарството ви има и брусин, нали?

— Да.

— И като сте я привиквали към тази отрова, сте искали да отстраните въздействието й?

Все същата победоносна радост у Ноартие.

— И наистина сте сполучили! — извика д’Авриньи. — Без тази предпазна мярка Валантин беше загубена днес, безвъзвратно и безмилостно загубена; сътресението беше силно, но то само я разтърси и поне засега Валантин няма да умре.

Свръхчовешка радост озари очите на стареца, вдигнати с безкрайна признателност към небето. В същия миг влезе Вилфор.

— Ето докторе — каза той, — това, което искахте.

— Пред вас ли приготвиха лекарството?

— Да — отвърна кралският прокурор.

— Не сте го оставяли никъде?

— Не.

Д’Авриньи взе стъклото, наля в дланта си няколко капки от течността и ги глътна.

— Добре — каза той. — Да се качим при Валантин, аз ще дам на всички нарежданията си, а вие лично, господин дьо Вилфор, ще следите никой да не се отклонява от тях.

В момента, когато д’Авриньи влезе в стаята на Валантин, придружен от Вилфор, един италиански свещеник със строга осанка и спокоен, но твърд глас, нае за свои нужди къщата, непосредствено долепена до дома на господин дьо Вилфор.

Никой не можа да разбере по силата на каква спогодба тримата наематели на тази къща се изнесоха само след два часа; но в квартала се разнесе слух, че сградата не била солидна и имало опасност да се срути. Това обаче не попречи на новия наемател да се настани в нея със скромната си мебелировка към пет часа същия ден.

Договорът бе сключен от него за три, шест или девет години и според наложения от собствениците обичай наемът бе предплатен за шест месеца; новият наемател беше, както казахме, италианец и се именуваше синьор Джакомо Бузони.

Веднага повикаха работници и още през нощта малцината закъснели минувачи в горния край на предградието видяха с изненада дърводелци и зидари да заздравяват основите на разклатената сграда.

Бележки

[1] Таен германски съд от края на XII в., който заседава за последен път през XVI в. Б.пр.

[2] Стърн (Лорънз) — британски писател (1713–1768) Б.пр.

[3] Потомците на Агамемнон и Менелай (Омиров епос). Б.пр.