Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LXXXIV. БОШАН

Цели петнадесет дни в Париж се говореше само за дръзкия опит за кражба, извършен у графа. Умиращият бе подписал показание, в което сочеше за свой убиец Бенедето. На полицията бе наредено да пусне всичките си агенти, по дирите на убиеца.

Ножът на Кадрус, затъмненият фенер, връзката ключове и дрехите му с изключение на жилетката, която не намериха, бяха предадени в канцеларията на съдията следовател; тялото бе занесено в моргата.

Графът отговаряше на всички, че случката станала по време, когато бил във вилата си в Отьой и затова знаеше само каквото му бе казал абат Бузони, който нея вечер поискал да остане у дома му в Париж, за да направи някои справки в редките книги на библиотеката му.

Само Бертучо пребледняваше винаги, когато произнасяха в негово присъствие името Бенедето; но нямаше никакво основание някой да забележи това пребледняване.

Повикан да установи престъплението, Вилфор настоя да води следствието и се зае с него със страстно усърдие, каквото влагаше във всички криминални процеси, при които щеше да бъде обвинител.

Но три седмици изтекоха, а старателните издирвания оставаха безуспешни и обществото започна да забравя опита за кражба у графа и убийството на крадеца от съучастника му; защото се занимаваше с предстоящата женитба на госпожица Йожени Данглар и граф Андреа Кавалканти.

Тази женитба беше почти обявена, в дома на банкера приемаха момъка като годеник.

Писали бяха на господин Кавалканти-баща, който одобри напълно брака, и като изказа съжаления, че службата не му позволява по никакъв начин да напусне Парма, гдето се намираше, бе обещал да даде капитал, равен на сто и петдесет хиляди франка годишна рента.

Уговорено бе, че трите милиона ще бъдат вложени у Данглар, за да ги оползотворява; някои хора се бяха опитали наистина да изкажат пред момъка съмнения дали фирмата на бъдещия му тъст е достатъчно солидна, защото напоследък бе загубил няколко пъти на борсата; но момъкът отхвърли с великолепно безкористие и доверие тия празни приказки и прояви дори такта да не ги спомене пред барона.

И баронът обожаваше граф Андреа Кавалканти.

Не беше така с госпожица Йожени Данглар. В инстинктивната си ненавист към брака тя бе посрещнала Андреа като средство да се отърве от Морсер; но сега, когато Андреа стана прекалено близък, започна да изпитва явно неприязън към него.

Баронът може би я долавяше, но тъй като отдаваше това чувство само на прищявка, си даваше вид, че не го забелязва.

Междувременно поисканият от Бошан срок бе почти изтекъл. А Морсер бе преценил значението на съвета, даден му от Монте Кристо — да остави случката да заглъхне сама; никой не бе споменал вече въпроса, засегнат в бележката за генерала, и никому не бе минало през ум, че офицерът, предал янинската крепост, е благородният граф и френски пер.

Но Албер се чувствуваше все пак оскърбен, защото в редовете, които го бяха засегнали, съществуваше явно намерение за обида. Освен това начинът, по който Бошан прекрати разговора им, бе оставил горчив спомен в сърцето на младежа. Затова той все още мечтаеше да се дуелира, решен — ако Бошан се съгласи да се бият — да скрие истинския повод дори от своите секунданти.

Що се отнася до Бошан, никой не бе го видял от деня, когато Албер го бе посетил; на всички, които го търсеха, се казваше, че заминал за няколко дни. Къде? Никой не знаеше.

Една сутрин камериерът на Албер го събуди, за да му съобщи, че е дошъл Бошан.

Албер потърка очи, заповяда да въведат Бошан в малката пушалня в приземния етаж, облече се набързо и слезе.

Намери Бошан да се разхожда из стаята; щом го зърна, гостът се спря.

— Идването ви по личен почин, без да дочакате посещението, което смятах да ви направя днес, ми се струва добро предзнаменование, господине — започна Албер. — Кажете по-скоро трябва ли да ви подам ръка с думите: „Признайте грешката си, Бошан, и останете мой приятел“, или трябва просто да ви запитам: „Какво оръжие избрахте“?

— Албер — отвърна Бошан с тъга, която смая младежа, — най-напред да седнем и да поговорим.

— Напротив, господине, мисля, че трябва да ми отговорите, преди да седнем!

— Албер — продължи журналистът, — при известни обстоятелства най-мъчното е именно да се отговори.

— Ще ви улесня, господине, като повторя въпроса си: желаете ли да оттеглите изказването си? Да или не?

— Не се отговаря, Морсер, само с едно да или не на въпроси, засягащи честта, общественото положение и живота на човек като господин генерал лейтенанта граф дьо Морсер, френски пер.

— А как се постъпва тогава?

— Както постъпих аз, Албер; казва се: „Парите, времето и умората нямат значение, когато се касае за доброто име и интересите на едно семейство“; казва се: „Необходимо е да притежавате не само вероятни, но сигурни доказателства, когато ще приемате дуел на живот и смърт с един приятел“; казва се: „Ако кръстосам сабя или натисна спусъка на пистолета си срещу човек, комуто цели три години съм стискал ръка, трябва поне да зная защо върша това, да отида на полесражението със спокойна съвест и сърце, от които човек се нуждае, когато трябва да защищава живота си.“

— Добре, добре! — прекъсна го нетърпеливо Албер. — Какво значи всичко това?

— Значи, че пристигам от Янина.

— От Янина? Вие?

— Да, аз.

— Невъзможно!

— Драги Албер, ето паспорта ми; вижте визите: Женева, Милано, Венеция, Триест, Делвино, Янина. Ще повярвате ли на полициите на една република, едно кралство и една империя?

Албер хвърли поглед към паспорта, след това погледна смаяно и Бошан.

— Били сте в Янина? — повтори той.

— Албер, ако бяхте чужд човек, непознат, като онзи английски лорд, който дойде да ми иска обяснение преди три-четири месеца и когото убих, за да го махна от пътя си, то се знае, че нямаше да си дам такъв труд; но сметнах, че ви дължа подобно доказателство за почит. Пътувах осем дни на отиване, осем дни на връщане, четири дни карантина, четиридесет и осем часа престой; точно три седмици. Пристигнах нощес. И ето ме.

— Боже мой, колко дълго въведение, Бошан, колко се бавите да ми кажете това, което чакам!

— То е, защото всъщност, Албер…

— Човек би казал, че се колебаете.

— Да, страх ме е.

— Страх ви е да признаете, че вашият дописник ви е излъгал? О, без самолюбие, Бошан, признайте, моля ви се! Никой не ще се усъмни в храбростта ви.

— Не става дума за това — промълви журналистът, — напротив…

Албер пребледня ужасно, опита се да заговори, но думите замряха на устните.

— Приятелю — започна необикновено мило Бошан, — вярвайте ми, че бих бил щастлив да ви поднеса извиненията си и бих ви ги поднесъл от все сърце; но уви!…

— Какво?

— Съобщението е вярно, приятелю.

— Какво? Този френски офицер…

— Да.

— Този Фернан?

— Да.

— Този изменник, предал крепостта и човека, при когото е служил…

— Простете, приятелю, че ви казвам това, но този човек е баща ви!

Албер пристъпи гневно напред, сякаш искаше да се нахвърли върху Бошан, но журналистът го спря повече с кротката си усмивка, отколкото с протегнатата ръка.

— Ето, приятелю — каза той, като извади една хартия от джоба си, — вижте доказателството.

Албер разгъна хартията; тя съдържаше потвърждение от четирима янински първенци, които установяваха, че полковник Фернан Мондего, инструктор на служба у везира Али Тепеделенли, бе предал янинската крепост срещу две хиляди кесии злато.

Подписите бяха заверени от консула.

Албер политна и се строполи в едно кресло.

Никакво съмнение не оставаше вече, презимето беше ясно написано.

След миг на мъчително мълчание сърцето му се разтвори, жилите на врата му се издуха, от очите му рукнаха порой сълзи.

Бошан погледна с дълбоко състрадание сломения от мъка младеж и се приближи към него.

— Албер — започна той, — разбирате ме вече, нали? Исках да видя всичко, да преценя сам с надежда, че изясняването ще бъде благоприятно за баща ви и ще мога с чиста съвест да опровергая. Но събраните сведения установяват, напротив, че този инструктор, този Фернан Мондего, въздигнат от Али паша до ранга на генерал губернатор, не е никой друг, а граф Фернан дьо Морсер; върнах се, припомних си, че ми бяхте оказвали честта да ме приемате като приятел и дотичах веднага при вас.

Все така полулегнал в креслото, Албер закриваше с ръце очите си, сякаш не искаше да вижда светлина.

— Дотичах при вас — продължи Бошан, — за да ви кажа: Греховете на бащите, Албер, в тия дни на взаимни борби не могат да засягат децата. Малцина са минали през революционните времена, в които сме се родили, без да са осквернили с петно от кал или кръв своята войнишка униформа или съдийска тога. Сега, когато имам вече всички доказателства и зная вашата тайна, никой не би могъл, Албер, да ме принуди на дуел, който съвестта ви, убеден съм в това, ще сметне за престъпление; но аз идвам да сторя нещо, което вие сам не бихте могли да поискате от мене. Желаете ли тези доказателства, потвърждения, разкрития, засега само мое притежание, завинаги да изчезнат? И страшната тайна да остане само между вас и мене? Давам ви честното си слово, че никога не ще я спомена; кажете, желаете ли, Албер? Отговорете, приятелю?

Албер се хвърли на шията на Бошан.

— О, благородна душа! — извика той.

— Вземете — промълви Бошан и му подаде книжата.

Албер ги грабна с трепереща ръка, стисна ги, смачка ги, помисли да ги скъса, но като се уплаши, че и най-малкото отвеяно от вятъра късче може да го чукне някой ден по челото, отиде до свещта, която гореше винаги, за да могат да си палят пурите, и изгори всичко, до последната хартийка.

— Скъпи приятелю, незаменими приятелю! — мълвеше Албер, докато изгаряше книжата.

— Нека всичко това бъде забравено като лош сън. Нека изчезне като последните искри по почернялата хартия, нека се разсее като последния дим от нямата пепел.

— Да — потвърди Албер, — за да остане само вечното приятелство към моя спасител, което децата ми ще продължат към вашите; приятелство, което винаги ще ми припомня, че кръвта в жилите си, живота и честта си — всичко дължа вам; защото, ако тази история се разчуеше, кълна ви се, Бошан, бих си теглил куршума; или, за да не погубя с това горката си майка, бих забягнал в изгнание.

— Милият Албер! — промълви Бошан.

Но тази неочаквана и почти изкуствена радост угасна твърде скоро и младежът изпадна отново в още по-дълбока скръб.

— Какво става? — запита Бошан. — Какво ви е, приятелю?

— Нещо се пречупи в сърцето ми, Бошан — отвърна Албер. — Виждате ли, никой не може да се откаже в един миг от почитта, доверието и гордостта, която безукорното бащино име вдъхва на сина. О, Бошан, Бошан! Как ще се срещам отсега нататък с баща си? Ще си отдръпвам ли челото, което той ще пожелае да докосне с устни, ръката си, ако ми подаде своята?… Да, Бошан, аз съм най-нещастният човек. Ох, майко, клета майко! — продължи Албер, като загледа с разплаканите си очи портрета й. — Как бихте страдали, ако знаехте!

— Бъдете смел, приятелю! — улови ръцете му Бошан.

— Откъде изхождаше първото съобщение, поместено във вестника ви? — извика изведнъж Албер. — Зад всичко това се крие неизвестна омраза, невидим враг.

— Които още повече ви налагат да бъдете смел, Албер! — отвърна Бошан. — Лицето ви не бива да издава никакво вълнение, крийте в себе си мъката, както облакът, носещ разорение и смърт, крие съдбоносната тайна, която се узнава едва когато бурята се разрази. Да, приятелю, пазете силите си за тоя час.

— Нима мислите, че още не е свършено всичко? — запита уплашено Албер.

— Не мисля нищо, приятелю, но всичко е възможно. Впрочем…

— Какво? — запита Албер, като видя, че Бошан се колебае.

— Ще се жените ли за госпожица Данглар?

— По какъв повод ми задавате тъкмо сега този въпрос, Бошан?

— Защото според мене скъсването или сключването на този брак е свързано с въпроса, който ни занимава.

— Какво? — запита Албер и челото му пламна. — Вие мислите, че господин Данглар…

— Питам ви само докъде е стигнал въпросът за женитбата ви. Не влагайте, дявол да го вземе, в думите ми друг смисъл освен този, който съм искал да им придам, нито по-голямо значение от това, което имат!

— Не — заяви Албер, — бракът няма да стане.

— Добре — отвърна Бошан.

После, като видя, че младежът изпада отново в мрачното си настроение, продължи:

— Знаете ли, Албер, повярвайте ми, най-добре ще бъде да излезем; една разходка из гората с кола или на кон ще ви поразсее; после ще отидем някъде да обядваме и накрай всеки ще отиде да си гледа работата.

— С удоволствие — отвърна Албер, — само че да походим пеша; ще ми бъде от полза да се поуморя.

— Добре — съгласи се Бошан.

Двамата приятели излязоха и тръгнаха по булеварда. Когато стигнаха до Ла Мадлен, Бошан каза:

— Слушайте, тъй като ни е на път, да се отбием за малко при господин дьо Монте Кристо; той ще ви поразсее; чудесен е, ако трябва да ободри някого, защото за нищо не разпитва; а според мене най-добре утешават тия, които никога не разпитват.

— Добре — каза Албер, — да отидем у него. Аз го обичам.