Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

IV. ЗАГОВОР

Данглар следи с очи Едмон и Мерседес дотогава, докато двамата влюбени се скриха зад форта Сен Никола; после, като се обърна, видя Фернан, който се беше отпуснал бледен и треперещ на своя стол, додето Кадрус бъбреше думите на някаква пиянска песен.

— Е, скъпи ми господине — рече Данглар на Фернан, — тази женитба, изглежда, не носи щастие на всички?

— Тя ме хвърля в отчаяние — рече Фернан.

— Значи обичахте Мерседес?

— Обожавах я!

— Отдавна ли?

— Откакто се познаваме, винаги съм я обичал.

— И седите тук и си скубете косите, вместо да търсите лек за това! Дявол да го вземе, не мислех, че така постъпват вашите сънародници.

— Какво според вас трябва да правя? — попита Фернан.

— Отде да знам аз? И какво ме е еня мен? Не аз съм влюбен, струва ми се, в госпожица Мерседес, а вие. Търсете, казва се в евангелието, и ще намерите.

— Аз бях вече намерил.

— Какво?

— Исках да пробода мъжа, но жената ми каза, че ако се случи нещастие с годеника й, тя ще се самоубие.

— Ба, такива неща се казват, но не се вършат.

— Вие съвсем не познавате Мерседес, господине: щом се е заканила, тя ще го извърши.

„Глупак — прошепна Данглар, — какво ме е грижа мен дали ще се самоубие, или не, стига Дантес да не бъде капитан.“

— А преди Мерседес да умре — продължи Фернан с непоколебима решителност, — аз самият ще умра.

— Ето това се казва любов — рече Кадрус с пиянски глас, — ето това се казва любов или аз нищо не разбирам!

— Слушайте — рече Данглар, — вие сте, изглежда, благороден момък и бих желал, дявол да ме вземе, да ви помогна, но…

— Да — рече Кадрус, — да видим.

— Драги ми — продължи Данглар, — ти си, кажи-речи, пиян; допий бутилката и ще бъдеш съвсем. Пий и не се бъркай в нашата работа: за нашата работа е потребно да имаш бистър ум.

— Аз да съм пиян? — рече Кадрус. — Ама че го каза! Аз ще изпия още четири такива бутилки; та те не са по-големи от шишенца за одеколон! Чичо Памфиле, вино!

И за да потвърди думите си, Кадрус потропа с чашата си по масата.

— И тъй, вие казахте, господине — подзе Фернан, като очакваше жадно края на прекъснатото изречение.

— Какво казвах? Не си спомням вече. Заради този пияница Кадрус изгубих нишката на мисълта си.

— Нека бъда пияница; толкова по-зле за онези, които се страхуват от виното: те имат някаква лоша мисъл и се страхуват виното да не им я извади наяве.

И Кадрус се залови да пее последните два стиха на една много разпространена по това време песен:

Че злият пий водица само,

това се знае от потопа.

— Вие казахте, господине — продължи Фернан, — че искате да ми помогнете, но добавихте…

— Да, но добавих… за да ви помогна, достатъчно е Дантес да не се ожени за тази, която обичате; и женитбата може много лесно да не стане, струва ми се, и без смъртта на Дантес.

— Смъртта може само да ги раздели — рече Фернан.

— Разсъждавате като дете, приятелю мой — рече Кадрус, — на, Данглар е умник, дявол, грък, той ще ви докаже, че грешите. Докажи му, Данглар. Аз гарантирах за тебе. Кажи му, че не е нужно Дантес да умира; пък и ужасно ще бъде, ако Дантес умре. Той е добър момък, аз обичам Дантес. За твое здраве, Дантес.

Фернан нетърпеливо стана.

— Оставете го да си приказва — рече Данглар, като задържа момъка, — ако и да е пиян, той не греши толкова много. Разлъката разделя също както и смъртта; и представете си, че между Едмон и Мерседес се намират стените на един затвор; те ще ги разделят толкова, колкото и една надгробна плоча.

— Да, но човек излиза от затвора — рече Кадрус, който с остатъка от разума си се вкопчваше в разговора. — И когато човек излезе от затвора и се нарича Едмон Дантес, той си отмъщава.

— Все ми е едно! — пошепна Фернан.

— Пък и защо — продължи Кадрус — ще турят Дантес в затвора? Той не е нито крал, нито е убивал.

— Млъкни — рече Данглар.

— Не искам да мълча — рече Кадрус. — Искам да ми кажат защо ще турят Дантес в затвора. Аз обичам Дантес. За твое здраве, Дантес!

И той изпразни отново чашата вино.

Данглар погледна в мътните очи шивача, който все повече и повече се опиваше, и се обърна към Фернан:

— Сега разбирате ли, че не е нужно да го убивате?

— Разбира се, че не е нужно, това, както вие преди малко казахте, има средство да се арестува Дантес. Но имате ли това средство?

— Ако се потърси хубаво — рече Данглар, — ще се намери. Но — продължи той — за какъв дявол ще се бъркам аз в тази работа; засяга ли ме това?

— Не знам дали ви засяга това — рече Фернан, като го хвана за ръката, — но знам, че имате причини да мразите Дантес: който мрази сам, той не се лъже в чувствата на другите.

— Аз да имам причини да мразя Дантес? Никакви, честна дума. Видях, че сте нещастен, и вашето нещастие ме заинтересува, ето всичко; но щом вие смятате, че действувам за себе си, тогава сбогом, драги ми приятелю, измъквайте се от бедата, както знаете.

И Данглар се престори, че иска да стане също.

— Не — задържа го Фернан, — останете! Безразлично ми е в края на краищата дали мразите, или не Дантес: аз го мразя; признавам открито. Намерете средството и аз ще изпълня всичко, стига да няма смърт, защото Мерседес каза, че ще се самоубие, ако убият Дантес.

Кадрус, оборил глава на масата, повдигна чело и като изгледа Фернан и Данглар с тежък и помътнял поглед, рече:

— Да убият Дантес! Кой се кани тук да убива Дантес? Не искам аз да го убиват: той ми е приятел; тази сутрин ми предложи да раздели парите си с мене, както аз бях разделил моите с него; не искам да убиват Дантес.

— А кой иска да го убива, глупако! — сопна му се Данглар. Ние само се шегуваме; пий за негово здраве — додаде той, като наля чашата на Кадрус — и ни остави на мира.

— Да, да, за здравето на Дантес! — рече Кадрус, като изпразваше чашата си. — За негово здраве!… За негово здраве!… На!

— Но средството… средството? — питаше Фернан.

— Та вие не го ли намерихте още?

— Не, вие се наехте сам.

— Вярно — подзе Данглар, — французите имат това превъзходство над испанците, че испанците обмислят, а французите измислят.

— Измислете го тогава — рече Фернан нетърпеливо.

— Келнер — рече Данглар, — перо, мастило и хартия!

— Перо, мастило и хартия! — избъбра Кадрус. — Да, аз съм счетоводител: перото, мастилото и хартията са моите сечива; а без моите сечива аз не мога нищо да направя.

— Перо, мастило и хартия! — извика на свой ред Фернан.

— Всичко е на онази маса — рече келнерът, като посочи исканите неща.

— Дайте ни ги тогава.

Келнерът взе хартията, мастилото и перото и ги сложи на масата в беседката.

— Когато си помислиш — рече Кадрус, като тупна с ръка по хартията, — че ето с това тук може да убиеш един човек по-сигурно, отколкото ако го причакаш на края на гората, за да го пречукаш! Винаги съм се страхувал повече от едно перо, от едно шишенце мастило и един лист хартия, отколкото от сабя или пистолет.

— Проклетникът не е още толкова пиян, колкото изглежда рече Данглар, — налейте му да пие, Фернан.

Фернан напълни чашата на Кадрус и шивачът, като всеки истински пияница, дигна ръката си от листата и я протегна към чашата си.

Каталанецът почака, докато Кадрус, почти победен от този нов залп, сложи или по-скоро изпусна чашата на масата.

— И тъй? — подзе каталанецът, като видя, че последните останки от разума на Кадрус изчезнаха след тази чаша вино.

— И тъй! Ако например — продължи Данглар — след едно такова пътуване като пътуването на Дантес, при което той се отби в Неапол и на остров Елба, някой донесе на кралския прокурор, че той е бонапартистки агент…

— Аз ще донеса, аз! — извика живо младежът.

— Добре; но тогава ще поискат от вас да подпишете декларацията си или ще ви поставят на очна ставка с оногова, срещу когото сте донесли: аз знам с какво да ви снабдя, за да поддържате обвинението си; но Дантес не може да остане вечно в затвора; един ден той все ще излезе и този ден, когато излезе, тежко на оня, който го е вкарал там!

— Ох, само това искам — рече Фернан, — да потърси свада с мене!

— Ами Мерседес! Мерседес ще ви намрази, ако вие само докоснете с пръст нейния мил Едмон!

— Това е вярно — рече Фернан.

— Не, не — продължи Данглар, — ако се реши човек на подобно нещо, виждате ли, по-добре е чисто и просто да вземе ето така това перо, да топне в мастилото и да напише с лявата ръка, за да не могат да познаят почерка, един малък донос със следното съдържание.

И Данглар, като допълни наставлението си с пример, написа с лявата ръка и с наклонен обратно почерк, който нямаше никаква прилика с обикновения му почерк, следните редове, които предаде на Фернан и Фернан прочете полугласно:

„Един привърженик на трона и на религията уведомява господин кралския прокурор, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-капитан на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спрял в Неапол и Порто Ферайо, е получил от Мюра писмо за узурпатора, а от узурпатора — писмо за бонапартисткия комитет в Париж.

Ще се уверите в неговото престъпление, като го арестувате, защото ще намерите това писмо или у него, или у баща му, или в каютата на борда на «Фараон».“

— Отлично — продължи Данглар, — така отмъщението ви ще има смисъл, защото тогава то няма в никой случай да се обърне срещу вас и работата ще си върви от само себе си; ще остане само да сгънете писмото ето като мене и да напишете отгоре: „До господин кралския прокурор“. И всичко би било свършено.

И като си играеше, Данглар написа адреса.

— Да, всичко би било свършено — извика Кадрус, който с последно усилие на ума си следеше четенето на писмото и разбираше инстинктивно какви последици можеше да повлече подобен донос, — да, всичко би било свършено: само че това би било подлост.

И той протегна ръка да вземе писмото.

— Тъкмо затова — рече Данглар, като бутна писмото по-далеч, за да не го достигне ръката му — всичко, което казвам и правя, е само шега; и аз пръв ще бъда огорчен, ако се случи нещо с Дантес, с тоя добър Дантес! Затова виж…

Той взе писмото, смачка го и го хвърли в един ъгъл на беседката.

— Ха тъй — рече Кадрус. — Дантес е мой приятел и не искам да му напакостят.

— Ех, кой пък мисли да му напакости! Нито аз, нито Фернан! — рече Данглар, като стана и погледна момъка, който продължаваше да седи и под око попоглеждаше доносническия лист, хвърлен в ъгъла.

— В такъв случай — Кадрус — нека донесат вино: искам да пия за здравето на Едмон и на хубавата Мерседес.

— Ти и без това пи много, пияницо — рече Данглар, — и ако продължаваш, ще трябва да спиш тук, защото няма да можеш вече да се държиш на крака.

— Аз ли — рече с пиянско самохвалство Кадрус и стана, — аз ли не мога да се държа на крака? Обзалагам се, че ще се кача на Акулската камбанария, без да се поклатя дори!

— Хубаво, така да бъде — рече Данглар, — да се обзаложим, но утре: днес е време да се приберем в къщи; дай ми ръката си и да вървим.

— Да вървим — рече Кадрус, — но не ми трябва ръката ти. Ще дойдеш ли, Фернан? Ще дойдеш ли с нас в Марсилия?

— Не — рече Фернан, аз се връщам в Каталаните.

— Грешиш, ела с нас в Марсилия, ела.

— Не ми трябва Марсилия и не искам да отивам там.

— Какво каза? Не искаш ли, мой човек, е, хубаво, както щеш! Всеки е свободен! Ела, Данглар, и да оставим господина да се прибере в Каталаните, щом иска.

Данглар се възползува от мигновената отстъпчивост на Кадрус и го помъкна към Марсилия; но за да предостави на Фернан по-кратък и по-лесен път, вместо по кея на Рив Ньов той се върна през портата Сен Виктор. Кадрус го следваше, олюлявайки се, увиснал на ръката му.

Когато извървя двайсетина крачки, Данглар се обърна и видя как Фернан се спусна към листа и го пъхна в джоба си; а след това, като изскочи от беседката, момъкът зави към Пилон.

— Какво прави той? — попита Кадрус. — Той ни излъга: каза, че ще отиде в Каталаните, а отива в града! Хей, Фернан, заблуждаваш се, момчето ми!

— Ти не виждаш ясно — рече Данглар, — той върви право към Старата болница.

— Наистина ли? — рече Кадрус. — Хубаво! Бих се заклел, че зави надясно; право казват, виното е предател.

„Хайде, хайде — пошепна си Данглар, — мисля, че работата е добре търкулната, остава сега сама да върви.“