Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XCVII. КЪМ БЕЛГИЯ

Няколко минути след тоя смут, настъпил в салоните на господин Данглар от неочакваната поява на жандармерийския старшина и от последвалото разкритие, големият дом се изпразни, сякаш някой бе обявил, че между гостите има болен от чума или холера, в няколко минути само, през всички врати, по всички стълби и през всички изходи всеки бързаше да си отиде или по-точно да избяга; защото при подобни обстоятелства е съвсем излишно дори да се опитвате да дадете някое банално утешение, с което в такива страшни крушения могат да досадят и най-добрите приятели.

В големия дом на банкера бяха останали само Данглар, който, затворен в кабинета си, даваше показания пред жандармерийския офицер; уплашената госпожа Данглар в своя будоар; и Йожени, с надменен поглед и презрителна усмивка, прибрала се в стаята си заедно със своята неразделна другарка госпожица Луиз д’Армии.

Що се отнася до многобройната прислуга, още по-многобройна тази вечер, защото по случай празненството бяха взели и специалисти за сладолед, готвачи и лакеи от Кафе дьо Пари, всички хвърляха върху господарите вината за това излагане, стояха на групи в задните помещения, кухните, стаите си и не искаха и да знаят за своите задължения, които и без това се бяха прекратили.

Измежду тия толкова различни лица, вълнувани от толкова различни интереси, само две заслужават да се занимаем с тях: госпожица Йожени Данглар и госпожица Луиз д’Армии.

Както вече казахме, годеницата се бе оттеглила с надменен поглед и презрителна усмивка, с походка на оскърбена кралица, последвана от своята още по-пребледняла и по-развълнувана другарка.

Щом влезе в стаята си, Йожени заключи вратата отвътре, а Луиз се отпусна на един стол.

— Боже, боже, какъв ужас! — каза младата пианистка. — Кой можеше да допусне такова нещо? Господин Андреа Кавалканти… убиец… избягал от затвор… каторжник!

Насмешлива усмивка сви устните на Йожени.

— Явно е, че имам някакво предопределение — каза тя. — Отървах се от Морсер, за да попадна на Кавалканти!

— О! Не сравнявай единия с другия, Йожени!

— Мълчи, всички мъже са подлеци и аз съм много щастлива, че мога не само да ги ненавиждам, но сега вече и да ги презирам.

— Какво ще правим? — запита Луиз.

— Какво ще правим ли?

— Да.

— Каквото щяхме да направим след три дни… Ще заминем.

— Значи, макар че няма да се омъжиш, все още държиш на това?

— Слушай, Луиз, аз изпитвам отвращение към този светски живот, подреден, начертан, точен като нотна тетрадка. Аз съм желала, стремила съм се, мечтала съм за независимия, свободен живот на артистка, при който човек зависи само от себе си и държи сметка само на себе си. Защо ще останем тук? За да се опитат пак да ме омъжват след един месец ли; за кого? Може би за господин Дебре, както-ставаше дума по едно време. Не, Луиз, тазвечерната случка ще ми послужи за оправдание; нито съм го търсила, нито съм го искала, но щом бог ми го праща, то е добре дошло.

— Колко си силна и смела! — възхити се крехката руса девойка от тъмнокосата си другарка.

— Нима не ме познаваше досега? Но да поговорим, Луиз, за това, което ни предстои. Пощенската кола…

— Е купена за щастие отпреди три дни.

— Нареди ли да ни чака там, откъдето ще се качим?

— Да.

— А паспортът ни?

— Ето го.

Йожени разгъна с обичайното си самообладание хартията и прочете:

„Господин Леон д’Армии, двадесетгодишен, по професия артист, черна коса, черни очи, пътува със сестра си.“

— Чудесно! Как се сдоби с този паспорт?

— Като отидох да поискам от господин дьо Монте Кристо писма до театралните директори в Рим и Неапол, му казах, че ме е страх да пътувам като жена; той разбра опасенията ми и предложи да ми достави паспорт с името на мъж; след два дни го получих и добавих собственоръчно: пътува със сестра си.

— Добре! — отвърна весело Йожени. — Остава ни само да приготвим куфарите. Ще тръгнем в деня на подписване договора, вместо да заминем в деня на венчавката; нищо повече.

— Размисли добре, Йожени!

— О, размислила съм, дотегнало ми е да слушам само за отсрочки, месечни баланси, повишение и спадане на курсовете, испански държавни ценни книжа, акции от Хаити. Ще ги заменим с простор, свобода, птича песен, с равнините на Ломбардия, каналите на Венеция, римските дворци и неаполския плаж. Колко пари имаме, Луиз?

Запитаната извади от едно чекмедже с инкрустации заключен портфейл, отключи го и наброи двадесет и три банкноти.

— Двадесет и три хиляди франка — каза тя.

— И най-малко още толкова от перли, елмази и бижута добави Йожени. — Богати сме. С четиридесет и пет хиляди франка ще можем да живеем царски цели две години, а прилично — четири. Но след шест месеца ти с пианото и аз с гласа си ще удвоим капиталите си. Ти ще се грижиш за парите, аз за касетката със скъпоценностите; така че ако едната загуби за нещастие своето съкровище, ще ни остане другото. Сега — куфара, да побързаме с куфара!

— Почакай — възрази Луиз и отиде да подслуша до вратата на госпожа Данглар.

— От какво се страхуваш?

— Да не ни открият.

— Вратата е заключена.

— Може да поискат да отворим.

— И да поискат, няма да отворим.

— Ти си истинска амазонка, Йожени!

Двете девойки започнаха да наблъскват с невероятна бързина в куфара всички неща, които смятаха, че ще им трябват.

— А сега — заповяда Йожени, — докато аз се преобличам, ти затвори куфара.

Луиз натисна капака с всичката сила на белите си ръчички.

— Само че не мога — отвърна тя. — Нямам толкова сила, затвори го ти.

— Имаш право — засмя се Йожени, — забравих, че аз съм Херкулес, а ти си само бледата Омфала.

Тя натисна с коляно куфара, изпъна белите си мускулести ръце, съедини двете му половини и госпожица д’Армии вкара катинара в халките.

След привършването на тази операция Йожени отвори скрин, чийто ключ носеше със себе си, и извади ватирана пътническа пелерина от виолетов копринен плат.

— Дръж — каза тя, — помислила съм за всичко, както виждаш; с тази пелерина няма да усетиш студ.

— Ами ти?

— Нали знаеш, че на мене никога не ми е студено; а освен това с този мъжки костюм…

— Тук ли ще се облечеш?

— Разбира се.

— Ще имаш ли време?

— Не се безпокой, страхливке, всички в къщи са улисани с онази история. А какво чудно има, че съм се затворила при отчаянието, което трябва да изпитвам?

— Имаш право, успокои ме.

— Ела сега да ми помогнеш.

От чекмеджето, отгдето бе извадила пелерината, с която госпожица д’Армии се бе вече наметнала, Йожени извади комплект мъжко облекло — от обущата до редингота, както и достатъчно бельо, в което — нямаше нищо излишно, но се намираше всичко необходимо.

И с бързина, доказваща, че сигурно не за пръв път се предрешва на шега като мъж, Йожени обу обущата и панталона, нагласи връзката, закопча до горе една затворена жилетка и облече редингота, който очертаваше прекрасно тънката й гъвкава талия.

— Чудесно! Наистина чудесно! — заяви Луиз, като я гледаше с възхищение. — Само че как ще скриеш под онази мъжка шапка хубавите си черни коси, великолепните плитки, заради които всички жени въздишаха от завист?

— Ей сега ще видиш — отвърна Йожени.

Улови с лявата си ръка дебелата плитка, която пръстите й не можеха да обгърнат, взе в дясната една дълга ножица и стоманата скоро заскърца в разкошната, великолепна коса, която падна в нозете на девойката, отдръпнала се назад, за да отдалечи косата от редингота си.

След горната плитка Йожени отряза последователно и двете странични, без да прояви някакво съжаление; наопаки, очите й блестяха още по-радостно и игриво под черните абаносови вежди.

— О, великолепна коса! — промълви със съжаление Луиз.

— Нима не съм сто пъти по-добре така? — извика Йожени, като приглади разпилените букли на своята съвсем мъжка прическа. — Не намираш ли, че съм по-хубава?

— О, ти си всякога хубава! — извика Луиз. — А сега къде отиваме?

— В Брюксел, ако искаш, белгийската граница е най-близо. Ще минем през Брюксел, Лиеж, Екс-ла-Шапел, ще отидем по Рейн до Страсбург, ще пропътуваме Швейцария и ще стигнем в Италия през Сен Готар. Съгласна ли си?

— То се знае.

— Какво гледаш?

— Тебе. Ти си наистина прелестна така; човек би казал, че ме отвличаш.

— И не би сбъркал, дявол да го вземе!

— Ти сякаш започна да ругаеш, Йожени?

Двете девойки, които би трябвало да са облени в сълзи, едната от лична скръб, другата от преданост към приятелката си, се разсмяха, докато премахваха най-очевидните следи от безредието при подготовката за бягството.

Загасиха свещите и с дебнещ поглед, наострен слух и протегнати шии двете бегълки отвориха вратата на един будоар към една задна стълба, която слизаше до двора. Йожени вървеше напред и придържаше с една ръка дръжката на куфара, който госпожица д’Армии едва повдигаше с две ръце от другия край.

Дворът беше празен. Часовникът удряше полунощ.

Къщичката на вратаря светеше.

Йожени се приближи полекичка и видя, че почтеният вратар спи в креслото си, в дъното на стаята.

Върна се при Луиз, вдигна куфара, който бяха оставили за малко на земята, и двете стигнаха до изхода, като вървяха в сянката покрай зида.

Йожени скри Луиз зад вратата, та ако вратарят случайно се събуди, да види само един човек.

После застана на място, осветено от лампата в двора.

— Отворете! — извика тя с прекрасния си контраалт и почука на прозорчето.

Вратарят стана, както бе предположила Йожени, и дори направи няколко крачки, за да разбере кой иска да излезе; но като видя само един младеж, който шибаше нетърпеливо панталона с бастунчето си, веднага отвори.

Луиз се измъкна като смок през открехнатата врата и изскочи леко навън. След нея излезе и Йожени, привидно спокойна, макар че сърцето й туптеше по всяка вероятност по-бързо от друг път.

Мина някакъв носач, дадоха му куфара и след като му обясниха, че отиват на улица Виктоар № 36, тръгнаха подир тоя човек, чието присъствие успокояваше Луиз; самата Йожени беше силна като Юдит или Далила[1].

Пристигнаха до посочения адрес. Йожени заповяда на носача да остави куфара, даде му няколко монети и го отпрати, след като почука на дървения капак на прозореца.

Прозорецът, гдето Йожени почука, беше на една предварително уведомена шивачка на бельо; тя не беше си легнала и отвори.

— Госпожице — помоли Йожени, — кажете на кочияша да изведе колата от навеса и да потърси коне от пощенския хотел. Ето му пет франка за труда.

— Наистина ти се възхищавам — промълви Луиз, бих казала дори, че те уважавам.

Шивачката погледна слисано, но понеже беше уговорено, че ще има двадесет луидора и за нея, не възрази.

След четвърт час вратарят се върна с пощальон и с коне, които бяха веднага впрегнати, после завързаха куфара за колата с помощта на въже и скоба.

— Ето паспорта — каза пощальонът, — кой път поемаме, млади гражданино?

— За Фонтенбло — отговори Йожени с почти мъжки глас.

— Какво приказваш? — попита Луиз.

— За заблуждение — отвърна Йожени, — жената, на която дадохме двадесет луидора, може да ни издаде за четиридесет. От булеварда ще тръгнем по друга посока.

И се метна в бричката, нагласена като чудесен шезлонг, почти без да се допре до стъпалото.

— Винаги имаш право, Йожени — заяви учителката по пеене, като се настаняваше до приятелката си.

Четвърт час по-късно пощальонът, поел вече истинската посока, изплющя с камшик през бариерата Сен Мартен.

— О! — въздъхна Луиз. — Измъкнахме се от Париж!

— Да, мила, отвлякох те вече — отвърна Йожени.

— И то без насилие — добави Луиз.

— Ще изтъкна този факт като смекчаващо вината обстоятелство — заяви Йожени.

Думите й заглъхнаха в тропота на колата по шосето за Ла Вилет.

Господин Данглар остана без дъщеря.

Бележки

[1] Юдит и Далила — библейски героини, прочути с безстрашието си. Б.пр.