Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

LXX. БАЛЪТ

Настъпили бяха най-горещите юлски дни, когато дойде по реда си — и съботата, определена за бала на господин дьо Морсер.

Беше десет часът вечерта; огромните дървета в градината на графския дом се открояваха ярко в небето, гдето по осеяния със златни звезди син покров се плъзгаха последните леки облачета от бурята, бушувала застрашително през целия ден.

В залите на приземния етаж се чуваха звуците на музиката и вихърът на валса и галопа, а през пролуките на дървените капаци се процеждаха тънки ивици ослепителна светлина.

В градината се разпореждаха десетина лакеи, на които домакинята, успокоена от непрестанното изясняване на времето, бе поверила приготвянето на вечерята.

До този момент се бяха колебали дали да вечерят в трапезарията, или в една продълговата брезентова палатка на моравата. Но прекрасното, осеяно със звезди синьо небе бе решило спора в полза на палатката и моравата.

Из алеите окачваха по италиански обичай цветни лампиони, а самата трапеза беше отрупана със свещи и цветя, според обичая във всички страни, дето разбират от най-рядко срещаната изисканост — изискаността на една безукорно подредена трапеза.

Когато, след като бе дала последните си нареждания, графиня дьо Морсер се прибра в салоните, там вече започваха да се събират поканените, привлечени по-скоро от очарователното гостоприемство на графинята, отколкото от високото положение на графа. Защото всеки беше сигурен, че благодарение на добрия вкус на Мерседес, това празненство ще предложи някои подробности, заслужаващи да бъдат разказвани или възприети.

Госпожа Данглар, дълбоко обезпокоена от току-що разказаните събития, се колебаеше дали да отиде у госпожа дьо Морсер; но каляската й срещна сутринта екипажа на Вилфор. Кралският прокурор направи знак, двете коли се приближиха и той запита през прозорчето:

— Ще отидете у госпожа дьо Морсер, нали?

— Не — отвърна госпожа Данглар, — не се чувствувам добре.

— Грешите — продължи Вилфор, като я погледна многозначително; — важно е да ви видят там.

— Така ли мислите? — запита баронесата.

— Убеден съм.

— В такъв случай ще отида.

Двете коли продължиха различните си пътища. И така, госпожа Данглар бе дошла, не само както винаги красива, но и блестяща от накити; тя влизаше от едната врата тъкмо когато Мерседес влизаше от другата.

Графинята изпрати сина си да посрещне госпожа Данглар; Албер отиде към баронесата, поздрави я заслужено за тоалета й и я улови под ръка, за да я отведе до мястото, което бе пожелала да си избере. Албер се огледа наоколо си.

— Дъщеря ми ли търсите? — усмихна се баронесата.

— Признавам — каза Албер, — да не сте имали жестокостта да не ни я доведете?

— Успокойте се, тя срещна госпожица дьо Вилфор и тръгна под ръка с нея; ето ги че вървят подир нас в бели рокли, едната с букет камелии, другата с букет незабравки; но я ми кажете…

— Какво търсите пък вие? — запита усмихнато Албер.

— Няма ли да бъде тук тази вечер граф дьо Монте Кристо?

— Седемнадесет! — отговори Албер.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че всичко е наред — продължи със смях виконтът — и че вие сте седемнадесетото лице, което ми задава този въпрос; графът преуспява!… Поздравявам го…

— И на всички ли отговаряте както на мен?

— О, вярно, не ви отговорих; успокойте се, госпожо, ще видим тази модна личност, ние сме привилегировани.

— Бяхте ли вчера в операта?

— Не.

— А той беше.

— О, така ли! И прояви ли се с някое ново своеобразие този ексцентричен мъж?

— Може ли другояче? Айслер танцуваше в Куция дявол; гръцката княгиня беше очарователна. След качучата[1] той наниза един великолепен пръстен на стъбло от букета и го хвърли на очарователната балерина, която, за да му направи чест, се яви в третото действие с пръстена. А гръцката княгиня ще дойде ли?

— Не, ще бъдете лишени от присъствието й; нейното положение в домакинството на графа не е съвсем определено.

— Слушайте, оставете ме и идете да посрещнете госпожа дьо Вилфор — каза баронесата, — виждам, че умира от желание да поговори с вас.

Албер се поклони на госпожа Данглар и тръгна към госпожа дьо Вилфор, която отвори уста още щом я наближи:

— Обзалагам се — изпревари я Албер, — че зная какво ще ми кажете!

— О, я гледайте! — каза госпожа дьо Вилфор.

— Ще признаете ли, ако отгатна?

— Да.

— Честна дума?

— Честна дума!

— Щяхте да ме попитате дали граф дьо Монте Кристо е дошъл или ще дойде?

— Не отгатнахте. Не той ме занимава в тоя миг. Щях да питам дали имате някаква вест от господин Франц.

— Да, вчера имах.

— Какво ви съобщава?

— Че тръгва едновременно с писмото си.

— Добре. А сега за графа?

— Графът ще дойде, бъдете спокойна.

— Знаете ли, че той има и друго име освен Монте Кристо?

— Не, не знаех.

— Монте Кристо е име на остров, а графът си има фамилно име.

— Никога не съм го чувал.

— Тогава аз съм по-осведомена от вас, името му е Дзаконе.

— Възможно е.

— Той е от Малта.

— И това е възможно.

— Син на корабостроител.

— О! Но вие би трябвало наистина да разкажете тия неща пред всички; ще имате много голям успех.

— Служил е в Индия, има сребърна мина в Тесалия и е дошъл в Париж, за да уреди минерални бани в Отьой.

— Това се казва новини — заяви Морсер. — Позволявате ли да ги разглася?

— Да, само че постепенно, една по една; и да не казвате, че сте ги чули от мене.

— Защо?

— Защото са почти подслушана тайна.

— От кого?

— От полицията.

— Следователно са били разказвани…

— Снощи у префекта. Много добре разбирате, че Париж се е развълнувал от този необичаен разкош и полицията събира сведения.

— Оставало е само да арестуват графа като празноскитащ под предлог, че е прекалено богат.

— И това би могло да му се случи, ако сведенията не бяха толкова благоприятни.

— А подозира ли горкият граф на каква опасност е бил изложен?

— Не вярвам.

— Ще бъде истински добро дело тогава да го предупредим. Няма да пропусна, щом пристигне.

В същия миг красив младеж с живи очи, черна коса и лъскави мустаци се поклони почтително пред госпожа дьо Вилфор. Албер му подаде ръка.

— Госпожо — каза той, — имам честта да ви представя господин Максимилиан Морел, спахийски капитан, един от нашите добри и главно един от нашите храбри офицери.

— Имах вече удоволствието да срещна господина в Отьой, у господин граф дьо Монте Кристо — отговори госпожа дьо Вилфор, като отвърна глава с подчертана студенина.

Отговорът, а главно тонът, с който бе изречен, сви сърцето на горкия Морел; но той бе веднага възнаграден: щом се обърна, видя в ъгъла до вратата една прекрасна бяла фигура, чиито разширени, наглед безжизнени сини очи не се отделяха от него, докато китка незабравки се издигаше полека към устните й.

Този поздрав бе много добре разбран; със същия израз в погледа Морел поднесе към устата носната си кърпа; и тия две живи статуи с разтуптени сърца въпреки привидно мраморните лица, застанали в двата края на салона, се забравиха за миг или по-точно забравиха за миг всички в безмълвния си разговор.

Биха могли дълго да стоят така, погълнати един от друг, без някой да забележи пълния им унес: защото граф дьо Монте Кристо бе току-що влязъл.

Казахме вече, че било поради изкуствено създадено, било поради естествено обаяние графът привличаше вниманието, дето и да се явеше; нито безукорно скроеният, но съвсем обикновен и не украсен с никакви ордени фрак; нито бялата жилетка без везба; нито панталонът, подчертал прекрасната линия на крака, привличаха вниманието; привличаше го матовата кожа, черните вълнисти коси, спокойното, чисто лице, дълбокият тъжен поглед и най-вече невероятно прелестното очертание на устните, които умееха така презрително да се свиват и приковаваха с това всички погледи върху си.

Имаше навярно много по-красиви мъже, но нямаше нито един по-значителен, ако ни бъде позволено да се изразим така; всяка черта у графа изразяваше нещо и имаше известна стойност; защото навикът да мисли задълбочено бе придал несравнима гъвкавост и твърдост на лицето и дори на най-незначителните движения на Монте Кристо.

Но нашето парижко общество е така странно, че не би обърнало може би внимание на всичко това, ако под него не се криеше някаква тайнствена история, позлатена с огромно богатство.

Както и да е, проследен от всички погледи, покланяйки се леко, той пристъпи към госпожа дьо Морсер, която го бе зърнала при влизането му в огледалото срещу вратата и застанала до украсената с цветя камина, се бе приготвила да го посрещне.

Тя се обърна към него с нагласена усмивка в същия миг, когато той й се поклони.

Сигурно очакваше, че графът ще й заговори; сигурно и той очакваше, че тя ще му заговори; но и двамата останаха безмълвни, защото едно банално приветствие им се струваше навярно недостойно и за двамата; след размяната на този поздрав Монте Кристо тръгна към Албер, който отиваше към него с протегната ръка.

— Видяхте ли се с майка ми? — запита Албер.

— Току-що имах честта да я поздравя — каза графът, — но не видях баща ви.

— Ето го! Разговаря ей там за политика в онази групичка от знаменитости.

— Наистина ли — каза Монте Кристо — господата, които виждам там, са знаменитости? Не бих предположил! От какъв сорт? Както знаете, има най-различни видове знаменитости.

— Преди всичко там има един учен — високият сух господин, открил в околностите на Рим някакъв вид гущер, който имал един гръбначен прешлен в повече от другите видове. Дошъл е да съобщи на института откритието си. То беше дълго оспорвано; но високият сух господин най-после победи. Прешленът вдигна голям шум сред учените; високият сух господин беше само кавалер на Почетния легион, сега стана офицер.

— Чудесно! — заяви Монте Кристо. — Ето един мъдро даден кръст; а ще го направят ли командьор, ако открие втори прешлен?

— Вероятно — отвърна Морсер.

— А другият, комуто е хрумнало да се нагизди в син фрак със зелена везба, той пък кой е?

— Не на него е хрумнало да се нагизди с тоя фрак; нагиздила го е републиката, която, както знаете, имаше артистични наклонности и като искаше да създаде униформа за академиците, възложи на Давид да нарисува фрака.

— О, така ли? — изненада се Монте Кристо. — Този господин е значи академик?

— От осем дни е член на това учено общество.

— А каква заслуга има и каква специалност?

— Каква специалност ли? Мисля, че набива карфици в главите на питомни зайци, кара кокошките да ядат бакам[2] и изтиква с банели гръбначния мозък на кучетата.

— И затова е член на Академията на науките?

— Не, на Френската академия.

— Но какво общо има всичко това с Френската академия?

— Ще ви кажа, изглежда…

— Че с неговите опити науката е направила голяма стъпка напред навярно?

— Не, че имал много хубав стил.

— А това — каза Монте Кристо — навярно страшно ласкае зайците, на които набива карфици в главата, кокошките, чиито кости боядисва в червено, и кучетата, на които изтиква гръбначния мозък.

Албер се разсмя.

— А другият? — запита графът.

— Другият?

— Да, третият.

— Със светлосиния фрак ли?

— Да.

— Той е колега на графа, противопостави се разгорещено на Горната камара да не носят униформа и с това пожъна голям ораторски успех; беше зле гледан от либералните вестници, но благородното му противопоставяне срещу дворцовите желания го придобри с вестниците; говорят, че ще бъде назначен за посланик.

— А на какво основание е станал член на Горната камара?

— Написал е две-три комични опери, купи четири-пет акции от „Сиекъл“[3] и в продължение на пет-шест години гласува все за правителството.

— Браво, виконте — изсмя се Монте Кристо, — вие сте очарователен чичероне; но сега ще ми направите една услуга, нали?

— Каква?

— Няма да ме представите на тези господа, а пък ако те поискат да ми бъдат представени, ще ме предупредите.

В тоя миг графът усети, че някой сложи ръка на ръкава му; обърна се, беше Данглар.

— О, вие ли сте, бароне? — изненада се той.

— Защо ме наричате „бароне“? — запита Данглар. — Много добре знаете, че не държа на титлата си. Не като вас, виконте вие държите на вашата, нали?

— Разбира се — отвърна Албер, — защото, ако не съм виконт, ще съм изобщо нищо, докато вие и да пожертвувате баронската си титла, си оставате пак милионер.

— А това, струва ми се, е най-прекрасната титла през времето на Юлската монархия — продължи Данглар.

— За нещастие — каза Монте Кристо — човек не може да бъде до края на живота си милионер, както е с бароните, членовете на Горната камара или академиците; за доказателство вземете франкфуртските милионери Франк и Пулман, които току-що фалираха.

— Наистина ли? — пребледня Данглар.

— Да, тази вечер получих вестта по куриер; имах около един милион у тях, но бях предупреден навреме и преди един месец приблизително поисках да ми го изплатят.

— О, господи! — промълви Данглар. — Та те теглиха от мене двеста хиляди франка.

— Е добре, предупреждавам ви, подписът им е валиден само пет на сто.

— Много късно ме предупреждавате — продължи Данглар, — аз оказах вече доверие на подписа им.

— Няма що! — каза Монте Кристо. — Ето че тия двеста хиляди франка са отишли…

— Шт!… — прекъсна го Данглар. — Не говорете, моля ви се, за тия неща… — и като се приближи към Монте Кристо: — Особено пред господин Кавалканти-син — добави той и се обърна веднага с усмивка към оная страна, дето беше младежът.

Морсер се бе отделил от графа, за да отиде да поговори с майка си. Данглар го напусна, за да поздрави Кавалканти-син. И Монте Кристо остана за миг сам.

Ставаше вече прекалено задушно.

Лакеите се движеха из салоните с подноси с плодове и сладолед.

Монте Кристо изтри с кърпичка запотеното си лице, но се отдръпна, когато лакеят с подноса мина покрай него, и не взе нищо разхладително.

Госпожа дьо Морсер не отделяше поглед от Монте Кристо. Видя, че той не се докосна до подноса; забеляза дори отдръпването му.

— Албер — каза тя, — забелязали ли сте нещо?

— Какво, мамо?

— Че графът никога не приема да вечеря у господин дьо Морсер.

— Да, но прие да обядва у мене и тъкмо на този обед се появи за пръв път в обществото.

— У вас е друго — промълви Мерседес. — Освен това непрестанно го наблюдавам, откакто е дошъл.

— И?

— И… не е взел нищо досега.

— Графът е много скромен.

Мерседес се усмихна тъжно.

— Идете при него — помоли тя — и настоявайте да вземе нещо, щом някой лакей мине край вас.

— Защо, мамо?

— Направете ми удоволствие, Албер — каза Мерседес.

Албер целуна ръка на майка си и отиде при графа. Мина друг лакей с поднос, отрупан като предишния; тя видя как Албер настоя, като дори взе сладолед и го поднесе на госта, който упорито го отказа.

Албер се върна при майка си; графинята беше страшно пребледняла.

— Ето, видяхте — каза тя, — отказа ви.

— Да, но защо се тревожите за това?

— Нали знаете, Албер, жените са по-особени същества. Бих била доволна да видя, че графът взема нещо в моя дом, дори ако е зрънце от нар. Възможно е впрочем да не е свикнал с френските обичаи, възможно е да има някакви предпочитания.

— Боже мой, не! В Италия съм го виждал да опитва всичко; може би е в лошо настроение тази вечер.

— Освен това — продължи графинята — като е живял винаги в горещи страни, може би не е така чувствителен към горещината?

— Не вярвам, защото се оплакваше, че се задушава, и питаше защо, след като са отворили прозорците, не вдигнат и щорите.

— Наистина — каза Мерседес, — ето една възможност да се уверя дали това въздържание е умишлено.

И излезе от салона.

След един миг външните капаци на прозорците бяха отворени и през ясмините и клематисите, украсили прозорците, гостите можаха да зърнат осветената с лампиони градина и трапезата в палатката.

Всички, които танцуваха, играеха на карти или разговаряха, ахнаха радостно. Всички зажаднели дробове вдъхнаха с наслада нахлулите вълни чист въздух.

В същия миг Мерседес се върна по-бледа, отколкото при излизането си, но с твърдото изражение, което й беше присъщо при известни обстоятелства. И отиде право при групата, събрана около съпруга й:

— Не затваряйте господата тук, господин графе — каза тя. — Ако не играят, на тях ще им бъде по-приятно да подишат в градината, вместо да се задушават тук.

— О, госпожо — обади се един прекалено любезен стар генерал, който бе пял в 1809 година Напред към Сирия! — ние няма да отидем в градината сами!

— Добре — заяви Мерседес, — ще дам пример.

И се обърна към Монте Кристо:

— Направете ми честта, господин графе, да ми подадете ръката си.

Графът почти залитна при тия така прости думи, след това погледна за миг Мерседес. Този миг беше по-кратък от светкавица, но на графинята се стори, че бе траял цял век, толкова смисъл бе вложил в него Монте Кристо.

Подаде й ръка, на която тя се облегна или по-точно докосна с малката си ръчица и двамата слязоха по едното крило на главната стълба, украсена с рододендрони и камелии.

Зад тях и по другото крило двадесетина души се втурнаха към градината с шумни и радостни — възклицания.

Бележки

[1] Качуча — испански танц. Б.пр.

[2] В оригинала е използвана думата garance (вещество с аленочервен цвят, добивано от растението Rubia tinctorum) Бел. Alegria

[3] Френски вестник от онова време. Б.пр.