Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

XXXV. MAZZOLATA

— Господа — каза с влизането си граф дьо Монте Кристо, — моля да ме извините, че позволих да ме изпреварите, но се страхувах да не проявя нетактичност, ако дойда рано у вас. Освен това вие ми бяхте съобщили, че ще дойдете, и аз ви чаках.

— Ние с Франц трябва да ви изкажем хиляди благодарности, господин графе — каза Албер; — вие ни измъкнахте наистина от голямо затруднение: тъкмо се бяхме заели да измисляме най-невероятни изобретения, когато получихме милата ви покана.

— Боже мой, господа — продължи графът, като направи знак на младежите да седнат на един диван, — само тоя глупак Пастрини е виновен, загдето ви оставих така дълго в беда! Той не ми спомена нито дума за затрудненията ви, а пък аз съм така сам и самотен тук, та просто търсех случай да се запозная със съседите си. Щом узнах, че мога да ви бъда полезен с нещо, видяхте с каква готовност се залових за възможността да ви представя почитанията си.

Двамата младежи се поклониха. Франц не бе смогнал още да каже нито дума; не бе взел никакво решение и тъй като нищо в държането на графа не издаваше намерение да го познае или желание да бъде познат, той не знаеше дали трябва да намекне с някоя дума за миналото, или да остави на бъдещето да му донесе нови доказателства. Освен това, уверен, че предната вечер бе видял в ложата същия човек, той не можеше да каже с положителност дали и по-предната вечер в Колизея бе видял същото лице; затова реши да остави нещата да вървят по своя път, без да прави каквито и да е преки изявления пред графа. Имаше впрочем и едно предимство над него — владееше тайната му; а графът не можеше да въздействува с нещо над Франц, който нямаше какво да крие.

Все пак реши да насочи разговора към въпрос, който би могъл да доведе до изясняването на някои съмнения.

— Господин графе — каза той, — вие ни предложихте места в колата си и на прозорците на палацо Росполи; можете ли да ни кажете сега как бихме могли да си намерим някое posto, както казват в Италия, на пиаца дел Пополо?

— О, наистина! — каза разсеяно графът, като гледаше със сдържано любопитство Морсер. — На пиаца дел Пополо щеше да има сякаш някаква екзекуция?

— Да — отвърна Франц, като видя, че графът стига сам до това, към което искаше да го отведе.

— Чакайте, чакайте! Мисля, че казах вчера на управителя си да се погрижи за това; може би ще успея да ви направя и тази малка услуга.

Протегна ръка към кордона на звънец, и го дръпна три пъти.

— Замисляли ли сте се някога — обърна се той към Франц — за запълване на времето и опростяване движенията на прислугата? Аз съм разрешил въпроса: веднъж звъня за камериера си, два пъти за домоуправителя, три пъти за управителя. По такъв начин не губя нито една минута, нито една дума. Ето нашия човек.

В стаята влезе четиридесет и пет — петдесетгодишен мъж, който приличаше като две капки вода на контрабандиста, въвел Франц в пещерата, но с нищо не показа да го е познал. Франц разбра, че заповедта е такава.

— Господин Бертучо — каза графът, — погрижихте ли се, както ви наредих вчера, да ми осигурите един прозорец на пиаца дел Пополо?

— Да, ваше превъзходителство — отвърна управителят, — но беше вече много късно.

— Какво! — намръщи се графът. — Нали ви казах, че искам прозорец?

— И ваше превъзходителство има прозорец, който беше нает от княз Лобание! Но бях принуден да заплатя сто…

— Добре, добре, господин Бертучо, спестете на господата тия домашни подробности; намерили сте прозорец, това ни стига. Дайте на кочияша адреса и чакайте на стълбите, за да ни придружите; нищо друго. Свободен сте.

Управителят се поклони и понечи да си тръгне.

— Ах — продължи графът, — направете ми удоволствието да попитате Пастрини дали е получил таволетата и дали желае да ми изпрати програмата за екзекуцията.

— Излишно е — каза Франц, като извади от джоба бележника си; — аз видях таволетата и преписах програмата.

— Добре; тогава, господин Бертучо, можете да си отидете, нямам вече нужда от вас. Да ни предупредят, щом закуската бъде готова.

— Дали господата — продължи той, като се обърна към двамата приятели — ще ми направят честта да закусят с мене?

— Но наистина, господин графе — каза Албер, — бихме прекалили.

— Напротив, доставяте ми голямо удоволствие; някой ден един от вас, а може би и двамата — ще ми се отплатите в Париж. Господин Бертучо, ще наредите да сложат три куверта.

И взе бележника от ръцете на Франц.

— И така — продължи той с тон, с който би прочел Малки обявления „Днес, 22 февруари, ще бъдат екзекутирани именуваният Андреа Рондоли, виновен в убийството на многоуважавания и високоблагоговеен дон Чезаре Терлини, каноник на черквата Сан Джовани ин Латрано, и именуваният Пепино, по прякор Рока Приори, обвинен в съучастничество с презрения бандит Луиджи Вампа и хората от шайката му…“ Хм! „Първият ще бъде mazzolato, вторият — decapitato!“ Да, наистина — каза графът, — така трябваше да стане отначало; но мисля, че от вчера е настъпила някаква промяна в реда и извършването на церемонията.

— Така ли? — каза Франц.

— Да, у кардинал Роспилиози, дето бях снощи, ставаше дума да се отложи екзекуцията на единия от двамата осъдени.

— На Андреа Рондоли ли? — попита Франц.

— Не… — отвърна нехайно графът — на другия… (той хвърли поглед към бележника, за да си припомни сякаш името) на Пепино, по прякор Рока Приори. Това ви лишава от едно гилотиниране, но ви оставя пребиването, много интересно наказание, когато човек го вижда за пръв, дори за втори път; докато другото, което вие впрочем сигурно сте виждали, е съвсем просто, съвсем еднообразно: няма нищо неочаквано. Ножът не сбърква, не потреперва, не се спуска напразно, не подхваща работата тридесет пъти като войника, който трябвало да отсече главата на граф де Шале и комуто впрочем Ришельо може би специално е препоръчал жертвата. Да — добави презрително графът, — когато става дума за наказания, не ми говорете за европейците: те не разбират нищо и са още деца или по-скоро старци в жестокостта.

— Човек би помислил, господин графе — отвърна Франц, — че сте правили сравнително проучване на наказанията у разните народи по света.

— Твърде малко са във всеки случай ония, които не съм виждал — отвърна студено графът.

— И сте изпитвали удоволствие от тия ужасни зрелища?

— Първото чувство беше отвращение, второто безразличие, третото любопитство.

— Любопитство! Знаете ли, че това е една ужасна дума?

— Защо? В живота има само една важна грижа — това е смъртта; е добре, нима не е любопитно да се проучи по какви различни начини душата може да напусне тялото и как според характера, темперамента и дори според местните нрави отделният човек отминава в небитие? Лично аз мога да ви уверя в едно — колкото повече хора сте виждали да умират, толкова по-лесно ви се струва да умрете; а според мене дори когато е мъчение, смъртта не е изкупление.

— Не ви разбирам добре — каза Франц; — обяснете се, защото не мога да ви изкажа доколко това, което казахте, ме интересува.

— Слушайте — каза графът и лицето му позеленя от злъч, както друго лице би се наляло с кръв. — Ако някой човек би погубил в нечувани мъчения и безкрайни изтезания баща ви, майка ви, любимата ви, с една дума — някое същество, чието изтръгване от сърцето ви оставя там вечна пустота и неизцерима рана, смятате ли за достатъчно възмездието на обществото, когато острието на гилотината пререже основата на тила от трапецовидните мускули на убиеца и този, който ви е причинявал години поред душевни страдания, е изпитал няколкосекундно физическо страдание?

— Да, зная — каза Франц, — човешкото правосъдие е недостатъчна утеха: то може само да пролее кръв за кръв и нищо повече; от него можем да искаме само това, което е по силите му.

— При това аз ви посочвам един материален случай, когато обществото е нападнато в самата си основа чрез убийството на един свой член и отмъщава за смъртта със смърт; но нима няма безброй други страдания, разкъсващи човека, при които обществото, ни най-малко не се намесва, не му дава и недостатъчното възмездие, което току-що споменахте? Нима няма престъпления, за които колът на турците, персийските улеи, навиваните нерви на ирокезите[1] биха били съвсем меки наказания, а при това безразличното общество изобщо ги оставя без наказание?… Кажете, няма ли такива престъпления?

— Има — отвърна Франц, — и тъкмо за тях се допуска дуелът.

— О! Дуелът! — извика графът. — Много приятен начин, — ей богу, — да достигнеш целта си, когато тази цел е отмъщение! Някой ви е отнел любимата, съблазнил е жена ви, обезчестил е дъщеря ви; цял един живот, който е имал правото да очаква от създателя онзи дял от щастие, обещан всекиму при създаването, той превръща в живот от страдания, нещастие и позор и вие смятате, че сте отмъстили, защото този човек, изпълнил с ярост душата и с отчаяние сърцето ви, е бил пронизан от вас със сабя в гърдите или с куршум в главата? Хайде де! Без да вземаме в сметка и това, че често пъти победител може да излезе той, пречистен в очите на хората и донейде опростен от бога. Не — продължи графът, — ако дотрябва някога да отмъщавам, не така ще отмъстя.

— Нима не одобрявате дуела? И не бихте се дуелирали? — запита на свой ред Албер, смаян, че чува подобна теория.

— О, напротив! — каза графът. — Да се разберем: бих се дуелирал за някаква дреболия, за обида, за опровержение, за някоя плесница, и то съвсем спокойно, защото благодарение на ловкостта ми във всички телесни упражнения и постепенното свикване с всички видове опасност ще бъда почти сигурен, че ще убия противника си. Да! За такива неща бих се дуелирал; но за едно продължително, дълбоко, нескончаемо, вечно страдание бих отвърнал, ако е възможно, със същото: око за око, зъб за зъб, както казват източните народи, наши учители във всичко, тия избраници на твореца, съумели да си създадат приказен живот и действителен рай.

— Но — обърна се Франц към графа — с тази теория, която ви въздига в съдия и палач за собствената ви кауза, мъчно бихте запазили мярка, която ще ви помогне да се изплъзвате винаги от властта на закона. Омразата е сляпа, гневът — безразсъден, и този, който се опива от мъст, се излага на опасността да изпие горчиво питие.

— Да, ако е беден и неопитен; не, ако е милионер и ловък. Освен това в най-лошия случаи ще стигне до последното току-що споменато наказание, с което човеколюбивата френска революция замести разчекването с коне или колело. Какво му важи наказанието, щом си е отмъстил? Всъщност аз съм почти недоволен, че жалкият Пепино няма да бъде decapitato, както казват тук; щяхте да видите колко трае това наказание и дали изобщо заслужава да се говори за него. Но, честно слово, господа, ние водим наистина странен разговор в първия ден на карнавала. Как стана това? Ах, да, спомням си! Поискахте ми място на прозореца; добре, ще го имате; но най-напред да закусим, защото вече идват да ни съобщят, че закуската е готова.

И наистина един прислужник отвори една от четирите врати на салона и изрече обредните слова:

— Al suo commodo[2]!

Двамата младежи станаха и минаха в трапезарията.

През време на закуската, отлична и поднесена крайно изискано, Франц потърси погледа на Албер, за да види впечатлението, което несъмнено му бяха направили думите на домакина; но било, че с обичайната си безгрижност Албер не им бе обърнал особено внимание, било, че се бе задоволил от съгласието на Монте Кристо за дуела, било че разказаните от нас по-раншни обстоятелства, известни само на Франц, засилваха за него впечатлението от теориите на графа, баронът не забеляза никаква загриженост у другаря си; напротив, Албер се радваше на закуската като човек, осъден от четири-пет месеца насам да се задоволява с италианска кухня, с други думи, с една от най-лошите кухни на света. Що се отнася до графа, той едва се докосваше до всяко блюдо: човек би казал, че седеше на трапезата само от учтивост и очакваше да си отидат гостите, за да поиска да му поднесат някое особено и специално ядене.

Франц си припомни неволно страха, който графът бе вдъхнал на графиня Г., и убеждението й, че човекът от отсрещната ложа е вампир.

В края на закуската Франц извади часовника си.

— Моля ви се! — каза графът. — Какво правите?

— Ще ни извините, господин графе — отвърна Франц, — но ние имаме да вършим още безброй работи.

— Какви?

— Нямаме нищо за маскиране, а то е задължително днес.

— Не се грижете за това. Доколкото зная, ние имаме специална стая на пиаца дел Пополо; ще накарам да занесат там, каквито костюми пожелаете, и ще се маскираме на място.

— След екзекуцията ли? — извика Франц.

— То се знае: след, по време на или преди екзекуцията — както пожелаете.

— Пред ешафода?

— Ешафодът е част от празненството.

— Слушайте, господин графе, аз размислих — каза Франц; — наистина ви благодаря за любезността, но ще се задоволя само с едно място в колата ви и на прозореца в палацо Росполи, а мястото ми на прозореца към пиаца дел Пополо оставям на ваше разположение.

— Но предупреждавам ви — отвърна графът, — че ще пропуснете нещо много интересно.

— Ще ми го разкажете — продължи Франц. — Убеден съм, че от вашата уста разказът ще ми направи почти същото впечатление, както и зрелището. Освен това неведнъж съм намислял да присъствувам на екзекуция, но ни веднъж не съм могъл да се реша; а вие, Албер?

— Аз — каза виконтът — видях екзекутирането на Гастен[3]; но мисля, че бях малко пийнал тоя ден. Беше при напускането на колежа и не помня в кое кабаре бяхме осъмнали.

— Не виждам някакво основание, като не сте на правили нещо в Париж, да не го направите и в чужбина: човек пътешествува, за да се поучи, и отива на друго място, за да види нови неща. Представете си как ще изглеждате, когато ви запитат как екзекутират в Рим и вие отговорите: „Не зная“. Освен това разправят, че осъденият бил жалък негодник, някакъв обесник, убил с пиростия добрия каноник, който го бил отгледал като син. За убийство на духовник се избира по-прилично оръжие — дявол да го вземе! — не пиростия, особено когато духовникът ни е може би и баща. Ако бяхте в Испания, щяхте да отидете на бой с бикове, нали? Добре, предположете, че ще гледаме бой с бикове; припомнете си древните римляни в цирка, ловните тържества, при които са убивали по триста лъва и стотина души. Припомнете си осемдесетте хиляди ръкопляскащи зрители, благородните матрони, довели там своите дъщери за женене, прелестните весталки с бели ръчички, вдигнали пръст, за да дадат очарователен знак: „По-живо! Довършете оня, умиращия!“

— Ще отидете ли, Албер? — попита Франц.

— Разбира се, драги! И аз мислех като вас, но красноречието на графа ме убеди.

— Да отидем тогава, щом искате — каза Франц; — но на отиване за пиаца дел Пополо искам да мина по Корсо; възможно ли е, господин графе?

— Пеша да, с кола не.

— Добре тогава, ще отида пеша.

— Непременно ли трябва да минете по Корсо?

— Да. Трябва да видя нещо.

— Добре! Ще минем тогава по Корсо; ще изпратим колата да ни чака на пиаца дел Пополо, като мине през страда дел Бабуино; и аз нямам нищо против да мина по Корсо, за да видя дали са изпълнени някои мои поръчения.

— Ваше превъзходителство — отвори вратата прислужникът, — един човек в костюм на покаяник иска да ви види.

— Ах, да! — каза графът. — Зная. Желаете ли да минете в салона, господа? На масата ще намерите чудесни хавански пури. Аз ще дойда след една минута.

Двамата младежи станаха и излязоха през една врата, а в същото време графът, след като повтори извиненията си, излезе през друга. Албер, който беше голям любител на пури и смяташе за не малка жертва това, че откакто беше в Италия, се бе лишил от пурите на кафе де Пари, се приближи към масата и ахна от радост, като зърна истински puros[4].

— Е-е? — запита Франц. — Какво мислите за граф дьо Монте Кристо?

— Какво мисля ли? — каза Албер, явно учуден, че другарят му може да задава подобен въпрос. — Мисля, че е очарователен човек, който приема великолепно, много е видял, много е чел, много е размишлявал, от школата на стоиците е като Брутис — добави той, като изпусна влюбено едно кълбо дим, което се изви в спирали към тавана — най-главното, има отлични пури.

Такова беше мнението на Албер за графа; а тъй като Франц знаеше, че Албер има претенцията да си съставя мнение за хората и нещата само след зрели размишления, не се опита да промени нещо от сегашната му преценка.

— Но — каза той — забелязахте ли нещо странно?

— Какво?

— Вниманието, с което ви наблюдава.

— Мене ли?

— Да, вас.

Албер се замисли.

— О! — въздъхна той. — Нищо чудно. От цяла година съм напуснал Париж, трябва да съм облечен като човек от оня свят. Графът ще ме е взел за някой провинциалист; разубедете го, драги приятелю, и му кажете още при първия удобен случай, моля ви се, че не е така.

Франц се усмихна; след една минута графът влезе.

— Ето ме, господа — каза той, — на ваше разположение; заповедите са дадени; колата ще отиде на пиаца дел Пополо, а ние ще отидем пеша, ако желаете, по Корсо. Вземете си от пурите, господин дьо Морсер.

— Ей богу, с голямо удоволствие — каза Албер, — защото вашите италиански пури са по-лоши и от тия на режията[5]. Като дойдете в Париж, ще ви се отплатя за всичко.

— Няма да ви откажа; възнамерявам да отида някой ден и щом ми позволявате, ще почукам на вратата ви. Да вървим, господа, нямаме време за губене; часът е дванадесет и половина, да тръгваме.

Слязоха и тримата. Кочияшът получи последните нареждания от господаря си и тръгна по улица дел Бабуино, а пешеходците поеха по пиаца дела Спаня и виа Фратина, която ги отведе право до палацо Фиано и палацо Росполи.

Франц гледаше само прозорците на последния дворец; не бе забравил уговорения в Колизея знак между човека с плаща и транстевереца.

— Кои са вашите прозорци? — обърна се той към графа колкото можеше по-естествено.

— Трите последни — отвърна другият с непресторено безгрижие; защото не можеше да отгатне с каква цел му се задава този въпрос.

Франц насочи веднага поглед към трите прозореца. Страничните бяха закрити с жълта дамаска, а средният с бяла дамаска с червен кръст.

Човекът с плаща бе удържал думата си към транстевереца и нямаше вече никакво съмнение, че човекът с плаща е графът.

Трите прозореца бяха още незаети. Междувременно навсякъде се довършваха приготовления; поставяха столове, издигаха скели, украсяваха прозорци. Маските щяха да се появят и колите да потеглят едва след като забие камбаната; но зад всички прозорци се чувствуваше, че има маски, зад всички врати — каляски.

Франц, Албер и графът продължиха да слизат по Корсо. Колкото повече наближаваха към пиаца дел Пополо, толкова тълпата ставаше по-плътна, а над главите й се виждаха две неща: обелискът с кръст на върха, издигнат насред площада, а пред обелиска, точно в пресичането на трите улици — дел Бабуино, дел Корсо и ди Рипета, двете горни греди на ешафода, между които лъщеше извитата стомана на mandaia-та[6].

На ъгъла намериха управителя на графа, който чакаше нарежданията на господаря си.

Прозорецът, нает сигурно на баснословна сума, която графът не бе пожелал да спомене пред гостите си, беше на втория етаж в големия дворец, разположен между улица Бабуино и Монте Пинчио; стаята беше, както вече казахме, нещо като будоар, от който се влизаше в спалня; като затворят вратата към спалнята, наемателите на будоара можеха да се чувствуват у дома си; по столовете бяха поставени извънредно елегантни палячовски костюми от коприна на бели и светлосини черти.

— Тъй като оставихте на мене избора на костюмите — каза графът на двамата приятели, — поръчах ви тези. Преди всичко те са най-модерни тази година; после са най-удобни за конфетите, защото брашното не личи.

Франц слушаше наполовина думите на графа и може би не оцени както трябва тази нова любезност; защото цялото му внимание беше привлечено към пиаца дел Пополо и страшния инструмент, който беше засега нейна главна украса.

Франц виждаше за пръв път гилотина; казваме гилотина, защото римската mandaia е изработена почти по същия модел, какъвто има и нашето средство за умъртвяване. Само че ножът, който пада откъм вдлъбнатата си страна, не се спуска толкова отвисоко.

Двама души, седнали на подвижната дъска, върху която полагат осъдения, обядваха, доколкото Франц можа да забележи, с хляб и наденички; единият повдигна дъската, извади бутилка вино, отпи една глътка и подаде бутилката на другаря си; бяха, двамата помощници на палача!

Само като ги видя, Франц усети, че косата му настръхна.

Осъдените, докарани в навечерието от Карчери нуове в черквичката Санта Мариа дел Пополо, бяха прекарали нощта всеки с по двама свещеници в спокойно параклисче, затворено с решетъчна ограда, пред която се разхождаха часови, сменявани през час.

Две редици карабинери бяха строени от вратите на черквичката до ешафода, който ограждаха, като оставяха една пътека, широка десетина стъпки, а около самата гилотина един кръг с окръжност от стотина стъпки. Цялата останала площ беше закрита от главите на множеството. Много жени държаха на рамене децата си. Тези деца имаха най-добро място издигаха се с цяло тяло над тълпата.

Монте Пинчио приличаше на огромен амфитеатър, дето всички места бяха запълнени от зрители; балконите на двете черкви в ъглите на улица дел Бабуино и ди Рипета бяха препълнени с облагодетелствувани любопитни; стъпалата пред входовете приличаха на подвижни пъстри вълни, тласкани от постоянен прилив към колонадата; всяка грапавина в стената, дето можеше да се задържи човек, имаше по една жива статуя.

Казаното от графа изглеждаше вярно: най-интересното нещо в живота беше гледката на смъртта. Но вместо тишина, каквато се налагаше от тържествеността на зрелището, от тълпата се надигаше страшна врява, съставена от смехове, освирквания и радостни викове; личеше също, както бе казал графът, че за народа екзекуцията беше чисто и просто начало на карнавала.

Шумът престана изведнъж като по магия. Отворили бяха вратата на черквата.

Най-напред вървеше братство от покаяници, облечени в чували с прорези само за очите, всеки със запалена свещ в ръка; начело беше водачът им.

Зад покаяниците следваше висок мъж, облечен само с един платнен панталон, с голям нож в ножница от лявата страна; на дясното рамо носеше тежък топуз. Този човек беше палачът.

Обут беше в сандали, привързани с въже. Зад палача, по реда на екзекутирането, вървяха най-напред Пепино, след него Андреа.

Всеки се придружаваше от двама свещеници. Нито единият, нито другият от осъдените беше с вързани очи.

Пепино вървеше доста уверено; сигурно знаеше добрата вест.

Андреа вървеше подръка със свещениците.

И двамата осъдени целуваха от време на време разпятието, което изповедникът им поднасяше.

Само като ги видя, Франц усети, че нозете му се подкосяват; погледна Албер. Той беше бял като ризата си и захвърли машинално пурата, при все че я бе изпушил едва наполовина.

Само графът изглеждаше невъзмутим. Нещо повече, лека руменина се мъчеше сякаш да избие под болезнената бледност на бузите му.

Ноздрите му се разширяваха като у хищник, надушил кръв, а зад полуотворените устни се съзираха белите му зъби, малки и остри като у чакал.

Въпреки това лицето му имаше кротко, усмихнато изражение, каквото Франц не бе виждал до сега у него; особено прекрасна беше кадифената кротост на черните очи.

През това време двамата осъдени продължаваха пътя си към ешафода и колкото повече наближаваха, толкова по-ясно можеха да се различат чертите на лицата им. Пепино беше хубав двадесет и пет-шест годишен момък, с обгоряло от слънцето лице и волен, суров поглед. Вървеше с вирната глава, сякаш душеше вятъра, за да усети откъде ще се появи спасителят му.

Андреа беше нисък, дебел; по грозното жестоко лице не можеше да се определи възрастта му; но навярно имаше тридесетина години. В затвора бе пуснал брада. Главата му бе клюмнала към едното рамо. Нозете му се огъваха; тялото се движеше машинално, без никакво участие на волята.

— Струва ми се — обърна се Франц към графа, — вие казахте, че ще има само една екзекуция.

— Казах ви истината — отвърна студено Монте Кристо.

— А виждам двама осъдени.

— Да, но единият е пред прага на смъртта, а другият има да живее още дълги години.

— Мисля, че няма време за губене, ако ще го помилват.

— И помилването наистина пристига; погледнете! — каза графът.

И наистина, тъкмо когато Пепино стигна в подножието на гилотината, един закъснял покаяник пресече шпалира, без да бъде спрян от войниците, пристъпи към водача на братството и му подаде сгъната на четири хартия.

Пламналият поглед на Пепино не пропусна ни една от тия подробности, водачът на братството разгъна хартията, прочете я и вдигна ръка.

— Слава на бога и хвала на негово светейшество! — каза високо и отчетливо той. — Единият от осъдените е помилван!

— Милост! — извика едногласно народът. — Милост!

При тая дума Андреа като че подскочи и вдигна глава.

— За кого? — извика той.

Пепино беше неподвижен, безмълвен и задъхан.

— Помилван е Пепино, по прякор Рока Приори — каза водачът на братството и подаде хартията на капитана на карабинерите, който я прочете и му я върна.

— Помилват Пепино! — извика Андреа, съвсем събуден от унеса, в който изглеждаше потънал. — Защо него, а не мене? Трябваше да умрем заедно; обещаха ми, че той ще умре пръв, не е право да умра сам; не искам да умра сам, не искам!

Той се изтръгна от ръцете на свещениците, започна да се гърчи, да реве, да се мъчи напразно да разкъса въжетата, свързали ръцете му.

Палачът даде знак на двамата си помощници, които скочиха от ешафода и сграбчиха осъдения.

— Какво става? — обърна се Франц към графа, защото всички говореха на римско наречие и той не бе разбрал добре.

— Какво става ли? — каза графът. — Не разбирате ли? Чисто и просто тая човешка твар, която ей сега ще умре, побесня, че ближният й няма да умре заедно с нея, и ако й позволят, би го разкъсала с нокти и зъби, вместо да го остави да живее, след като самата тя ще умре. О, хора, хора! Крокодилско племе, както казва Карл Моор! — извика графът, протегнал свити пестници към тълпата. — Добре ви зная, все същите сте си, вечно достойни за своята участ!

И наистина, Андреа и двамата помощник-палачи се търкаляха в праха; осъденият продължаваше да крещи:

— Той трябва да умре! Искам да умре! Не е право да убият само мене!

— Гледайте, гледайте! — продължи графът, като улови за ръка двамата младежи. — Гледайте, защото, кълна се в душата си, това е наистина интересно; този човек вървеше към ешафода, примирен със своята участ, и щеше да умре, като страхливец наистина, но все пак без съпротива и ропот; и знаете ли откъде черпеше малко сила? Знаете ли какво го утешаваше? Знаете ли защо понасяше търпеливо мъчението? Защото и друг споделяше злата му участ; защото и друг щеше да умре като него; защото този друг щеше да умре преди него! Поведете две овце към касапницата, два вола към кланицата и им посочете някак, че другарят им няма да умре; овцата ще заблее от радост, волът ще замучи от удоволствие; но човекът, когото бог е създал по свой образ и подобие, човекът, комуто бог е наложил като пръв, единствен и върховен закон любовта към ближния, човекът, комуто бог е дал глас, за да изразява мисълта си, какъв ще бъде първият вик на тоя човек, когато узнае, че другарят му е спасен? Богохулство! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!

Графът се разсмя със страшен смях, доказващ, че трябва да е страдал ужасно, докато се научи да се смее така.

В това време борбата продължаваше; гледката беше ужасна. Двамата помощници отнесоха Андреа на ешафода; всички се бяха настроили против него и двадесет хиляди души крещяха едногласно:

— Смърт! Смърт!

Франц се отдръпна назад, но графът го сграбчи за ръката и го задържа до прозореца.

— Какво е това от вас? — запита той. — Състрадание ли? Много уместно, наистина! Ако чуехте да вие някое бясно куче, щяхте да вземете пушката си, да изтичате на улицата и да застреляте в упор нещастното животно, което всъщност е виновно само защото е било ухапано от друго куче и постъпва с другите така, както са постъпили с него; а проявявате състрадание към човек, когото друг човек не е ухапал и който все пак е убил благодетеля си; а като не може вече да убива, защото е с вързани ръце, иска непременно да види как ще умре неговият събрат по затвор и злочестина! Не, не, гледайте, гледайте!

Препоръката беше вече почти излишна. Франц беше като омагьосан от ужасното зрелище. Двамата помощници бяха пренесли осъдения на ешафода и там въпреки неговите усилия, хапания и викове го бяха принудили да коленичи. През това време палачът бе застанал отстрана с готовия топуз; после по даден знак помощниците се отстраниха Осъденият се опита да стане, но преди да успее, топузът се стовари върху лявото му слепоочие; чу се глух, тъп звук, удареният се строполи като вол по очи, после се преобърна изведнъж по гръб. Тогава палачът за хвърли топуза, извади ножа от пояса си, заби го един удар в гърлото, скочи на корема и почна да тъпче с нозе.

При всеки нов натиск от гърлото на осъдения бликваше висока струя кръв.

Франц вече не можа да издържи; отдръпна се и се строполи почти припаднал в едно кресло.

Албер, затворил очи, остана на мястото си, стиснал завесите на прозореца.

Графът беше прав, тържествуващ като самия сатана.

Бележки

[1] Ирокези — индианци от Северна Америка. Б.пр.

[2] Al suo commodo (ит.) — Заповядайте, ако обичате. Б.пр.

[3] Гастен — лекар, екзекутиран за отравяне (1796–1823). Б.пр.

[4] Puros (ит.) — чисти. Става дума за истински хавански пури. Б.пр.

[5] Режия — тютюнев монопол. Б.пр.

[6] Mandaia (итал.) — нож на гилотина. Б.пр.