Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

C. ВИДЕНИЕТО

Както кралският прокурор заяви на госпожа Данглар, Валантин още не бе се възстановила.

Сломена от умората, тя продължаваше да лежи и в стаята си именно научи от самата госпожа дьо Вилфор станалите събития — бягството на Йожени и арестуването на Андреа Кавалканти, или по-точно на Бенедето, както и това, че го обвиняваха в убийство.

Но Валантин беше толкова слаба, щото разказът не й направи навярно впечатлението, което би й направил, ако беше здрава.

Всичко това се изрази само в няколко нови смътни представи и неясни образи, които се смесиха със странните представи и бегли призраци, изникващи в болното й съзнание или блуждаещи пред очите й; но всичко изчезна много скоро, изместено от съживените лични усещания.

Денем Валантин все още се намираше в действителния мир поради присъствието на Ноартие, който заповядваше да го отведат в стаята на внучка му и стоеше там, без да отделя от нея своя бащински поглед; а след като се върнеше от Палатата, и Вилфор идваше да прекара един-два часа с баща си и дъщеря си.

В шест часа Вилфор се оттегляше в кабинета си, в осем часа пристигаше господин д’Авриньи, който донасяше лично лекарството за през нощта, после отвеждаше Ноартие.

Болногледачка, посочена от доктора, заместваше след това всички и оставаше докъм десет-единадесет часа, когато Валантин заспиваше.

На слизане болногледачката предаваше ключа от стаята на Валантин на самия господин дьо Вилфор, така че при болната можеше да се влезе само през отделението на госпожа дьо Вилфор и стаята на Едуар.

Морел идваше всяка сутрин да научи от Ноартие как е Валантин; обаче много странно, безпокойствието му намаляваше всеки ден.

Преди всичко, макар и обзета от силна нервна възбуда, Валантин видимо се поправяше; нали и Монте Кристо му бе казал, когато той бе изтичал като обезумял при него, че ако не умре в първите два часа, Валантин ще бъде спасена?

Четири дни бяха минали вече, а тя беше още жива.

Нервната възбуда, която споменахме, продължаваше и във време на съня или по-скоро на дрямката, която я обземаше: тогава именно, в нощната тишина и полумрак, при сложената на камината нощна лампичка с матов абажур, тя виждаше призраците, които населяват стаите на болните и които треската раздрусва с тръпнещите си крила.

Струваше й се, че вижда ту мащеха си, която я заплашва, ту Морел, който й протяга ръце, ту хора, съвършено чужди на всекидневния й живот, като например граф дьо Монте Кристо; и мебелите дори в тези часове на бълнуване й се струваха подвижни и блуждаещи; това траеше докъм два-три часа сутринта, когато потъваше в тежък сън, който продължаваше до сутринта.

Вечерта на същия ден, когато Валантин бе научила за бягството на Йожени и арестуването на Бенедето, след като се бяха слели за миг с усещанията от собствения й живот, тези събития започнаха да напускат постепенно съзнанието й; след последователното оттегляне на Вилфор, д’Авриньи и Ноартие, когато часовникът от Сен Филип дю Рул удари единадесет, а болногледачката, оставила до болната приготвеното от доктора лекарство, бе заключила вратата и бе отишла в стаята за прислугата, да слуша разказите на лакеите и да си пълни паметта със зловещите истории, които от три месеца насам поддържаха вечер разговорите в хола на кралския прокурор, в грижливо заключената стая се случи нещо съвсем неочаквано.

Минали бяха десетина минути, след като болногледачката бе излязла.

Обзета от един час от треската, която се повтаряше всяка нощ, Валантин бе оставила непокорното си съзнание да продължава своята будна, еднообразна и неумолима дейност, която се изчерпваше в непрекъснато повторение на едни и същи мисли и на едни и същи образи.

От фитила на нощната лампичка излитаха хиляди лъчи със странни значения, когато изведнъж при нейния трептящ светлик на Валантин се стори, че съзира как библиотеката, поставена в една ниша до камината, се отвори бавно, без никакъв шум.

В друго време Валантин би грабнала звънеца и би дръпнала копринения му кордон, да извика за помощ, но в сегашното й състояние нищо не я изненадваше. Тя съзнаваше, че виденията, които я заобикалят, са плод на бълнуването; в това се бе убедила, защото тия нощни призраци изчезваха безследно на сутринта.

Зад вратата се появи човешка фигура.

Благодарение на треската Валантин беше дотолкова свикнала с тия видения, та не се уплаши, само разтвори широко очи, като се надяваше, че ще види Морел. Фигурата продължи да пристъпва до леглото, после се спря и сякаш внимателно се ослуша.

В този миг едно отражение от лампичката заигра по лицето на среднощния посетител.

— Не е той! — прошепна Валантин.

Убедена, че сънува, тя зачака този човек да изчезне или да се преобрази в друга личност, както става в сънищата.

Но като опипа пулса си и усети, че е ускорен, тя си спомни, че най-доброто средство да прогони тези досадни видения е да пие; разхладителното питие, приготвено за успокояване вълненията, от които се бе оплакала на доктора, намаляваше треската и пробуждаше нови мозъчни усещания; щом изпиеше няколко глътки, страданието намаляваше за малко.

Затова протегна ръка да вземе чашата си от кристалната чинийка, върху която беше поставена; но докато тя простираше извън постелята разтрепераната си ръка, видението направи отново, още по-ясно, две стъпки към леглото и дойде толкова близо до девойката, щото тя почти усети дишането му и докосването на ръката.

Този път измамата, или по-точно действителността, надмина всичко, което Валантин бе изпитвала досега; тя почувствува, че е жива и съвършено будна, разбра, че е в пълно съзнание, и изтръпна.

Докосването, което бе усетила, имаше за цел да отстрани ръката й.

Валантин полека я отдръпна.

Тогава фигурата, чийто поглед не можеше да забележи и която изглеждаше по-скоро закрилническа, отколкото заплашителна, взе чашата, отиде до нощната лампа и загледа течността, като че искаше да провери доколко е прозрачна и бистра.

Но този опит й се стори недостатъчен.

Човекът, или по-точно призракът, който пристъпваше толкова тихо, та стъпките му заглъхваха в килима, взе една лъжичка от течността и я изпи. Валантин наблюдаваше смаяна това, което ставаше пред очите й.

Надяваше се, че всичко ще изчезне изведнъж, сменено от друга картина; но вместо да изчезне като призрак, човекът се приближи към нея, подаде й чашата и каза развълнувано:

— Пийте сега!…

Валантин потрепера.

За пръв път видение й говореше с гласа на жив човек. Тя отвори уста, за да извика. Човекът сложи пръст на устните си.

— Господин граф дьо Монте Кристо! — прошепна тя.

От уплахата, която се изписа в очите на девойката, от треперенето на ръцете й, от бързото движение, с което се сгуши под завивките, пролича последната борба между съмнението и увереността; и все пак присъствието на Монте Кристо в стаята й по това време, тайнственото му, невероятно, необяснимо влизане през стената изглеждаха невъзможни за разстроения разум на Валантин.

— Не викайте, не се плашете — каза графът, — не бива да таите нито искрица подозрение, нито сянка от безпокойство; човекът, когото виждате пред себе си (защото този път имате право, Валантин, това не е никакво видение), човекът, когото виждате пред себе си, е най-нежният баща и най-почтителният приятел, за какъвто бихте могли да мечтаете.

Валантин не можа да отговори нищо; така се бе уплашила от гласа, който й доказваше действителното присъствие на говорещия, че се боеше да чуе и своя глас, но слисаният й поглед казваше: „Ако намеренията ви са чисти, защо сте дошли?“

Със своята удивителна прозорливост графът разбра какво става в сърцето на девойката.

— Чуйте ме — каза той — или по-добре погледнете ме, вижте зачервените ми очи и пребледняло лице: от четири нощи не съм мигнал; четири нощи бдя край вас, закрилям ви, пазя ви за нашия приятел Максимилиан.

Бузите на девойката поруменяха от бързия прилив на кръв: току-що изреченото име прогони последното недоверие, което присъствието на графа й бе вдъхнало.

— Максимилиан!… — повтори Валантин, толкова приятно й беше да произнася това име. — Максимилиан! Нима ви призна всичко?

— Да, призна ми. Каза, че вие сте неговият живот, и аз му обещах да ви запазя жива.

— Обещали сте му да ме запазите жива?

— Да.

— Споменахте за бдение и закрила. Лекар ли сте, господине?

— Да, и то, вярвайте ми, най-добрият, когото небето можеше да ви изпрати.

— Казвате, че сте бдели — продължи Валантин. — Къде? Аз не съм ви виждала.

Графът протегна ръка към библиотеката.

— Скрит зад вратата — каза той. — Оттам се влиза в съседната къща, която наех.

Валантин отвърна свенливо и достойно глава.

— Господине — заяви с неизразим ужас тя, — това е безпримерно безумие, а закрилата, с която сте ме удостоили, прилича твърде много на оскърбление.

— През тези дълги бдения, Валантин — отвърна графът, — аз видях само кой влиза тук, каква храна ви носят, какви напитки ви дават; и ако напитките ми се струваха опасни, влизах, както влязох сега, изпразвах чашата и вместо отровата наливах в нея ободрително питие, което вливаше в жилите ви живот вместо приготвената смърт.

— Отрова! Смърт! — извика Валантин, като помисли отново, че е обзета от трескава халюцинация. — Какво приказвате господине?

— Шт! Дете мое! — прошепна Монте Кристо, като сложи отново пръст на устните си. — Да, казах отрова, казах и смърт, и повтарям тия думи; но изпийте най-напред това нещо. (Графът извади от джоба си едно стъкълце с червена течност, от която наля няколко капки в чашата). А след като го изпиете, не пийте вече нищо тази нощ.

Валантин протегна ръка, но щом докосна чашата, я отдръпна уплашено.

Монте Кристо взе чашата, изпи половината и я подаде на Валантин, която изпи усмихнато остатъка.

— Да! — каза тя. — Познавам по вкуса, че е същото нещо, което пиех нощем, течността, която освежава гърдите и успокояваше малко мозъка ми. Благодаря ви, господине. Благодаря.

— Ето как прекарахте тия четири нощи, Валантин — каза графът. — А как ги прекарах аз! Какви жестоки часове преживях заради вас! С каква мъка гледах, когато наливаха в чашата ви смъртоносната отрова, и треперех, че може би ще я изпиете, преди да я излея в камината!

— Казвате, господине — продължи още по-уплашено Валантин, — че сте се измъчвали, като сте виждали да наливат в чашата ми смъртоносната отрова? Но щом сте виждали, че наливат отрова в чашата ми, трябва да сте видели и лицето, което я е наливало?

— Да.

Валантин седна в леглото, закри белоснежната си гръд с бродирания батистен чаршаф, овлажнял от студената пот при бълнуването, към която се прибавяше още по-студената пот от уплахата.

— Видяхте ли го? — повтори тя.

— Да — потвърди повторно графът.

— Това, което казвате, е ужасно, господине, карате ме да допускам някакво пъклено дело. В дома на баща ми! В собствената ми стая! В това страдалческо легло се опитват да ме убият! Идете си, господине, не изкушавайте съвестта ми, не хулете божията добрина, такова нещо е невъзможно!

— Вие ли сте първият човек, срещу когото се вдига тази ръка, Валантин? Не видяхте ли как загинаха пред вас господин дьо Сен Меран, госпожа дьо Сен Меран, Бароа? Не бихте ли видели смъртта и на господин Ноартие, ако лечението, на което е подложен от три години насам, не го защищаваше, действувайки като противоотрова?

— Господи! — промълви Валантин. — Затова от един месец насам дядо иска да пия от всичките му лекарства.

— И тези лекарства имат горчивия вкус на полуизсушена портокалова кора, нали?

— Да, боже мой, да!

— Сега вече си обяснявам всичко — каза Монте Кристо, — и дядо ви знае, че в тази къща има отровител, а може би знае и кой е. Той ви е предпазвал от отровното вещество, чието действие се е притъпявало от привичката! Ето защо сте още жива — нещо, което не можех да си обясня, — след като ви бяха дали преди четири дни отрова, която обикновено не прощава.

— Но кой е злодеят? Кой е убиецът?

— Сега пък аз ще ви запитам: не сте ли видели никога някой да влиза в стаята ви?

— Виждала съм. Често пъти ми се струваше, че минават сенки, които се приближаваха, отдалечаваха, изчезваха, но смятах, че бълнувам от треската. Когато влязохте преди малко, доста време пак смятах, че бълнувам или сънувам.

— Значи не знаете кой иска да ви отнеме живота?

— Не — отвърна Валантин. — Защо пък някой би желал смъртта ми?

— Ще научите кой е тогава — каза Монте Кристо, като се ослуша.

— Как? — запита Валантин и се огледа уплашено.

— Тази вечер нито бълнувате, нито имате треска, напълно сте будна, а току-що удари полунощ — часът на убийците.

— Боже! Боже! — прошепна Валантин, като изтри потта от челото си.

Часовникът наистина отброяваше бавно и тъжно ударите си, които падаха като удари с бронзов чук по сърцето на девойката.

— Валантин — продължи графът, — извикайте на помощ всичките си сили, притиснете сърцето си, задушете гласа в гърлото си, престорете се на заспала и ще видите! Ще видите!

Валантин сграбчи ръката на графа.

— Струва ми се, че чувам шум — каза тя. — Идете си.

— Сбогом, или по-точно довиждане — отвърна графът.

После с тъжна бащинска усмивка, изпълнила с признателност сърцето на девойката, той отиде на пръсти до вратата на библиотеката.

И като се обърна, преди да я затвори:

— Никакво движение — каза той, — нито дума; трябва да мислят, че спите, иначе може да ви убият, преди да дотичам.

С това страшно поръчение графът изчезна зад вратата, която се затвори безшумно след него.