Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CVIII. СЪДИЯТА

Помним, че абат Бузони се настани при Ноартие в стаята на покойницата, край която само старецът и свещеникът останаха да бдят.

Може би християнските убеждения на абата, може би кроткото му състрадание, може би убедителното му слово възстановиха силите на стареца; защото от момента, когато успя да се разбере със свещеника, отчаянието, обзело отначало Ноартие, бе заменено от дълбоко примирение и спокойствие, изненадали всички, които помнеха нежната привързаност на дядото към Валантин.

Господин дьо Вилфор не бе виждал стареца още от сутринта, когато дъщеря му бе умряла. Цялата прислуга бе сменена: взеха нов камериер за кралския прокурор, нов прислужник за господин Ноартие; две нови жени обслужваха госпожа дьо Вилфор; всички включително вратарят и кочияшът бяха нови хора, вмъкнали се вече между различните господари в прокълнатия дом и доловили студените отношения помежду им. Освен това съдебните заседания започваха след три дни и Вилфор, затворен в кабинета си, работеше трескаво върху делото срещу убиеца на Кадрус. Тази история като всяко нещо, свързано с граф дьо Монте Кристо, бе предизвикала голям шум в парижкото общество. Доказателствата не бяха убедителни, защото почиваха само върху няколко думи, написани от умиращ каторжник, бивш събрат по участ на обвинения, което убитият можеше да е сторил от ненавист или за отмъщение; но съвестта на съдията си бе създала свое мнение: кралският прокурор си бе втълпил, че Бенедето е виновен и тази трудно изтръгната победа доставяше наслада на самолюбието му — единственото нещо, затрогващо донейде струните на леденото му сърце.

Делото следователно напредваше благодарение непрестанния труд на Вилфор, който искаше да открие с него новата съдебна година, и той трябваше да се усамоти повече от всякога, за да се спаси от задължението да отговаря на невероятния брой искания за входни карти.

Освен това толкова малко време бе минало от погребението на Валантин, толкова прясна беше мъката в неговия дом, та никой не се учудваше, че бащата се затваря така строго в своите служебни задължения, тоест в единственото отвличане от скръбта си.

Само веднъж, на другия ден след като Бенедето бе посетен повторно от Бертучо, който щеше да му съобщи този път името на баща му, в този ден, казваме, който беше неделя, Вилфор зърна за момент баща си; това стана, когато, смазан от умора, магистратът бе слязъл в градината си и мрачен, приведен под бремето на неумолимите мисли като Тарквиний, който пречупвал с камшичето си най-високите макове, господин дьо Вилфор поваляше с бастуна си дългите увяхващи стебла на ружите, които се издигаха покрай пътечките като призраци на някогашните прелестни цветя от отминалото лято.

Той бе стигал неведнъж до края на градината, тоест до известната ни желязна ограда към изоставеното празно място, връщал се бе по същата пътека, продължавал бе разходката си със същата походка и движения, когато изведнъж очите му се вдигнаха машинално към къщата, гдето чу шумната игра на сина си, дошъл от пансиона да прекара с майка си неделята и понеделника.

В този момент той видя пред един от отворените прозорци господин Ноартие, който бе поискал да го закарат с креслото му дотам, за да се порадва на последните лъчи на все още топлото слънце, които се прощаваха с повехналите цветчета на чадърчетата и с пожълтелите листа на дивата лоза, покрили балкона.

Окото на стареца изглеждаше приковано към една точка, която Вилфор не можеше да види изцяло. Погледът му беше така враждебен, див, пламтящ от нетърпение, щото кралският прокурор, свикнал да долавя всяко впечатление в това така добре познато лице, се отмести от пътя си, за да види върху кого се стоварваше този тежък поглед.

И видя под група липи с почти оголени клони госпожа дьо Вилфор, с книга в ръка, да прекъсва от време на време четенето, за да се усмихне на сина си или да му върне топката, която той упорито хвърляше от прозореца в градината. Вилфор побледня, защото разбра какво иска да каже баща му.

Ноартие продължаваше да гледа към същото място; после погледът му се премести изведнъж от жената към съпруга й; сега вече самият Вилфор трябваше да понесе тежестта на този мълниеносен поглед, сменил заедно с обекта и изражението, но не и заплашителността си.

Без да забелязва тези бурни чувства, чийто плам се кръстосваше над главата й, госпожа дьо Вилфор бе задържала в този момент топката на сина си и му правеше знаци да дойде да си я вземе заедно с една целувка; но Едуар я накара доста време да му се моли; майчината ласка му се струваше навярно недостатъчна награда за труда, който щеше да си даде. Най-после се реши, скочи от прозореца в една леха с хелиотропи и астри и дотича със запотено чело при госпожа дьо Вилфор. Тя изтри челото му, сложи устни върху влажната плът с цвета на слонова кост и отпрати детето с топка в едната ръка и шепа бонбони в другата.

Привлечен от непобедимата сила, както птичето бива привлечено от змията, Вилфор се приближи към къщата; погледът на Ноартие се свеждаше, за да го следи, а пламът в зениците му се разгоря дотолкова, щото Вилфор усети как парна сърцето му. В тези очи се четеше наистина кръвожаден укор и страшна заплаха. После Ноартие вдигна поглед към небето, сякаш припомняше на сина си някаква забравена клетва.

— Добре, господине — отвърна Вилфор от двора. — Добре, потърпете още един ден; казаното е казано.

Ноартие сякаш се успокои от тези думи и отвърна равнодушно очи в друга посока.

Вилфор разкопча бързо редингота, който го задушаваше, прокара смъртнобледата си ръка по челото и се прибра в кабинета си.

Нощта беше студена и спокойна; всички в този дом си легнаха и спаха както винаги. Пак както винаги, само Вилфор не си легна едновременно с другите, а остана да работи до пет часа сутринта, за да прегледа и последните дознания на следователите от вчерашните разпити, да сравни показанията на свидетелите и да внесе повече яснота в обвинителния акт, един от най-силните и умело съставени, които бе изготвял досега.

Първото заседание щеше да се състои в понеделник, тоест на другия ден. Този ден се показа белезникав и зловещ, със синкава заря, от която написаните с червено мастило редове изпъкнаха още по-ярко. Магистратът бе задрямал, докато лампата му догаряше; събуди се от пращенето й с влажни, очервени пръсти, сякаш ги бе потапял в кръв.

Отвори прозореца си; широка портокалова ивица съживяваше далечното небе и разсичаше на две тънките тополи очертали черните си сенки по кръгозора. От люцерновата ливада, зад оградата от диви кестени, чучулига излиташе към небето със звънка, ранобудна песен.

Влажният утринен въздух обля главата на Вилфор и освежи паметта му.

„Днес ще бъде — каза с усилие той. — Този, който държи меча на правосъдието, трябва да го стовари днес върху всички виновни.“

Погледът му потърси неволно еркерния прозорец на Ноартие, гдето го бе видял снощи.

Завесата беше спусната.

Но образът на баща му беше все още пред него и той се загледа в затворения прозорец, сякаш го виждаше отворен, а вътре съзираше пак заплашителните очи на стареца.

„Да — промълви той — да, бъди спокоен!“

Главата му клюмна на гърдите и така, с наведена глава, той обиколи няколко пъти кабинета си; накрай се хвърли облечен в едно кресло, не толкова за да заспи, колкото да поотпусне нозете си от умората и студа, проникнали по време на работата почти до мозъка на костите му.

Цялата къща се събуди постепенно. Вилфор чуваше от кабинета си последователните шумове, съставящи, така да се каже, домашния живот: отваряните и затваряни врати, звънчето на госпожа дьо Вилфор, която викаше камериерката си, първите викове на детето, събудило се с радост, както човек се събужда обикновено на неговите години.

Позвъни и Вилфор. Новият камериер му донесе вестниците.

Заедно с вестниците донесе и чаша шоколад.

— Какво ми носите? — попита Вилфор.

— Чаша шоколад.

— Не съм го искал. Кой се е загрижил толкова за мене?

— Госпожата; каза ми, че господинът навярно ще говори много днес по онова дело за убийството, та ще трябва да събере сили.

Лакеят остави чашата от позлатено сребро на масата до креслото, отрупана като всички други с книжа.

И излезе.

Вилфор погледна за миг мрачно тази чаша, грабна я нервно и изгълта наведнъж съдържанието й. Би могло да се помисли, че го смята за смъртоносно и желае смъртта да го отърве от дълг, който му налага нещо много по-тежко от това да умре. После стана и се заразхожда из кабинета си с усмивка, от която всеки би изтръпнал.

Шоколадът беше безвреден и господин дьо Вилфор не усети нищо.

Когато дойде време за закуска, той не се яви на трапезата. Камериерът влезе отново в кабинета му.

— Госпожата ме изпрати да съобщя на господина, че часовникът удари единадесет, а заседанието е определено за дванадесет.

— И какво от това? — попита Вилфор.

— Госпожата се облече, готова е и пита дали ще придружи господина.

— Къде?

— В палатата.

— Защо?

— Госпожата каза, че много иска да присъствува на това заседание.

— Така ли? — запита с ужасен тон Вилфор.

Прислужникът отстъпи една крачка и добави:

— Ако господинът желае да излезе сам, ще съобщя на госпожата.

Вилфор помълча за миг; дращеше с нокти бледата буза, по която рязко се очертаваше черната като абанос брада.

— Кажете на госпожата — заяви най-после той, — че искам да говоря с нея и я моля да ме почака в стаята си.

— Да, господине.

— След това елате да ме обръснете и облечете.

— Веднага.

Камериерът действително излезе, върна се, обръсна го и го облече в тържествен черен костюм. След като свърши, съобщи:

— Госпожата каза, че ще чака господина, щом свърша тоалета му.

— Отивам.

С чанта под мишница, с шапка в ръка, Вилфор тръгна към отделението на жена си.

Пред вратата се спря за момент и изтри с кърпа потта, която се стичаше по смъртнобледото му чело.

После бутна вратата.

Госпожа дьо Вилфор седеше на дивана, като прелистваше нетърпеливо вестници и брошури, които Едуар се забавляваше да къса още преди майка му да ги е дочела. Тя беше съвсем готова за излизане, шапката й чакаше на едно кресло; сложила бе вече ръкавиците си.

— О, дойдохте ли, господине — каза съвсем естествено и спокойно тя, — боже мой, колко сте блед! Сигурно пак сте работили цяла нощ? Защо не дойдохте да закусите с нас? Ще ме вземете ли със себе си, или ще трябва да отида сама с Едуар?

Госпожа дьо Вилфор задаваше, както виждаме, въпрос след въпрос, за да получи отговор, но Вилфор остана студен и безмълвен като статуя.

— Едуар — каза той, като изгледа заповеднически малкия, — идете да си поиграете в салона, моето дете, трябва да поговоря с майка ви.

Госпожа дьо Вилфор изтръпна при тази студена сдържаност, решителен тон и странна подготовка.

Едуар вдигна глава и погледна майка си; като видя, че тя не потвърждава заповедта на господин дьо Вилфор, се залови да отсича главите на оловните си войничета.

— Едуар! — извика господин дьо Вилфор така грубо, щото детето подскочи на килима. — Чувате ли? Излезте!

Не свикнало с подобни обноски, детето се изправи и пребледня; мъчно би могло да се отгатне от яд ли, или от страх.

Баща му се приближи до него, улови го за ръка и го целуна по челото.

— Хайде, детето ми — каза той, — излез!

Едуар излезе.

Господин дьо Вилфор отиде да затвори и запъне вратата след него.

— Боже мой! — промълви госпожа дьо Вилфор, като се опитваше да проникне в душата на съпруга си с някакво подобие на усмивка, смразена веднага от невъзмутимостта на Вилфор. — Какво става?

— Къде държите, госпожо, отровата, с която си служите обикновено? — изрече ясно и без предисловие магистратът, застанал между жена си и вратата.

Госпожа дьо Вилфор се почувствува навярно така, както се чувствува чучулига, която вижда как орел стеснява над главата й убийствените си кръжения.

Дрезгав, сломен звук, нито вик, нито въздишка, се изтръгна от гърдите на смъртно пребледнялата жена.

— Господине — започна тя — …не разбирам.

И тъй като се бе изправила от непоносимата уплаха, ново вълнение, сигурно по-властно от първото, я накара да се отпусне отново върху възглавниците на дивана.

— Запитах ви — продължи съвършено спокойно Вилфор — къде криете отровата, с която убихте тъста ми господин дьо Сен Меран, тъща ми, Бароа и дъщеря ми Валантин.

— О, господине! — извика госпожа дьо Вилфор и сключи ръце. — Какво говорите?

— Няма да разпитвате, а ще отговаряте!

— На съпруга или на съдията? — промълви госпожа дьо Вилфор.

— На съдията, госпожо, на съдията!

Бледността на тази жена беше страшна, страшни бяха тревогата в погледа, треперенето на цялата й снага.

— О, господине!… — прошепна тя. — О, господине!… — и замълча.

— Не ми отговаряте, госпожо! — извика страшният следовател.

После добави с усмивка, по-ужасна и от гнева му:

— Вярно е, че не отричате!

Тя трепна.

— И не бихте могли да отричате — добави Вилфор, протягайки ръка към нея, сякаш искаше да я улови в името на закона, — вие извършихте тези престъпления с безсрамна ловкост, която можеше да заблуди все пак само тези, които от любов към вас бяха склонни да се заслепят. Още при смъртта на госпожа дьо Сен Меран ми казаха, че в къщата ми има отровител; предупреди ме господин д’Авриньи; след смъртта на Бароа подозренията ми се насочиха, нека бог ми прости, към един ангел… а подозренията са били всякога нащрек в душата ми дори когато престъпление не съществува; но след смъртта на Валантин за мене вече нямаше съмнение, госпожо, и не само за мене; така че вашето престъпление, известно вече на двама души и подозирано от мнозина, ще стане всеизвестно; казах ви преди малко, госпожо: говори ви не съпругът, а съдията!

Младата жена закри лице с ръцете си.

— О, господине — прошепна тя, — моля ви се, не вярвайте на външните признаци!

— Нима сте и страхлива? — извика презрително Вилфор. — Всъщност винаги съм забелязвал, че отровителите са страхливи: нима сте страхлива, след като имахте отвратителната смелост да видите как издъхват пред вас двама старци и една девойка, които сте убили?

— Господине! Господине!

— Нима сте и страхлива — продължи Вилфор с растящо възбуждение, — след като отброявахте минутите на четири агонии, след като обмисляхте пъклените си планове и смесвахте гадните напитки с такава несравнима сръчност и точност? Нима, след като сте обмислили така добре всичко, сте забравили да пресметнете само едно нещо — именно къде може да ви отведе разкриването на престъпленията ви? Това е невъзможно и вие сигурно сте запазили някаква по-приятна, по-безболезнена и по-убийствена отрова, за да се спасите от наказанието, което ви се пада… Направили сте го, нали? Така поне се надявам.

Госпожа дьо Вилфор закърши ръце и се отпусна на колене.

— Зная! Зная… — каза той — признавате, но признанието пред съдията, направено в последната минута, когато е вече невъзможно да се отрича, такова признание не намалява с нищо наказанието, което се налага на виновния!

— Наказанието! — извика госпожа дьо Вилфор. — Наказанието ли, господине? За втори път вече изричате тази дума!

— Разбира се. Да не смятате, че ще се спасите от него, понеже сте четворно виновна? Или че, като сте жена на този, който иска наказанията, то ще се отклони от вас? Не, госпожо; която и да е отровителката, чака я гилотина, особено ако не се е погрижила, както казах преди малко, да запази за себе си няколко капки от своята най-сигурна отрова.

Госпожа дьо Вилфор изпищя диво, отвратителен, неукротим страх се изписа по разстроеното й лице.

— О, не се страхувайте от гилотината, госпожо — продължи магистратът. — Не желая да ви опозоря, защото това би значило да опозоря себе си; напротив, ако сте ме слушали внимателно, трябва да сте разбрали, че не можете да умрете на гилотината.

— Не, не съм разбрала, какво искате да кажете? — прошепна съкрушено нещастната жена.

— Искам да кажа, че жената на първия магистрат в столицата не ще обремени със своето безчестие едно име, запазено до днес неопетнено, не ще опозори едновременно съпруга и детето си!

— Не, о не!

— Добре, госпожо, това ще бъде една добра постъпка от ваша страна и аз ви благодаря за нея.

— Благодарите ми? За какво?

— За това, което току-що казахте.

— Какво съм казала? Аз съм съвсем замаяна, нищо не разбирам вече. Господи, господи!

Тя стана с разпилени коси и пяна на устни.

— Отговорихте ми, госпожо, на въпроса, който ви зададох, когато влязох тук. Къде е отровата, с която си служите обикновено?

Госпожа дьо Вилфор вдигна ръце към небето и сключи конвулсивно пръсти.

— Не, не! — изпищя жената. — Не искайте такова нещо!

— Не искам, госпожо, да загинете на ешафода, разбирате ли? — отвърна Вилфор.

— О, милост, господине!

— Това, което искам, е справедливо възмездие. Аз съм на тоя свят, за да наказвам, госпожо — добави с пламнал поглед той. — На всяка друга жена, дори ако беше кралица, щях да изпратя палача, към вас ще бъда милостив. На вас ви казвам: нали сте си запазили, госпожо, няколко капки от най-приятната, най-бърза и най-сигурна отрова?

— О, простете ми, господине, оставете ме да живея!

— И страхлива била при това! — каза Вилфор.

— Спомнете си, че съм ваша жена!

— Вие сте отровителка!

— В името на небето!…

— Не!

— В името на някогашната ви любов към мене!…

— Не, не!

— В името на детето ни! Оставете ме да живея заради нашето дете!

— Не, казах ви, не, не! Някой ден, ако ви оставя жива, може би ще убиете и него като другите.

— Аз? Да убия сина си! — извика подивялата майка, като се хвърли към Вилфор. — Да убия Едуар?… О-о!

Страшен, сатанински, безумен смях довърши думите й и заглъхна в убийствено хъркане.

Госпожа дьо Вилфор се бе проснала в нозете на мъжа си.

Вилфор се приближи към нея.

— Помислете си, госпожо — каза той, — ако при завръщането ми не е било отдадено възмездие, сам ще ви издам и арестувам.

Тя го слушаше задъхана, сломена, съкрушена, а в погледа й тлееше ужасен плам.

— Чувате ли? — повтори Вилфор. — Аз отивам да искам смъртно наказание за един убиец… Ако ви намеря жива, когато се върна, довечера ще нощувате в Консиержери.

Госпожа дьо Вилфор въздъхна, нервите й измениха, тя се строполи сломена на килима.

Кралският прокурор като че изпита капка състрадание, погледна я не така сурово, наклони се леко към нея и каза полека:

— Сбогом, госпожо, сбогом.

Това сбогом падна като смъртоносно острие върху госпожа дьо Вилфор. Тя загуби съзнание.

Кралският прокурор излезе и заключи два пъти вратата отвън.