Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

XLII. ГОСПОДИН БЕРТУЧО

През това време графът бе пристигнал у дома си; пътуването бе траяло шест минути. Тези шест минути бяха достатъчни, за да го видят двадесетина млади хора, които знаеха цената на конете, защото не бяха могли да ги купят, и затова сега препускаха, за да зърнат великолепния аристократ, който си позволяваше да купува коне по десет хиляди франка единия.

Къщата, избрана от Али за градско жилище на Монте Кристо, беше вдясно, като се отива към Шанз Елизе, с градина и двор; фасадата беше полузакрита от гъсти храсти, от двете страни на храстите се простираха като ръце две пътеки, които водеха от желязната врата до входната площадка с двойна стълба, гдето на всяко стъпало имаше порцеланова ваза с цветя. Къщата, уединена сред твърде голямо пространство, имаше освен главния вход още един към улица Понтийо.

Кочияшът още не бе повикал портиера, когато вратата се плъзна; видели бяха идването на графа, а в Париж, както в Рим, както навред, го обслужваха със светкавична бързина. Кочияшът влезе, направи полукръг, без да намали скоростта, и колелата още скърцаха по пясъка на пътеката, когато вратата бе вече затворена.

Колата спря откъм лявата страна на входната площадка; пред вратата се появиха двама души; единият беше Али, който се усмихна с невероятна, искрена радост на господаря си и бе възнаграден от него само с един поглед.

Другият се поклони ниско и подаде ръка на графа, за да му помогне при слизането от колата.

— Благодаря, господин Бертучо — каза графът, като скочи леко по трите стъпала. — А нотариусът?

— В малкия салон е, ваше превъзходителство — отговори Бертучо.

— А визитните картички, които ви поръчах да отпечатате, щом узнаете номера на къщата?

— Всичко е готово, господин графе; бях при най-добрия гравьор в Париж, който направи плочката пред мене; първата отпечатана картичка бе отнесена незабавно според заповедите ви на господин барон Данглар, депутат, улица Шосе д’Антен 7; другите са на камината в спалнята на ваше превъзходителство.

— Добре. Колко е часът?

— Четири.

Монте Кристо предаде ръкавиците, бастуна и шапката си на същия лакей французин, който бе изхвръкнал от хола на граф дьо Морсер, за да доведе колата, после отиде в малкия салон, воден от Бертучо.

— Мраморите в този хол не струват — каза Монте Кристо. — Надявам се, че ще ги махнете.

Бертучо се поклони.

Както бе казал домоуправителят, нотариусът чакаше в малкия салон.

Беше почтен второкласен писар, повишен до най-високото възможно стъпало — нотариус за парижките предградия.

— Господин нотариусът е упълномощен да продаде лятната къща, която желая да купя? — попита Монте Кристо.

— Да, господин графе — отговори нотариусът.

— Готов ли е продавателният договор?

— Да, господин графе.

— Донесохте ли го?

— Ето го.

— Отлично. А къде е къщата, която купувам? — запита нехайно Монте Кристо, като говореше толкова на Бертучо, колкото и на нотариуса.

Домоуправителят направи движение, което означаваше: не зная.

Нотариусът погледна учудено Монте Кристо.

— Как? — каза той. — Нима господин графът не знае къде се намира къщата, която купува?

— Наистина не зная — отвърна графът.

— Господин графът не я е виждал?

— Как мога да я видя, дявол да го вземе? Тази сутрин пристигам от Кадис, никога не съм идвал в Париж, дори за пръв път стъпвам на френска земя.

— О, това е друго нещо — промълви нотариусът. — Къщата, която господин графът купува, се намира в Отьой.

При тия думи Бертучо явно пребледня.

— Къде е тоя Отьой? — попита Монте Кристо.

— На две крачки оттук, господин графе — заяви нотариусът, — малко по-нататък от Паси, с чудесно местоположение, сред Булонската гора.

— Толкова наблизо ли? — учуди се Монте Кристо. — Та това не е жилище извън града! Как можахте да ми изберете лятна къща до самите врати на Париж, господин Бертучо?

— Аз ли? — побърза някак странно да възрази домоуправителят. — Не, господин графът положително не ме е натоварвал да избера тази къща; нека господин графът благоволи да си припомни да потърси в паметта си, да порови из спомените си.

— Да, имате право! — каза Монте Кристо. — Спомням си сега: аз прочетох обявлението в един вестник и съм бил подмамен от лъжливото име: лятна къща.

— Не е късно още — побърза да се обади Бертучо — и ако ваше превъзходителство благоволи да ме натовари с тази задача, аз ще потърся навсякъде и ще намеря най-хубавите вили в Анген, Фонтнео-Роз, Белвю.

— Не — възрази безгрижно Монте Кристо. — Щом имам вече тази, ще запазя нея.

— Господин графът има право — побърза да заяви нотариусът, като се страхуваше да не загуби своя хонорар. — Имотът е чудесен: течаща вода, гъсти горички, удобно, макар и отдавна изоставено жилище, без да говоря за мебелировката, която, макар и стара, е много ценна, особено днес, когато толкова много са на мода старинните неща. Извинете, но предполагам, че господин графът споделя вкусовете на своята епоха.

— Продължавайте — каза Монте Кристо. — Значи прилична сграда?

— Нещо повече, господин графе, великолепна!

— Да не пропускаме тогава случая — настоя Монте Кристо; — ако обичате, договора, господин нотариус?

Подписа набързо, след като хвърли поглед върху ония параграфи, в които бяха посочени местонахождението на къщата и имената на собствениците.

— Бертучо — каза той, — дайте петдесет и пет хиляди франка на господина.

Управителят излезе с неуверена походка и се върна с пачка банкноти, които нотариусът преброи като човек, свикнал да получава пари само след законна проверка.

— Свършени ли са вече всички формалности? — запита графът.

— Напълно, господин графе.

— У вас ли са ключовете?

— Те са у вратаря, който пази къщата; но ето нареждането, което съм дал, да въведе господина във владение на имота.

— Много добре.

И Монте Кристо кимна на нотариуса, с което искаше да му каже:

„Нямам вече нужда от вас; вървете си.“

— Само че — започна неуверено честният нотариус — господин графът, струва ми се, е сгрешил: цялата сума е петдесет хиляди франка.

— А вашият хонорар?

— И той е включен в нея, господин графе.

— Нали идвате от Отьой?

— Естествено.

— Е, добре, трудът ви трябва да бъде заплатен — заяви графът.

И го отпрати с ръка.

Нотариусът излезе заднишком, като продължаваше да се кланя до земята; за пръв път, откакто бе станал нотариус, срещаше такъв клиент.

— Придружете господина — обърна се графът към Бертучо.

Управителят излезе след нотариуса.

Щом остана сам, графът извади от джоба си портфейл със заключалка, отвори го с ключе, което носеше на шията си и с което никога не се разделяше.

След като потърси малко, се спря на някакво листче с бележки, сравни бележките с продавателния договор на масата, после се порови в спомените си:

— Отьой, улица ла Фонтен № 28; тъкмо така! — каза си той. — Трябва ли сега да повярвам на признанието, изтръгнато от набожен или физически страх? Впрочем след един час ще разбера всичко. Бертучо! — извика той, като удари с чукче със сгъваема дръжка по звънче, което издаваше остър, продължителен звук, напомняш китайски гонг. — Бертучо!

Управителят се яви на прага.

— Господин Бертучо — каза графът, — не бяхте ли ми казвали някога, че сте пътували из Франция?

— Да, ваше превъзходителство, из някои области на Франция.

— И сигурно познавате околностите на Париж?

— Не, ваше превъзходителство, не — отговори управителят с нервно потреперване, което Монте Кристо, много вещ в определяне на вълнения, отдаде на силно безпокойство.

— Жалко — продължи той, — че не сте посещавали никога парижките околности, защото искам да отида още тази вечер да видя новия си имот, а ако дойдете с мене, сигурно бихте могли да ми дадете ценни сведения.

— В Отьой ли? — извика Бертучо и жълточервеникавото му лице стана смъртно бледо. — Аз! Да отида в Отьой?

— Какво чудно има в това, да дойдете в Отьой? Когато се настаня в Отьой, ще трябва да идвате там, щом сте на служба в моя дом.

Бертучо наведе глава пред властния поглед на господаря си, без да мръдне или да продума.

— Какво става с вас? Втори път ли ще ме карате да позвъня за колата? — каза Монте Кристо с тона, с който Луи XIV е произнесъл навярно прочутото: „Едва не ме накараха да чакам!“

Бертучо се озова с един скок от малкия салон в хола и извика дрезгаво:

— Конете на негово превъзходителство!

Монте Кристо написа две-три писма; когато затваряше последното, управителят се показа отново.

— Колата на негово превъзходителство е пред вратата — каза той.

— Добре! Вземете ръкавиците и шапката си — заповяда Монте Кристо.

— Ще отида с господин графа ли? — извика Бертучо.

— Разбира се; ще трябва да дадете нарежданията си, защото аз смятам да живея в тази къща.

Не бе се чуло досега някой да е оспорил заповед на графа; така че управителят тръгна безропотно подир господаря си, който се качи в колата и му даде знак да го последва. Управителят седна почтително на предната седалка.