Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XXVII. РАЗКАЗЪТ

— Най-напред — рече Кадрус трябва да ви помоля, господин абате, да ми обещаете едно нещо.

— Какво? — попита абатът.

— Ако използувате подробностите, които ще ви съобщя, никой никога да не узнае, че сте ги получили от мене, защото хората, за които ще ви говоря, са богати и силни и само ако ме пипнат с крайчеца на пръста си, ще ме счупят като стъкло.

— Бъдете спокоен, приятелю мой — рече абатът, — аз съм свещеник и изповедите умират в гърдите ми; спомнете си, че нашата единствена цел е да изпълним достойно последната воля на нашия приятел; затова говорете, без да щадите никого, но и без омраза; кажете истината, само истината; аз не познавам и вероятно няма да узная никога лицата, за които ще ми говорите; освен това аз съм италианец, а не французин; принадлежа на бога, а не на хората, и ще се върна в своя манастир, отдето съм излязъл само за да изпълня последната воля на умрелия.

Това убедително обещание, изглежда, вдъхна на Кадрус малко увереност.

— В такъв случай — рече Кадрус, — аз искам, ще кажа нещо повече дори, аз трябва да разоблича тези приятелства, които клетият Едмон смяташе искрени и предани.

— Да започнем от неговия баща, ако обичате — рече абатът. — Едмон ми говори много за този старец, към когото хранеше дълбока обич.

— Историята е тъжна, господин абате — рече Кадрус, като поклати глава, — вие вероятно знаете началото.

— Да — отговори абатът — Едмон ми разказа работите до тази минута, когато го арестували в кръчмичката до Марсилия.

— В „Резерв“! О, боже мой, да. Аз виждам като сега всичко.

— Не е ли било това на угощението при самия му годеж?

— Да, и угощението, започнало весело, свърши тъжно; един полицейски комисар с четирима войници влезе и арестува Дантес.

— Ето тук спират сведенията ми — рече свещеникът. — Дантес знаеше само онова, което се отнасяше лично до него, защото никога вече не беше виждал никого от петимата, които ви назовах, нито беше чул нещо за тях.

— Щом арестуваха Дантес, господин Морел отърча в Марсилия да получи сведения; те бяха много печални. Старецът се върна сам в къщи, сгъна, плачейки, дрехите, които беше облякъл за сватбата, целия ден се разхожда из стаята си, а и вечерта не си легна: аз живеех под него и го чувах как ходи цялата нощ; да си призная, и аз самият не спах, защото скръбта на клетия баща ме измъчваше много и всяка негова стъпка ми разкъсваше сърцето, сякаш той наистина стъпваше по гърдите ми.

На другия ден Мерседес дойде в Марсилия да моли господин дьо Вилфор за застъпничество; тя не постигна нищо; но едновременно с това тя отиде да види стареца. Когато го видя тъй мрачен и отчаян и научи, че не е спал цялата нощ и не е ял от предишния ден, тя поиска да го отведе със себе си, за да се грижи за него, но старецът не се съгласяваше.

— Не — казваше той, — няма да напусна къщата, защото клетото дете обича най-много мене и ако излезе от затвора, най-напред ще отърчи при мене. Какво ще каже, ако не ме намери дома?

Слушах всичко това от площадката на стълбата, защото исках Мерседес да склони стареца да тръгне с нея; стъпките му, които кънтяха всеки ден над главата ми, не ми даваха минута спокойствие.

— Но не се ли качихте вие самият при стареца, за да го утешите? — попита свещеникът.

— Ах, господин абате — отговори Кадрус, — можеш да утешиш само оня, който иска утешение, а той не го искаше; пък и не знам защо, но ми се струваше, че той не желаеше да ме види. Все пак една нощ, като слушах риданията му, не устоях и се качих; но когато стигнах до вратата, той вече не плачеше — молеше се. Какви красноречиви думи и жаловити молби намираше той, не мога да ви ги повторя, господин абате: това беше повече от молитва, повече от скръб; така че аз, който съвсем не съм набожен и не обичам йезуитите, си рекох тогава: „Щастие е наистина, че съм сам и че добрият бог не ми е дал деца, защото, ако бях баща и чувствувах такава скръб, каквато изпитва този клет старец, като не намирам в паметта и в сърцето си всичко онова, което той казва на господа бога, направо бих отишъл да се хвърля в морето, за да не страдам по-дълго.“

— Клетият баща! — промълви свещеникът.

— От ден на ден той живееше все по-самотен и по-уединен; често господин Морел и Мерседес идваха да го навестят, но вратата му беше заключена; и макар да бях сигурен, че си е в къщи, той не отговаряше. Един ден, когато против навика си прие Мерседес и клетото момиче, отчаяно самото то, се опита да го утеши, той й рече:

— Повярвай ми, дъще, той е умрял. И вместо ние да го чакаме, той ни чака: много се радвам, че аз съм по-старият и значи ще се срещна с него пръв.

Колкото и да е добър, виждате ли, човек престава скоро да навестява хората, които го натъжават; старият Дантес най-сетне остана съвсем сам: аз не виждах никой да се качва при него освен някакви непознати хора, които сегиз-тогиз отиваха при него и слизаха скришом с по някой вързоп; разбрах отпосле какви вързопи бяха това: той продаваше малко по малко всичко, каквото имаше, за да поминува. Най-сетне старецът стигна до последните си дрипи; дължеше наема за три месеца: заплашиха го да го изгонят; поиска да го почакат още седмица, съгласиха се. Научих тези подробности от самия хазяин, който влезе при мене, излизайки от стареца.

Първите три дни след това чувах как се разхожда из стаята, както обикновено; но на четвъртия не чувах вече нищо. Реших да се кача: вратата беше заключена; но през ключалката го видях толкова бледен и толкова отпаднал, че като го помислих за много болен, изпратих да уведомят господин Морел и сам отърчах при Мерседес. И двамата побързаха да дойдат. Господин Морел доведе лекар; лекарят намери гастроентерит и предписа диета. Аз бях там, господин абате, и няма никога да забравя усмивката на стареца, щом чу за това предписание. Оттогава той не заключваше вече вратата си: имаше основание да не яде; лекарят му беше предписал диета.

От гърдите на абата се изтръгна стон.

— Тази история ви заинтересува, нали, господин абате? — попита Кадрус.

— Да — отговори абатът, — тя е трогателна.

— Мерседес дойде втори път; тя намери у него такава промяна, че както и първият път, поиска да го вземе у дома си. Такова беше и мнението на господин Морел, който искаше да го закара насила; но старецът се развика така, че те се изплашиха. Мерседес остана при леглото му. Господин Морел си отиде, като направи знак на каталанката, че оставя една кесия с пари на камината. Но въоръжен с лекарското предписание, старецът не искаше да хапне нищо. Най-сетне след девет дни отчаяние и тримирене старецът издъхна, като проклинаше онези, които бяха причина за неговото нещастие, и казваше на Мерседес:

„Ако видите пак моя Едмон, кажете му, че на смъртния си одър го благославям.“

Абатът стана, обиколи два пъти стаята, като притискаше трепереща ръка до пресъхналото си гърло.

— И вие смятате, че той е умрял…

— От глад… господин абате, от глад — рече Кадрус, — в това съм така уверен, както и в това, че двамата с вас сме християни.

Абатът сграбчи разтреперан още пълната до половина с вода чаша, изпи я на един дъх и седна пак с почервенели очи и бледи бузи.

— Съгласете се, че това е голямо нещастие! — рече той с прегракнал глас.

— Още по-голямо за това, че не бог, а хората еднички са причина за него.

— Нека минем тогава към тези хора — рече абатът, — но помнете — додаде той с почти заплашителен глас, — вие се врекохте да кажете всичко: да видим кои са тези хора, които накараха сина да умре от отчаяние, а бащата от глад?

— Двама завистници, господин абате: единият — от любов, другият — от честолюбие: Фернан и Данглар.

— И какво направиха те в своята завист, кажете?

— Наклеветиха Едмон, че е бонапартистки агент.

— Но кой от двамата донесе за него? Кой от двамата беше истинският виновник?

— И двамата, господин абате, единият написа писмото, другият го отнесе на пощата.

— А къде беше написано това писмо?

— В същия този „Резерв“, в навечерието на сватбата.

— Точно така, точно така — пошепна абатът. — О, Фариа, Фариа, как познаваше ти хората и делата им!

— Какво казвате? — попита Кадрус.

— Нищо — отговори свещеникът, — продължавайте.

— Данглар написа доноса с лявата си ръка, за да не познаят почерка му, а Фернан го изпрати.

— Но и вие сте били там! — извика изведнъж абатът.

— Аз ли? — рече Кадрус учуден. — Кой ви е казал, че съм бил там.

Абатът видя, че е отишъл твърде далече.

— Никой — рече той, — но за да бъдете така в течение на всички тези подробности, трябва да сте бил свидетел.

— Вярно — отговори Кадрус глухо, — аз бях там.

— И не се ли противопоставихте на това безсрамно дело? — възкликна абатът. — Тогава вие сте съучастник.

— Господин абате — рече Кадрус, — те и двамата ме бяха напоили до такава степен, че аз бях почти изгубил разума си. Виждах като през мъгла. Казах им всичко, което може да каже човек в такова състояние; но те ми отговориха, че искали да се пошегуват и че шегата им няма да има никакви последици.

— Но на другия ден, господине, на другия ден, нали сте видели, че все пак тя е имала последици; но вие не сте казали нищо, макар да сте били там, когато са арестували Дантес.

— Да, господине, аз бях там и поисках да говоря, поисках да кажа всичко, но Данглар ме възпря.

„Ами ако случайно е виновен — рече той, — ако наистина се е отбил на остров Елба и наистина са му възложили да предаде писмо до бонапартисткия комитет в Париж, намерят ли това писмо у него, неговите застъпници ще минат за негови съучастници.“

— Аз се уплаших, признавам си, да не бъда замесен по онова време в политиката и млъкнах; това беше страхливост от моя страна, но не престъпление.

— Разбирам; вие сте решили да не се месите, ето всичко.

— Да, господине — отговори Кадрус, — и съвестта ме измъчва за това ден и нощ. Кълна ви се, аз често моля бога да ми прости, още повече, че това прегрешение, единственото в целия ми живот, за което сериозно се обвинявам, е несъмнено причина за моите злополучия. Аз изкупвам един миг на себелюбие; затова винаги казвам на Карконтката, когато тя се оплаква: „Мълчи, жено, така е било угодно богу“.

И Кадрус с искрено разкаяние наведе глава.

— Хубаво — рече абатът, — вие говорихте чистосърдечно; който се кае така, заслужава прошка.

— За нещастие — рече Кадрус — Едмон е умрял, без да ми е простил.

— Той не е знаел… — отговори абатът.

— Но сега той знае може би — подзе Кадрус, — разправят, че умрелите знаят всичко.

Настъпи кратко мълчание; абатът беше станал и се разхождаше замислен из стаята; после се върна на мястото си и отново седна.

— Вие ми споменахте вече няколко пъти за някой си господин Морел — рече той. — Кой е този човек?

— Той е корабовладелецът на „Фараон“, господарят на Дантес.

— А каква роля е играл този човек в цялата тази скръбна работа? — попита абатът.

— Ролята на човек честен, мъжествен и отзивчив. Той двайсетина пъти се застъпва за Едмон, когато се върна императорът, писа, моли, заплашва, така че при втората реставрация него самия го преследваха ожесточено като бонапартист. Десет пъти, както ви казах, той дохожда при бащата на Дантес, за да го замъкне със себе си, а един-два дена преди смъртта му, както ви казах също, остави на камината кесия с пари; с тези пари заплатиха дълговете на стареца и посрещнаха разноските по погребението му; така че клетият старец можа поне да умре, както беше живял, без да бъде в тежест никому. Аз още пазя тази кесия, една голяма червена кесия, плетена.

— А господин Морел жив ли е още? — попита абатът.

— Да — рече Кадрус.

— В такъв случай — продължи абатът — сигурно бог го е благословил, той трябва да е богат… щастлив?…

Кадрус се усмихна горчиво.

— Да, щастлив като мене — рече той.

— Да не би господин Морел да е нещастен? — провикна се абатът.

— Той е, кажи-речи, в немотия, господин абате, и нещо по-лошо, заплашва го безчестие.

— Как така?

— Ей така — подзе Кадрус; — след двайсет и пет годишен труд, заел най-почетното място между марсилските търговци, господин Морел е разорен издъно. Той изгуби в две години пет кораба, претърпя три ужасни банкрута и сега единствената му надежда е в същия този „Фараон“, който клетият Дантес командуваше; той трябва да го върне от Индия, натоварен с кошинили[1] и индиго. Ако и този кораб не дойде, както другите, господин Морел е загинал.

— А има ли този нещастник жена, деца? — попита абатът.

— Да, има жена, която понася всичко като светица; има дъщеря — тя щеше да се омъжи за любим човек, но родителите му не му позволяват да се ожени за разорено момиче; има най-сетне син, лейтенант в армията; но вие разбирате добре, че това, вместо да смекчи, само усилва скръбта на тоя злочест мил човек. Ако беше сам, би си пръснал черепа и всичко би било свършено.

— Това е ужасно! — пошепна свещеникът.

— Ето как господ възнаграждава добродетелта, господин абате — рече Кадрус. — На, аз не съм направил никога нито една лоша постъпка извън онази, за която ви разказах, а бедствувам; след като клетата ми жена умре от треска, без да мога да направя нищо за нея, и аз ще умра от глад, както умря бащата на Дантес, а ето Фернан и Данглар тънат в злато.

— Че как така?

— Защото им потръгна, а на честните хора никога не им потръгва.

— Какво е станало с Данглар, главния виновник, подбудителя, нали?

— Какво е станало ли? Той напусна Марсилия и по препоръка на господин Морел, който не знаеше престъплението му, постъпи като агент при един испански банкер; по време на испанската война той се занимаваше с част от доставките на френската армия и забогатя, после с тези пари почна да играе на борсата и утрои, учетвори капиталите си, а загубил жена си, дъщеря на банкер, се ожени за една вдовица, госпожа Наргон, дъщеря на камерхера на сегашния крал, господин Сервьо, който се ползува с най-голямо благоволение. Той стана милионер, направиха го барон, така че сега е барон Данглар, има дом на улица Монблан, десет коня в конюшнята, шест лакея в чакалнята и не знам колко милиона в касите си.

— Гледай ти — промълви абатът с особен тон. — А щастлив ли е?

— Щастлив? Кой може да каже това? За нещастието и щастието знаят само стените; стените имат уши, но нямат език; ако щастието е в голямото богатство, Данглар е щастлив.

— А Фернан?

— На Фернан му потръгна още повече!

— Но как е могъл да се издигне един беден талански рибар без средства, без образование? Не ми побира това умът, признавам си.

— Това не побира ничий ум: трябва в живота му да има някаква тайна, която никой не знае.

— Но тогава по какви видими стъпала се е изкачил до това голямо богатство или до това високо положение?

— И до едното, и до другото, господин абате! Той има и богатство, и положение едновременно.

— Вие ми разказвате приказка.

— Действително работата прилича на приказка; но слушайте и вие ще разберете всичко.

— Няколко дни преди връщането на императора беше свикан наборът на Фернан. Бурбоните го оставиха да си стои в Каталаните. Но се върна Наполеон, издаден беше указ за извънреден набор и Фернан трябваше да замине. Заминах и аз; но тъй като бях по-стар от Фернан и току-що се бях оженил за клетата си жена, изпратиха ме да охранявам по крайбрежието.

А Фернан беше зачислен в действуващите войски, отиде с полка си на границата и участвува в сражението при Лини.

През нощта след сражението той бил ординарец на генерала, който имал тайни връзки с неприятеля. Тази нощ генералът трябвало да премине на страната на англичаните. Той предложил на Фернан да го придружи; Фернан се съгласил, напуснал поста си и последвал генерала.

Постъпката, за която щяха да предадат Фернан на военен съд, ако Наполеон беше останал на трона, му беше приписана за заслуга при Бурбоните. Той се върна във Франция с пагоните на подпоручик; и тъй като генералът, който се ползува с голямото благоволение на краля, го покровителствува, той стана капитан през 1823 година в испанската война, тоест тъкмо по времето, когато Данглар се беше впуснал в първите си сделки. Фернан е испанец, той беше изпратен в Мадрид, за да проучи настроението на сънародниците си; там той намери Данглар, сдуши се с него, обеща на своя генерал подкрепата на роялистите от столицата и провинциите, осигури си обещания от него, пое от своя страна някои задължения, прекара полка си по познати само нему пътища през проходите, пазени от роялистите, с една дума — оказа в този краткотраен поход такива услуги, че след превземането на Трокадеро го произведоха полковник и го наградиха с офицерския кръст на Почетния легион и титлата граф.

— Съдба! Съдба! — пошепна абатът.

— Но слушайте, това не е всичко. Свърши испанската война, дългият мир, който обещаваше да се възцари в Европа, можеше да спъне кариерата на Фернан. Едничка само Гърция въстана против Турция и отвори война за своята независимост; всички погледи бяха обърнати към Атина: стана мода хората да жалят и да поддържат гърците. Френското правителство, без да ги покровителствува открито, позволяваше, както знаете, да им се оказва частна помощ. Фернан измоли позволение да замине за Гърция, като продължаваше при все това да се числи в армията. След известно време стана известно, че граф дьо Морсер, това име носеше той, е постъпил на служба при Али паша с чин генерал-инструктор.

Али паша, както знаете, беше убит; но преди да умре, той възнагради Фернан за заслугите му, като му остави значителна сума, с която Фернан се върна във Франция, дето беше утвърден в чина генерал-лейтенант.

— Така че днес?… — попита абатът.

— Така че днес — продължи Кадрус — той притежава великолепен дом в Париж на улица Елдер №27.

Абатът зина да каже нещо, но се спря за миг в нерешителност, най-сетне, като направи усилие над себе си, попита:

— А Мерседес? Слушах, че била изчезнала?

— Изчезнала — отговори Кадрус, — да, както изчезва слънцето, за да изгрее на другия ден още по-лъчезарно.

— Да не се е замогнала и тя? — попита абатът с иронична усмивка.

— Мерседес е сега една от първите дами в Париж — рече Кадрус.

— Продължавайте — рече абатът, — аз чувам сякаш разказ за някакъв сън. Но аз самият съм видял такива необикновени неща, че вашият разказ не ме учудва много.

— Мерседес отначало беше отчаяна от внезапната раздяла с Едмон. Казах ви как настойчиво молеше господин Вилфор и как предано се грижеше за бащата на Дантес. Към отчаянието й се прибави нова скръб — заминаването на Фернан; тя не знаеше неговото престъпление и гледаше на него като на свой брат.

Фернан замина, Мерседес остана сама.

Три месеца прекара тя в сълзи: никакви известия от Едмон, никакви известия от Фернан; никой освен един умиращ от отчаяние старец.

Една вечер, преседяла целия ден, както обикновено, на кръстовището на двата пътя, които отиват от Марсилия в Каталаните, тя се върна в къщи по-сломена от всякога: нито любимият й, нито приятелят й се връщаха по единия или другия от тези два пътя и тя нямаше известие нито от единия, нито от другия.

Изведнъж й се счуха познати стъпки; тя се обърна с тревога, вратата се отвори и тя видя на прага Фернан с мундир на подпоручик.

Тя не беше плакала за него, но все пак част от нейния минал живот сякаш се връщаше с него.

Мерседес сграбчи Фернан за ръцете с такъв жар, че Фернан го взе за любов, но това беше само радост, че не е сама на света и че най-сетне след дълги часове на самотна тъга вижда отново приятел. И после, трябва да кажем, тя никога не беше мразила Фернан, тя само не изпитваше любов към него, ето всичко; другиму принадлежеше цялото сърце на Мерседес, този друг отсъствуваше… Беше изчезнал… беше умрял може би. При тази последна мисъл Мерседес ридаеше и кършеше ръце от мъка; но тази мисъл, която тя отблъсваше понякога, когато друг я кажеше, сега сама й дохождаше наум; пък и старият Дантес не преставаше да й повтаря: „Нашият Едмон е умрял, защото, ако е жив, щеше да се върне при нас“.

Старецът умря, както ви казах; ако беше живял, Мерседес може би никога нямаше да стане жена на друг; защото старецът би бил жив укор за нейната невярност. Фернан разбра това. Когато научи за смъртта на стареца, той се върна. Този път беше поручик.

При първото си пътуване той не каза на Мерседес нито дума за любов; при второто й припомни, че я обича.

Мерседес му поиска още шест месеца да чака и оплаква Едмон.

— Наистина — рече абатът с горчива усмивка, — това прави година и половина. Какво повече може да иска и най-страстно обичаният човек?

После си пошепна думите на английския поет: „Frailty, thy name is woman!“[2]

— Подир шест месеца — продължи Кадрус — те се венчаха в Акулската църква.

— Същата църква, дето тя е трябвало да се венчае с Едмон — промълви свещеникът; — сменила е годеника, само това.

— И тъй, Мерседес се омъжи — продължи Кадрус, — но макар и да изглеждаше спокойна, при все това припадна, минавайки покрай „Резерв“, дето преди година и половина бяха отпразнували годежа с оня, когото тя би видяла, че обича още, ако се осмелеше да погледне в дъното на сърцето си. Фернан, по-щастлив, но не по-спокоен (аз го видях по това време — той се страхуваше непрекъснато от завръщането на Едмон), побърза да отведе жена си далече и да се изсели сам: в Каталаните имаше едновременно много опасности и много спомени, за да остане там.

Седмица след сватбата те заминаха.

— А вие виждали ли сте някога Мерседес? — попита свещеникът.

— Да, по време на испанската война, в Перпенян, където Фернан я беше оставил; тя се занимаваше тогава с възпитанието на сина си.

Абатът трепна.

— На сина си ли? — попита той.

— Да — отговори Кадрус, — на малкия Алберт.

— Но за да учи сина си — продължи абатът, — тя трябва сама да е получила образование? Спомням си, Едмон казваше, че била дъщеря на прост рибар, хубава, но необразована.

— О — рече Кадрус, — мигар толкова малко е познавал той собствената си годеница! Мерседес би могла да стане кралица, господин абате, ако короната увенчаваше само най-хубавите и най-умни глави. Нейното благосъстояние растеше и тя заедно с него учеше рисуване, учеше музика, учеше всичко. Впрочем, между нас казано, според мене тя правеше това, за да се разсее, за да забрави, тъпчеше с всички тези неща главата си, само за да сподави онова, което напираше в сърцето й. Но сега с всичко това сигурно е свършено — продължи Кадрус; — богатството и почестите навярно са я вече утешили. Тя е богата, тя е графиня и все пак…

Кадрус се спря.

— Все пак какво? — попита абатът.

— Все пак, уверен съм, че не е щастлива — рече Кадрус.

— А кое ви кара да мислите така?

— Когато сам изпаднах в бедствено положение, аз помислих, че старите ми приятели ще ми помогнат с нещо. Отидох при Данглар, но той не ме прие. Бях при Фернан — той ми изпрати по лакея сто франка.

— Значи вие не видяхте нито единия, нито другия.

— Не; но госпожа дьо Морсер ме видя.

— По какъв начин?

— Когато излизах, една кесия падна в краката ми; в нея имаше двайсет и пет луидора: вдигнах бързо глава и видях Мерседес — тя затваряше капака на прозореца.

— А господин дьо Вилфор? — попита абатът.

— О, той не ми е бил приятел; аз не го и познавам; никога не съм искал от него нищо.

— Но не знаете ли какво е станало с него и какво участие е взел в нещастието на Едмон?

— Не, знам само, че известно време, след като беше заповядал да арестуват Едмон, той се ожени за госпожица дьо Сен Меран и скоро напусна Марсилия. Сигурно щастието ще му се е усмихнало, както на другите, сигурно е богат, както Данглар, почитан, както Фернан, единствен аз, виждате ли, останах беден, нищожен и забравен от бога.

— Лъжете се, приятелю мой — рече абатът, — нам се струва понякога, че бог забравя, когато правосъдието му се забави; но рано или късно той си спомня и ето ви доказателство за това.

При тези думи абатът извади диаманта от джоба си и го подаде на Кадрус.

— Ето, приятелю мой — рече той, — вземете този диамант, той е ваш.

— Как, само мой ли? — извика Кадрус. — Ах, господин абат, не се ли подигравате с мене?

— Този диамант трябваше да бъде разделен между приятелите на Едмон; Едмон е имал само един приятел, значи подялбата става излишна. Вземете диаманта и го продайте; както ви казах вече, той струва петдесет хиляди франка и тази сума, надявам се, ще ви избави от сиромашията.

— О, господин абате — рече Кадрус, като протягаше плахо едната си ръка, а с другата бършеше потта, оросила челото му, — о, господин абате, не се шегувайте с щастието и отчаянието на един човек!

— Аз познавам щастието и отчаянието и никога няма да си играя с тези чувства. Вземете го, но в замяна на това…

Кадрус, който се докосваше вече до диаманта, дръпна ръката си. Абатът се усмихна.

— В замяна на това — продължи той — дайте ми тази червена копринена кесия, която господин Морел е оставил на камината на стария Дантес, вие казахте, че е още у вас.

Кадрус, като все повече и повече се чудеше, се приближи до един голям дъбов шкаф, отвори го и даде на абата дълга кесия от избеляла червена коприна с две някога позлатени медни халки.

Абатът я взе и срещу нея даде на Кадрус диаманта.

— Ох, вие сте наистина божи човек, господин абате! — извика Кадрус. — Никой не е знаел, че Едмон ви е дал този диамант и вие сте могли да го запазите за себе си.

„Ами — рече си тихичко абатът — ти, види се, така би постъпил.“

Абатът стана, взе шапката и ръкавиците си.

— И тъй — рече той, — всичко, което ми разказахте, е вярно, нали, и аз мога да ви вярвам напълно?

— Вижте, господин абате — рече Кадрус, — ето в ъгъла на стената виси едно разпятие от благословено дърво; ето на тази ракла евангелието на жена ми; отворете тази книга и аз ще се закълна над нея, с ръка, простряна към разпятието, ще ви се закълна в спасението на душата си, във вярата си в Христа, че ви разказах всичко, както е било, точно така, както ангелът пазител ще каже това на ухото на бога в деня на страшния съд!

— Добре — рече абатът, убеден от искреността на гласа, че Кадрус казва истината, — добре; нека тези пари ви принесат полза! Сбогом, аз се отдалечавам отново от хората, които си причиняват един другиму толкова много злини.

И като се отърва с голяма мъка от възторжените излияния на Кадрус, абатът сам дръпна резето на вратата, излезе, възседна коня, поклони се още веднъж на ханджията, който объркано и шумно се сбогуваше, и си тръгна по същия път, по който беше дошъл.

Когато Кадрус се обърна, видя зад себе си Карконтката, по-бледа и по-трепереща от всякога.

— Истина ли е това, което чух? — рече тя.

— Какво? Че дава само на нас диаманта ли? — рече Кадрус, почти обезумял от радост.

— Да.

— Самата истина, ето го.

Жената го изгледа; после рече с глух глас:

— Ами ако е фалшив?

Кадрус побледня и се олюля.

— Фалшив — избъбра той, — фалшив… а защо този човек би ми дал фалшив диамант?

— За да ти изтръгне тайната даром, глупако!

Кадрус се вцепени, сразен от такова предположение.

— Ох — рече той след минута, като взе и наложи шапката си върху червената кърпа, вързана на главата му, — ей сега ще узная това.

— Как?

— В Бокер има панаир; там има дошли златари от Париж; ще отида да им покажа диаманта, ти пази къщата, жено; след два часа аз съм тук.

И Кадрус изскочи от къщата и се затече в посока, противоположна на онази, в която беше тръгнал непознатият.

— Петдесет хиляди франка! — пошепна Карконтката, останала сама. — Това са пари… но не богатство.

Бележки

[1] Кошинила — насекомо, от което се добива карминова боя. Б.пр.

[2] „Непостоянство е името ти, жена!“ (Шекспир — „Хамлет“.) Б.пр.