Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

CXI. ИЗКУПЛЕНИЕТО

Господин дьо Вилфор видя как — колкото плътни и да бяха — редиците на множеството се разтвориха пред него. Дълбоката скръб вдъхва такова уважение, щото няма пример, дори в най-жалки епохи, тълпата да не отвърне със съчувствие на едно голямо крушение. Много ненавиждани хора са били избивани при бунт; но рядко някой нещастник, дори когато е престъпник, е бивал оскърбяван от тия, които са присъствували при осъждането му на смърт.

И така, Вилфор мина между шпалир от любопитни, стража, хора от Палатата и отмина, смятан от всички за виновен след самопризнанието, но защитен от своята скръб.

Има обстоятелства, които хората разбират по инстинкт, макар че не могат да ги обяснят с разума си; най-голям поет в такъв случай е този, който крещи най-гръмко и най-естествено. Множеството приема този вик за завършен разказ и с основание се задоволява с него, а още по-голямо основание има да го сметне за възвишен, стига да е искрен.

Трудно би било впрочем да се изрази вцепенението на Вилфор при излизането му от Палатата, да се опише треската, от която всичките му жили туптяха, вдървяваха се до спукване, а всяка частица от тленното тяло биваше разсичана в безброй страдания.

Вилфор се повлече из коридорите, ръководен само от привичката; захвърли от плещите си съдийската тога не защото приличието налагаше да я свали, а защото му тежеше като съкрушително бреме, като убийствения плащ на Несус[1].

Стигна залитащ до двореца Дофин, зърна колата си, събуди кочияша, отвори си сам вратичката и се отпусна на възглавниците, сочейки с пръст към предградието Сент Оноре. Колата потегли.

Разрушеното му щастие се строполи с цялата си тежест връз главата му; тази тежест го смазваше, той не знаеше последиците й, не ги бе измерил; усещаше ги, не умуваше по кодекса като студен убиец, който тълкува познат параграф.

Почувствува бога в душата си.

„Боже! — мълвеше той, без дори да съзнава какво казва. — Боже! Боже!“

Само него съзираше зад сполетялото го крушение. Колата се търкаляше бързо; като се люшкаше на седалките, Вилфор усети, че нещо му пречи.

Потърси с ръка; беше ветрило, забравено от госпожа дьо Вилфор между седалката и облегалото; ветрилото пробуди някакъв спомен, а споменът блесна като светкавица в мрака. Вилфор се сети за жена си…

— О-о! — простена той, сякаш пронизаха сърцето му с нажежено желязо.

Защото от един час насам виждаше наистина само едната страна на своето нещастие, а ето че изведнъж пред съзнанието му се показа и другата, не по-малко ужасна.

Той се бе държал към тази жена като неумолим съдия, осъдил я бе на смърт и тя, обзета от ужас, сломена от угризения, унищожена от красноречието на безукорно добродетелния магистрат, бедната, слаба, беззащитна жена, застанала пред неотразимата върховна власт, се готвеше може би в този миг да умре!

Цял час бе минал вече, откакто я бе осъдил; в този момент тя сигурно си припомняше всички свои престъпления, молеше опрощение от бога, пишеше писмо, за да иска на колене от съпруга си прошка, която щеше да изкупи със смъртта си.

Вилфор простена отново от мъка и гняв.

— Ах! — изрева той, като се търкулна върху коприната на каляската си. — Тази жена стана престъпница само поради близостта си с мене. Аз съм цял пропит от престъпност и тя се зарази от нея, както се прихваща тифус или холера, както се прихваща чума!… И аз я наказвам!… Осмелих се да й кажа: „Покайте се и умрете!“… Да, аз! О, не! Тя ще живее… ще ме последва… ще избягаме, ще напуснем Франция, ще отидем, където ни видят очите. Говорих й за ешафода!… Велики боже! Как се осмелих да кажа тази дума! Та и мене ме чака ешафод!… Ще избягаме… Да, ще й призная, всеки ден ще й повтарям унизено, че и аз съм извършил престъпление… О, брак на тигър и змия! Достойна съпруга на съпруг като мене!… Тя трябва да живее, пред моето безчестие нейното трябва да избледнее!

И Вилфор не спусна, а просто събори предното стъкло на купето си.

— По-бързо, по-бързо! — изрече той с глас, който накара кочияша да подскочи на седалката си.

Уплашените коне просто хвърчаха до в къщи.

„Да, да — повтаряше си Вилфор, докато се приближаваха, — да, тази жена трябва да живее, да се разкае, да възпита сина ми, нещастното дете, единственото същество, преживяло заедно с безсмъртния старец разрухата на семейството! Тя го обичаше и за него извърши всичко. Не бива да се смята загубена една жена, която обича детето си; тя ще се разкае, никой няма да научи вината й, престъпленията, извършени в моя дом, които хората започват вече да подозират, ще бъдат забравени с време или ако някой враг си ги припомни, ще ги поема за своя сметка. Има ли значение дали ще бъдат едно, две или три повече? Жена ми ще се спаси, като отнесе със себе си златото, а главно сина си, далеко от бездната, гдето ми се струва, че светът ще се сгромоляса заедно с мене. Ще живее, ще бъде пак щастлива, защото цялата й любов е за сина й, а той няма да я напусне. Така ще извърша едно добро дело, а то облекчава душата“.

И кралският прокурор си пое много по-свободно дъх.

Колата спря в двора на дома му.

Вилфор скочи от стъпалото право на входната площадка; видя, че прислугата се учуди, загдето се връща толкова скоро. Не съзря нищо друго по лицата им; никой не му продума, спираха се както винаги пред него, за да му направят път, нищо повече.

Мина пред стаята на Ноартие и през открехнатата врата му се стори, че съзира две сенки, но не се запита кой ли е при баща му; друго го тревожеше в този миг.

„Добре — каза си той, докато се качваше по малката стълба към отделението на жена си и празната стая на Валантин, — нищо не е променено тук“.

Най-напред заключи вратата на етажа.

„Никой не бива да ни безпокои — каза си той, — трябва да мога да й говоря свободно, да се обвиня пред нея, да й кажа всичко…“

Приближи се до вратата, натисна кристалната дръжка; вратата се отвори.

— Не е заключена! О, добре, много добре! — прошепна той.

И влезе в малкия салон, гдето вечер поставяха легло за Едуар; защото, макар че беше пансионер, Едуар се връщаше всяка вечер: майка му не бе се съгласила да се отдели от него.

С един поглед обгърна целия салон.

— Никой! — каза си той. — Сигурно е в спалнята си.

Втурна се към вратата. Тя беше заключена. Спря се разтреперан.

— Елоиз! — извика той.

Стори му се, че се премести някаква мебел.

— Елоиз! — повтори Вилфор.

— Кой е? — запита гласът на тази, за която бе дошъл.

Стори му се, че гласът й беше по-слаб от друг път.

— Отворете, отворете! — извика Вилфор. — Аз съм!

Въпреки тази заповед, въпреки тревогата, с която бе изречена, никой не отвори.

Вилфор изкърти с един ритник вратата.

Бледа, със сгърчено лице, госпожа дьо Вилфор стоеше пред прага на будоара си и го гледаше с неподвижни, страшни, втренчени очи.

— Елоиз! — извика той. — Елоиз! Какво ви е? Говорете!

Младата жена протегна към него вдървената си смъртнобледа ръка.

— Свършено е, господине — отвърна тя с хъркане, което сякаш раздра гърлото й, — какво повече желаете?

И се строполи на килима.

Вилфор изтича до нея, улови й ръката. Тя стискаше конвулсивно кристалното шишенце с позлатено капаче.

Госпожа дьо Вилфор беше мъртва.

Обезумял от ужас, Вилфор се отдръпна до прага и загледа трупа.

— Синът ми! — извика изведнъж той. — Къде е синът ми? Едуар! Едуар!

Изскочи от стаята, като продължи да вика:

— Едуар! Едуар!

Гласът му звучеше така измъчено тревожно, че прислугата дотича.

— Синът ми! Къде е синът ми? — извика Вилфор. — Изведете го от къщи да не види…

— Господин Едуар не е долу, господине — отговори камериерът.

— Сигурно играе в градината! Идете да видите!

— Не, господине, госпожата го повика преди около половин час; господин Едуард се качи при госпожата и не е слизал оттогава.

Ледена пот изби по челото на Вилфор, той залитна, както стоеше на плочите, мислите му се завъртяха из главата като объркания механизъм на повреден часовник.

— При госпожата! — прошепна той. — При госпожата!

И се върна полека назад, като изтриваше с една ръка челото си, а с другата се опираше о стената.

Когато влезе в стаята, трябваше да види отново трупа на нещастницата.

За да повика Едуар, трябваше да пробуди отново ехото на стаята, превърната в ковчег; да заговори, значеше да наруши тишината на един гроб.

Усещаше, че езикът се схваща в гърлото му.

— Едуар! Едуар! — прошепна той.

Детето не отговори; къде можеше да е това дете, което според прислугата било влязло при майка си и вече не излязло?

Вилфор пристъпи още една крачка.

Тялото на госпожа дьо Вилфор беше простряно напреко пред вратата на будоара, гдето трябваше да се намира Едуар; тя сякаш бдеше на прага с неподвижни отворени очи, със страхотна, тайнствена насмешка на устни.

Дръпнатата завеса зад трупа позволяваше да се види част от будоара — роялът и краят на диван от син атлаз.

Вилфор направи още три-четири стъпки и видя на дивана легнало дете.

То сигурно спеше.

Нещастникът усети изблик на неизразима радост; един светъл лъч проникна в ада на неговите мъки.

Оставаше му само да прескочи трупа, да влезе в будоара, да прегърне детето и да избяга с него далеко, далеко…

Вилфор не беше вече човекът, чиято изискана поквара го превръщаше в образец на цивилизована личност; беше смъртно ранен тигър, готов да остави счупените си зъби в последната рана, която ще причини.

Не се страхуваше вече от предразсъдъци, а от призраци. Събра сили и прескочи трупа така, сякаш трябваше да прескочи пламтяща клада.

Прегърна детето, стисна го, раздруса го, повика го; детето не отговори. Притисна жадно устни до лицето му, смъртнобледо и студено; опипа вдървените нозе, допря ухо до сърцето му — то не туптеше.

Детето беше мъртво.

Сгъната на четири хартийка падна от пазвата на Едуар.

Вилфор коленичи като поразен от гръм; детето се плъзна от безпомощните му ръце и се търкулна до майка си.

Вилфор взе хартийката, позна почерка на жена си и зачете нетърпеливо.

Ето какво съдържаше тя:

„Знаете дали съм била добра майка, щом станах престъпница заради сина си!

Една добра майка не заминава без своя син!“

Вилфор не можеше да повярва на очите си, не можеше да повярва, че е с ума си. Пропълзя до тялото на Едуар, прегледа го отново с внимателната грижовност на лъвица, която оглежда мъртвото си лъвче.

Сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му.

— Бог! — прошепна той. — Все бог!

Тези две жертви го сломиха, той усети как го обгръща самота, населена само с два трупа.

Преди миг го крепеше яростта, могъщо оръжие на силните мъже, крепеше го отчаянието, последна опора в предсмъртните мъки, която е карала титаните да се катерят към небето и Аякс[2] да вдига пестник срещу боговете.

Вилфор наведе глава под бремето на страданията, изправи се на колене, с овлажнели от пот и щръкнали от ужас коси; и този човек, който не бе се смилил към никого досега, реши да отиде при стария си баща, за да има кому да разкаже нещастието си, при кого да поплаче.

Слезе по познатата ни стълба и влезе при Ноартие.

Когато син му влезе, Ноартие слушаше любезно, доколкото неподвижността му позволяваше, абат Бузони, както винаги спокоен и студен.

Щом забеляза абата, Вилфор допря ръка до челото си. Миналото нахлу към него като вълна, която гневът му изтласка по-разпенена от всички други.

Припомни си посещението у абата два дни след вечерята в Отьой и посещението на самия абат в деня, когато бе починала Валантин.

— Пак ли дойдохте, господине? — каза той. — Изглежда, че се явявате винаги като придружител на смъртта!

Бузони стана, видя промененото лице на магистрата, свирепия блясък в очите му и разбра, или поне предположи, че сцената в заседателната зала е приключила; не знаеше останалото.

— Бях дошъл да се помоля за покойната ви дъщеря! — отвърна Бузони.

— А днес защо сте дошли?

— Идвам да ви кажа, че изплатихте вече достатъчно дълга си и отсега нататък ще моля бога да смята и той — като мене, — че сте се издължили.

— Господи! — промълви Вилфор и отстъпи в ужас. — Този глас не е на абат Бузони!

— Не е.

Абатът свали перуката, поразтърси глава и дългите черни коси обрамчиха мъжественото му лице.

— Господин дьо Монте Кристо! — извика с блуждаеш поглед Вилфор.

— Не е и той, господин кралски прокурор. Потърсете по-добре и по-далеко в паметта си.

— Този глас… този глас! Къде съм го чул за пръв път?

— Чули сте го за пръв път в Марсилия, преди двадесет и три години, в деня на женитбата ви с госпожица дьо Сен Меран. Потърсете в преписките си.

— Не сте Бузони! Не сте Монте Кристо! Боже мой, вие сте този таен, безмилостен, смъртен враг, комуто аз, нещастникът, съм напакостил в Марсилия!

— Да, точно така — отвърна графът и скръсти ръце пред мощните си гърди, — търси, търси още!

— Но какво съм ти направил? — извика Вилфор, чиято мисъл се люшкаше вече на границата между ума и безумието, в унес, който не е сън, но не е още и пробуждане. — Какво съм сторил? Казвай, говори!

— Осъдихте ме на бавна, гладна смърт, погубихте баща ми, отнехте ми любимата, свободата, щастието и любовта!

— Кой сте вие? Кой сте, боже мой?

— Аз съм призракът на един нещастник, когото погребахте в килиите на крепостта Иф. На този призрак, излязъл най-после от гроба, бог сложи маската на граф дьо Монте Кристо, обсипа го с елмази и злато, за да го познаете едва днес.

— Ах, познах те, познах те! — каза кралският прокурор. — Ти си…

— Аз съм Едмон Дантес!

— Едмон Дантес! — повтори кралският прокурор, като сграбчи графа за китката. — Ела тогава!

И го повлече по стълбата; Монте Кристо го следваше смаян и без да знае къде го води кралският прокурор, предусещаше някаква нова катастрофа.

— Ето, Едмон Дантес — каза Вилфор, като посочи на графа труповете на жена си и сина си, — погледни дали достатъчно е отмъстено за тебе!…

Монте Кристо пребледня пред тази страшна гледка; разбра, че е надхвърлил границите на отмъщението, разбра, че не можеше вече да каже: „Бог е за мене и с мене“.

Хвърли се с неизразимо вълнение върху трупа на детето, отвори очите, опипа пулса и го отнесе тичешком в стаята на Валантин, където завъртя два пъти ключа…

— Детето ми! — извика Вилфор. — Отнесе и детето ми! Проклет бъди, нещастнико, и умри!

Поиска да се втурне подир Монте Кристо, но както се случва на сън, нозете му сякаш се заковаха, очите му като че щяха да изхвръкнат от орбитите си, ноктите, забивани по-дълбоко в плътта на гърдите, почервеняха от кръв; слепоочията му се издуха от кипежа на мисли, които пробиха тесния череп и удавиха мозъка в огнен потоп.

Така остана той няколко мига, докато завърши страшното душевно крушение.

Тогава изкрещя, разсмя се и хукна по стълбите.

След четвърт час стаята на Валантин се отвори и граф дьо Монте Кристо се появи отново.

Беше бледен, с мрачен поглед и потисната душа; всички черти на това обикновено спокойно и благородно лице бяха разстроени от мъка.

В ръцете си държеше детето, което никакви усилия не успяха да съживят.

Застана на едно коляно и го сложи благоговейно до майката, с глава на гърдите й.

Стана, излезе и запита срещнатия по стълбите лакей:

— Къде е господин дьо Вилфор?

Прислужникът не отговори, само посочи с ръка градината.

Монте Кристо слезе през главния вход, тръгна към посоченото място и видя Вилфор да копае яростно пръстта сред наобиколилите го слуги.

— И тук не е — мърмореше той, — и тук не е.

И продължаваше да копае по-нататък.

Монте Кристо се приближи до него и му каза тихо, почти смирено:

— Вие загубихте единия си син, господине, но…

Вилфор го прекъсна, не бе нито чул, нито разбрал.

— О, ще го намеря — каза той, — напразно твърдите, че не е тук; ще го намеря дори ако трябва да търся до второ пришествие.

Монте Кристо отстъпи в ужас.

— О! — промълви той. — Полудял е!

И сякаш се страхуваше да не би стените на прокълнатия дом да се сгромолясат върху му, изхвръкна на улицата и за пръв път се усъмни дали е имал право да стори това, което бе направил.

— Стига, стига вече! — каза той. — Да спасим последния!

Когато се прибра у дома си, намери Морел, който скиташе из големия дом на Шанз Елизе, безмълвен като призрак, очакващ отредения от бога час, за да се върне в гроба.

Бележки

[1] Кентавърът Несус, ранен от Херкулес, когато се опитал да отвлече жена му, й подарил плаща си. Херкулес го наметнал и веднага умрял (гр. мит.). Б.пр.

[2] Аякс, герой от „Илиада“, вдигнал пестник към небето, преди да бъде погълнат от вълните. Б.пр.