Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

VIII. ЗАМЪКЪТ ИФ

Като преминаваше през вестибюла, полицейският комисар направи знак на двама стражари, единият от тях застана отдясно на Дантес, другият отляво; отвориха вратата, която съединяваше жилището на кралския прокурор със съдебната палата, вървяха известно време по един от тези големи мрачни коридори, дето трепет обхваща и онези, които нямат никаква причина да треперят.

Както жилището на Вилфор се съобщаваше със съдебната палата, тъй и съдебната палата се съобщаваше със затвора, мрачен паметник, към който гледаше любопитно с всичките си зеещи отвори Акулската камбанария, възправена пред него.

След доста завои по коридора Дантес видя една порта с решетесто прозорче; комисарят почука с железен чук три пъти и тези удари отекнаха в сърцето на Дантес, като че падаха по него; вратата се отвори, двамата стражари бутнаха леко своя затворник, който стоеше още в нерешителност. Дантес пристъпи страшния праг и вратата се затвори шумно зад него. Той дишаше друг въздух, зловонен и тежък: беше в затвора.

Заведоха го в една килия, доста чиста, но с решетки на прозорците и резета на вратата; поради това видът на жилището не му се стори много страшен; пък и думите на заместник кралския прокурор, казани с глас, който се стори на Дантес изпълнен със съчувствие към него, звучаха още в ухото му като сладко обнадеждаващо обещание.

Беше вече четири часът, когато заведоха Дантес в килията му. Това ставаше, както казахме, на първи март; затворникът се озова скоро в тъмното.

Тогава за сметка на угасналото му зрение се усили слухът му: при най-малкия шум, който достигаше до него, той скачаше бързо и пристъпяше към вратата, убеден, че идват да го пуснат на свобода; но шумът замираше в друга посока и Дантес отново се отпускаше на столчето.

Най-сетне към десет часа вечерта, когато Дантес почна да губи надежда, се зачу нов шум, който този път му се стори, че се насочва към килията му: наистина прокънтяха стъпки в коридора и се спряха пред вратата му; ключът се завъртя в ключалката, резетата изскърцаха и тежката дъбова врата се отвори, като пусна изведнъж в мрачната килия ослепителната светлина на две факли.

При светлината на тези факли Дантес видя как блеснаха сабите и карабините на четирима стражари.

Той се спусна две крачки напред, но замръзна на мястото си, като видя тази засилена охрана.

— За мене ли идвате? — попита Дантес.

— Да — отговори един от стражарите.

— От страна на господин помощника на кралския прокурор ли?

— Да.

— Добре — рече Дантес, — готов съм да ви следвам.

Убеждението, че идват да го търсят от страна на господин дьо Вилфор, разсея всички страхове на нещастния младеж: той пристъпи спокойно и непринудено и застана сам в средата на своя конвой.

Пред вратата на улицата чакаше кола, на капрата седеше коларят, до коларя — един пристав.

— За мене ли е тази кола? — попита Дантес.

— За вас — отговори един от стражарите, — качете се.

Дантес поиска да възрази, но вратата се отвори, той усети, че го бутват; нямаше нито възможност нито намерение да се съпротивява, озова се за един миг седнал в дъното на колата между двама стражари; двамата други седнаха на предната седалка и тежката кола се затъркаля със зловещ гърмол.

Затворникът хвърли поглед към прозорците; те бяха покрити с решетка: той беше сменил затвора си; само че новият затвор се търкаляше и търкаляйки се, го отнасяше към неизвестна цел. През гъстите пречки, в които едва можеше да си провре ръката, Дантес все пак различи, че минават по улица Кесери, а после по улица Сен Лоран и по улица Тарами слизат към кея.

Скоро през решетките на прозорчето си и оградата на паметника, до който се намираше, видя светлините на пристанищното управление.

Колата се спря, приставът слезе, приближи се до караулната; оттам излязоха дванайсетина войници и се наредиха в шпалир; при светлината на фенерите, които горяха на кея, Дантес видя как лъщят пушките им.

„За мене ли — попита се той — е вдигната такава военна сила?“

Приставът отговори на този въпрос, като отвори вратичката на колата, затворена с ключ: между двата реда войници Дантес видя оставен за него път от колата до пристанището.

Двамата стражари, седнали на предната седалка, слязоха най-напред, после слезе той, а след него и тези, които стояха от двете му страни. Всички се запътиха към една лодка, която един моряк от митницата придържаше със синджира до кея. Войниците гледаха с тъпо любопитство Дантес. Тозчас го настаниха на кърмата, пак между четирима стражари, а приставът седна на носа. Силен тласък отдалечи ладията от брега, четиримата гребци загребаха силно към Пилон. От лодката извикаха, веригата, която преграждаше пристанището, се спусна и Дантес се намери до тъй наречения Фриул, тоест извън пристанището.

Първото чувство на арестанта, когато се намери на открит въздух, беше чувство на радост. Въздухът е почти свобода. Той вдъхна с пълни гърди този живителен ветрец, който носи на крилете си всички непознати ухания на нощта и морето. Скоро обаче въздъхна дълбоко; минаваха пред „Резерв“, дето тази сутрин, минута преди да бъде арестуван, беше тъй щастлив; през два отворени и осветени прозореца до него достигна весел шум от бал.

Дантес долепи длани, вдигна очи към небето и взе да се моли.

Лодката продължаваше своя път; тя отмина Мъртвешката глава, изравни се със залива Фаро; след малко щеше да заобиколи батареята Дантес не разбираше тази маневра.

— Къде ме карате? — попита той един от стражарите.

— Ще узнаете скоро.

— Ама…

— Забранено ни е да ви даваме каквито и да са обяснения.

Дантес беше наполовина войник; да разпитва стражарите, на които е забранено да отговарят, му се стори нелепо и той млъкна.

Тогава през ум му минаха най-странни мисли; тъй като с подобна лодка не можеше да се отиде далече, а нямаше никакъв кораб на котва по посоката, в която се движеха, той помисли, че ще го оставят на някой отдалечен кът от брега и там ще му кажат, че е свободен; не бяха го вързали, не се опитаха да му сложат белезници, това му се струваше добро предзнаменование; пък и помощник прокурорът, тъй ласкав към него, не беше ли му казал, че стига само да не произнесе това съдбоносно име Ноартие, няма от какво да се страхува? Не беше ли унищожил Вилфор пред него опасното писмо, единственото доказателство, което съществуваше срещу него?

Той чакаше, ням и замислен, и с окото си на моряк, свикнал с тъмнините и пространството, се мъчеше да прониква в мрака на нощта.

Остров Ратоно, където светеше фар, остана вдясно и като мина почти покрай брега, лодката наближи залива на Каталаните. Погледът на затворника стана още по-зорък: тук беше Мерседес и на него му се струваше всеки миг, че на тъмния бряг се обрисува неясната и неопределена фигура на жена.

Как някакво предчувствие не подсказваше на Мерседес, че любимият й минава на триста крачки от нея?

В Каталаните гореше една единствена светлинка. Като се мъчеше да открие мястото на тази светлина, Дантес се убеди, че тя осветява стаята на годеницата му. Мерседес едничка не спеше в цялото селце. Ако младият човек повикаше силно, гласът му можеше да стигне до слуха на годеницата му.

Лъжлив срам го въздържа. Какво щяха да рекат пазачите му, като го чуят да вика като луд? Той остана ням, с очи, вперени в тази светлина.

През това време лодката продължаваше пътя си; но затворникът мислеше не за нея, а за Мерседес.

Светлината изчезна зад една стръмнина. Дантес се обърна и видя, че лодката навлиза в открито море.

Докато гледаше, погълнат от мисълта си, бяха сменили веслата с платна и лодката се движеше сега, тласкана от вятъра.

Макар Дантес да не искаше да разпитва отново стражаря, той се приближи до него и като го хвана за ръката, му рече:

— Другарю, в името на съвестта ви и войнишката ви доблест заклевам ви: смилете се над мене и ми отговорете. Аз съм капитан Дантес, добър и честен французин, макар и да ме обвиняват в някакво предателство; къде ме карате? Кажете ми, давам ви честна дума на моряк, аз ще изпълня дълга си и ще се помиря със съдбата си.

Стражарят се почеса зад ухото, погледна другаря си. Другарят му направи някакво движение, което комай означаваше: „Сега вече, струва ми се, може да му се каже“, и стражарят се обърна към Дантес:

— Вие сте марсилец и моряк — рече той, — а ме питате къде отиваме?

— Да, честна дума, не знам.

— Не се ли досещате?

— Ни най-малко.

— Не е възможно.

— Кълна ви се във всичко най-свято на света. От говорете ми, за бога!

— Ами заповедта?

— Заповедта не ви забранява да ми съобщите онова, което ще узная след десет минути, след половин час, може би след час. Вие само ще ме избавите дотогава от цяла вечност безпокойство. Моля ви като приятел, вижте — не искам нито да се бунтувам, нито да избягам; пък и невъзможно е: къде отиваме?

— Или имате превръзка на очите си, или никога не сте излизали от пристанището на Марсилия, иначе вие би трябвало да се досетите къде отивате.

— Не.

— Погледнете наоколо си тогава.

Дантес стана, хвърли, естествено, поглед натам, където се насочваше лодката, и на двеста метра пред себе си видя черната и стръмна скала, на която се издига като грамада от кремък мрачният замък Иф.

Този странен силует, този затвор, около който цари толкова дълбок ужас, тази крепост, около която от триста години се носят в Марсилия зловещи предания, с внезапното си появяване пред Дантес, който не беше и помислял за нея, му направи такова впечатление, каквото прави видът на ешафода върху осъдения на смърт.

— Ах, боже мой — извика той, — замъкът Иф! И какво ще правим там?

Стражарят се усмихна.

— Но няма да ме затворят там, нали? — продължи Дантес. — Замъкът Иф е държавен затвор, предназначен само за големи политически престъпници. Аз не съм извършил никакво престъпление. Мигар в замъка Иф има някакви следователи, някакви съдии?

— Доколкото знам — рече стражарят, — там има само управител, тъмничари, гарнизон и яки стени. Хайде, хайде, приятелю, не се правете на учуден, защото наистина ще ме накарате да помисля, че за моята любезност ми се отплащате с подигравки.

Дантес стисна ръката на стражаря така силно, че едва не я счупи.

— Вие значи смятате — рече той, — че ме водят в замъка Иф, за да ме затворят там?

— Вероятно така ще стане — рече стражарят, — но няма защо, младежо, да ми стискате толкова силно ръката.

— Без никакво следствие, без никакви формалности ли? — попита момъкът.

— Формалностите са изпълнени, следствието извършено.

— И въпреки обещанието на господин дьо Вилфор?…

— Не знам давал ли ви е обещание дьо Вилфор — рече стражарят, — но знам, че отиваме в замъка Иф. Е, какво правите? Ехей, другари, насам!

С бързо като светкавица движение, не избягнало все пак от опитното око на стражаря, Дантес понечи да се хвърли в морето; но четири мощни ръце го задържаха тъкмо когато краката му се отделиха от дъските на лодката.

Той падна пак на дъното на лодката, като зави от ярост.

— Хубаво — извика стражарят, опрял коляно на гърдите му, — хубаво, ето как вие си сдържате моряшката дума. Ха се доверявай на кротки светци! Гледайте, любезни мой, само се опитайте да мръднете и ще ви забия куршум в главата. Аз наруших първата заповед, но казвам ви, няма да отстъпя на втората.

И той действително насочи карабината си срещу Дантес, който почувствува как краят на цевта се опира в сляпото му око.

През ума му за миг мина мисълта да направи съдбоносното движение и да свърши така жестоко с неочакваната беда, която беше го сполетяла и беше го сграбчила в ястребовите си нокти. Но тъкмо защото тази беда беше неочаквана, Дантес помисли, че тя не може да трае дълго: той си спомни обещанията на господин дьо Вилфор; после, трябва да признаем, тази смърт на дъното на една лодка от ръката на стражар му се стори грозна и отвратителна.

Той падна върху дъските на лодката и зави от ярост, като си хапеше ръцете с бяс.

Почти в същия миг силен удар разклати лодката. Един от гребците скочи на канарата, о която носът на леката ладия беше се блъснал, заскърца въжето, което се размота около един скрипец, и Дантес разбра, че са пристигнали и привързват лодката.

И наистина пазачите му, които го държаха едновременно за ръцете и за яката на сетрето му, го накараха да стане, да слезе на брега и го помъкнаха към стъпалата, които водеха към вратата на крепостта, а приставът със затъкнат щик на пушката го следваше отзад.

Впрочем Дантес и не оказа безполезна съпротива; мудността му идваше по-скоро от инертност, отколкото от съпротива; той беше замаян и се люлееше като пиян. Видя отново войници, строени по стръмния наклон, стъпалата го принуждаваха да вдига краката си, забеляза, че мина под една врата и че тази врата се затвори след него, но всичко това вършеше машинално, като през мъгла, без да различава ясно нищо. Той не виждаше дори морето, източник на безкрайни мъки за затворниците, които гледат простора и съзнават с ужас, че са безсилни да го превъзмогнат.

През минутния отдих той се опита да събере мислите си. Огледа се; намираше се в един четвъртит двор между четири високи стени; чуваха се бавните и размерени стъпки на часовите; и всеки път, когато минаваха пред отблясъците, хвърляни върху стените от две-три светлини, които горяха във вътрешността на замъка, виждаше се как лъщи цевта на техните пушки.

Те престояха там около десет минути; сигурни, че Дантес не може вече да избяга, стражарите го пуснаха. Те, види се, очакваха заповеди; заповедите дойдоха.

— Къде е затворникът? — попита един глас.

— Ето го — отговориха стражарите.

— Да върви след мене, аз ще го заведа в килията му.

— Вървете — рекоха стражарите и побутнаха Дантес.

Затворникът тръгна след своя водач, който действително го заведе в едно полуподземно помещение, голите и запотени стени на което сякаш бяха пропити със сълзи. Сложено на столче, едно свещниче с плувнал в смрадлива лой фитил осветяваше лъсналите стени на това страшно жилище и показваше на Дантес водача му — някакъв низш служител в затвора, облечен лошо и с грубо лице.

— Ето килията ви за тази нощ — рече той. — Сега е късно и господин управителят си е легнал. Утре, когато се събуди и прочете заповедите, отнасящи се до вас, може би ще ви определи друга; а дотогава ето ви хляб, вода има в тази стомна, слама — там, в ъгъла; ето всичко, потребно на един затворник. Лека нощ.

И преди Дантес да успее да му отговори, преди да съобрази къде е стомната, преди да обърне очи да забележи къде е оставил тъмничарят хляба, преди да съобрази къде е стомната, преди да обърне очи към ъгъла, дето беше сламата, неговата бъдеща постеля, тъмничарят взе свещничето и като затвори вратата, лиши затворника и от тази мъждива светлинка, която му беше показала сякаш при блясъка на светкавица мокрите стени на затвора.

Тогава Дантес се озова сам в тъмнината и в мълчанието, ням и мрачен като тези сводове, леденият студ на които усещаше на пламналото си чело.

Когато първите лъчи на деня осветиха слабо дупката на жилището му, тъмничарят се върна със заповед да остави затворника там, където си беше. Дантес стоеше на същото място. Сякаш някаква желязна ръка го беше приковала там, където се беше спрял вечерта; само един оток, предизвикан от влагата на сълзите му, закриваше хлътналите му очи. Той стоеше неподвижен и гледаше в земята.

Беше прекарал така цялата нощ, стоешком, без да дремне нито миг.

Тъмничарят се приближи до него, обиколи около него, но Дантес като че ли не го виждаше.

Той го удари по рамото, Дантес потрепера и разтърси глава.

— Не спахте ли? — попита тъмничарят.

— Не знам — отговори Дантес.

Тъмничарят го изгледа с учудване.

— Не сте ли гладен? — продължи той.

— Не знам — повтори Дантес.

— Искате ли нещо?

— Бих искал да видя управителя.

Тъмничарят повдигна рамене и излезе.

Дантес го изпрати с очи, протегна ръце към полуотворената врата, но вратата се затвори.

Тогава дълбока въздишка сякаш раздра гърдите му. Набралите се сълзи бликнаха в два ручея; той падна ничком на земята и се моли дълго, като прекарваше през ум целия си минал живот и се питаше сам какво престъпление е извършил в своя толкова млад още живот, че е заслужил такова жестоко наказание.

Така мина денят. Дантес едва хапна няколко залъка хляб и пи няколко глътки вода. Той ту седеше, погълнат от мислите си, ту се въртеше покрай стените, както някой див звяр в желязната си клетка. Една мисъл особено го караше да подскача по пътя насам, когато, не знаейки къде го карат, стоеше спокоен и кротък, той би могъл десет пъти да се хвърли в морето и веднъж във водата, с умението си да плува и да се гмурка като един от най-ловките плувци на Марсилия би могъл да се скрие под водата, да се изтръгне от своите пазачи, да стигне до брега, да избяга, да се потули в някое пусто заливче, да дочака някой генуезки или каталански кораб, да се добере до Италия или Испания и оттам да пише на Мерседес да дойде при него. За прехраната си в коя и да е страна той не се безпокоеше: навсякъде добрите моряци са рядкост; той говореше италиански като тосканец, испански като син на стара Кастилия; би живял свободен и щастлив с Мерседес, с баща си, защото и баща му щеше да дойде при него; а вместо това сега беше затворник в замъка Иф, отдето няма излизане, не знаеше какво е станало с баща му, какво е станало с Мерседес — и всичко това, защото беше повярвал в думите на Вилфор; това го караше да полудее; и Дантес се търкаляше бесен на прясната слама, донесена от тъмничаря му.

На другия ден по същия час влезе тъмничарят.

— Е, какво — попита го тъмничарят, — поумняхте ли днес?

Дантес не отговори.

— Хайде, посъвземете се — рече тъмничарят. — Искате ли нещо, което е в мое разположение? Кажете.

— Искам да говоря с управителя.

— Нали ви рекох вече — каза нетърпеливо тъмничарят, — че това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Защото по устава на затвора не е позволено на един затворник да иска това.

— Тогава какво е позволено тук? — попита Дантес.

— По-добра храна срещу заплащане, разходка и понякога книги.

— Не ми трябват книги, не ми се ще да се разхождам и намирам храната си добра; аз искам само едно — да видя управителя.

— Ако ми повтаряте до втръсване все едно и също — рече тъмничарят, — ще престана да ви нося ядене.

— Добре — рече Дантес, — ако не ми носиш вече ядене, ще умра от глад, какво повече.

Тонът, с който Дантес изговори тези думи, показа на тъмничаря, че затворникът му би умрял с радост; а тъй като всеки затворник дневно донася приблизително десет су доход на своя тъмничар, тъмничарят на Дантес пресметна загубата, която би произлязла от неговата смърт, и подзе по-омекнал:

— Чуйте! Това, което искате, е невъзможно; затова не го искайте повече, защото няма случай управителят да е отишъл по молба на затворника в килията му; бъдете само благоразумен и ще ви разрешат разходка, а някой ден, когато се разхождате, може да мине управителят; тогава ще го попитате и ако пожелае да ви отговори, това си е негова работа.

— Но колко време — рече Дантес — мога да чакам такъв сгоден случай?

— Отде да знам? — рече тъмничарят. — Месец, три, шест, година може би.

— Много дълго — рече Дантес, — искам да го видя още сега.

— Ах — рече тъмничарят, — не упорствувайте така с едно неизпълнимо желание; или за по-малко от две седмици ще полудеете.

— Мислиш ли? — попита Дантес.

— Да, ще полудеете; лудостта започва винаги така, ние имаме тук един пример: ей така абатът, който живееше в тази килия преди вас, предлагаше непрекъснато един милион на управителя, за да го пуснат на свобода, и накрая му изскочи чивията.

— От колко време е напуснал той тази килия?

— От две години.

— Пуснаха ли го на свобода?

— Не, туриха го в подземната килия.

— Слушай — рече Дантес, — аз не съм абат, не съм луд; може би ще стана, но сега за съжаление още съм с ума си; ще ти направя друго предложение.

— Какво?

— Няма да ти предложа милион, защото не мога да ти го дам; но ще ти предложа сто екюта, ако се съгласиш първия път, когато отидеш в Марсилия, да слезеш в Каталаните и да предадеш писмо на една девойка, която се нарича Мерцедес; дори не писмо, само два реда.

— Ако отнеса тези два реда и ме заловят, ще изгубя службата си, от която получавам хилядо ливри на година, като не смятаме облагите и храната; вие виждате, бих излязъл голям глупак, ако река да загубя хилядо ливри, за да спечеля триста.

— Добре! — рече Дантес. — Чуй и запомни хубавичко това: ако ти не занесеш два реда на Мерседес или поне не я предупредиш, че съм тук, някой ден ще те причакам, скрит зад вратата, и когато влезеш, ще ти разбия главата с ей това столче.

— Вие се заканвате! — извика тъмничарят, като се дръпна крачка назад и се приготви да се брани. — Решително умът ви не е на място: абатът започна като вас, след три дни вие ще буйствувате като него; за щастие има подземни килии в замъка Иф.

Дантес грабна столчето и го завъртя над главата си.

— Добре, добре — рече тъмничарят. — Добре, щом искате непременно, аз ще уведомя управителя.

— На добър ти час! — рече Дантес, като сложи столчето на пода и седна на него с клюмнала глава и блуждаещ поглед, като че наистина почваше да полудява.

Тъмничарят излезе и след малко се върна с четирима войници и един капрал.

— По заповед на управителя — рече той — свалете затворника един етаж под този.

— В подземието значи — рече капралът.

— В подземието: лудите трябва да се поставят заедно с лудите.

Четиримата войници хванаха Дантес, който изпадна в някакво безразличие и ги последва без всякаква съпротива.

Те го помъкнаха петнайсет стъпала надолу и отвориха вратата на една подземна килия, гдето той влезе, като шепнеше:

— Прав е, лудите трябва да се поставят на едно място с лудите.

Вратата се затвори и Дантес тръгна напред с изпружени ръце, докато не напипа стената; тогава седна в един ъгъл и остана там неподвижен; очите му, свиквайки малко по малко с тъмнината, започнаха да различават предметите.

Тъмничарят имаше право: Дантес насмалко не полудя.