Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LXIX. СВЕДЕНИЯТА

Господин дьо Вилфор удържа думата, която даде не толкова на госпожа Данглар, колкото на себе си — да узнае по какъв начин господин граф дьо Монте Кристо е успял да научи случката в Отьой.

Писа още същия ден на някой си господин дьо Бовил, бивш инспектор по затворите, впоследствие повишен в служител към държавна сигурност, от когото се надяваше да получи необходимите сведения; господин дьо Бовил поиска двудневен срок, за да проучи от кого точно ще може да се осведоми.

След двата дни господин дьо Вилфор получи следното писъмце:

„Лицето, именувано господин граф дьо Монте Кристо, е близък познат на лорд Уилмор, богат чужденец, който идва понякога в Париж, където е и сега; познава се и с абат Бузони, сицилийски духовник, много известен със своята благотворителност в Ориента.“

Господин дьо Вилфор заповяда да съберат най-бързо точни сведения за двамата чужденци; нарежданията му бяха изпълнени и ето сведенията, които получи още следната вечер:

Абатът, дошъл само за един месец в Париж, живеел зад Сен Сюлпис в къщица с приземен и първи етаж; четири стаи, две долу и две горе, съставяли цялото жилище, на което той бил единствен наемател.

Едната стая долу била трапезария с маса, столове и орехов бюфет, другата — салон с бяла ламперия, без никакви украси, килими или стенен часовник. Личало, че абатът се задоволява само с най-необходимото.

Вярно е, че той предпочитал салона в горния етаж. Този салон, пълен с богословски книги и пергаменти, сред които се затварял с месеци, както разправял прислужникът му, бил всъщност не толкова салон, колкото библиотека.

Прислужникът поглеждал посетителите през едно малко прозорче и щом не ги познавал или не му харесвали, отговарял, че господин абатът не е в Париж; повечето хора му вярвали, защото знаели, че абатът пътува често и понякога продължително.

Впрочем все едно дали е или не е у дома си, дали се намира в Париж или в Кайро, абатът винаги помагал; прозорчето било нещо като кула, отдето прислужникът непрекъснато раздавал милостини от името на господаря си.

Стаята до библиотеката била спалня. Легло без завеси, четири кресла и канапе с жълто утрехтско кадифе съставяли заедно с молитвеното столче цялата мебелировка.

Колкото до лорд Уилмор, той живеел на улица Фонтен сен Жорж. Бил от ония английски туристи, които изяждат цялото си състояние в пътешествия. Наемал мебелирано жилище, дето прекарвал само два-три часа дневно и нощувал твърде нарядко. Една от маниите му била да не говори никога френски, при все че, както разправяли, пишел доста правилно на тоя език.

Щом тези ценни сведения стигнаха до господин кралския прокурор, още на другия ден един мъж пристигна с кола на улица Феру, почука на жълтозеленикавата входна врата на ъгъла и запита за абат Бузони.

— Господин абатът излезе още сутринта — отговори прислужникът.

— Може и да не се задоволя с този отговор — каза посетителят, — защото идвам от страна на едно лице, което е навсякъде приемано. Бъдете добър да предадете на абат Бузони…

— Казах ви вече, че го няма — повтори прислужникът.

— Предайте му тогава, щом се прибере, тази картичка и този запечатан плик. Дали господин абатът ще бъде у дома си довечера в осем часа?

— О, непременно, господине, стига да не работи, защото тогава все едно, че е излязъл.

— Добре, ще дойда довечера в уговорения час — каза посетителят.

И си отиде.

В определения час същият човек наистина дойде със същата кола, която този път не се спря на ъгъла, а точно пред зелената врата. Почука, отвориха му и влезе.

По вниманието, което прислужникът прояви към него, той разбра, че писмото му е имало желаното въздействие.

— В къщи ли е господин абатът? — запита той.

— Да, работи в библиотеката си, но очаква господина — отговори прислужникът.

Непознатият се качи по една доста стръмна стълба и пред една маса, осветена от лампа с голям абажур, оставил в полумрак останалата част от стаята, той забеляза абата с расо и кепе на средновековен учен.

— С господин Бузони ли имам чест да говоря? — запита посетителят.

— Да, господине — отвърна абатът, — а вие сте лицето, което бившият инспектор на затворите, господин дьо Бовил, ми изпраща от името на господин префекта на полицията?

— Именно, господине.

— Агент от парижката държавна сигурност?

— Да, господине — отговори колебливо непознатият, като се поизчерви.

Абатът намести големите очила, които скриваха не само очите, но и слепоочията, седна отново и покани с ръка госта си да седне.

— Слушам ви, господине — каза абатът с подчертан италиански изговор.

— Поръчението, което поех, господине — започна посетителят, като наблягаше върху всяка дума, сякаш едва ги изговаряше, — е строго доверително и за този, който го изпълнява, и за този, при когото се изпълнява.

Абатът се поклони.

— Да — продължи непознатият, — вашата почтеност, господин абате, е така добре известна на господин префекта на полицията, че той желае, в качеството си на висш магистрат, да узнае от вас нещо, засягащо държавната сигурност, от чието име действувам. И ние се надяваме, господин абате, че никакви приятелски връзки или човешки съображения не ще ви накарат да прикриете истината от правосъдието.

— Стига това, което искате да узнаете, господине, да не засяга принципите на моята съвест. Аз съм духовно лице, господине, така че тайните на една изповед например остават само между мене и божието правосъдие, а не между мене и човешкото правосъдие.

— О, бъдете спокоен, господин абате — каза непознатият, — ние ще пощадим при всички случаи вашата съвест.

При тия думи абатът свали малко абажура откъм своята страна и го привдигна от другата, така че лицето на посетителя бе осветено по-добре, а неговото остана в сянка.

— Извинете, господин абате — каза пратеникът на господин префекта на полицията, — но светлината ужасно изморява очите ми.

Абатът наклони зеления картон.

— Сега вече ви слушам, господине, говорете.

— Започвам направо. Познавате ли господин граф дьо Монте Кристо?

— Предполагам, че имате предвид господин Дзаконе?

— Дзаконе!… Та не се ли казва той Монте Кристо?

— Монте Кристо е наименование на местност или поточно на скала, но не е фамилно име.

— Добре, така да бъде; няма да спорим за имена и фамилии щом господин дьо Монте Кристо и господин Дзаконе са едно и също лице…

— Безусловно едно и също.

— Да говорим за господин Дзаконе.

— Добре.

— Питах ви дали го познавате.

— Много добре.

— Кой е този човек?

— Син на богат корабостроител от Малта.

— Да, зная, така се разправя; но, както знаете, полицията не може да се задоволи с това, което се разправя.

— И все пак — продължи абатът с любезна усмивка, — ако това, което се разправя, е истина, всички, в това число и полицията, трябва да се задоволят с нея.

— Сигурен ли сте в това, което казвате?

— Как: сигурен ли съм?

— Забележете, господине, че не се съмнявам ни най-малко във вашата добросъвестност. Казвам само: сигурен ли сте?

— Слушайте, аз познавах господин Дзаконе-баща.

— О!

— Да, и още като дете съм играл неведнъж със сина му в корабостроителниците.

— А графската титла?

— Знаете, че титлите се купуват.

— В Италия?

— Навсякъде.

— А несметните богатства, за които също се разправя?…

— О — отвърна абатът, — колкото до богатствата, несметни е наистина най-подходящата дума.

— На колко предполагате, че възлизат, вие, човекът, който го познава?

— Трябва да има сто и петдесет до двеста хиляди франка годишна рента.

— Да, това е вече нещо вероятно — каза посетителят. — Но хората говорят за три-четири милиона!

— Двеста хиляди франка рента, господине, се получават тъкмо от четири милиона капитал.

— Но хората говорят за три-четири милиона рента!

— О! Не е вероятно.

— А познавате ли неговия остров Монте Кристо?

— Разбира се; всеки, пристигнал във Франция от Палермо, Неапол или Рим по море, го знае, защото е минал покрай него и го е видял.

— Уверяват, че било вълшебно място.

— Скала.

— А защо графът е купил тази скала?

— Именно, за да стане граф. В Италия човек все още се нуждае от графство, за да стане граф.

— Сигурно сте чували за младежките приключения на господин Дзаконе?

— Дзаконе-баща ли?

— Не, син.

— О, тъкмо тук вече започва моето незнание, защото по това време именно загубих допир с моя приятел.

— Бил ли е на война?

— Мисля, че е служил във войската.

— В кой род оръжие?

— Във флотата.

— Да сте негов изповедник?

— Не, господине; мисля, че той е лютеранин.

— Какво, лютеранин ли?

— Казах мисля. Не твърдя. Освен това във Франция съществува, струва ми се, свобода на вероизповеданията.

— Разбира се; ние не се интересуваме от неговото вероизповедание, а от делата му, и аз настоявам от името на господин префекта на полицията да кажете, каквото знаете.

— Минава за много милостив. Негово светейшество папата го направи рицар на Христовия кръст, благоволение, което оказва само на владетели, заради големите му добрини към християните в Ориента; притежава четири-пет ордена за услуги към владетели или държави.

— Носи ли ги?

— Не, но се гордее с тях; казва, че предпочитал наградите за благодеяния към човечеството пред тези, давани на унищожителите му.

— Да не е квакер?

— Да, именно квакер; без широкопола шапка и кафява дреха, разбира се.

— Има ли приятели?

— Приятели му са всички, които го познават.

— Но все пак трябва да има и някой неприятел?

— Само един.

— Как се казва?

— Лорд Уилмор.

— Къде е той?

— В този момент е в Париж.

— Ще може ли да ми даде някои сведения?

— Много ценни. Той е бил в Индия едновременно с Дзаконе.

— Знаете ли къде живее?

— Някъде към шосе д’Антен, но не зная улицата и номера.

— Не сте ли в добри отношения с този англичанин?

— Аз обичам Дзаконе, а той го ненавижда; затова отношенията ни са доста хладни.

— Мислите ли, господин абате, че граф дьо Монте Кристо е идвал във Франция и по-рано?

— О! Колкото за това, мога да ви отговоря с положителност. Не, господине. Никога не е идвал, защото преди шест месеца поиска от мене сведения за страната. И като не знаех по кое време ще се върна в Париж, аз му изпратих господин Кавалканти.

— Андреа?

— Не, Бартоломео, бащата.

— Добре, господине, остава да ви питам още едно нещо и ви моля най-настоятелно, в името на човечността и вярата, да ми отговорите без заобикалки.

— Кажете, господине?

— Знаете ли с каква цел господин граф дьо Монте Кристо е купил къща в Отьой?

— Разбира се, защото ми каза.

— С каква цел?

— За да направи приют за душевно болни по подобие на основания от барон дьо Пизани в Палермо. Известен ли ви е този приют?

— Чувал съм за него.

— Великолепно заведение.

При тия думи абатът се поклони на посетителя си като човек, който желае да покаже, че с удоволствие би продължил прекъснатата си работа.

Било че разбра желанието на абата, било че бе привършил вече разпита си, посетителят също стана.

Абатът го изпрати до вратата.

— Вие раздавате щедри милостини — каза гостът — и макар да се говори, че сте богат, бих се осмелил да ви предложа нещо за вашите бедни; ще благоволите ли да приемете моя дар?

— Благодаря, господине, но аз държа само на едно нещо в този свят и то е доброто, което върша, да изхожда само от мене.

— Но все пак…

— Решението ми е неотменно. Но стига да потърсите, господине, ще намерите кому да помогнете; защото всеки богат човек среща по пътя си премного нищета!

Абатът се поклони още веднъж, докато отваряше вратата; непознатият също се поклони и излезе.

Колата го отведе право у господин дьо Вилфор.

След един час потегли отново, този път към улица Фонтен сен Жорж. Спря пред номер пет. Тук живееше лорд Уилмор.

Непознатият бе поискал писмено среща от лорд Уилмор, който я определи за десет часа. И тъй като пратеникът на господин префекта на полицията пристигна в десет без десет, казаха му, че лорд Уилмор, който бил олицетворение на точността, не се бил прибрал още, но непременно щял да се прибере точно в десет.

Посетителят зачака в салона. Този салон не се отличаваше с нищо от всеки друг в мебелирано жилище.

Камина с две модерни севърски вази, стенен часовник с Амур с обтегнат лък, двукрило огледало; от двете му страни по една гравюра; на първата Омир, понесъл водача си, на втората просещият Велизарий; сив тапет, мебели в червено сукно с черна щампа — това беше салонът на лорд Уилмор.

Осветяваха го матови глобуси, които пропускаха слаба светлина, нарочно сякаш избрана за уморените очи на пратеника на господин полицейския префект.

След десет минути часовникът удари десет; при петия удар вратата се отвори и лорд Уилмор влезе.

Лордът беше по-скоро висок мъж, с редки червеникави бакенбарди, бяло лице и започнали вече да посивяват руси коси. Облечен беше с чисто английска ексцентричност: син фрак със златни копчета и висока яка, каквито се носеха в 1811 година; бяла вълнена жилетка и панталон от нанкин[1], три пръста по-къс от приетото, но придържан с щипки, които не му позволяваха да се вдигне до коляното.

Първата му дума, когато влезе, беше:

— Както знаете, господине, аз не говоря френски.

— Зная във всеки случай, че не обичате да говорите нашия език — отговори господин пратеникът на полицейския префект.

— Но вие можете да говорите на френски — продължи лорд Уилмор, — защото макар че не говоря тоя език, го разбирам.

— А пък аз — започна на английски посетителят — говоря английски достатъчно свободно, за да водим разговора на вашия език. Така че не се стеснявайте, господине.

— Оу! — промълви лорд Уилмор с произношение, каквото може да има само чистокръвен англичанин.

Пратеникът на полицейския префект представи на лорда препоръчителното си писмо. Лордът го прочете с напълно английско безстрастие и като завърши четенето, каза на английски:

— Разбирам, много добре разбирам.

Тогава започна разпитът.

Той беше почти същият, както при абат Бузони. Но като враг на граф дьо Монте Кристо, лорд Уилмор не беше сдържан като абата, говореше с много по-големи подробности; разказа младините на Монте Кристо, който постъпил още десетгодишен на служба у някакъв дребен индийски владетел, измежду воюващите с Англия; там именно Уилмор го срещнал за пръв път и там се сражавали един срещу друг. В тази война Дзаконе бил пленен, изпратен в Англия на кораб-затвор, отдето избягал с плуване. След това започнали неговите пътешествия, дуели, любовни истории; по това време избухнало гръцкото въстание и той отишъл да се бие за гърците. Докато бил на тяхна служба, открил сребърни залежи в Тесалийските планини, но никому не споменал за това откритие. След Наварин и закрепването на гръцкото правителство поискал от крал Отон право да експлоатира мината; правото му било дадено. Оттам огромното му състояние, което възлизало може би, според лорд Уилмор, на един-два милиона годишна рента; но това състояние можело все пак да се прекрати изведнъж, ако самата мина се изчерпи.

— А знаете ли — запита посетителят — защо е дошъл във Франция?

— Иска да спекулира с железопътните линии — каза лорд Уилмор, — освен това, като добър химик и не по-малко способен физик, е открил нов вид телеграф, който продължава да изпробва.

— Колко харчи приблизително на година? — запита пратеникът на господин префекта на полицията.

— О, не повече от пет-шестстотин хиляди франка; скъперник е.

Явно беше, че англичанинът говореше от омраза и като не знаеше в какво да укори графа, го укори в скъперничество.

— Знаете ли нещо за къщата му в Отьой?

— Разбира се.

— Какво знаете?

— Питате с каква цел е я купил, нали?

— Да.

— Какво да ви кажа, графът е спекулант, който непременно ще се разори от опити и утопии; той твърди, че в Отьой, недалеко от къщата, която е купил, имало подземна минерална вода, която може да съперничи с водата на Банер, Люшон и Котре. Иска да превърне имота си в минерални бани, в бадхаус, както казват немците. Два-три пъти вече е прекопавал градината, за да търси прочутата минерална вода; а като не я намери, ще видите след някое време, че ще започне да купува и околните къщи. И тъй като не го обичам, аз се надявам, че със своята железница, телеграф или минерални бани ще се разори; и не го изпускам из очи, за да се порадвам на разорението му, което непременно ще настъпи.

— А защо не го обичате? — запита посетителят.

— Не го обичам — отвърна лорд Уилмор, — защото при престоя си в Англия прелъсти жената на един мой приятел.

— Не се ли стремите в такъв случай да му отмъстите?

— Сражавал съм се вече три пъти с графа — каза англичанинът, — първия път с пистолет; втория път със сабя; третия път с меч.

— И тези дуели завършваха с…

— Първия път ми счупи ръката, втория път ми прониза дроба, третия път ми нанесе ей тази рана.

Англичанинът обърна яката на ризата си, която стигаше до ушите му, и показа един белег, който — личеше по червенината — беше неотдавнашен.

— Така че — повтори англичанинът — аз го ненавиждам безгранично и той ще загине — непременно от моята ръка.

— Но все пак — каза пратеникът на префектурата — не сте тръгнали да го убивате, както виждам.

— Оу! — промълви англичанинът. — Аз се упражнявам всеки ден в стрелба, а Гризие идва през ден у дома ми.

Тъкмо това желаеше да узнае посетителят или по-скоро само това, както изглежда, знаеше англичанинът. Затова пратеникът стана и си тръгна, след като се поклони на лорд Уилмор, който му отговори с чисто английска скованост и учтивост.

Щом чу, че пътната врата се затвори, лорд Уилмор отиде в спалнята си, махна с един замах русите коси, червеникавите бакенбарди, изкуствената челюст и белега и остана, с черните коси, мургавата кожа и бисерните зъби на граф дьо Монте Кристо.

Вярно е, че и у господин дьо Вилфор отиде самият господин дьо Вилфор, а не някакъв пратеник на господин префекта на полицията.

Кралският прокурор се успокои донейде от тези две посещения, от които не бе научил впрочем нищо успокоително, но и нищо обезпокоително. И за пръв път след вечерята в Отьой можа да заспи малко по-спокойно.

Бележки

[1] Нанкин — тънък вълнен плат. Б.пр.