Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XVII. КИЛИЯТА НА АБАТА

Като мина наведен, но все пак доста леко през подземния ход Дантес стигна до другия край на коридора, който извеждаше в килията на абата. Там входът се стесняваше и през него едва можеше да се провреш пълзешком. Килията на абата беше постлана с плочи; като бе повдигнал една от тези плочи в най-тъмния ъгъл, той беше почнал трудната работа, завършека на която видя Дантес.

Щом влезе и се изправи, младият човек огледа внимателно стаята. На пръв поглед тя не представляваше нищо особено.

— Добре — рече абатът, — сега е дванадесет и четвърт, ние имаме още няколко часа на разположение.

Дантес погледна наоколо, търсейки часовника, по който абатът определяше часа с такава точност.

— Погледнете слънчевия лъч, който иде от моето прозорче — рече абатът, — и вижте линиите, начертани от мене на стената. По тези линии, съгласувани с двойното движение на земята и описваната от нея около слънцето елипса, аз познавам часа по-точно, отколкото ако имах часовник, защото часовникът може да се развали, а слънцето и земята не се развалят никога.

Дантес не разбра нищо от това обяснение; виждайки слънцето да изгрява иззад планините и да залязва в Средиземно море, той мислеше винаги, че се движи слънцето, а не земята. Незабележимото за него двойно движение на земното кълбо, на което живееше, му се струваше невъзможно; във всяка дума на своя събеседник той съзираше тайни на науката, по-вълшебни от златните и диамантени рудници, които беше посетил още като дете при едно пътуване в Гузарат в Голконда.

— Слушайте — рече той на абата, — аз горя от нетърпение да видя съкровищата ви.

Абатът се приближи до камината. С длетото, което не изпущаше от ръката си, отмести камъка, образуващ някога огнището и прикриващ доста дълбока вдлъбнатина; в нея се съхраняваха всички предмети, за които абатът беше говорил на Дантес.

— Какво искате да видите най-напред? — го попита той.

— Покажете ми вашето голямо съчинение за кралството в Италия.

Фариа извади от скривалището три-четири свитъка, навити като листа от папирус; те се състояха от ивици платно, широки около четири пръста и дълги осемнайсет. Ивиците, номерирани, бяха покрити с думи, които Дантес можеше да чете, защото бяха написани на майчиния език на абата, тоест на италиански, а Дантес като провансалец разбираше отлично този език.

— Виждате ли — рече му абатът, — тук е всичко; преди около седмица написах думата „край“ на шейсет и осмата ивица. Две от ризите ми и всичките ми носни кърпички отидоха за това; ако някога отново изляза на свобода и в Италия се намери печатар, който да се осмели да ме печата, славата ми е осигурена.

— Да — отвърна Дантес, — виждам ясно. А сега покажете ми, моля ви, перата, с които сте написали това съчинение.

— Ето — рече Фариа.

И показа на младия човек една пръчица, дълга шест пръста, дебела колкото дръжката на четка; около края й беше вързан с конец един от тези хрущяли, за които абатът беше говорил на Дантес; още изцапан от мастило, той беше изострен и разцепен като обикновено перо.

Дантес го разгледа и потърси с очи инструмента, с който то е могло да бъде подострено толкова добре.

— Ах, да — рече Фариа, — вие търсите ножчето? То е моето най-хубаво произведение; направих него и ей този нож от един стар железен свещник.

Ножчето режеше като бръснач. А ножът имаше и това предимство, че можеше да служи едновременно за нож и за кама.

Дантес разглеждаше всички тези предмети със същото внимание, с което някога в марсилските магазини за рядкости беше разглеждал сечивата, направени от диваците и донесени от южните морета от капитаните на далечно плаване.

— Що се отнася за мастилото — рече Фариа, — вие знаете вече от какво го получавам; аз го приготовлявам, когато имам нужда.

— Учудвам се на едно — рече Дантес, — как са ви стигнали дните за цялата тази работа.

— Работех и през нощите — отговори Фариа.

— Нощите ли? Да не би като котките да виждате нощем?

— Не; но бог е дал на човека разум, за да допълни несъвършените си сетива: аз си добавях осветление.

— Как?

— От месото, което ми носят, отделям тлъстината, стопявам я и извличам лой. Ето моята свещ.

И абатът показа на Дантес кандило от рода на онези, с които осветяват улиците в тържествени дни.

— Ами огън?

— Ето две кремъчета и прахан от парче бельо.

— Ами кибрит?

— Престорих се, че страдам от кожна болест, поисках сяра и ми я дадоха.

Дантес сложи предметите на масата и наведе глава, слисан от постоянството и силата на този дух.

— Това не е всичко — продължи Фариа, — защото не бива да се скриват всички съкровища само на едно място; да затворим това скривалище.

Те сложиха плочата на мястото й; абатът посипа малко прах отгоре, разтъпка го с крак, за да не личи, че са вадили плочата, приближи се до леглото си и го отмести.

Зад възглавето имаше дупка, почти херметически затворена с камък, и в тази дупка — въжена стълба, дълга двайсет и пет трийсет стъпки.

Дантес я изпробва: тя можеше да издържи всяко изпитание.

— Откъде си доставихте въжето за това чудесно изделие? — попита Дантес.

— Най-напред от моите ризи, после от чаршафите на леглото, които аз изнищвах през трите години, докато бях затворник във Фенестрел. Когато ме преместиха в замъка Иф, изхитрих се да взема със себе си изнищеното; тук продължих работата.

— Но не забелязаха ли, че чаршафите ви са без подгъв.

— Аз ги зашивах пак.

— С какво?

— С тази игла.

И като отгърна една дрипа от дрехата си, абатът показа на Дантес дълга остра рибена кост с вдянат в нея конец.

— Да — продължи Фариа, — отначало исках да изтръгна пръчките на решетката и да избягам през прозореца, който е малко по-широк от вашия, както виждате; аз щях да го разширя още при бягството; но забелязах, че този прозорец гледа в един вътрешен двор, и се отказах от моя несигурен план. Но запазих стълбата за някое непредвидено обстоятелство, за някое, както ви казах вече, от тези бягства, които случаят представя.

Дантес, като разглеждаше стълбата, мислеше за друго; нова мисъл мина през ума му. Може би този човек, тъй умен, изобретателен и прозорлив, ще вникне в неговото собствено нещастие, което за него беше винаги обвито с тъмнина.

— За какво мислите? — попита абатът с усмивка, като взе замислеността на Дантес за висша степен на възхищение.

— Мисля най-напред за огромната умствена сила, която е трябвало да изразходвате, за да стигнете до целта; какво щяхте да направите, ако бяхте свободен!

— Нищо може би; щях да пропилея ума си в дреболии. Нещастието само открива тайните рудници на човешкия ум; необходим е натиск, за да избухне барутът. Затворът съсредоточи всичките ми способности, пръснати в разни направления; те се сблъскаха в тясно пространство; и знаете ли, от сблъсъка на облаците се ражда електричеството, от електричеството светкавицата, от светкавицата — светлината.

— Не, аз нищо не знам рече Дантес, смазан от незнанието си. — Една част от думите ви са за мен лишени от смисъл; блазе ви, че сте толкова учен!

Абатът се усмихна:

— Вие преди малко сякаш ми казахте, че мислите за две неща?

— Да.

— Казахте ми едното; кое е другото?

— Ето другото: вие ми разказахте своя живот, а не знаете моя.

— Вашият живот, момко, е много кратък и в него не може да има важни събития.

— В него има безмерно нещастие — рече Дантес, — нещастие, което не съм заслужил; и бих желал, за да не проклинам вече никога съдбата, да се убедя, че за него са виновни хората.

— Тогава вие смятате, че сте невинен за престъплението, което ви приписват?

— Напълно невинен, кълна се в живота на двете същества, които единствено обичам — в живота на баща си и Мерседес.

— Добре — рече абатът, като затвори скривалището и бутна леглото си на предишното му място, — разкажете ми вашата история.

И Дантес разказа онова, което абатът нарече негова история и което се ограничаваше с едно пътуване до Индия и две-три пътувания до Близкия изток; разказа за последното си плаване, за смъртта на капитан Льоклер, за заръката му до маршала, за свиждането с маршала, за писмото до господин Ноартие; разказа за пристигането в Марсилия, за срещата с баща си, за любовта си към Мерседес, за годявката, за арестуването, за разпита, за временното затворничество в съдебната палата и най-сетне за окончателното затваряне в замъка Иф. Повече Дантес не знаеше, не знаеше дори колко време лежи затворен. Когато разказът свърши, абатът се замисли дълбоко.

— В правото съществува — рече той след малко — една дълбока аксиома и тя се отнася до онова, което преди малко ви казах: освен в случаите, когато лошите мисли са породени от покварената натура, човек се отвращава от престъплението. Но цивилизацията ни е дала нужди, пороци, изкуствени желания, които понякога задушават в нас добрите нагони и ни водят към злото. Оттам и правилото: ако искаш да откриеш виновника, търси оня, комуто извършеното престъпление е могло да принесе полза! Кому е могло да принесе полза вашето изчезване?

— Никому, уверявам ви! Аз съм толкова незначителен.

— Не отговаряйте така: в отговора ви няма ни логика, ни философия; всичко е относително, драги ми приятелю, от краля, който пречи на своя бъдещ наследник, до канцелариста, който пречи на извънщатния писар: ако кралят умре, наследникът наследява короната; ако канцеларистът умре, извънщатният писар наследява хиляда и двеста ливри възнаграждение. Тези хиляда и двеста ливри възнаграждение са неговата годишна заплата; те му са също тъй необходими за живота, както на един крал дванадесетте милиона. Всеки индивид от най-ниското до най-високото стъпало на обществената стълба образува около себе си цял един малък свят от интереси, дето има свои вихрушки и свои кукести атоми, както в световете на Декарт. Само че колкото повече се издигат, толкова повече се разширяват тези светове. Това е една обърната спирала, която се крепи на върха си по една игра на равновесието. Да се върнем към вашия свят. Вас са искали да назначат капитан на „Фараон“?

— Да.

— Вие сте били на път да се ожените за една хубава девойка?

— Да.

— Имал ли е някой интерес да не станете капитан на „Фараон“? Имал ли е някой интерес да не се ожените за Мерседес? Отговорете отначало на първия въпрос: последователността е ключ на всички проблеми. Имал ли е някой интерес да не станете капитан на „Фараон“?

— Не; мене ме обичаха много на кораба. Ако моряците можеха да си изберат началник, те, сигурен съм, щяха да изберат мене. Един човек само имаше причина да ме мрази: известно време преди това бях се скарал с него и му бях предложил дуел, но той беше отказал.

— Ето на! Как се нарича този човек?

— Данглар.

— Какъв беше на кораба?

— Счетоводител.

— Ако станехте капитан, щяхте ли да го оставите на неговия пост?

— Не, ако работата зависеше от мене, защото бях забелязал някои неточности в сметките му.

— Добре. Присъствуваше ли някой на последния ви разговор с капитан Льоклер?

— Не, ние бяхме сами.

— Могъл ли е някой да чуе вашия разговор?

— Да, вратата беше отворена; и дори… почакайте… да, да, Данглар мина тъкмо когато капитанът ми предаваше пакета за маршала.

— Хубаво — рече абатът, — ние попаднахме на следите. Заведохте ли с вас на сушата някого, когато се отбихте на остров Елба?

— Никого.

— Там са ви връчили писмо, нали?

— Да, маршалът ми го връчи.

— Какво направихте с това писмо?

— Сложих го в портфейла си.

— Във вас ли държахте портфейла? Как е могъл портфейлът с официалното писмо да се побере в джоба на един моряк?

— Прав сте, портфейлът ми беше на кораба.

— Значи чак на кораба вие сте мушнали писмото в портфейла?

— Да.

— Какво правехте с това писмо от Порто Ферайо до кораба?

— Държах го в ръка.

— Когато сте се качили на „Фараон“, всеки е могъл значи да види писмото в ръцете ви?

— Да.

— И Данглар, както другите?

— И Данглар, както другите.

— Сега слушайте внимателно; напрегнете паметта си: спомняте ли си с какви изрази беше написан доносът?

— О, да; четох го три пъти и всяка дума се е врязала в паметта ми.

— Повторете ми го.

Дантес се съсредоточи за миг.

— Ето го — рече той — дума по дума: — „Един привърженик на трона и на религията уведомява господин кралския прокурор, че именуемият се Едмон Дантес, помощник-капитан на кораба «Фараон», пристигнал тази сутрин от Смирна, след като е спирал в Неапол и Порто Ферайо, е получил от Мюра писмо за узурпатора, а от узурпатора — писмо за бонапартисткия комитет в Париж.

Ще се уверите в неговото престъпление, като го арестувате, защото ще намерите това писмо у него, или у баща му, или в каютата му на борда на «Фараон».“

Абатът повдигна рамене.

— Ясно като ден — рече той, — вие трябва да сте много простодушен и много добросърдечен, щом не сте отгатнали изведнъж.

— Мислите ли? — извика Дантес. — Ах, колко подло!

— Какъв беше обикновеният почерк на Данглар?

— Красив, с наклон надясно.

— С какъв почерк беше написано анонимното писмо?

— С наклонен наляво.

Абатът се усмихна.

— Преправен, нали?

— Много смел, за да бъде преправен.

— Почакайте — рече той.

Той взе перото си, или по-скоро онова, което наричаше така, топна в мастилото и написа с лявата ръка върху приготвеното за тази цел късче бельо първите два-три реда от доноса.

Дантес се отдръпна и погледна почти с ужас абата.

— О, невероятно — извика той, — как този почерк наподобява онзи!

— Доносът е бил написан с лявата ръка. Забелязал съм едно нещо — продължи абатът.

— Какво?

— Всички почерци с дясната ръка са различни, а всички почерци с лявата ръка си приличат.

— Да не сте наблюдавали и видели всичко?

— Да продължим.

— Ах, да, да.

— Да минем на втория въпрос.

— Слушам.

— Имаше ли някой интерес да не се ожените за Мерседес?

— Да. Един млад човек, който я обичаше.

— Как се нарича той?

— Фернан.

— Това е испанско име.

— Той е каталанец.

— Мислите ли го способен да напише писмото?

— Не Той би ме ръгнал с нож, ето всичко.

— Да, това е в испанския характер: убийство, но не подлост.

— Пък и той — продължи Дантес — не знаеше и всички подробности, съдържащи се в доноса.

— Вие никому ли не бяхте ги разказали?

— Никому.

— Нито дори на вашата изгора?

— Нито дори на моята годеница.

— Тогава е Данглар.

— О, сега съм уверен в това.

— Почакайте… Данглар познаваше ли Фернан?

— Не… да… спомням си…

— Какво?

— Един ден преди женитбата ги видях наедно, седнали на една маса в беседката на чичо Памфил. Данглар се държеше приятелски и се шегуваше, Фернан беше блед и смутен.

— Сами ли бяха?

— Не, с тях имаше трети човек, един мой добър познат, който сигурно ги беше запознал, един шивач на име Кадрус; но той беше вече пиян; почакайте, почакайте… Как не си спомних по-рано това? На масата, дето пиеха, имаше мастилница, хартия, пера. (Дантес прекара ръка по челото си.) О, подлеци, подлеци!

— Искате ли да узнаете още нещо? — попита абатът през смях.

— Да, да, тъй като вие вниквате във всичко, виждате ясно всичко, кажете ми, защо бях разпитан само веднъж, защо не ми определиха съдии и как така съм осъден без присъда?

— Ех, това е малко по-сложно — рече абатът; — ходовете на правосъдието са тъмни и загадъчни, мъчно е да се вникне в тях. Проследяването на двамата ваши приятели беше дотук детска играчка; сега ще трябва да ми дадете най-точни указания.

— Хайде, питайте. Вие наистина виждате по-ясно живота ми, отколкото аз самият.

— Кой ви разпитва — кралският прокурор, неговият помощник или съдебният следовател?

— Помощникът.

— Млад ли е или стар?

— Млад: двайсет и седем — двайсет и осем годишен.

— Добре. Още непокварен, но вече честолюбив — рече абатът. — Какви бяха отношенията му с вас?

— По-скоро благи, отколкото строги.

— Разказахте ли му всичко?

— Всичко.

— И отношенията му промениха ли се в продължение на разпита?

— Те се промениха за малко, когато той прочете уличаващото ме писмо; като че беше сломен от нещастието ми.

— От вашето нещастие ли?

— Да.

— А сигурен ли сте, че е скърбял за вашето нещастие?

— Във всеки случай той ми даде явно доказателство за съчувствието си.

— Какво?

— Изгори единствената улика против мене.

— Коя? Доноса ли?

— Не, писмото.

— Сигурен ли сте в това?

— Това стана пред мене.

— Друго нещо има тук; този човек може да е по-голям злодей, отколкото мислите.

— Като ви слушам, тръпки ме побиват, честна дума! — рече Дантес. — Мигар светът е населен с тигри и крокодили?

— Да, само че двукраките тигри и крокодили са по-опасни от другите.

— Да продължим, да продължим.

— На драго сърце; казвате, той изгорил писмото?

— Да, като ми каза: „Виждате ли, съществува само това доказателство против вас и аз го унищожавам“.

— Такава постъпка е твърде възвишена, за да бъде естествена.

— Мислите ли?

— Уверен съм. До кого беше адресирано това писмо?

— До господин Ноартие, улица Кок Ерон 13, в Париж.

— Не допускате ли, че вашият помощник прокурор е бил заинтересован да изчезне това писмо?

— Може би: той ме накара да обещая два-три пъти, в моя полза, както каза той, да не говоря никому за това писмо и взе от мене клетва, че няма да произнеса името, написано на плика.

— Ноартие? — повтори абатът. — Ноартие? Познавах един Ноартие при двора на предишната кралица на Етрурия, познавах един Ноартие, който беше жирондинец през време на революцията. Как се наричаше вашият помощник-прокурор?

— Дьо Вилфор.

Абатът прихна да се смее. Дантес го изгледа вцепенен.

— Какво става с вас? — попита той.

— Виждате ли тоя слънчев лъч? — попита абатът.

— Да.

— Е, добре, всичко сега е по-ясно за мене от този прозрачен и светъл лъч. Клето дете, клети момко! И този съдия беше добър към вас?

— Да.

— Този достоен прокурор изгори, унищожи писмото?

— Да.

— Този почтен доставчик на палача ви накара да се закълнете, че никога няма да произнесете името Ноартие?

— Да.

— Този Ноартие, нещастни слепецо, знаете ли вие кой е този Ноартие? Този Ноартие е негов баща!

Ако паднеше мълния в краката на Дантес и изровеше бездна, в дъното на която би се открил адът, тя нямаше да го порази така бързо, така страшно, така съкрушително, както тези неочаквани думи; той стана и стисна главата си с две ръце, сякаш се боеше тя да не се пръсне.

— Негов баща? Негов баща! — извика той.

— Да, негов баща, който се нарича Ноартие дьо Вилфор — отговори абатът.

Тогава мълниеносен блясък прониза мозъка на затворника; всичко, което преди му изглеждаше тъмно, се озари за миг от ярка светлина. Променливото държане на Вилфор през време на разпита, унищоженото писмо, искането на клетва, умолителният глас на съдията, който, вместо да заплашва, сякаш просеше — всичко възникна отново в паметта му; той извика, олюля се като пиян; после се спусна към отвора, който водеше от килията на абата към неговата.

— Ох, трябва да остана сам — извика той. — Трябва да обмисля всичко това.

И когато се добра до своето подземие, тръшна се на леглото, дето тъмничарят го завари вечерта седнал, с втренчен поглед и изкривено лице, неподвижен и безмълвен като статуя.

През тези часове на размисъл, хвръкнали като секунди, той взе ужасно решение и даде страхотна клетва.

Един глас изтръгна Дантес от тази замисленост; беше гласът на абат Фариа, който след излизането на тъмничаря идваше да покани Дантес да вечерят заедно. Славата му на луд, и то на забавен луд, даваше на стария затворник някои привилегии, като правото на малко по-бял хляб и шишенце вино в неделя. А тъкмо беше дошла неделя и абатът идваше да покани младия си другар да раздели с него хляба и виното.

Дантес го последва; лицето му се беше прояснило и бе добило обикновения си израз, но в него имаше строгост и твърдост, които свидетелствуваха за някакво взето решение. Абатът го изгледа втренчено.

— Съжалявам, че ви помогнах във вашите издирвания и ви казах, което ви казах — рече той.

— Защо? — попита Дантес.

— Защото посях в сърцето ви чувство, което не съществуваше там по-рано — отмъщението.

Дантес се усмихна.

— Да говорим за друго — рече той.

Абатът го погледна още веднъж и поклати тъжно глава; после, изпълнявайки молбата на Дантес, заприказва за друго.

Разговорът със стария затворник, както разговорът с хора, които са патили много, беше поучителен и непрекъснато занимателен; но в него нямаше егоизъм: нещастникът никога не говореше за своите злочестини.

Дантес ловеше думите му с възхищение: едни от тях отговаряха на някои негови мисли и знания от областта на морското дело, други се отнасяха до непознати неща и както северните сияния, които светят на мореплавателите в южните ширини, му разкриваха нови гледки и кръгозори, озарени от фантастични отблясъци. Дантес разбра какво щастие е за един просветен човек да следва този издигнат ум по нравствените, философски и социални върхове, гдето гой беше свикнал да броди.

— Научете ме на нещо от всичко онова, което знаете — рече Дантес, — дори само за това, да не се отегчавате с мене. Сигурно вие предпочитате самотата пред един необразован и некадърен другар като мене. Ако се съгласите на молбата ми, обещавам да не ви говоря вече за бягство.

Абатът се усмихна.

— Уви, чадо мое — рече той, — човешкото знание е доста ограничено и когато ви запозная основно с математиката, физиката, историята и три-четири живи езици, на които говоря, вие ще знаете всичко, което знам; а всички тези знания аз ще прелея от моя ум във вашия само за две години.

— Две години! — рече Дантес. — Вярвате ли, че мога да науча всички тези науки за две години?

— В тяхното приложение — не; но в техните принципи — да: да научиш, не значи да знаеш; има знаещи и учени; паметта създава едните, философията — другите.

— Но не може ли човек да научи философията?

— Философията не се научава; философията е съчетание на придобитите науки с гения, който ги прилага.

— Хайде — рече Дантес, — на какво ще ме научите най-напред? Аз горя от нетърпение да започна, жадувам за наука.

— На всичко! — рече абатът.

Тази вечер двамата затворници съставиха план за обучение и на другия ден почнаха да го осъществяват. Дантес имаше чудесна памет и необикновена схватливост: математическата нагласа на ума му помагаше да разбере всичко по пътя на изчислението, докато поетичността на моряка смекчаваше прозаичния дух на доказателствата, сведени до сухи цифри и прави линии; той вече знаеше италиански и малко новогръцки, на които беше се научил през пътуванията си в Близкия изток. С помощта на тези два езика той скоро усвои механизма на останалите и след шест месеца почна да говори испански, английски и немски.

Поради това ли, че развлечението, доставяно от ученето, му заместваше свободата, или че, както се убедихме, умееше да спазва дадената дума, той не говореше вече за бягство и дните течаха за него бързо, пълни с поука. След една година той беше вече друг човек.

Що се отнася до абат Фариа, Дантес забеляза, че въпреки развлечението, което с присъствието си беше донесъл в затворничеството му, той с всеки ден ставаше все по-мрачен. Някаква неотстъпна и вечна мисъл сякаш обсаждаше ума му: той изпадаше в дълбока замисленост, въздишаше неволно, ставаше отведнъж, скръстваше ръце и се разхождаше мрачен из своята килия.

Един ден той се спря изведнъж в един от тези сто пъти повтаряни кръгове, които описваше в килията си, и се провикна:

— Ах, да нямаше часови!

— Дали ще има, или не часови, зависи от вас — рече Дантес, който четеше мисълта му през кутията на черепа му като през стъкло.

— Казах ви — подзе абатът, — убийството ме отвращава.

— Но това убийство, ако се извърши, ще бъде извършено от инстинкт за самосъхранение, от чувство за самозащита.

— Все едно, аз не мога.

— Но вие мислите за това.

— Непрестанно, непрестанно — прошепна абатът.

— И вие сте намерили начин, нали? — попита живо Дантес.

— Намерих, ако случайно сложат в галерията някой глух и сляп часови.

— Той ще бъде сляп, той ще бъде глух — отговори младият човек и неговият решителен глас изплаши абата.

— Не, не! — извика той. — Невъзможно е.

Дантес искаше да задържи вниманието му на този въпрос, но абатът поклати глава и престана да отговаря.

Изминаха три месеца.

— Силен ли сте? — обърна се един ден абатът към Дантес.

Без да отговори, Дантес взе длетото, изви го като подкова и отново го изправи.

— Обещавате ли да не убивате часовия освен при крайна необходимост?

— Да, заклевам се в честта си.

— Тогава — рече абатът — ние ще можем да изпълним нашия замисъл.

— А колко време ще ни е нужно, за да го изпълним?

— Най-малко година.

— Но може ли да се заловим за работа?

— Още сега.

— Виждате ли, ние изгубихме цяла година — извика Дантес.

— Намирате ли, че сме я изгубили? — попита абатът.

— Ах, извинете, извинете — извика Едмон, като се изчерви.

— Тихо! — рече абатът. — Човекът си остава винаги човек; а вие сте още един от най-добрите, които съм познавал. Вижте, ето моя план.

И абатът показа на Дантес направения от него чертеж; това беше планът на килията му, килията на Дантес и прохода, който свързваше едната с другата. Към средата на този проход беше прокаран един ход, каквито прокопават в рудниците. Този ход извеждаше двамата затворници под галерията, дето се разхожда часовият; достигнали там, те правят широк изкоп, разклащат една от плочите, които образуват пода на галерията; в необходимата минута плочата хлътва под тежестта на войника и той пада в изкопа: докато, замаян от падането си, той е още безсилен да се брани, Дантес се хвърля върху него, връзва го, запушва му устата и тогава двамата затворници се измъкват през прозореца на галерията, слизат по външната стена с помощта на въжената стълба и побягват.

Дантес изръкопляска и очите му засвяткаха от радост; планът беше толкова прост, че трябваше да успее.

Същия ден нашите копачи се заловиха за работа с голямо усърдие, тъй като тази работа идваше след дълга почивка и вероятно отговаряше на заветните желания на всеки от тях.

Те прекъсваха работата само в часа, когато бяха принудени да се приберат всеки в килията си, да чакат посещението на тъмничаря. Впрочем те бяха свикнали да различават по незабележимия шум на стъпките му кога слиза той и никога не бяха изненадани нито единият, нито другият. Пръстта, която извличаха от новия изкоп и която би задръстила стария коридор, изхвърляха по малко и с невероятна предпазливост през прозорчето на килията на Дантес или килията на Фариа; те старателно я стриваха на прах и нощният вятър я отнасяше далеч, без да остане следа. Повече от година мина в тази работа, извършвана с длето, нож и дървен лост; цялата тази година, макар и да работеше, Фариа продължаваше да учи Дантес, говореше му ту на един, ту на друг език, разправяше му историята на народите и великите люде, които оставят от време на време зад себе си светла диря, която наричат слава. Освен това абатът, светски човек, принадлежащ към висшето общество, притежаваше в обноските си някаква тъжна величавост и Дантес благодарение на вродената си възприемчивост съумя да усвои от него изящната учтивост, която му липсваше, и аристократичните обноски, придобивани обикновено в общуване с висшите класи или в обществото на просветените хора.

След петнайсет месеца проходът беше довършен; под галерията беше направен изкопът; чуваше се как върви напред-назад часовият и двамата труженици, принудени за успеха на бягството да чакат някоя тъмна безлунна нощ, се страхуваха само от едно нещо — да не би почвата преди време сама да пропадне под краката на войника.

За да предотвратят тази опасност, подложиха една малка подпора, която намериха в основите. Дантес тъкмо я поставяше, когато изведнъж чу, че абат Фариа, останал в килията на младия човек, дето подостряше клин за окачване на въжената стълба, го вика с отчаян глас. Дантес се затече към него и видя абата прав насред килията, бледен, със запотено чело и сгърчени ръце.

— Ох, боже мой! — извика Дантес. — Какво има? Какво става с вас?

— По-скоро, по-скоро — рече абатът, — слушайте.

Дантес погледна силно побледнялото лице на Фариа, очите му, обкръжени със синина, побелелите му устни, настръхналите му коси; и в страха си изпусна от ръцете си длетото.

— Но какво има? — извика Едмон.

— Загинах — рече абатът, — слушайте. Хваща ме една страшна, може би смъртоносна болест; припадъкът започва, усещам го: аз вече имах такъв припадък една година преди затвора. Само един лек има против тази болест, ще ви го кажа: тичайте бързо в килията ми, вдигнете крака на леглото; той е кух, в него ще намерите стъкълце, наполовина пълно с червена течност, донесете ми го; или не, почакайте, могат да ме заварят тук; помогнете ми да се прибера в килията си, докато още имам сили. Кой знае какво може да се случи, докато трае припадъкът?

Дантес не изгуби самообладание въпреки сполетялото го страшно нещастие, слезе в прохода, влачейки след себе си нещастния си другар, с неимоверни усилия го докара до килията му и го сложи на леглото.

— Благодаря — рече абатът, треперейки с цялото си тяло, като да беше излязъл от ледена вода. — Ето, започва припадъкът, скоро ще изпадна в каталепсия; може би ще лежа без движение, без да издам нито един стон; а може би на устата ми ще излезе пяна, аз ще се вдървя и ще викам; направете така, че виковете ми да не се чуват, това е важно, иначе ще ме преместят може би в друга килия и ние ще се разделим завинаги. Когато ме видите неподвижен, студен и, така да се каже мъртъв, тогава — само тогава, чувате ли — разтворете зъбите ми с нож, налейте в устата ми девет-десет капки от тази течност и може би аз ще се свестя.

— Може би? — извика скръбно Дантес.

— Елате, елате — извика абатът, — аз… аз…

Припадъкът беше толкова неочакван и силен, че нещастният затворник не можа дори да довърши започнатата дума: сянка мина по челото му, бърза и мрачна като морска буря; очите му се разшириха, устата му се изкриви, бузите му почервеняха; той се замята, взе да реве, пяна излезе на устните му; изпълнявайки заръката, Дантес задуши виковете му под завивката. Това трая два часа. Тогава, безжизнен като труп, бледен и студен като мрамор, безпомощен като стъпкана тръстика, той падна, вдърви се в един последен гърч и стана мъртвешки син.

Едмон почака, докато тази привидна смърт обхване тялото и го вледени чак до сърцето; тогава взе ножа, пъхна острието му между зъбите, отвори с огромни усилия стиснатите челюсти, отброи една по една десет капки от червената течност и зачака.

Мина час, старецът не мърдаше. Дантес се уплаши да не би да е чакал твърде дълго и заровил двете ръце в косите си, се загледа в него. Най-сетне лека руменина се появи по бузите на абата, в очите му, останали през цялото време отворени и безжизнени, блесна съзнание; слаба въздишка се изтръгна от устата му, той помръдна.

— Спасен! Спасен! — развика се Дантес.

Болният не можеше още да говори, но с видима тревога протегна ръка към вратата. Дантес се вслуша и чу стъпките на тъмничаря: наближаваше седем часът, а Дантес не беше имал и възможност да следи времето.

Момъкът се спусна към отвора, мушна се в него намести плочата над главата си и се прибра в своята килия.

След малко вратата се отвори и тъмничарят, както винаги, завари затворника седнал на леглото.

Едва обърна той гръб, едва шумът от стъпките му се изгуби в коридора, и Дантес, измъчен от тревога, забравил вечерята, пое обратно изминатия път и като повдигна плочата с глава, влезе в килията на абата.

Абатът беше дошъл в съзнание, но още лежеше проснат, неподвижен и безсилен на леглото си.

— Не мислех, че ще ви видя пак — рече той на Дантес.

— Защо? — попита момъкът. — Смятахте, че ще умрете ли?

— Не; но всичко е готово за бягство и аз мислех, че ще избягате.

Червенина от негодувание заля бузите на Дантес.

— Без вас! — извика той. — Наистина ли помислихте, че съм способен на това?

— Сега виждам, че съм се излъгал — рече болният. — Ах, как съм слаб, сломен, съсипан!

— Не се отчайвайте, силите ви ще се върнат — рече Дантес, като седна до леглото на Фариа и хвана ръцете му.

Абатът поклати глава.

— Последния път — рече той — припадъкът трая половин час, след това усетих глад и се повдигнах сам; днес не мога да мръдна нито крака си, нито дясната си ръка; главата ми тежи, което показва кръвоизлив в мозъка. При третия припадък ще се парализирам съвсем или ще умра веднага.

— Не, не, успокойте се, няма да умрете; третият припадък, ако се случи, ще ви завари на свобода. Тогава ще ви спасим, както този път и дори по-добре от този път, защото ще имаме всичко необходимо.

— Приятелю мой — рече старецът, — не се заблуждавайте; сегашният пристъп ме осъди на вечен затвор: за да бягам, трябва да мога да вървя.

— Нищо, ще почакаме седмица, месец, два месеца, ако дотрябва. През това време вашите сили ще се възстановят; всичко е готово за нашето бягство и ние можем да изберем часа и минутата. Този ден, в който ще почувствувате, че можете да плувате, ние ще определим за изпълнение на нашия замисъл.

— Аз няма да плувам вече — рече Фариа. — Тази ми ръка е парализирана не за един ден, а завинаги. Повдигнете я и ще видите колко е тежка.

Момъкът вдигна ръката, тя падна безчувствена. Той въздъхна.

— Убедихте ли се сега, Едмон? — рече Фариа. — Вярвайте ми, знам какво говоря: от първия пристъп на моята болест не съм престанал да мисля за нея. Аз я очаквах, защото тя е наследствена; баща ми умря при третия припадък, моят дядо също. Лекарят, който ми приготви тази течност, не друг, а прочутият Кабанис, ми предрече същата участ.

— Лекарят греши — извика Дантес, — а вашият парализ не ме смущава; аз ще ви взема на гърба си и ще плувам заедно с вас.

— Чадо — рече абатът, — вие сте моряк, вие сте плувец и знаете следователно, че човек с такъв товар няма да отплува много далеч в морето. Престанете да се лъжете с напразни надежди, на които и вашето прекрасно сърце не вярва; аз ще остана тук, докато удари часът на освобождението ми, който сега може да бъде само часът на смъртта. А вие бягайте, тръгнете! Вие сте млад, ловък и силен, не се тревожете за мене, аз ви освобождавам от вашата честна дума.

— Добре — рече Дантес. — Добре, тогава и аз оставам.

Той стана и простря тържествено ръка над стареца:

— Кълна се, аз няма да ви оставя до вашата смърт!

Фариа погледна момъка, толкова благороден, чистосърдечен, великодушен, и на лицето му, одушевено от най-чиста преданост, прочете искреността на обичта му и твърдостта на клетвата му.

— Добре — рече болният, — приемам, благодаря.

После му протегна ръка.

— Вашата безкористна преданост ще бъде може би възнаградена — рече му той, — но тъй като аз не мога, а вие не искате да тръгнете, ние ще трябва да запушим хода под галерията: вървейки, войникът може да налучка подкопаното място по екливостта му, да повика някой надзирател и тогава ще ни открият и разделят. Идете, заемете се за тази работа, в която за съжаление не мога да ви помогна; употребете за това цялата нощ, ако трябва, и се върнете утре сутринта след обиколката на тъмничаря, искам да ви кажа нещо важно.

Дантес хвана ръката на абата, който го успокои с усмивка, и излезе тъй покорно и почтително, както се държеше винаги към своя стар приятел.