Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 321 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

LIX. ЗАВЕЩАНИЕТО

Когато Бароа излизаше, Ноартие погледна Валантин с лукаво любопитство, което предвещаваше твърде много. Девойката разбра този поглед, Вилфор също, защото лицето му се помрачи и той се навъси.

Взе си стол, настани се в стаята на парализирания и зачака.

Ноартие го наблюдаваше с пълно безразличие; но с крайчеца на окото си предупреди Валантин да не се тревожи и също да остане.

След четиридесет и пет минути прислужникът се върна заедно с нотариуса.

— Господине — започна Вилфор след поздравленията, — вика ви господин Ноартие дьо Вилфор, който е пред вас; пълна парализа го лиши от възможността да се движи и да говори, така че само ние успяваме с голяма мъка да доловим откъслечно какво мисли.

Ноартие направи с очи знак на Валантин така загрижено и повелително, че тя веднага отговори:

— Аз, господине, разбирам всичко, което дядо ми иска да каже.

— Вярно е — добави Бароа, — всичко, абсолютно всичко, както вече казах на господина, докато идвахме насам.

— Позволете, господине, и вие, госпожице — обърна се нотариусът към Вилфор и Валантин, — но при случай като този един държавен чиновник не може да действува необмислено, защото поема опасна отговорност. Първото необходимо условие за валидността на един документ е нотариусът да е напълно убеден, че е предал точно волята на този, който му я диктува. А сам аз не мога да бъда уверен в одобрението или неодобрението на един доверител, който не говори; и тъй като поради неговото онемяване обектът на желанията и нежеланията му не може да ми бъде ясно доказан, аз бих извършил едно незаконно и съвършено безполезно служебно действие.

Нотариусът направи крачка да си тръгне. Едва уловима победоносна усмивка пробягна по устните на кралския прокурор. А Ноартие погледна Валантин с израз на такава мъка, че тя препречи пътя на нотариуса.

— Господине — каза девойката, — езикът, на който разговарям с дядо си, е много лесен и аз мога да ви науча в няколко минути да го разбирате така добре, както го разбирам сама. Да видим, господине, какво е необходимо за пълното успокоение на съвестта ви?

— Всичко онова, което е необходимо, за да бъдат действията ми валидни, госпожице — отговори нотариусът, — с други думи, трябва да съм уверен в одобрението или неодобрението на доверителя. Един телесно болен човек може да завещава, стига да е душевно здрав.

— Е добре, господине, два знака ще ви уверят, че дядо ми никога не се е радвал по-пълно на умствените си способности. Господин Ноартие, който не може нито да говори, нито да се движи, си затваря очите, когато иска да каже да, и примигва няколко пъти, когато иска да каже не. Знаете вече достатъчно, за да можете да разговаряте с господин Ноартие. Опитайте.

Погледът, отправен от стареца към Валантин, беше така овлажнял от умиление и признателност, че самият нотариус го разбра.

— Дали чухте и разбрахте какво каза внучката ви, господине? — запита нотариусът.

Ноартие затвори полека очи и след един миг отново ги отвори.

— И одобрявате казаното от нея? С други думи, наистина ли изразявате мислите си чрез посочените от нея знаци?

— Да — потвърди старецът.

— Вие ли ме повикахте?

— Да.

— За да направите завещание?

— Да.

— И не желаете да си отида, преди да напиша това завещание?

Парализираният примига бързо няколко пъти.

— Е добре, господине — попита девойката, — разбрахте ли сега, успокои ли се съвестта ви?

Но преди нотариусът да й отговори, Вилфор го дръпна настрана:

— Господине — каза той, — смятате ли, че един човек може да понесе безнаказано такова страшно физическо сътресение като изпитаното от господин Ноартие дьо Вилфор, без да е било тежко засегнато и душевното му състояние?

— Не това ме тревожи, господине — отговори нотариусът, — но питам се, как ще можем да отгатваме мислите, за да получим отговорите?

— Сам виждате, че е невъзможно — каза Вилфор.

Валантин и старецът слушаха този разговор. Ноартие загледа Валантин така втренчено и твърдо, щото погледът му изискваше очевидно отговор.

— Господине — каза тя, — не се тревожете; колкото и да е, или по-точно, да ви се струва мъчно да откриете мисълта на дядо ми, аз ще ви я откривам така, че не ще се съмнявате ни най-малко в нея. От шест години насам съм при господин Ноартие и нека сам той каже дали през тия шест години някое негово желание е останало неотгатнато, защото не съм могла да го разбера.

— Не — отговори старецът.

— Да опитаме тогава — каза нотариусът, — приемате ли госпожицата за тълкувател на мислите ви?

Парализираният направи знак, че е съгласен.

— Добре, да видим сега, господине, какво искате от мене и какъв документ желаете да съставите?

Валантин изброи всички букви от азбуката до буквата З. При тая буква бе спряна от красноречивия поглед на Ноартие.

— Господинът желае буквата з — каза нотариусът. — Съвсем ясно.

— Почакайте — каза Валантин; после се обърна към дядо си: — За…

Старецът веднага я спря.

Валантин взе речника и започна да прелиства страниците пред внимаващия нотариус.

— Завещание — посочи пръстът й, спрян от погледа на Ноартие.

— Завещание! — извика нотариусът. — Ясно, господинът желае да направи завещание.

— Да — повтори няколко пъти Ноартие.

— Ще се съгласите, господине, че това е наистина странно — каза нотариусът на смаяния Вилфор.

— Вярно е — отвърна той; — а още по-странно ще бъде завещанието; защото все пак не мисля, че думите ще могат да се наредят върху хартията без съзнателно внушение от страна на дъщеря ми. А Валантин е може би премного заинтересована от това завещание, та не може да бъде подходящ тълкувател на неясните намерения на господин Ноартие дьо Вилфор.

— Не, не! — отвърна парализираният.

— Какво! — запита господин дьо Вилфор. — Нима Валантин не е заинтересована от вашето завещание?

— Не — потвърди Ноартие.

— Господине — каза нотариусът, който беше възхитен от тази странна случка и си обещаваше да я разкаже подробно на своите познати, — това, което само преди няколко минути ми се струваше невъзможно, е сега съвсем лесно: това завещание ще бъде чисто и просто едно духовно завещание, предвидено и позволено от закона, при условие че е било прочетено пред седем души свидетели, одобрено пред тях от завещателя и пак пред тях запечатано от нотариуса. Колкото до необходимото време, то едва ли ще бъде по-дълго от това за обикновено завещание; имаме най-напред неизменните установени формули, а повечето подробности ще получим от самото състояние на делата на завещателя и от вас, който ги познавате, защото сте ги ръководили. Освен това, за да бъде документът неатакуем, ние ще му придадем пълна достоверност; един мой колега ще ми бъде помощник и, противно на обичая, ще присъствува при диктуването. Доволен ли сте, господине? — продължи нотариусът, като се обърна към стареца.

— Да — отвърна Ноартие, сияещ, че са го разбрали.

— Какво ли ще прави? — запита се Вилфор, на когото високото служебно положение налагаше да бъде сдържан; освен това той не разбираше каква е целта на баща му.

Обърна се, за да изпрати за втория нотариус, посочен от първия; но Бароа бе чул всичко, отгатваше желанието на господаря си и бе вече излязъл.

Тогава кралският прокурор изпрати за съпругата си.

След четвърт час всички бяха събрани в стаята на парализирания; пристигна и вторият нотариус.

Двамата представители на властта се разбраха с няколко думи. Прочетоха на Ноартие една неясна, най-обикновена завещателна формула; после, за да започнат, така да се каже, проверката на умствените му способности, първият нотариус се обърна към него и каза:

— Когато човек прави завещание, господине, то е винаги в полза на някого.

— Да — отвърна Ноартие.

— Имате ли представа на каква сума възлиза състоянието ви?

— Да.

— Ще ви кажа последователно няколко увеличаващи се цифри; ще ме спрете, когато стигна до тази, която според вас отговаря за вашия случай.

— Да.

В този разпит имаше някаква особена тържественост; никога впрочем борбата между духа и плътта не е била по-ясна; и ако зрелището не беше, както казват хората, възвишено, то беше поне занимателно.

Всички бяха наобиколили Вилфор; вторият нотариус седеше пред една маса, готов да пише; първият нотариус стоеше прав пред него и водеше разпита.

— Състоянието ви надвишава цифрата триста хиляди франка, нали? — запита той.

Ноартие направи знак, че е така.

— Притежавате ли четиристотин хиляди франка? — запита нотариусът.

Ноартие не мръдна.

— Петстотин хиляди?

Същото положение.

— Шестстотин хиляди? Седемстотин хиляди? Осемстотин хиляди? Деветстотин хиляди?

Ноартие потвърди.

— Притежавате деветстотин хиляди франка?

— Да.

— В недвижими имоти? — запита нотариусът.

Ноартие отвърна отрицателно.

— В държавни ценни книжа ли?

Ноартие отвърна утвърдително.

— Които са у вас?

Един поглед към Бароа го накара да излезе; след минута се върна с малка касетка.

— Позволявате ли да отворим касетката? — запита нотариусът.

Ноартие отговори утвърдително.

Отвориха касетката и намериха за деветстотин хиляди франка акции от държавни заеми.

Първият нотариус ги подаде една след друга на колегата си; сумата беше точно такава, каквато бе посочил Ноартие.

— Така — каза той; — явно е, че разумът е непокътнат.

После се обърна към парализирания:

— И така, вие имате капитал от деветстотин хиляди франка, които трябва да ви донасят приблизително четиридесет хиляди франка годишна рента?

— Да — отвърна Ноартие.

— На кого желаете да оставите това състояние?

— О! — обади се госпожа дьо Вилфор; — в това няма никакво съмнение; господин Ноартие обича само внучката си, госпожица Валантин дьо Вилфор: тя се грижи за него от шест години насам, успя да спечели с усърдните си грижи обичта, бих казала, дори признателността на дядо си; и съвсем справедливо е да получи награда за своята преданост.

Окото на Ноартие светна гневно, сякаш разбираше това неискрено одобрение на госпожа дьо Вилфор за предполагаемите му намерения.

— На госпожица Валантин дьо Вилфор ли желаете наистина да оставите това състояние? — запита нотариусът, който смяташе, че ще трябва само да запише това изявление, но все пак държеше да се увери в съгласието на Ноартие, както и да го установи за останалите свидетели на тази странна сцена.

Валантин бе отстъпила малко назад и плачеше, навела глава; старецът я погледна за миг с дълбоко умиление; после се обърна към нотариуса и примига многозначително.

— Не? — каза нотариусът. — Не определяте значи госпожица дьо Вилфор за своя универсална наследница?

Ноартие повтори отрицателния знак.

— Не грешите ли? — извика смаяният нотариус. — Наистина ли казвате не?

— Не! — повтори Ноартие. — Не!

Валантин вдигна глава; и тя беше смаяна не от това, че я лишават от наследство, а защото бе могла да вдъхне чувство, което обикновено води до подобна постъпка.

Обаче Ноартие я изгледа с израз на такава дълбока нежност, че тя извика:

— О, дядо, виждам, че ме лишавате само от богатството, но не и от сърцето си.

— Да, разбира се, — казаха очите на парализирания, като се затвориха с израз, който не можеше да заблуди Валантин.

— Благодаря! Благодаря! — промълви девойката.

В душата на госпожа дьо Вилфор обаче това обезнаследяване пробуди неочаквана надежда; тя се приближи до стареца:

— Тогава оставяте състоянието си на вашия внук Едуар дьо Вилфор, така ли, скъпи ми господин Ноартие? — запита майката.

Примигването беше ужасно — изразяваше направо ненавист.

— Не — каза нотариусът; — може би на тук присъствуващия ваш син?

— Не — отвърна старецът.

Двамата нотариуси се спогледаха смаяни; Вилфор и жена му почувствуваха, че се изчервяват, единият от срам, другият от гняв.

— Но какво сме ви сторили, дядо? — каза Валантин. — Нима не ни обичате вече?

Погледът на стареца се плъзна набързо върху сина и снахата и се спря с израз на дълбока нежност върху Валантин.

— Е добре! — каза тя. — Щом ме обичаш, дядо, постарай се да свържеш тази обич със сегашната си постъпка. Ти ме познаваш и знаеш, че никога не съм мислила за богатството ти; освен това всички казват, че съм богата, дори много богата по майка; обясни се.

Ноартие спря упорито поглед върху ръката на Валантин.

— Ръката ми? — запита тя.

— Да — каза Ноартие.

— Ръката й? — повториха всички присъствуващи.

— О, господа, виждате, че всичко е безполезно, баща ми е луд — каза Вилфор.

— Ах! — извика изведнъж Валантин. — Разбирам! Женитбата ми, нали, дядо?

— Да, да, да — повтори три пъти парализираният, като пращаше мълнии при всяко повдигане на клепача.

— Сърдиш ни се за женитбата, нали?

— Да.

— Но това е нелепост — каза Вилфор.

— Извинете, господине — каза нотариусът, — всичко това е, напротив, напълно логично и ми прави впечатление, че много добре се свързва.

— Не искаш да се омъжа за господин Франц д’Епине, така ли?

— Не, не искам — каза окото на стареца.

— И лишавате внучката си от наследство — възкликна нотариусът, — защото се омъжва против волята ви?

— Да — отговори Ноартие.

— Така че, ако не е този брак, тя ще бъде ваша наследница?

— Да.

Около стареца настъпи дълбоко мълчание.

Двамата нотариуси се съвещаваха; Валантин бе скръстила ръце и гледаше с признателна усмивка дядо си; Вилфор хапеше тънките си устни; госпожа дьо Вилфор не можеше да скрие радостното чувство, което се бе изписало несъзнателно по лицето й.

— Но — каза най-после Вилфор, като прекъсна пръв мълчанието, — струва ми се, че само аз мога да съдя какви са предимствата, които изпъкват в защита на този брак. Само аз разполагам с ръката на дъщеря си, желая дъщеря ми да се омъжи за господин Франц д’Епине и тя ще се омъжи за него.

Валантин се отпусна разплакана в едно кресло.

— Господине — обърна се нотариусът към стареца, — какво смятате да сторите с богатството си, ако госпожица Валантин се омъжи за господин Франц?

Старецът не мръдна.

— Все пак смятате да се разпоредите някак с него?

— Да — отвърна Ноартие.

— В полза на някого от семейството ви?

— Не.

— В полза на бедните?

— Да.

— Но — каза нотариусът, — вие знаете, че законът не позволява да обезнаследите напълно сина си.

— Да.

— Ще се разпоредите следователно само за разполагаемата част.

Ноартие не мръдна.

— Желаете да се разпоредите с цялото си имущество, така ли?

— Да.

— Но след смъртта ви ще оспорят завещанието.

— Не.

— Баща ми ме познава, господине — каза господин дьо Вилфор, — той знае, че волята му е нещо свято за мене; освен това разбира, че при моето положение не мога да оспорвам завещание в полза на бедните.

Окото на Ноартие изрази тържество.

— Какво решавате, господине? — обърна се нотариусът към Вилфор.

— Нищо, господине. Щом баща ми е решил така, така ще бъде. Той не променя решенията си. Затова се примирявам. Тия деветстотин хиляди франка ще излязат от нашето семейство, за да обогатят болниците; но аз не ще се поддам на едно старческо хрумване и ще постъпя, както ми налага съвестта.

Вилфор излезе с жена си и остави баща си да прави, каквото завещание му е угодно.

Завещанието бе изготвено още същия ден; доведоха свидетели, старецът одобри завещанието, което бе запечатано в тяхно присъствие и предадено на съхранение у семейния нотариус господин Дешан.