Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

XLIII. КЪЩАТА В ОТЬОЙ

Монте Кристо забеляза, че докато слизаше от главния вход, Бертучо се прекръсти по корсикански обичай, като описа с палеца си кръст във въздуха, а когато седна в колата, измърмори тихичко някаква кратка молитва. Всеки нелюбопитен човек би се смилил пред очевидното и странно нежелание на почтения управител да участвува в замислената от господаря му разходка extra muros[1]; но любопитството на графа не му позволяваше, както изглежда, да пощади Бертучо от това малко пътешествие.

В Отьой стигнаха за двадесет минути. Вълнението на управителя се засилваше. Когато влязоха в селото, свитият в ъгъла на колата Бертучо започна да оглежда с трескаво вълнение всяка къща, пред която минаваха.

— Ще кажете да спрат на улица ла Фонтен 28 — нареди графът, втренчил безмилостно поглед в управителя, комуто даваше заповедта.

Лицето на Бертучо се изпоти, но той все пак се подчини, наведе се от колата и извика на кочияша:

— Улица ла Фонтен 28.

Номер 28 се намираше накрай селото. Докато пътуваха, се бе мръкнало, или по-точно един претоварен с електричество чер облак придаваше тържествен драматизъм на ранното притъмняване.

Колата спря, лакеят скочи и изтича да отвори вратичката.

— Е, няма ли да слезете, господин Бертучо? — попита графът. — В колата ли ще останете? И за какво, дявол да ви вземе, сте се замислили толкова тази вечер?

Бертучо побърза да слезе и да поднесе рамото си към графа, който този път се облегна на него и слезе последователно по трите стъпала.

— Почукайте — заповяда графът — и съобщете, че съм пристигнал.

Бертучо почука, вратата се отвори, показа се и вратарят.

— Какво има? — запита той.

— Това е новият ви господар, добри човече — съобщи лакеят.

После подаде на вратаря въводителното писмо от нотариуса.

— Значи продадоха къщата? — попита вратарят. — И господинът идва да живее тук?

— Да, драги — заяви графът. — Ще се постарая да не съжалявате за бившия си господар.

— О, господине — отвърна вратарят, — не ще има за какво особено да съжалявам, защото го виждахме много нарядко; повече от пет години не е идвал и наистина е сторил добре, като е продал една къща, от която не получаваше нищо.

— А как се казва вашият бивш господар? — запита Монте Кристо.

— Господин маркиз дьо Сен Меран; убеден съм, че не е получил за къщата толкова, колкото му струваше.

— Маркиз дьо Сен Меран ли? — повтори Монте Кристо. — Това име сякаш ми е познато… маркиз дьо Сен Меран…

И се замисли.

— От старите благородници — продължи вратарят, — верен служител на Бурбоните; имаше само една дъщеря, която омъжи за господин дьо Вилфор, кралски прокурор в Ним, а по-късно и във Версай.

Монте Кристо хвърли поглед към Бертучо и го видя по-бледен от стената, о която се бе облегнал, за да не падне.

— А не умря ли дъщерята? — запита Монте Кристо. — Струва ми се, че чувах такова нещо.

— Да, господине, преди двадесет и една година; оттогава надали сме видели и три пъти горкия маркиз.

— Благодаря, благодаря — прекъсна го Монте Кристо, като прецени по отпадналостта на управителя, че не може да опъва повече тази струна без опасност да я скъса. — Благодаря! Дайте ни някаква свещ, добри човече.

— Ще придружавам ли господина?

— Не, няма нужда, Бертучо ще ми свети.

Монте Кристо прибави към тези думи две златни монети, които предизвикаха цял взрив от благословии и въздишки.

— О, господине, — обади се вратарят, след като потърси напразно по плочата на камината и съседните лавици — жалко, но тук нямам свещи.

— Вземете единия фенер от колата, Бертучо, и ми покажете жилището — заповяда графът.

Управителят изпълни нареждането без възражение, но по треперенето на ръката, която държеше фенера, лесно можеше да се разбере какво му струваше това послушание.

Обиколиха просторния приземен етаж; после първия етаж, състоящ се от салон, баня и две спални. През една от спалните се стигаше до вита стълба, която слизаше към градината.

— О, ето и една задна стълба! — извика графът. — Това е много удобно. Светнете, господин Бертучо; тръгнете пред мене, да видим къде ще ни отведе тази стълба.

— Тя води в градината, господин графе — каза Бертучо.

— А откъде знаете, моля?

— Искам да кажа, че трябва да води нататък.

— Добре, да се уверим.

Бертучо въздъхна и тръгна напред. Стълбата стигаше наистина до градината!

Пред външната врата управителят се спря.

— Хайде, господин Бертучо! — заповяда графът.

Но този, на когото говореше, стоеше като оглушал, изумен и сломен. Блуждаещият му поглед търсеше сякаш следите на някакво страшно минало, а сгърчените ръце като че се опитваха да прогонят ужасяващи спомени.

— Е, е? — настоя графът.

— Не, не! — извика Бертучо и се облегна във вътрешния ъгъл; — не, господин графе, няма да отида по-нататък, не мога!

— Какво значи това? — изрече неумолимият глас на Монте Кристо.

— Но не виждате ли, господин графе — простена управителят, — че тази работа не е случайна; хрумна ви да купите къща в Париж и я купувате тъкмо в Отьой, а като я купувате в Отьой, попадате тъкмо на 28, улица ла Фонтен. О, господарю, защо не ви казах още отначало всичко! Сигурно нямаше да настоявате тогава да дойда. Но аз се надявах, че къщата на господин графа ще се окаже друга. Като че в Отьой имаше друга къща освен тази, дето бе извършено убийството!

— О-о! — промълви Монте Кристо, като се спря изведнъж. — Каква грозна дума изрекохте! Дяволски човек! Кореняк корсиканец! Все с тайни или суеверия ще се занимава! Хайде, вземете фенера и да обиколим градината; с мене няма да ви е страх, надявам се!

Бертучо взе фенера и се подчини.

Щом отвориха вратата, зърнаха белезникаво небе, дето луната се опитваше напразно да се бори срещу море от облаци, които я закриваха с тъмните си вълма, озарени за миг от нея, преди да изчезнат, още по-потъмнели, в глъбините на безкрая.

Управителят поиска да тръгне наляво.

— Не, господине — заяви Монте Кристо, — какъв смисъл да вървим по алеите? Ето една хубава морава, да вървим направо.

Бертучо изтри потта от челото си и се подчини; но все пак тръгна наляво.

Монте Кристо, напротив, държеше вдясно. Когато стигнаха до един гъсталак, се спря.

Управителят не можа да издържи.

— Отстранете се, господине! — извика той. — Отстранете се, моля ви се, тъкмо на мястото сте стъпили!

— На кое място?

— Тъкмо на мястото, дето падна.

— Драги господин Бертучо — изсмя се Монте Кристо, — опомнете се, моля ви се; тук не сме в Сартен, нито в Корте[2]. Това не е корсиканска гора, а английска градина, неподдържана наистина, но незаслужаваща да бъде обиждана само поради това.

— Не стойте там, господине, не стойте там, моля ви се!

— Струва ми се, че полудявате, господин Бертучо — каза студено графът; — предупредете ме, ако е така, за да ви изпратя в някоя лудница, докато не се е случило нещастие.

— Уви, ваше превъзходителство — отвърна Бертучо, като поклати глава и скръсти ръце така, че графът би се разсмял, ако по-важни мисли не го бяха погълнали и накарали да следи с особено внимание всяка проява на тази наплашена съвест. — Уви, ваше превъзходителство, нещастието се случи.

— Господин Бертучо — продължи графът, — с голямо удоволствие ви гледам как кършите ръце, и въртите очи като човек, обзет от бесове, които не искат да го напуснат; а забелязал съм, че почти винаги най-упоритият бяс е някоя тайна. Знаех, че сте корсиканец, знаех, че сте мрачен, че вечно обмисляте и премисляте някоя вендета, и ви прощавах това в Италия, защото там тия неща са редни, но във Франция убийството се смята изобщо за проява на много лош вкус; тук има стражари, които се занимават с издирването на убиеца, съдии, които го осъждат, и ешафоди, гдето го гилотинират.

Бертучо сключи ръце и тъй като не изпускаше фенера при тия движения, светлината озари разстроеното му лице.

Монте Кристо го изгледа точно така, както бе гледал в Рим екзекуцията на Андреа; после каза с глас, от който нещастният управител отново изтръпна:

— Абат Бузони значи ме е излъгал, когато след пътуването си из Франция в 1829 година ви прати при мене с препоръчително писмо, в което ми изтъкваше ценните ви качества. Е, добре, ще пиша на абата; ще кажа, че го държа отговорен за неговото протеже и сигурно ще узная каква е тази история за убийство. Но предупреждавам ви, господин Бертучо, че докато живея в дадена страна, аз имам навика да се съобразявам с нейните закони и нямам намерение да си развалям заради вас отношението с френското правосъдие.

— О, не го правете, ваше превъзходителство! Нима ни ви служих вярно? — извика отчаяният Бертучо. — Бил съм всякога честен човек и дори съм правил добрини, доколкото е било по силите ми.

— Не отричам — отвърна графът. — Но защо, дявол да го вземе, се вълнувате толкова? Това е лош признак; при чиста съвест човек не побледнява, ръцете му не затреперват…

— Но, господин графе — започна колебливо Бертучо, — нали вие сам ми казахте, че когато ме изпратил при вас абат Бузони, пред когото се бях изповядал в затвора в Ним, ви предупредил, че на съвестта ми лежи тежък грях?

— Да, но той ви препоръча като отличен управител и аз помислих, че чисто и просто сте вършили кражби!

— О, господин графе! — възмути се Бертучо.

— Или, като корсиканец, не сте устояли на желанието да оправите някому кожата, както казват наопаки у вас, защото в действителност не я оправяте, а я разваляте.

— Да, господарю! Точно така, добри ми господарю! — извика Бертучо, като се простря в нозете на графа. — Отмъщение беше, заклевам се, само отмъщение…

— Разбирам; не разбирам само едно — защо именно тази къща ви вълнува толкова?

— Нима не е съвсем естествено, господарю — отвърна Бертучо, — щом тъкмо тук бе извършено отмъщението?

— Какво? В моята къща?

— О! Господарю! Тя не беше още ваша — отговори простодушно Бертучо.

— Чия беше наистина? Да, на маркиз дьо Сен Меран, струва ми се, така каза вратарят. За какъв дявол искахте да отмъщавате на маркиз дьо Сен Меран?

— Не на него, господарю, другиму.

— Странно съвпадение наистина — промълви Монте Кристо, увлечен сякаш в собствените си размисли, — да се намерите съвсем случайно, без да очаквате, в къща, дето е станало нещо, което буди у вас такива страшни угризения.

— Господарю — започна управителят, — уверен съм, че съдбата е наредила така: най-напред вие купувате къща тъкмо в Отьой, къщата е тъкмо тази, дето съм извършил убийството, слизате в градината по същата стълба, отдето бе слязъл и той; спирате на същото място, дето му нанесох удара; на две крачки оттук, под платана, беше гробът, гдето той бе току-що заровил детето; всичко това не е случайност, не! Защото в такъв случай случайността би заприличала прекалено много на провидение.

— Добре, господин корсиканецо, да приемем, че е провидение; аз приемам винаги всичко; освен това човек трябва да бъде отстъпчив пред болните души. Хайде, припомнете си всичко и разправяйте.

— Разправял съм го само веднъж, на абат Бузони. Такива неща — добави Бертучо, като поклати глава — се разказват само при изповед.

— Тогава, драги Бертучо — каза графът, — ще се съгласите, че е редно да ви изпратя при изповедника ви; ще станете като него отшелник от ордена на свети Бруно или монах от ордена на свети Бенедикт и ще разговаряте за тайните си. Но аз се боя от управител, който се плаши от призраци; не обичам гостите ми да не смеят да се разхождат вечер из градината. Освен това признавам, че не мечтая да бъда посетен от полицейски комисар; защото, запомнете едно нещо, господин Бертучо: в Италия плащат на правосъдието, ако мълчи, а във Франция, напротив, му плащат, когато говори. Ах, дявол да го вземе! Предполагах, наистина, че сте донейде корсиканец, голям контрабандист, опитен управител, но виждам, че имате и други тетиви на лъка си. Не сте за мене, господин Бертучо!

— О, господарю! Господарю! — извика управителят, ужасен при това заплашване. — Ако трябва да заговоря, за да остана на служба при вас, ще ви кажа, всичко ще ви кажа; и тогава, ако трябва да ви напусна, ще бъде, за да тръгна към гилотината.

— Това е вече друго нещо — заяви Монте Кристо; — но ако смятате да ме лъжете хубаво размислете: по-добре би било изобщо да не започвате.

— Не, господин графе, кълна ви се в спасението на душата си, всичко ще ви кажа! Защото и абат Бузони дори узна само част от тайната ми. Но най-напред, моля ви се, отдалечете се от този платан, защото луната ще освети ей сега оня облак и както сте застанал и, загърнат в плаща, който скрива фигурата ви и ми напомня плаща на господин дьо Вилфор…

— Какво! — извика Монте Кристо. — Господин дьо Вилфор ли беше…

— Познава ли го ваше превъзходителство?

— Бившият кралски прокурор от Ним ли?

— Да.

— Който се бе оженил за дъщерята на маркиз дьо Сен Меран?

— Да.

— И имаше между правниците славата на най-честен, най-строг и най-неумолим съдия.

— Е, добре, господин графе — извика Бертучо, — този човек с безукорно име…

— Да.

— Беше подлец.

— Ами! — възрази Монте Кристо. — Невъзможно.

— И все пак съвсем вярно.

— Така ли? — запита Монте Кристо. — Имате ли доказателство?

— Имах го.

— И го изгубихте, некадърнико?

— Да но ако си дадем труд да потърсим, може и да го намерим.

— Нима? — възкликна графът. — Разправете всичко, господин Бертучо, защото тази история започва наистина да ме интересува.

Той затананика някаква ария от Лучия и отиде да седне на една пейка, а Бертучо го последва като подреждаше мислено спомените си.

И застана пред него.

Бележки

[1] Извън градските стени. Б.пр.

[2] Градове в Корсика. Б.пр.