Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XLIX. ХАИДЕ

Спомняме си кои бяха новите или по-скоро старите познати на граф дьо Монте Кристо от улица Меле: Максимилиан, Жули и Еманюел.

Надеждата за предстоящото приятно посещение, за радостните мигове, които щеше да прекара, за небесния лъч, проникващ в ада, дето бе навлязъл доброволно, разля своята прекрасна ведрина по лицето на графа още щом Вилфор изчезна от погледа му и появилият се при позвъняването Али зърнал това озарено от необичайна радост лице, се бе оттеглил на пръсти, с притаен дъх, за да не смути сякаш снеслите мисли, витаещи край господаря му.

Беше по обед; графът бе отделил един час за Хаиде; човек би казал, че радостта не би могла да нахлуе изведнъж в тази така отдавна сломена душа, а и тя имаше нужда да се подготви за приятните винения, както други трябва да се подготвят за бурните.

Младата гъркиня живееше, както казахме, в помещение, напълно отделено от стаите на графа. Нейното жилище беше мебелирано изцяло в ориенталски стил; паркетът беше постлан с плътни турски килими, стените бяха покрити със скъпи брокати и във всяка стая имаше околовръст широк диван, отрупан с възглавници, които човек можеше да използува, както пожелае.

Хаиде имаше три прислужници французойки и една гъркиня. Трите французойки бяха в първата стая, готови да притичат при всяко позвъняване на златното звънче и да изпълнят заповедите на прислужницата ромейка, която знаеше достатъчно френски, за да предаде желанията на господарката си на трите камериерки, получили от Монте Кристо нареждане да оказват на Хаиде почит като към кралица.

Девойката беше в най-вътрешната стая на своето жилище, в един вид кръгъл будоар, осветяван само отгоре, през прозорчета от розово стъкло. Лежеше на пода върху светлосини копринени възглавници, извезани с бяла сърма, полуоблегната на дивана, вдигнала лениво над главата дясната си ръка и нагласяваща с лявата кораловата цев с вмъкната в нея мека тръба на наргилето, откъдето пушекът достигаше до устните й през парфюмирана с бензое вода, през която минаваше при вдишването.

Тази поза, напълно естествена за една ориенталка, би била може би прекалено предвзета за французойка. Облечена беше в носията на жените от Епир — бели атлазени шалвари с бродирани рози, отдето се подаваха две детски крачета, които бихте взели за изваяни от пароски мрамор, ако не бихте забелязали, че си играят със сандалите с извити върхове, извезани със сърма и бисери; палтенце на светлосини и бели ивици с широки разцепени ръкави, със сребърни и бисерни копчета; и накрая корсаж със сърцевидно деколте, което откриваше шията и горната част на гърдите и се закопчаваше с три елмазени копчета. Долният край на корсажа и горният край на шалварите бяха скрити в един от ярките пояси с ресни, за които мечтаят нашите елегантни парижанки.

На главата беше килнато златисто кепе, извезано с бисери, а под него естествена пурпурна роза се подаваше от синкавочерните коси.

Лицето имаше класическа гръцка красота; кадифени черни очи, прав нос, коралови устни и бисерни зъби.

Тази очарователна фигура сияеше освен това с блясъка и уханието на младостта: Хаиде нямаше повече от деветнадесет-двадесет години.

Монте Кристо повика прислужницата гъркиня, за да поиска от Хаиде разрешение да влезе при нея. Вместо отговор Хаиде направи знак на прислужницата да дръпне килима пред вратата, чиято четвъртита рамка обгради легналата девойка като прелестна картина. Монте Кристо пристъпи към нея.

Хайде се надигна на лакът, както държеше наргилето, и подаде усмихнато ръка на графа.

— Защо — започна тя на звучния език на спартанските и атинските девойки, — защо искаш позволение да дойдеш? Нима не си мой господар, нима не съм твоя робиня?

Монте Кристо също се усмихна.

— Знаете ли, Хайде… — започна той.

— Защо не ми говориш на ти, както винаги? — прекъсна го младата гъркиня; — да не съм сгрешила нещо? В такъв случай трябва да ми кажеш, не да ми говориш навъсен.

— Хаиде — продължи графът, — знаеш, че сме във Франция, следователно ти си свободна.

— Как съм свободна? — запита девойката.

— Свободна си да ме напуснеш.

— Да те напусна ли?… А защо да те напусна?

— Откъде да зная? Ние ще почнем да се движим в общество…

— Не искам никого да видя.

— И ако между младежите, които срещнеш, някой ти хареса, аз не ще бъда толкова несправедлив…

— Никога не съм виждала по-хубав мъж от тебе и никога не съм обичала другиго освен баща си и тебе.

— Защото, мило дете — каза Монте Кристо, — досега не си разговаряла с никого освен с баща си и с мене.

— Та за какво ми е да разговарям с други? Баща ми ме наричаше радост моя, ти ме наричаш любов моя, и двамата ми казвате дете мое.

— Помниш ли баща си, Хаиде?

Девойката се усмихна.

— Той е тук и тук — отвърна тя, като сложи ръка върху очите и сърцето си.

— Ами аз къде съм? — запита усмихнато Монте Кристо.

— Ти — отвърна тя, — ти си навсякъде.

Монте Кристо взе ръката на Хаиде, за да я целуне; но простодушното дете отдръпна ръката си и поднесе челото си.

— Сега, Хаиде — каза той, — знаеш, че си вече свободна, господарка, кралица; можеш да носиш досегашното си облекло, можеш да го изоставиш, ако желаеш; ще стоиш в къщи, когато искаш, ще излизаш, когато ти е угодно; всякога ще има готова кола за тебе; Али и Мирто ще те придружават навсякъде и ще бъдат на твое разположение; моля те само за едно нещо.

— Кажи!

— Пази в тайна произхода си, не казвай нито дума за своето минало; не споменавай по никакъв повод името на славния си баща и нещастната си майка.

— Казах ти вече, господарю, няма да се срещам с никого.

— Слушай, Хаиде, това ориенталско уединение ще бъде може би невъзможно в Париж; продължавай да се запознаваш с живота на нашите северни страни, както го изучаваше в Рим, във Флоренция, Милано и Мадрид; то ще ти бъде от полза, все едно дали ще живееш тук, или ще се върнеш на Изток.

Девойката вдигна към графа големите си овлажнели очи и отвърна:

— Искаш да кажеш: „Ако се върнем на Изток“, нали, господарю?

— Да, моето момиче — каза Монте Кристо. — Много добре знаеш, че не аз ще те напусна някога. Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.

— Никога няма да те напусна, господарю — отвърна Хаиде, — защото съм сигурна, че не ще мога да живея без тебе.

— О, клето дете! След десет години аз ще бъда старец, а ти след десет години ще си още млада.

— Баща ми имаше дълга бяла брада, но това не ми пречеше да го обичам; беше на шестдесет години, а ми се струваше по-красив от всички младежи, които виждах.

— А кажи ми, смяташ ли, че ще свикнеш тук?

— Ще те виждам ли?

— Всеки ден.

— Защо ме питаш тогава, господарю?

— Страх ме е да не скучаеш.

— Не, господарю, защото сутрин ще мисля, че ще дойдеш, а вечер ще си припомням, че си идвал; освен това, когато съм сама, имам толкова спомени, виждам такива величествени картини и безкрайни кръгозори с Пинд и Олимп нейде в далечината; а сърцето ми таи три чувства, с които човек никога не скучае — скръб, любов и признателност.

— Ти си достойна дъщеря на Епир, Хаиде, нежна, поетична; личи си, че принадлежиш към семейството на богините, родени в твоята страна. Бъди спокойна, мила моя, ще се постарая младостта ти да не бъде похабена; ако ти ме обичаш като баща, аз те обичам като дъщеря.

— Мамиш се, господарю; аз не обичах баща си така, както обичам тебе; любовта ми към тебе е съвършено друга; баща ми загина, но аз не загинах; ако умреш ти, ще умра и аз.

Графът подаде ръка на девойката с безкрайно нежна усмивка; както винаги, тя долепи устни до нея.

В това настроение, тръгвайки за срещата с Морел и семейството на сестра му, графът си нашепна стиховете на Пиндар:

— „Младостта е цвят, чийто плод е любовта… Щастлив е, който го откъсне, след като го е гледал бавно да узрява.“

Колата го чакаше, както бе заповядал. Той се качи и конете препуснаха, както всякога, в галоп.