Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

LXXXVI. СЪДЪТ

В 8 часа сутринта Албер влетя като мълния у Бошан. Слугата беше предупреден и въведе Морсер в стаята на господаря си, които току-що бе влязъл в банята.

— Какво става? — запита Албер.

— Чаках ви скъпи приятелю — отвърна Бошан.

— Излишно е да ви казвам, Бошан, че ви смятам предостатъчно почтен и добър и не се съмнявам, че не сте продумвали никому по този въпрос. Не се съмнявам, приятелю. Освен това съобщението, което ми изпратихте, е достатъчно доказателство за добрите ви чувства. Но да не губим време в предговори: имате ли представа откъде идва ударът?

— Ей сега ще ви кажа две думи по тоя въпрос.

— Да, но по-напред, приятелю, трябва най-подробно да ми разкажете това отвратително предателство.

Бошан разказа на сломения от срам и мъка младеж фактите, които ще повторим без никаква украса.

Бележката била обнародвана предната сутрин, но не вече в „Емпарсиал“, а в друг вестник, и случаят ставал много по-сериозен, защото се знаело, че вестникът е правителствен. Бележката привлякла вниманието на Бошан, докато закусвал, и той изпратил веднага за кабриолет и без да довърши закуската си, побързал да отиде в редакцията. Макар и противници по убеждения, Бошан и отговорният редактор на вестника обвинител били — както се случва понякога и дори твърде често — близки приятели.

Когато Бошан влязъл, редакторът държал в ръка собствения си вестник и четял с видимо удоволствие уводната статия за захарта от захарно цвекло, вероятно негово собствено съчинение.

— Ех, дявол го взел — започнал Бошан, — щом държите в ръка вестника си, няма нужда да ви казвам какво ме води при вас.

— Да не сте случайно привърженик на захарната търговия? — попитал редакторът на министерския вестник.

— Не — отвърнал Бошан; — този въпрос ми е дори съвършено чужд; идвам за друго.

— За какво?

— За случая Морсер.

— Да, наистина; много интересно, нали?

— Толкова интересно, че се излагате, струва ми се, на обвинение в клевета и на един процес със съмнителен край.

— Нищо подобно, ние получихме съобщението заедно с всички необходими доказателства и сме напълно убедени, че господин дьо Морсер ще кротува; освен това правим услуга на страната, като изобличаваме негодниците, недостойни за оказаната им чест.

Бошан останал смаян.

— Но кой ви осведомява така точно? — попитал той. — Защото моят вестник, който даде сигнала, беше принуден да замълчи поради липса на доказателства, а при това ние сме по-заинтересовани от вас да разобличим господин дьо Морсер, тъй като той е френски пер, а ние сме опозиция.

— Боже мой, та това е съвсем просто; ние не търсихме скандала, той сам ни намери. Един човек, който пристигна вчера от Янина, ни донесе огромна папка с документи, и тъй като ние се поколебахме дали да изнесем обвинението, той ни заяви, че ако откажем, съобщението ще бъде обнародвано в друг вестник. Вие знаете, разбира се, Бошан, какво значи важна новина, не пожелахме да я изпуснем. Ударът е нанесен, ужасен е и ще отекне из цяла Европа.

Бошан разбрал, че не му остава друго, освен да наведе глава; излязъл отчаян и веднага изпратил човек при Морсер.

Но това, което той не бе можал да съобщи в бележката до Албер, защото фактите, които ще разкажем, стават след заминаването на пратеника, е, че в същия ден в горната Камара бе настъпило голямо оживление сред обикновено спокойните групи в този висш институт. Всички бяха пристигнали преди определения за заседанието час и разговаряха за злокобното събитие, което щеше да привлече общественото внимание върху един от най-известните членове на почитаното учреждение.

Едни четяха тихо съобщението, други го коментираха, трети разменяха спомени, които още повече уточняваха фактите. Граф дьо Морсер не беше обичан от колегите си. И той като всички случайно издигнали се хора беше принуден да проявява прекалено високомерие, за да може да се задържи на новото си положение. Висшата аристокрация му се присмиваше, талантите го пренебрегваха, заслужено прославените инстинктивно го презираха. Стигнал бе вече до този злополучен край на изкуплението. Щом пръстът божий бе посочил жертвата, всички се готвеха да я подгонят.

Само граф дьо Морсер не знаеше нищо. Той не получаваше вестника, гдето бе напечатано оскърбителното съобщение, и бе прекарал сутринта да пише писма и да изпитва нов кон.

Графът пристигна по обичайното си време, с вирната глава, надменен поглед и нахална походка, слезе от колата си, мина през коридорите и влезе в залата, без да забележи колебливото държане на разсилните и беглите поздрави на колегите си.

Заседанието се водеше вече отпреди половин час, когато Морсер влезе.

Макар че — като не знаеше, както казахме, нищо за станалото — графът не бе променил никак изражението и държането си, те се сториха на всички по-надменни от всякога и присъствието му при сегашните обстоятелства се стори така предизвикателно на събранието, крайно ревниво към своето достойнство, щото едни го сметнаха за невъзпитаност, други за безочливост, трети за обида.

Очевидно беше, че цялата Камара гори от нетърпение да започне разискването.

Вестникът обвинител беше в ръцете на всички, но както винаги, никой не искаше да поеме отговорността за откриване на нападението. Най-после един от уважаваните перове, всеизвестен враг на граф дьо Морсер, се качи на трибуната с тържественост, която показваше, че очакваният миг е настъпил.

Възцари се зловеща тишина, само Морсер не знаеше причината за дълбокото внимание към един оратор, когото обикновено не слушаха така благосклонно.

Графът изслуша спокойно увода, с който ораторът предупреди, че ще говори по един твърде важен и жизнен за Камарата въпрос, та моли колегите си да го изслушат най-внимателно.

Щом чу да се споменава Янина и името на полковник Фернан, граф дьо Морсер така ужасно пребледня, че общ трепет мина през всички присъствуващи, впили поглед в него.

Особеността на душевните рани се състои в това, че не се виждат, но и не зарастват; те зеят в сърцето, болезнени и готови да кървят от най-леко докосване.

След като прочете съобщението при пълно мълчание, последвано от лек шепот, който стихна, щом ораторът се приготви да заговори отново, обвинителят заяви, че се колебаел дали да поеме тази тежка задача; но вземайки почина за разискване на винаги парливите лични въпроси, той смятал, че защищава честта на господин дьо Морсер и на цялата Камара. Накрая заключи с искане да се разследва случаят, за да може клеветата да бъде сразена, преди да е успяла да се разрасне и господин дьо Морсер да заеме отново мястото, което общественото мнение отдавна му е отредило.

Морсер беше така сломен, така разтреперан пред тази безмерна и нечакана злочестина, щото едва можа да промърмори няколко думи, загледан с блуждаещ поглед в колегите си. Уплахата, която можеше да бъде признак на изненада у невинния или на срам у виновния, му спечели някое и друго съчувствие. Действително благородните хора са винаги готови да съжалят врага си, щом нещастието му надхвърля границите на омразата им.

Председателят постави на гласуване предложението за разследване на случая; гласуваха със ставане на крака случаят да се разследва.

Попитаха графа колко време му е необходимо, за да приготви опровержението си.

Морсер си бе възвърнал смелостта, щом усети, че е още жив след страхотния удар.

— Господа перове — отговори той, — за отблъскване на нападение като насоченото срещу мен от неизвестни врагове, прикриващи се навярно в сянката на своята невзрачност, не е потребно време; аз трябва още сега, с мълниеносен противоудар да отвърна на светкавицата, която ме зашемети за миг; защо не ми се разреши, вместо да давам опровержение, да докажа на своите колеги с кръвта си, че съм достоен да заседавам между тях?

Тези думи произведоха благоприятно впечатление за обвиняемия.

— Аз желая следователно разследването да се състои колкото е възможно по-скоро, като ще предам на Камарата всички документи, необходими за целта.

— Кой ден определяте? — попита председателят.

— Още от днес съм на разположение на Камарата — отговори графът.

Председателят позвъни.

— Съгласна ли е Камарата разследването да се състои още днес? — попита той.

— Да! — отговори единодушно събранието.

Избраха комисия от дванадесет души, за да разгледа документите, които Морсер щеше да представи. Първото заседание на тази комисия бе определено за осем часа същата вечер в някой от кабинетите на Камарата. Ако се наложеха няколко заседания, те щяха да се състоят по същото време и на същото място.

След като бе взето това решение, Морсер поиска позволение да си отиде; трябваше да потърси книжата, които събираше отдавна, за да може да се справи с подобна буря, винаги предвиждана от коварния му и неукротим нрав.

Бошан разправи на момъка всичко, което току-що предадохме; неговият разказ обаче имаше пред нашия предимството, че беше вълнуващ и жив, а не студен и мъртъв.

Албер го слушаше, тръпнейки от надежда, от гняв, а понякога и от срам; знаеше вече от Бошан, че баща му е виновен, и се питаше как, щом е виновен, би могъл да докаже невинността си.

Стигнал дотук, Бошан млъкна.

— После? — попита Албер.

— После ли? — повтори Бошан.

— Да.

— Тази дума, приятелю, ме повлича към ужасна неизбежност. Искате да знаете продължението?

— Непременно трябва да го узная, приятелю, и предпочитам да го чуя от вашата уста, вместо от чиято и да е друга.

— Добре — започна Бошан, — съберете всичката си смелост, Албер; едва ли друг път ще имате по-голяма нужда от нея.

Албер прекара ръка по челото си, сякаш искаше да се увери в собствените си сили: така човек, който се готви да защищава живота си, опипва ризницата и огъва сабята си.

Почувствува се силен, взе възбуждението си за сила.

— Започвайте! — каза той.

— Настъпи вечерта — продължи Бошан. — Цял Париж очакваше събитието. Мнозина твърдяха, че е достатъчно баща ви да се яви, за да срази обвинението; други казваха, че графът няма да се яви; имаше дори такива, които уверяваха, че са го видели да заминава за Брюксел, и някои отидоха да питат в полицията дали наистина е взел паспорт. Признавам, че направих всичко възможно — продължи Бошан — да убедя един от членовете на комисията, млад пер и мой приятел, да ме въведе в една малка ложа. Той дойде да ме вземе от дома ми в седем часа и преди идването на колегите си ме предаде на един разсилен, който ме заключи вътре. Бях прикрит зад една колона, съвсем на тъмно; и можех да се надявам, че ще видя и чуя от край до край предстоящата ужасна сцена.

Точно в осем часа пристигнаха всички. Господин дьо Морсер влезе, когато часовникът отзвъняваше последния от осемте удара. Държеше в ръка някакви книжа и изглеждаше спокоен; противно на обичая си, вървеше скромно, в изискано, но строго облекло, закопчан от горе до долу като всеки бивш военен.

Появата му направи много добро впечатление: в комисията не личеше никакво зложелателство, мнозина от членовете й отидоха да се ръкуват с графа.

Албер усещаше как сърцето му се съкрушава при тия подробности, но в мъката му се промъкваше все пак и чувство на признателност; би желал да прегърне тия хора, проявили към баща му почит при подобно накърнение на честта му. В същия миг един разсилен донесе някакво писмо на председателя.

— Имате думата, господин дьо Морсер — каза председателят, докато разпечатваше писмото.

— Графът започна защитата си и уверявам ви, Албер — продължи Бошан, — беше необикновено красноречив и ловък. Представи документи, доказващи, че янинският везир го е удостоявал до последния си час със своето пълно доверие, като го натоварил да преговаря със самия султан за живота или смъртта му. Показа пръстена, символ на върховна власт, с който Али паша запечатвал обикновено писмата си и който му дал, за да може, щом се върне — по което и да е време на деня или нощта и дори ако пашата е в харема си, — да се яви при него. За нещастие, заяви графът, преговорите пропаднали, а когато се върнал да защити своя благодетел, той бил вече мъртъв. Но, добави графът, доверието на пашата било толкова голямо, че в предсмъртния си час поверил на грижите му своята любима конкубинка гъркиня и дъщеря си.

Албер потрепера при тия думи, защото разказът на Бошан му припомни всичко, което бе казала някога Хаиде — припомни му посещението, пръстена, начина, по който е била продадена и изпратена в робство.

— Какво впечатление направи речта на графа? — попита тревожно Албер.

— Признавам, че ме трогна — отвърна Бошан, — а едновременно с мене затрогна и цялата комисия.

През това време председателят хвърли небрежно поглед към току-що донесеното писмо; но още при първите редове вниманието му се повиши, той дочете писмото, препрочете го и запита, втренчил поглед в господин дьо Морсер.

— Току-що ни казахте, графе, че янинският везир ви е поверил жена си и дъщеря си?

— Да, господине — отвърна Морсер, — но и в този случай, както и по-рано, злата съдба продължи да ме преследва. Когато се върнах, Василики и дъщеря й Хаиде бяха изчезнали.

— Познавахте ли ги?

— Близостта ми с пашата и пълното доверие, което той имаше във верността ми, ми бяха дали възможност да ги видя повече от двадесетина пъти.

— Имате ли понятие какво е станало с тях?

— Да, господине. Чувах, че умрели от скръб, а може би и от мизерия. Аз не бях богат, животът ми беше изложен на големи опасности, затова за голямо съжаление не можах да ги издиря.

Председателят се намръщи едва уловимо.

— Господа — започна той, — вие чухте и проследихте обясненията на господин дьо Морсер. Можете ли, господин графе, да ни посочите някой свидетел, който би подкрепил казаното от вас?

— Уви! Не, господине — отговори графът, — всички приближени на везира, които ме познаваха, са измрели или са се разпръснали; единствен аз — поне от сънародниците си — останах жив след тази ужасна война; имам само писмата от Али Тепеделенли, които току-що ви показах; само пръстена, доказателство за добрата му воля: ето го, имам най-после и още едно, най-убедително доказателство, именно че след тази анонимна клевета никой не оспори верността на изказването ми и безукорността на цялата ми войнишка кариера.

В събранието пробягна одобрителен шепот; в този момент, Албер, ако не бе се случило нещо неочаквано, баща ви би спечелил каузата си.

Оставаше само да се гласува, когато председателят взе думата.

— Господа — започна той, — както и вие, господин графе, не ще имате нищо против, предполагам, да чуем един свидетел, който се представя сам и твърди, че е особено важен. След всичко, което ни каза графът, този свидетел несъмнено ще докаже пълната невинност на нашия колега. Ето писмото, което току-що получих по този повод; желаете ли да бъде прочетено или ще решите да го отминем и да не се занимаваме с тази странична случка?

Господин дьо Морсер пребледня и стисна в ръце книжата, които изшумоляха.

Комисията реши писмото да бъде прочетено, графът през това време стоеше замислен; не можеше да изкаже никакво мнение по въпроса.

И така, председателят прочете следното писмо:

„Господин председателю,

Мога да представя най-положителни сведения на анкетната комисия, натоварена да разгледа поведението на господин генерал лейтенант граф дьо Морсер в Македония и Епир.“

Председателят помълча известно време. Граф дьо Морсер пребледня, председателят погледна въпросително слушателите.

— Продължавайте! — извикаха отвред. Председателят продължи:

„Аз се намирах в ония места при смъртта на Али паша; присъствувах на последните му минути; зная какво стана с Василики и Хаиде; поставям се на разположение на комисията и дори настоявам за честта да ме изслушате. Ще бъда в преддверието на Камарата, когато ще ви предадат настоящото писмо.“

— Кой е този свидетел или по-точно този враг? — запита графът с дълбоко променен глас.

— Ще го узнаем, господине — отвърна председателят. — Намира ли комисията, че трябва да изслушаме този свидетел?

— Да, да! — отговориха едновременно всички.

Повикаха разсилния.

— Чака ли някой в преддверието? — попита го председателят.

— Да, господин председателю.

— Кой чака?

— Една жена, придружена от прислужник.

Всички се спогледаха.

— Доведете жената — каза председателят.

След пет минути разсилният се върна, всички погледи бяха втренчени във вратата; и аз — заяви Бошан — споделях общото очакване и тревога.

Зад разсилния вървеше жена, загърната в дълга наметка, която изцяло я закриваше. От формите, прозиращи под тази наметка, и от парфюма, излъчван от нея, човек можеше да отгатне, че жената е млада и елегантна, но нищо повече.

Председателят помоли непознатата да свали наметката си; така видяхме, че е в гръцка носия, а освен това беше необикновено красива.

— Ох! — извика Морсер. — Тя е била!

— Коя „тя“?

— Хаиде.

— Кой ви каза?

— Уви, отгатвам. Но продължавайте, Бошан, моля ви се. Виждате, че съм спокоен и силен. А навярно наближаваме до развръзката.

— Господин дьо Морсер — продължи Бошан — гледаше жената с изненада и страх. От тези прелестни уста зависеше животът или смъртта му; за всички останали случката беше толкова странна и интересна, щото спасението или гибелта на господин дьо Морсер бяха вече второстепенна част от това събитие.

Председателят посочи с ръка стол на младата жена, но тя направи знак с глава, че ще остане права. Графът се бе смъкнал в креслото си — явно беше, че нозете отказват да го слушат.

— Госпожо — започна председателят, — вие пишете на комисията, че искате да й дадете сведения за янинската история, че сте очевидка на събитията.

— Наистина бях очевидка — отговори непознатата със своя звучен глас на ориенталка, изпълнен с прелестна тъга.

— Позволете да отбележа обаче — прекъсна я председателят, — че трябва да сте били много млада по онова време.

— Бях четиригодишна, но тъй като събитията бяха необикновени и съдбоносни за мене, не съм забравила нито една тяхна подробност, нито една тяхна особеност не се е изплъзнала от паметта ми.

— Какво значение са могли да имат за вас тези събития и коя сте вие, за да може тази катастрофа да остави такава дълбока следа във вас?

— Касаеше се за живота или смъртта на баща ми — отговори девойката. — Аз съм Хаиде, дъщеря на Али Тепеделенли, янински паша, и на любимата му жена Василики.

Девойката се изчерви от скромност и от гордост, погледът й пламна и видът й, заедно с тържественото разкритие, произведе неизразимо впечатление върху присъствуващите.

Самият граф едва ли би бил сразен по-пълно, ако внезапна мълния би го пратила вдън земя.

— Госпожо — продължи председателят, като се поклони почтително, — позволете ми един съвсем прост въпрос, който не изразява съмнение и ще бъде последен: можете ли да установите достоверността на думите си?

— Мога, господине — отговори Хаиде, като извади из наметката си една парфюмирана кесийка, — ето акта за раждането, написан от баща ми и подписан от първите му офицери; ето заедно с него и кръщелното ми свидетелство, защото баща ми се съгласи да приема вярата на майка си и свидетелството е скрепено с печата на македонския и епирския архиепископ; ето най-после (и това е сигурно най-важният документ) акта, с който майка ми и аз бяхме продадени на арменеца Ел Кобир от френския офицер, защото при позорните преговори с Високата порта той си бе запазил като плячка дъщерята и жената на своя благодетел и ги продаде за хиляда кесии или приблизително четиристотин хиляди франка.

При тия ужасни обвинения, изслушани със зловещо мълчание от събранието, граф дьо Морсер пребледня, позеленя и очите му се наляха с кръв.

Все така спокойна, но много по-опасна в това спокойствие, отколкото друга би била с гнева си, Хаиде подаде на председателя акта за продажбата, съставен на арабски.

Понеже се предполагаше, че някои от документите може да бъдат написани на арабски, ромейски или турски, бяха предупредили преводача на Камарата, и го повикаха. Един от благородните перове, научил много добре арабски по време на славния поход в Египет, следеше по пергамента съдържанието, което преводачът четеше на глас:

„Аз, Ел Кобир, търговец на роби и доставчик за харема на негово величество, признавам, че получих от френския господар граф дьо Монте Кристо един изумруд, оценен за две хиляди кесии, за да го предам на великия император като заплащане за една единадесетгодишна робиня християнка, именувана Хаиде, узаконена дъщеря на покойния господар Али Тепеделенли, янински паша, и на любимката му Василики; която ми бе продадена преди седем години от френския полковник Фернан Мондего, на служба при везира Али Тепеделенли.

Гореказаната продажба бе извършена за сметка на негово величество, от когото имах пълномощно, срещу сумата от хиляда кесии.

Съставен в Цариград, с разрешение на негово величество, в година 1247 от егира.

Подписал: Ел Кобир

В уверение на което, за да придобие валидност и достоверност, настоящият документ ще бъде скрепен с императорския печат, който продавачът се задължава да сложи.“

И наистина до подписа на търговеца се виждаше печатът на великия император.

Страшна тишина настъпи след прочитането и показването на документа; графът се бе превърнал само в зрение и погледът му, прикован мимо волята му върху Хаиде, изглеждаше кървав и пламтящ.

— Госпожо — запита председателят, — не бихме ли могли да разпитаме и граф дьо Монте Кристо, който, доколкото зная, е заедно с вас в Париж?

— Господине — отвърна Хаиде, — новият ми баща, граф дьо Монте Кристо, е от три дни в Нормандия.

— Тогава, госпожо — продължи председателят, — кой ви посъветва да предприемете тази стъпка, за която съдът ви благодари и която е освен това съвсем естествена, като имаме предвид рождението и нещастията ви?

— Тази стъпка, господине — отговори Хаиде, — ми бе внушена от почитта и мъката ми. Макар че съм християнка — нека бог ми прости, — аз мечтаех винаги да отмъстя за славния си баща. Щом стъпих на френска земя, щом узнах, че изменникът се намира в Париж, очите и ушите ми бяха непрекъснато отворени. Аз живея уединено в къщата на благородния ми покровител, защото обичам самотата и тишината, които ми позволяват да се усредя в мислите си. Но господин граф дьо Монте Кристо ме обкръжава с бащински грижи и това, което става в обществото, никак не ми е чуждо, макар че до мене достига само далечният му отзвук. Аз чета всички вестници, изпращат ми се всички албуми, получавам всички музикални новости; като следях така живота на другите, без да вземам участие в него, аз научих какво се е случило тази сутрин в Камарата на перовете и какво има да се случи тази вечер… затова ви писах.

— Значи — запита председателят — господин граф дьо Монте Кристо няма нищо общо с вашата постъпка?

— Тя му е съвършено неизвестна, господине, и дори се страхувам, че той няма да я одобри, когато узнае за нея; въпреки това — продължи девойката, като вдигна към небето пламенния си поглед — този ден е наистина щастлив за мене, защото ми се удаде най-после случай да отмъстя за баща си.

Графът не бе продумал през цялото време, колегите му го гледаха и сигурно съжаляваха за тази кариера, разбита от уханния дъх на една жена; нещастието му се изписваше постепенно в зловещото изражение на лицето.

— Господин дьо Морсер — каза председателят, — познавате ли госпожата и наистина ли тя е дъщеря на янинския паша Али Тепеделенли?

— Не — отвърна дьо Морсер, като направи усилие да стане. — Всичко това е измислица, съчинена от враговете ми.

Хаиде, която не отделяше поглед от вратата, сякаш очакваше някого, се обърна изведнъж и щом видя графа, извика:

— Не ме познаваш ли? Добре, но аз те познавам! Ти си Фернан Мондего, офицерът французин, който обучаваше войниците — на благородния ми баща. Ти предаде янинската крепост! Ти, изпратен от баща ми в Цариград, за да преговаряш направо с императора за живота или смъртта на твоя благодетел, се върна с лъжлив ферман за пълно помилване! Ти взе чрез този ферман пръстена на пашата, за да можеш да се справиш със Селим, който имаше заповед да запали крепостта! Ти го уби! Ти продаде майка ми и мене на търговеца Ел Кобир! Убиец? Убиец! Убиец! Кръвта на твоя господар още личи на челото ти! Погледнете го!

Тези думи бяха изречени с такова вълнение и искреност, щото всички погледи потърсиха челото на графа, а сам той вдигна ръка към него, сякаш още го пареше кръвта на Али.

— Вие твърдите следователно с положителност, че господин дьо Морсер е едно и също лице с Фернан Мондего?

— Разбира се! О, майко, нали ми каза: „Ти беше свободна, имаше баща, когото обичаше, щеше да бъдеш почти кралица. Виж добре тоя човек, той те направи робиня, той набучи на пика главата на баща ти, той ни продаде, той ни предаде! Погледни добре дясната му ръка с белега; ако забравиш лицето му, ще го познаеш по тая ръка, гдето Ел Кобир пусна една по една жълтиците си!“ Дали го познавам! Нека той да каже сега дали не ме познава!

Всяка дума се забиваше в Морсер като кама и отнемаше част от силата му; при последните думи той побърза неволно да скрие в пазвата ръката си, наистина обезобразена от рана, и се отпусна в креслото, напълно сломен.

След тази сцена цялото събрание зашумя, както отбрулени листа шумят от силен северен вятър.

— Господин граф дьо Морсер — започна председателят, — не унивайте, отговорете: правосъдието на Камарата е най-висше и безпристрастно като божието, то не ще допусне да бъдете унищожен от вашите врагове, без да ви даде възможност да се борите с тях. Желаете ли нови разследвания? Желаете ли да изпратя двама души от Камарата в Янина? Кажете?

Морсер не продумваше.

Тогава всички членове на комисията се спогледаха ужасени. Енергичният и буен нрав на графа беше всеизвестен. Защитните сили на този човек можеха да бъдат унищожени само от едно страхотно отчаяние; можеше все пак да се допусне, че това замълчаване, прилично на унес, ще бъде последвано от пробуждане, което ще напомня мълнии.

— Е добре — запита председателят, — какво решавате?

— Нищо! — отвърна глухо графът и стана.

— Нима дъщерята на Али Тепеделенли — подзе председателят — каза самата истина? Тя ли е действително съкрушителният свидетел, комуто виновникът не се осмелява да каже: не? И наистина ли сте извършили всичко, в което ви обвиняват?

Графът хвърли наоколо си поглед, който би затрогнал тигри, но не можеше да обезоръжи съдии; после вдигна очи към тавана и веднага ги отвърна, сякаш се страхуваше, че той ще се разтвори и ще покаже в цялото му сияние другия, небесния съд, другия съдия, наричан бог.

Изтръгна рязко копчетата на дрехата, която го задушаваше, и излезе от залата мрачен, обезумял; стъпките му отекнаха за миг зловещо под кънтящия свод, а след малко тропотът на колата, която го отнасяше в галоп, разтърси колонадата на сградата във флорентински стил.

— Господа — каза председателят сред настъпилата тишина, — признавате ли господин граф дьо Морсер за провинен във вероломство, предателство и подлост?

— Да — отвърнаха единодушно всички членове на анкетната комисия.

Хаиде остана до края на заседанието, изслуша осъждането на графа, без да трепне; ни един мускул на лицето й не изрази радост или милост.

Забули се отново, поклони се царствено на перовете и излезе с походка, каквато според Вергилий имали богините.