Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

L. СЕМЕЙСТВО МОРЕЛ

След няколко минути графът пристигна на улица Меле № 7.

Къщата беше бяла, приветлива, а в двора пред нея пъстрееха цъфнали храсти.

Когато вратарят отвори, графът позна веднага, че това е старият Коклес. Но тъй като той беше, както си припомняме, едноок, а от девет години насам и това единствено око беше значително отслабнало, Коклес не позна графа.

Преди да спрат пред входа, колите трябваше да правят завои, за да заобиколят един водоскок, бликащ в каменен басейн — разкош, който караше всички в квартала да завиждат и да наричат къщата малкия Версай.

Излишно е да казваме, че в басейна плуваха множество жълти и червени рибки.

Къщата освен сутерена с кухните и зимниците имаше приземие, два етажа и таван; младите я бяха купили заедно с допълнителните части, които се състояха от просторна работилница, два павилиона в дъното на градината и самата градина. Еманюел бе съзрял веднага, че тук може да се направи изгодна сделка: задържал бе къщата и половината градина, а работилницата, двата павилиона и останалата част от градината бе дал под наем, като ги бе отделил със зид от своята част; така че жилището му струваше твърде евтино, а при това беше самостоятелно като дома на най-взискателен собственик от предградието Сен Жермен.

Трапезарията беше дъбова; салонът от махагон и светлосиньо кадифе; спалнята от лимоново дърво и зелена дамаска; освен това имаше кабинет за Еманюел, който не работеше, и салон за музика за Жули, която не беше музикална.

Целият втори етаж беше на разположение на Максимилиан: това беше точно повторение на жилището на сестра му, само трапезарията беше устроена като билярдна, гдето той канеше приятелите си.

Когато колата на графа спря пред входа, Максимилиан наблюдаваше лично чесането на коня, като пушеше пура пред входа на градината.

Както казахме; Коклес отвори, а Батистен скочи от капрата и запита дали господин и госпожа Ербо и господин Максимилиан Морел могат да приемат господин граф дьо Монте Кристо.

— Граф дьо Монте Кристо, ли? — извика Морел, като хвърли пурата и изтича към госта. — Разбира се, че сме у дома си за него! Благодаря ви, безкрайно ви благодаря, господин графе, загдето не забравихте обещанието си.

Младият офицер стисна с такава сърдечност ръката на графа, щото беше невъзможно човек да се усъмни в искреността на жеста му; и Монте Кристо разбра веднага, че е бил очакван с нетърпение и посрещнат с радост.

— Елате — започна Максимилиан, — ще ви представя лично: човек като вас не може да бъде въведен от прислугата. Сестра ми обира в градината увехналите рози; зет ми чете край нея любимите си вестници — „La Presses“ и „Les Debats“; щом видите някъде госпожа Ербо, можете да сте сигурен, че в радиус от четири метра непременно ще намерите и господин Еманюел, и обратно, както казваме в политехниката.

Стъпките им сепнаха младата двадесет-двадесет и пет годишна жена в копринена домашна рокля, заета да чисти грижливо един розов храст.

Тази жена беше нашата малка Жули, станала госпожа Еманюел Ербо, както й бе предсказал пълномощникът на фирмата „Томсън и Френч.“

Тя извика, като видя непознатия. Максимилиан се разсмя.

— Не се безпокой, сестро — каза той, — господин графът е в Париж едва от два-три дена, но той знае вече какво е една рентиерка от Маре[1], а пък ако не знае, ще го научи от тебе.

— О, господине — ахна Жули, — истинско предателство е от страна на брата ми, който никак не щади сестра си, да ви доведе по този начин… Пенелон!… Пенелон!

Един старец, който прекопаваше леха с бенгалски рози, заби лопатата в земята и се приближи с каскет в ръка, като се постара да скрие колкото може по-добре тютюна за дъвчене някъде по-навътре в устата си. Два-три бели кичура посребряваха все още гъстата му коса, а загарът и будният смел поглед издаваха този моряк, почернял от екваториалното слънце и изгорял от морски бури.

— Стори ми се, че ме повикахте, госпожице Жули — каза той. — Ето ме.

Пенелон продължаваше да нарича дъщерята на господаря си госпожица Жули; не бе свикнал да я именува госпожа Ербо.

— Пенелон — каза Жули, — идете да предупредите господин Еманюел за радостното посещение, докато Максимилиан заведе госта ни в салона. — После се обърна към Монте Кристо: — Ще ми позволите да избягам за минутка, нали?

Без да дочака отговора на графа, изтича към един храсталак и стигна през страничната алея до сградата.

— Със съжаление виждам, драги господин Морел — започна Монте Кристо, — че предизвиках цяла революция у дома ви.

— А виждате ли — отвърна със смях Максимилиан — ей там съпруга, който също отива да смени сакото си с редингот? Защото, вярвайте ми, на улица Меле вече ви познават, разказвано е за вас.

— Тук, както личи, живее едно щастливо семейство — промълви графът, отговаряйки сякаш на своя собствена мисъл.

— Да, мога да ви уверя, че е така, господин графе; и защо не — нищо не им липсва, за да бъдат щастливи: млади са, весели са, обичат се и със своята рента от двадесет и пет хиляди франка — макар и двамата да са имали такива огромни богатства — си въобразяват, че са богати като Ротшилд.

— А при това двадесет и пет хиляди франка са малко — заяви Монте Кристо с нежност, която прониза сърцето на Морел като гласа на любещ баща; — но нашите млади хора няма да останат с тях; и те ще бъдат един ден милионери. Какъв е зет ви: адвокат… лекар?

— Беше търговец, господине, и пое фирмата на горкия ми баща. Господин Морел остави след смъртта си петстотин хиляди франка; половината получих аз, другата половина сестра ми. Защото ние сме само двамата. Когато се ожени за нея, зет ми нямаше друго наследство освен своята честност, несравним ум и безукорна почтеност, но се постара да се изравни по състояние със съпругата си. Започна да работи, докато събра двеста и петдесет хиляди франка; шест години му стигнаха за това. Трогателно беше наистина, господин графе, да гледа човек как тия двама работливи и единодушни млади хора, заслужаващи поради качествата си много по-голямо богатство, не пожелаха да променят нищо в реда на бащиния дом и се трудиха цели шест години, за да постигнат онова, което някои новатори биха постигнали за две-три години; но затова пък в Марсилия още хвалят храброто им себеотрицание. Най-после Еманюел отива един ден при жена си, току-що изплатила и последната вноска.

— Жули — казал й той, — ето последното руло от сто франка, донесено от Коклес, с което достигнахме двеста и петдесетте хиляди франка, колкото си бяхме определили да спечелим. Ще се задоволиш ли със скромните доходи, с които ще трябва да живеем занапред? Фирмата прави един милион оборот годишно и носи четиридесет хиляди франка печалба. Ако искаме, можем да продадем само след един час клиентелата си за триста хиляди франка. Ето писмо от господин Делоне, който ни ги предлага, за да обедини нашето предприятие със своето. Помисли какво да направим.

— Приятелю — отвърнала сестра ми, — фирмата „Морел“ може да се ръководи само от някой Морел. Нима възможността да спасим името на баща ни от превратностите на съдбата не струва триста хиляди франка?

— Така мислех и аз — казал Еманюел, — но исках да чуя и твоето мнение.

— Това е мнението ми, мили. Всички вземания са прибрани, всички задължения са платени; можем да теглим черта под сметката за половината месец и да затворим канцелариите. Да теглим чертата и да затворим.

Така и направили. Часът бил три. В три и четвърт се явил клиент, за да осигури отплаването на два кораба; това означавало чиста печалба от петнадесет хиляди франка в брой.

— Господине — отвърнал Еманюел, — обърнете се за това осигуряване към нашия колега господин Делоне. Ние вече ликвидирахме.

— Откога? — запитал изненаданият клиент.

— Отпреди четвърт час.

— Ето как, господине — продължи усмихнато Максимилиан, — сестра ми и зет ми останаха с двадесет и пет хиляди франка рента.

Морел току-що бе привършил разказа, от който на графа все повече и повече олекваше, когато Еманюел се върна с шапка и редингот. Той се поклони като човек, комуто е известно кой е гостът; после разведе графа из цветната градинка, преди да влязат в къщи.

Салонът вече ухаеше от цветята в огромна японска ваза със странични дръжки. Прилично облечена и кокетно вчесана (извършила бе този подвиг за десет минути), Жули се яви да посрещне госта още при влизането му.

Птички чуруликаха наблизо в широка клетка; клони на изкуствени абаноси и розови акации докосваха с гроздовете си завесите от светлосиньо кадифе; от всичко в този очарователен кът лъхаше покой — от песента на птиците до усмивката на стопаните.

Още щом влезе в къщата, графът усети как това щастие прониква и в него; и стоеше безмълвен, унесен, забравил, че го чакат да продължи разговора, прекъснат след първите приветствия.

Забеляза това почти непристойно мълчание и се изтръгна с усилие от своята замечтаност.

— Госпожо — започна най-сетне той, — простете ми вълнението, което навярно ви учудва, вас, свикналата с щастието и покоя, които виждам тук; но задоволството върху едно човешко лице е нещо толкова ново за мене, че не мога да ви се нагледам, на вас и на съпруга ви.

— Ние сме наистина щастливи, господине — отговори Жули; — но дълго сме страдали и малцина навярно са заплатили щастието си така скъпо, както сме го платили ние.

По лицето на графа се изписа любопитство.

— О! Това е цяла семейна история, както казваше онзи ден Шато Рено — обади се Максимилиан; — за вас, господин графе, свикнал да виждате прославени беди и богати радости, тази домашна картина не ще представлява интерес. И все пак, както ви каза Жули, ние сме преживели тежки страдания, макар и ограничени в тая тясна рамка.

— И бог ви изпрати, както на всички, утеха за вашите страдания, нали? — запита Монте Кристо.

— Да, господин графе — отговори Жули; — трябва да признаем, че стори за нас това, което прави само за своите избраници: изпрати ни един ангел.

Бузите на графа поруменяха и той се закашля, за да може да прикрие вълнението си, като поднесе кърпичката към устата си.

— Които са били родени в златна люлка и не са жадували за нищо — продължи Еманюел, — не знаят какво значи да живееш; както ония, които не са се намирали никога върху четири дъски сред разбушувано море, не знаят цената на ясното небе.

Монте Кристо стана и без да продума — за да не издаде с гласа вълнението си, — започна да се разхожда из салона.

— Нашият разкош ви кара да се усмихвате, господин графе — каза Максимилиан, който следеше с очи графа.

— О не — отвърна страшно пребледнелият Монте Кристо, като притискаше с едната си ръка своето разтуптяно сърце, а с другата показваше на момъка кристалния глобус, под който една копринена кесия почиваше върху възглавничка от черно кадифе. — Питам се само, за какво служи тази кесия, в която има, струва ми се, някаква хартия и един доста хубав елмаз?

Максимилиан отвърна тъжно:

— Това, господине, е най-скъпият ни семеен спомен.

— Да, елмазът е наистина доста хубав.

— О, брат ми няма предвид цената на камъка, макар че са я определили на сто хиляди франка, господин графе; той иска само да ви каже, че предметите в тази кесия са останки от ангела, когото споменахме преди малко.

— Ето нещо, което не мога да разбера, а не бива и да разпитвам, госпожо — отвърна Монте Кристо, като се поклони; — простете ми, нямах желание да бъда нескромен.

— Нескромен ли? Напротив, господин графе, ние сме щастливи, че ни давате възможност да обясним по-подробно случая. Ако пазехме в тайна доброто дело, което тази кесия напомня, не бихме я излагали така на показ. Бихме желали да го разгласим из целия свят, та трепването на нашия неизвестен благодетел да ни издаде присъствието му.

— Така ли? — каза глухо Монте Кристо.

— Господине — започна Максимилиан, като вдигна кристалния глобус и целуна благоговейно копринената кесия, — ето нещо, което се е докосвало до ръката на човек, спасил баща ни от смърт, нас от разорение, а името ни от позор; един човек, комуто ние, нещастни деца, обречени на нищета и плач, дължим това, че днес хората се възхищават от щастието ни. Това писмо — Максимилиан го извади от кесията и го подаде на графа — е било написано от тоя човек в деня, когато баща ми бе взел едно отчаяно решение, а елмазът бе даден от щедрия непознат като зестра на сестра ми.

Монте Кристо разгъна писмото и го прочете с израз на неизказано щастие; беше същото, изпратено на Жули от Синдбад моряка.

— Непознат ли, казвате? Нима човекът, които ви е направил тази услуга, е останал неизвестен за вас?

— Да, господине, никога не сме имали щастието да му стиснем ръката; но не защото не сме молили бога за това благоволение — продължи Максимилиан; — обаче в цялото приключение има нечия тайнствена намеса, която още не можем да разберем; всичко се насочва от невидима ръка, могъща като ръка на вълшебник.

— О! — намеси се Жули. — Аз не съм загубила надежда да целуна някой ден тази ръка, както целувам кесията, докосвана от нея. Преди четири години Пенелон беше в Триест; Пенелон, господин графе, е честният моряк, когото видяхте с лопата в ръка; от моряк той стана градинар. Пенелон беше, както казах, в Триест. Там видял на кея някакъв англичанин, който тъкмо щял да се качи на яхтата си; бил същият човек, дошъл при баща ми на 5 юни 1829 година и изпратил на 5 септември до мене това писмо. Пенелон твърди, че е бил безусловно същият човек, но все пак не посмял да му се обади.

— Англичанин! — промълви унесено Монте Кристо, обезпокоен от погледите на Жули. — Англичанин, казвате?

— Да — потвърди Максимилиан, — англичанин, който се представи у нас като пълномощник на фирмата „Томсън и Френч“ от Рим. Затова, когато казахте онзи ден у господин дьо Морсер, че господата Томсън и Френч са ваши банкери, аз просто изтръпнах. За бога, господине, познавате ли този англичанин? Това се случи, както ви казахме, през 1829 година.

— Но нали ми казахте, че фирмата „Томсън и Френч“ винаги е отричала да ви е правила подобна услуга?

— Да.

— Да не би тогава този англичанин да е човек, който от признателност към баща ви за някое благодеяние си е послужил с този предлог, за да ви услужи?

— При дадените обстоятелства, господине, можем да допуснем всичко, дори някое чудо.

— Как се казваше този човек? — запита Монте Кристо.

— Не е дал друго име — отвърна Жули, като загледа по-внимателно графа — освен това, с което е подписано писмото — Синдбад моряка.

— Това очевидно не е име, а псевдоним.

После, тъй като Жули го загледа още по-внимателно и се опита да долови и съпостави някои нотки в гласа му, побърза да продължи:

— Не е ли човек горе-долу на мой ръст, може би малко по-висок и по-слаб, с голяма връзка, закопчан, винаги стегнат с колан и винаги с молив в ръка?

— О, та вие го познавате! — извика Жули със светнали от радост очи.

— Не — отвърна Монте Кристо. — Само предполагам. Познавах един лорд Уилмор, който проявяваше наляво и надясно подобна щедрост.

— Без да се издава?

— Беше чудак, който не вярва в човешката признателност.

— О! — извика Жули със затрогващо вълнение, като скръсти ръце, — а в какво вярва тогава, нещастникът?

— Не вярваше, поне на времето, когато аз се запознах с него — отвърна Монте Кристо, когото това възклицание, изтръгнато от глъбините на една душа, бе развълнувало до сетната сърдечна фибра, — но оттогава може и да е получил доказателства, че признателност съществува.

— А познавате ли този човек, господине? — запита Еманюел.

— О, ако го познавате — извика Жули, — кажете ни, можете ли да ни заведете при него, да ни го покажете, да ни съобщите къде е? Слушай, Максимилиан, и ти, Еманюел: ако го намерим някой ден, ще трябва да го накараме да повярва, че сърцата умеят да помнят.

Монте Кристо усети сълзи в очите си; и направи пак няколко крачки из салона.

— За бога, господине — помоли Максимилиан, — кажете ни, каквото знаете за този човек!

— Уви! — отвърна Монте Кристо, потискайки вълнението в гласа си. — Ако благодетелят ви е лорд Уилмор, страхувам се, че никога няма да го видите. Разделих се с него преди две-три години в Палермо, когато той замина за някакви баснословни страни, отгдето се съмнявам да се върне някога.

— Колко сте жесток, господине! — извика уплашено Жули.

И се просълзи.

— Госпожо — отвърна тъжно Монте Кристо, като поглъщаше с поглед двете капки по бузите на Жули, — ако лорд Уилмор би видял това, което виждам аз сега, би обикнал пак живота, защото вашите сълзи щяха да го помирят с човешкия род.

И подаде ръка на Жули, която стисна неговата, дълбоко развълнувана от погледа, му и гласа му.

— Но този лорд Уилмор — залови се тя за последната надежда — е имал все пак родина, семейство, родители, бил е известен, нали? Не бихте ли могли?…

— О, не издирвайте, госпожо — прекъсна я графът, — не градете никакви надежди върху това, което ви казах. Не, лорд Уилмор не е по всяка вероятност човекът, когото търсите: той ми беше приятел, аз знаех всичките му тайни, би ми доверил и тази.

— А не ви е казвал нищо подобно? — извика Жули.

— Нищо.

— Нито дума, от която бихте могли да допуснете?…

— Нито дума.

— И все пак вие се сетихте изведнъж за него.

— О, нали знаете… в такива случаи човек прави предположения.

— Сестро — обади се Максимилиан в подкрепа на графа, — господин дьо Монте Кристо има право. Припомни си какво ни казваше толкова често добрият ни татко: това добро не ни дойде от англичанин.

Монте Кристо трепна.

— Какво казваше баща ви… господин Морел? — побърза да запита той.

— Баща ми смяташе, господине, че това е някакво чудо. Смяташе, че благодетелят ни е дошъл за нас от оня свят. Трогателно суеверие, господине, което не исках да разруша в благородното му сърце, при все че сам аз не вярвах в него! Колко пъти мислеше той за тоя човек, като споменаваше името на свой много скъп, отдавна загубен приятел; малко преди смъртта си, когато приближаването към вечността озари ума му с едно задгробно прозрение, тази мисъл, която беше дотогава само предположение, се превърна в сигурност и последните му предсмъртни думи бяха: „Максимилиан, онзи човек беше Едмон Дантес!“

Все по-засилващото се пребледняване на графа стана страшно при тия думи. Всичката кръв нахлу в сърцето му, той не можеше вече да проговори; извади часовника си, сякаш бе забравил колко е часът, взе си шапката, поклони се смутено и набързо на госпожа Ербо, а на Максимилиан и Еманюел стисна ръка.

— Позволете, госпожо — каза той, — да идвам от време на време да ви изказвам почитанията си. Обикнах вашия дом и съм признателен за посрещането; за пръв път от години насам ми се случва да се забравя.

И излезе с бързи крачки.

— Странен човек е този граф дьо Монте Кристо — каза Еманюел.

— Да — отвърна Максимилиан, — но смятам, че има прекрасно сърце и съм уверен, че ни обича.

— А пък на мене — обади се Жули — гласът му просто ми пронизваше сърцето и ми се струваше, че го чувам не за пръв път.

Бележки

[1] Маре — старинен парижки квартал с големи частни домове. Б.пр.