Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

XXIV. ОМАЙНИЯТ БЛЯСЪК

Слънцето беше изминало почти една трета от своя път и майските му лъчи, топли и животворни, се лееха над тези скали, които сами сякаш усещаха топлината му; хиляди щурци, невидими в изтравничетата, огласяха местността със своето еднообразно, непрекъснато цвъртене; листата на миртите и маслините трептяха и издаваха някакъв металичен звук; при всяка стъпка на Едмон по нагорещения гранит се разбягваха гущери, зелени като смарагди; далеч върху полегатите склонове скачаха диви кози, които понякога привличат там ловците; с една дума, островът беше обитаван, жив, развълнуван, но въпреки това Едмон усещаше, че е сам с природата.

Обзе го някакво особено чувство, подобно на страх; то се дължеше на ярката дневна светлина, при която дори в пустинята ни се струва, че нечии изпитателни очи ни следят.

Това чувство беше тъй силно, че тъкмо когато се канеше да се залови за работа, Едмон се спря, остави настрана кирката, взе отново пушката, изкачи се още веднъж на най-високата скала на острова и оттам обгърна с поглед нашироко цялата околност. Но ние трябва да кажем, че вниманието му не беше привлечено нито от поетичната Корсика, на която различаваше дори къщите, нито от почти непознатата му Сардиния, нито от остров Елба, който извикваше в паметта му грандиозни събития, нито пък от едва забележимата линия, простираща се на кръгозора, в която опитното око на моряка откриваше великолепната Генуа и търговския Ливорно; не — погледът му търсеше бригантината, тръгнала в зори, и току-що отплавалата тартана.

Първата тъкмо изчезваше в Бонифациевия пролив; втората, поела противоположния път, минаваше покрай бреговете на Корсика, готвейки се да я заобиколи.

Гледката успокои Едмон.

Той обърна тогава очи към околните предмети; видя, че стои на най-високата точка на конусообразния остров подобно крехка статуя върху огромен пиедестал; под него нямаше жива душа; около него нито една лодка: нищо освен лазурното море, което се биеше непрестанно в подножието на острова и го обшиваше със сребърен кенар.

Тогава бързо, но същевременно предпазливо се заспуща надолу: страхуваше се много сега да не го постигне действително злополуката, която тъй изкусно и тъй сполучливо беше разиграл.

Дантес, както вече казахме, тръгна обратно по резките, оставени върху скалите, и видя, че следите водят към заливчето, потулено като къпалия на антична нимфа; доста широко в устието си, това заливче ставаше навътре достатъчно дълбоко, за да може едно малко корабче от рода на сперонарите да влезе в него и да се скрие там. Тогава, следвайки нишката на умозаключенията, която в ръцете на абат Фариа така умело водеше разума по лабиринта на вероятностите, той реши, че кардинал Спада в желанието си да не бъде забелязан е влязъл в това заливче, скрил е там малкия си кораб, тръгнал е по посоката, означена от резките, и там, дето те свършват, е заровил съкровището си.

И това предположение доведе Дантес отново до кръглата скала.

Само че едно нещо безпокоеше Едмон и объркваше всичките му представи по динамика — как е било възможно без особено голяма сила да се положи тази скала, тежка може би пет или шест хиляди фунта, върху този вид поставка, на която почиваше?

Внезапна мисъл осени Дантес.

„Може би те не са я вдигали — рече си той, — а просто са я търколили долу.“

И бързо се покатери малко по-горе от скалата, за да намери къде е лежала преди това.

И наистина скоро видя, че по рида е направен лек наклон: по него се беше плъзнала скалата с основата си и беше стигнала сегашното си място; друга скала, голяма колкото обикновен дялан камък, беше послужила за нейна подпора; за да скрият всяка следа, около нея бяха наслагали камъни и чакъл; цялата тази зидария беше покрита с плодоносна пръст, по която беше поникнала трева, беше се разстлал мъх, бяха пуснали кълнове няколко семена на миртови и сакъзови дървета и сега древната скала беше се сраснала с почвата.

Дантес грижливо очисти пръстта и разбра или помисли, че е разбрал цялата тази изобретателна хитрост.

Тогава се залови да разкъртва с кирката тази промеждутъчна стена, закрепена от времето.

След десет минути работа стената се поддаде и в нея се откри дупка, в която можеше да пъхнеш ръка.

Дантес отсече най-якото маслинено дърво, което можа да намери, окастри клоните му, мушна го в дупката и взе да действува с него като с лост.

Но скалата беше много тежка и така здраво подпряна от долната скала, че ни един човек дори със силата на Херкулес не би могъл да я поклати.

Тогава Дантес разбра, че най-напред ще трябва да махне подпората.

Но как?

Дантес се огледа безпомощно наоколо си, обхванат от смущение, и погледът му падна върху овнешкия рог с барут, оставен от приятеля му Джакопо.

Той се усмихна: адското изобретение щеше да свърши своята работа.

С помощта на кирката Дантес изрови между горната скала и долната едно улейче за мината, каквито правят обикновено рудокопачите, когато искат да избягнат дълга и изморителна работа, после го напълни с барут, разкъса кърпичката си и като я оваля в селитра, направи от нея фитил.

Като запали този фитил, Дантес се отдалечи.

Взривът не закъсня: горната скала беше вдигната мигновено от неизмеримата сила на барута, долната скала се разхвърча на парчета; през малкия отвор, който най-напред беше пробил Дантес, изскочиха цели рояци от треперещи насекоми, а един огромен смок, пазач на този тайнствен път, разви синкавите си пръстени и изчезна.

Дантес се приближи; горната скала, останала без опора, виснеше над пропастта; безстрашният търсач я заобиколи, избра най-неустойчивото място, подпря лоста си в един от ръбовете й и подобно Сизиф налегна с всичката си сила.

Скалата, разклатена вече от сътресението, се полюля; Дантес удвои усилията си: той приличаше на един от тези титани, които изкъртват планини, за да воюват с повелителя на боговете. Най-сетне скалата се поддаде, търкулна се, подскочи, устреми се надолу и изчезна, потънала в морето.

Под нея се оказа кръгла площадка, по средата на която се виждаше желязна халка, запоена в една четвъртита плоча.

Дантес извика от радост и учудване: такъв блестящ успех не е увенчавал първия опит на никой човек.

Той поиска да продължи; но краката му така трепереха, сърцето му толкова лудо биеше, очите му застла такъв горещ облак, че Едмон се принуди да спре.

Този миг на колебание бе кратък като светкавица. Едмон провря лоста си през халката, натисна силно и плочата, отлепена, се повдигна, като откри под себе си стръмния наклон на някаква стълба, която се спускаше във все по-сгъстяващия се, мрак на пещерата.

Друг на негово място би се втурнал и би завикал от радост; Дантес се спря и побледня усъмнен.

„Чакай — рече си той, — нека бъда мъж; аз съм свикнал със злата съдба и няма да се оставя разочарованието да ме сломи; мигар страданията не са ме научили на нищо? Сърцето се пръсва, когато, разширено прекомерно под топлия повей на надеждата, се свива и затваря изведнъж от студа на действителността! Фариа е сънувал: кардинал Спада не е заравял нищо в тази пещера, може би не е идвал дори никога тук или ако е идвал, Цезар Борджия, неустрашимият авантюрист, неуморимият и мрачен разбойник, е дошъл след него, открил е следите му, тръгнал е като мене по резките, вдигнал е като мене този камък, слязъл е преди мене и не ми е оставил нищо.“

Той остана минута неподвижен, замислен, вперил очи в мрачното и дълбоко отверстие.

„Сега, когато не разчитам вече на нищо, когато разбирам, че е безумно да храня някаква надежда, аз мога да продължа това приключение само от любопитство.“

Той стоеше все така неподвижен и размишляваше.

„Да, да, за такова приключение би се намерило място в живота на този царствен разбойник, примесен със сенки и светлини, в този низ от странни събития, които образуват пъстрата тъкан на неговото съществование; това е приказно премеждие, необходимо звено във веригата на делата му; да, Борджия е дошъл някоя нощ тук с факел в едната ръка, с шпага в другата, а на двайсет крачки от него може би пред тази скала са стояли двама стражи, мрачни и зловещи, и са оглеждали земята, въздуха и морето, докато техният господар е влизал, както се каня да направя и аз, като е разлюшквал тъмнините със страшната си, пламтяща ръка.“

„Да, но какво е направил Цезар с тези стражи, на които е доверил по този начин тайната си?“ запита се Дантес.

„Онова, което са направили — отговори си той усмихнат — с гробарите на Аларих, които са заровили заедно с погребания.“

„Но ако Борджия е дошъл тук — продължаваше Дантес, — той е намерил и отнесъл съкровището; Борджия, който сравняваше Италия с ангинар и я изяждаше листче по листче, знаеше много добре цената на времето и не би го губил напразно да поставя скалата отново на предишното й място.“

„Да слезем.“

И той слезе с недоверчива усмивка на устните си, шепнейки последната дума на човешката мъдрост: може би…

Но вместо мрака, който очакваше да намери, вместо задушния и спарен въздух Дантес видя мек, разсеян синкав здрач; въздухът и светлината проникваха не само през направения от него отвор, но и през невидимите отвън пукнатини на скалите — през тях се виждаше синевата на небето, където помръдваха трептящите клони на зелените дъбове и бодливите пълзящи разклонения на къпините.

След като прекара няколко секунди в пещерата, дето въздухът, не влажен и спарен, а по-скоро приятно топъл и благоуханен, беше толкова по-мек от температурата на острова, колкото синкавият здрач беше по-мек от слънцето, Дантес, свикнал от затвора да вижда в мрака, можа да разгледа и най-отдалечените ъгли на пещерата: тя беше от гранит, по който люспите от слюда искряха като диаманти.

„Уви — рече си Едмон с усмивка, — ето сигурно всички съкровища, оставени от кардинала; и добрият абат, виждайки насън искрящите стени, е живеел с големи надежди.“

Но Дантес си спомни думите на завещанието, което беше научил наизуст: „В най-отдалечения ъгъл на втория отвор“ — гласеше то.

Дантес беше проникнал само в първата пещера, трябваше да намери входа на втората.

Дантес се озърна наоколо; втората пещера, естествено, трябваше да се простира навътре в острова; той разгледа основите на камъните и почука по една от стените, в която, според него, трябваше да се намира отворът, очевидно закрит за по-голяма предпазливост.

Кирката, прокънтяла няколко пъти, извлече тъп звук от скалата, така твърда, че челото на Дантес се покри с пот. Най-сетне на упорития копач се стори, че на едно място гранитната стена отговаря с по-глух и по-дълбок ек на неговия зов; той се взря с пламнал поглед в стената и с усета на затворник разбра онова, което никой друг не би разбрал може би — на това място сигурно имаше някакъв отвор.

Но за да не се труди напразно, Дантес, който като Цезар Борджия се беше научил да скъпи времето, опита с кирката останалите стени, изследва почвата с приклада на пушката си, разчисти пясъка в подозрителните места и като не намери и не различи нищо, върна се към онази част от стената, която издаваше утешителния звук.

Той почука отново — тоя път по-силно.

И тогава за своя почуда видя, че под ударите на кирката от стената се откърти някаква мазилка, подобна на онази, която слагат под фреските, и се посипа на парчета, като откри белезникав и мек камък, каквито са нашите обикновени дялани камъни. Отворът на скалата беше зазидан с такива камъни; камъните бяха покрити с мазилка, а на мазилката бяха придали цвета и лъскавината на гранита.

Дантес удари с острия край на кирката и той влезе един пръст в зазиданата врата.

Ето къде трябваше да копае.

По някакво странно свойство на човешката природа колкото повече доказателства намираше Дантес, че Фариа не се е мамил, толкова по-големи съмнения го обземаха, толкова по-близо беше до отчаянието, новото откритие, което би трябвало да му вдъхне нови сили, му отне и последните, които му бяха останали, кирката се плъзна и едва не падна от ръцете му; той я сложи на земята, избърса челото си и излезе от пещерата уж да види дали някой не го наблюдава, а всъщност за да подиша свеж въздух, защото чувствуваше, че — аха — ще припадне.

Островът беше пуст и слънцето, издигнало се насред небето, сякаш го закриляше с огненото си око; далеч малки рибарски лодки бяха разперили криле над синьото като сапфир море.

Дантес не беше хапнал от заранта; но не му беше сега до ядене; той сръбна глътка ром и се върна ободрен в пещерата.

Кирката, която му се стори толкова тежка, сега отново беше станала лека; той я вдигна като перо и се залови здраво за работа.

След няколко удара забеляза, че камъните не са споени, а само сложени един върху друг и покрити с мазилката, за която споменахме; той мушна в една от пукнатините върха на кирката, налегна дръжката и видя с радост как камъкът падна в краката му.

От тоя миг на Дантес оставаше само да извлича камъните с върха на кирката и те един след друг падаха до първия.

Отдавна Дантес можеше да влезе в пробития отвор, но той все още се бавеше, за да отдалечи увереността и да запази надеждата.

Най-сетне, надвил минутното си колебание, Дантес мина от първата пещера във втората.

Втората пещера беше по-ниска, по-тъмна и по-зловеща от първата; въздухът, който проникваше в нея през току-що пробития отвор, имаше тази задушлива миризма, която за учудване на Дантес нямаше в първата.

Дантес почака, докато външният въздух поосвежи мъртвата атмосфера, и влезе.

Наляво от отвора имаше дълбок и тъмен ъгъл.

Но ние вече казахме, че за окото на Дантес не съществуваше тъмнина.

Той огледа втората пещера; тя беше празна, както и първата.

Съкровището, ако то съществуваше, беше заровено в този тъмен ъгъл.

Настъпи минута на мъчително безпокойство; две стъпки земя — ето всичко, което отделяше Дантес от най-голямата радост или най-голямото отчаяние.

Той пристъпи към ъгъла и сякаш обзет от внезапна решителност, смело взе да копае в земята.

При петия или шестия удар на кирката желязото удари със звън в желязо.

Никога тревожният набат, никога погребалната камбана не е произвеждала такова впечатление върху оня, който ги е чул. Дори ако не намереше нищо, Дантес не би побледнял така.

Той копна до мястото, където беше копал вече, и срещна същата съпротива, но звукът беше друг.

„Това е дървен сандък, опасан с железни обръчи“ — рече си той.

В този миг, заслонил светлината, мина нечия бърза сянка.

Дантес изпусна кирката, грабна пушката, мина през отвора и се спусна навън.

Една дива коза беше прескочила над първия вход на пещерата и ошмулваше едно храстче на няколко крачки оттам.

Това беше сгоден случай да си осигури вечеря, но Дантес се уплаши да не би пушечният изстрел да привлече някого.

Той поразмисли малко, отсече едно смолисто дърво, запали го от още димящия огън, на който контрабандистите бяха пекли ярето, и се върна с тази факла в пещерата.

Той не искаше да изгуби нито една подробност от онова, което му предстоеше да види.

Той поднесе факлата до неизкопаната още от него безформена дупка и разбра, че не се е излъгал: кирката му беше удряла поред ту на желязо, ту на дърво.

Той забучи факлата в земята и се залови отново за работа.

За няколко минути една площадка, три стъпки дълга и две широка, беше разчистена и Дантес видя един дъбов сандък, опасан с железни обръчи. В средата на капака блестеше сребърна плочка, непотъмняла от пръстта, с герба на рода Спада — отвесно положена шпага върху овален щит, каквито са италианските гербове, и над тях кардиналска шапка.

Дантес лесно ги позна: толкова пъти му ги беше рисувал абат Фариа!

Сега вече не оставаше съмнение, съкровището беше тук; никой не би взимал предпазни мерки, за да поставя отново на мястото му един празен сандък.

В един миг Дантес разчисти цялата пръст около сандъка и пред него се показа отпърво средната ключалка, после двата катинара и дръжките отстрани; всичко това беше изковано с майсторството, отличаващо онази епоха, когато изкуството е облагородявало и най-грубите метали.

Дантес хвана сандъка за дръжките и се опита да го вдигне; нещо невъзможно.

Опита се да го отвори — ключалката и катинарите бяха заключени; тези верни пазачи сякаш не искаха да предадат съкровището си.

Дантес вмъкна острия край на кирката между сандъка и капака, натисна дръжката на кирката, капакът изскърца и се счупи. Широкият отвор направи обръчите излишни, те паднаха на свой ред, стискайки все още с яките си нокти поизкъртените дъски, и сандъкът се отвори.

Шемет и треска обзеха Дантес; той грабна пушката, запъна спусъка и я сложи до себе си. Отначало затвори очи, както правят децата, за да видят в блестящата нощ на въображението си повече звезди, отколкото могат да се наброят на още светлото небе, после ги отвори и замря ослепен.

В сандъка имаше три отделения.

В първото с жълточервеникави отблясъци лъщяха огнени жълтици.

Във второто — подредени слитъци, неодялани, но обладаващи теглото и ценността на златото.

Най-сетне в третото отделение, което беше пълно до половина, Едмон загреба с длан диаманти, бисери, рубини, които, падайки в искрящ водопад едни върху други, тракаха, както градушката бие по прозорците.

След като докосна, притисна, зарови треперещите си ръце в златото и скъпоценните камъни, Едмон стана и в трескав унес изхвръкна от пещерите като човек, близък до лудост. Той скочи на една скала, откъдето се виждаше морето, и не видя никого; беше сам, съвсем сам с несметното си, нечувано, приказно богатство; сънуваше ли той, или беше буден? Присънило ли му се беше бегло всичко това, или той притискаше в прегръдките си една действителност?

Искаше му се да види отново своето злато, а чувствуваше, че в тази минута не може да понесе вида му. Той хвана с две ръце главата си, сякаш искаше да задържи разума, готов да избяга; после хукна през острова не само без да избира път, защото на остров Монте Кристо нямаше пътища, но и без определена посока, като плашеше дивите кози и морските птици с виковете и ръкомаханията си. После по околен път се върна и като все още не вярваше, се спусна в първата пещера, сетне във втората и отляво видя пред себе си този златен и диамантен рудник.

Този път той падна на колене, като притискаше конвулсивно с две ръце подскачащото си сърце.

Не след много той се почувствува по-спокоен и заедно с това по-щастлив, защото чак сега започна да вярва в щастието си.

Тогава се залови да пресмята своето богатство; в сандъка имаше хиляда кюлчета злато, всяко с тегло два-три фунта; после изброи на купчини двайсет и пет хиляди жълтици, всяка на стойност около осемдесет франка наши днешни пари, всички с лика на папа Александър VI и неговите предшественици, и забеляза, че само наполовина изпразни отделението; най-сетне отмери десет кривача бисери, скъпоценни камъни, диаманти, много от които, изсечени от най-добрите златари на епохата, представляваха художествена стойност, немалка дори в сравнение с тяхната отделна стойност.

Дантес видя как денят клони на запад и гасне малко по малко. Той се уплаши да не го изненада нощта в пещерата и излезе с пушка в ръка. Едно парче сухар и няколко глътки вино му замениха вечерята. После той постави плочата на предишното място, легна върху нея и спа само няколко часа, закрил с тялото си входа за пещерата.

Тази нощ беше една от най-сладостните и едновременно най-страшните нощи, каквито беше преживял два или три пъти през живота си този човек на огнени страсти.