Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CVII. ТРАПЪТ НА ЛЪВОВЕТЕ

Отделението на затвора Ла Форс, където поставят най-тежките и опасни престъпници, се нарича дворът Сен Бернар.

Затворниците го бяха нарекли на своя цветист език Трапът на лъвовете, навярно затова защото задържаните тук имат зъби, които хапят често решетките, а понякога и пазачите.

Това е затвор в затвора, стените му са двойно по-дебели от останалите. Един ключар проверява всеки ден грижливо тежките железни врати, а по херкулесовската снага и студения, пронизващ поглед на надзирателите личи, че са били нарочно избирани, за да владеят поданиците си със съобразителност и терор.

Дворът на това отделение е заграден с грамадни зидове, през които слънцето се плъзга косо, когато се реши да надникне в тази бездна на нравствена и телесна грозота. По неговата каменна настилка още от съмнало скитат загрижени, унесени, пребледнели като призраци тия, които правосъдието държи приведени под острата секира.

Те се долепят и гушат покрай зида, погълнал и запазил малко топлинка. Стоят и разговарят по двама, но по-често се усамотяват и непрестанно поглеждат към вратата, откъдето повикват някого от обитателите на тоя мрачен дом или захвърлят в бездната нова сгурия от пещта на обществото.

Затворът Сен Бернар има отделна приемна: правоъгълник, оформен от две успоредни решетки, поставени на три стъпки разстояние една от друга, така че посетителят не може да се ръкува със затворника или да му подаде нещо. Приемната е тъмна, влажна и ужасна, особено когато човек си помисли за страшните изповеди, които са се плъзгали между решетките и са ги покрили с ръжда.

Но колкото и да е отвратително, това кътче е раят, гдето идват да се докоснат отново до желаното, любимо общество хората, чиито дни са преброени: толкова нарядко се излиза от Трапа на лъвовете, за да се отиде другаде, освен на бариерата Сен Гак, в каторгата или в единична килия!

В този двор, който току-що описахме, гдето капеше студена влага, се разхождаше с ръце в джобовете на фрака си един младеж, наблюдаван с особено любопитство от жителите на Трапа.

Би могъл да мине за елегантен по кройката на дрехите си, вече на парцали, макар че не бяха вехти: тънкото меко сукно по здравите места възстановяваше лесно лъскавината си, щом ръката на затворника започваше да го оглажда, за да го поднови.

Със същата грижа закопчаваше той и батистената риза, променила твърде много цвета си, откакто го бяха довели в затвора, а лачените ботуши изтриваше с кърпичка с бродирани инициали и благородническа коронка.

Някои обитатели в Трапа на лъвовете наблюдаваха с особено внимание грижата, която този затворник проявяваше за външността си.

— Гледай, гледай как князът се разкрасява! — каза един крадец.

— Той си е и без това красив — обади се друг. — Ако имаше гребен и помада, би затъмнил всички господа с бели ръкавици.

— Фракът му трябва да е бил съвсем нов, ботушите му са чудесно лъснати. Голяма чест е за нас, че имаме такива почтени събратя; а ония разбойници стражарите са страшни негодници: да изпокъсат от завист такива дрехи!

— Изглежда че е прочута птица — обади се друг. — Какво не е, вършил… и все, както трябва!… А пък е толкова млад. Браво на него!

Обектът на това отвратително възхищение като че се наслаждаваше на похвалите или най-малко на изпаренията им, защото думите не чуваше.

След като довърши тоалета си, той се приближи към прозорчето на лавката, гдето се бе облегнал един пазач:

— Слушайте, господине, заемете ми двадесет франка, в най-скоро време ще ви ги върна; с мене не се излагате на никаква опасност. Помислете си само — милионите на моите родители са повече, отколкото са вашите франкове… Дайте ми, моля ви се, двадесет франка да си платя — купон за храна и да си купя халат. Ужасно се мъча да стоя все в тоя фрак и тия ботуши. Как може един княз Кавалканти да стои така, господине?

Пазачът му обърна гръб и сви рамене. Не се изсмя дори на тия думи, които биха развеселили друг; защото бе чувал много такива приказки, или по-точно ги слушаше постоянно.

— Добре — заяви Андреа, — вие сте безсърдечен човек и аз ще наредя да ви уволнят.

Този път пазачът се обърна и се разсмя с глас. Затворниците ги наобиколиха.

— Казвам ви — продължи Андреа, — че с тази жалка сума ще мога да си платя една дреха и една стая, за да има къде да приема прилично важната личност, която днес-утре ще ме потърси.

— Прав е! Прав е! — потвърдиха затворниците. — Личи си, дявол да го вземе, че е човек от добро общество.

— Дайте му тогава двайсет франка — отвърна пазачът, като се облегна на другото си грамадно рамо, — не сте ли длъжни да помогнете на един другар?

— Аз не съм другар на тия хора — възрази надменно младежът, — не ме обиждайте, нямате право.

Крадците се спогледаха, понесе се глух шепот и бурята, повдигната от предизвикателството на пазача, а още повече от думите на Андреа, започна да тътне около затворника аристократ.

Пазачът, уверен, че ще изкрещи своето quos ego[1], ако вълните станат много бурни, ги оставяше да се засилват постепенно, за да даде урок на досадния молител и да се позабавлява през дългото дежурство.

Крадците вече започнаха да се Приближават към Андреа; едни викаха:

— Да го сритаме! Да го сритаме!

Жестоко наказание, при което бият не с ритници, а с подковани обуща всеки събрат, изпаднал в немилост пред тия господа.

Други предлагаха така наречената „змиорка“: напълват с пясък, камъчета или по-едри монети — ако ги имат — една носна кърпа, увиват я като змия и палачите започват да удрят с нея жертвата по плещите и главата.

— Да нашибаме с камшик господин красавеца — предложиха трети. — Честната особа!

Но Андреа се обърна към тях, намигна, наду буза с език и чмокна с устни — нещо равнозначно на най-различните видове тайно разбирателство между разбойниците, принудени да мълчат.

Този масонски знак бе научил от Кадрус.

Веднага го приеха за свой човек.

Прибраха кърпите, подкованата обувка зае отново мястото си — на крака на главния палач. Чуха се гласове, че господинът има право, може да е наистина почтен човек, а те желаят да покажат, че са за свобода на съвестта.

Шайката се дръпна. Пазачът се изненада, улови веднага Андреа за ръцете и взе да го претърсва, отдавайки на по-веществено очарование тази внезапна промяна сред обитателите в Трапа на лъвовете.

Андреа не се противопостави, макар и да роптаеше.

Изведнъж от прозорчето се чу гласът на надзирателя: — Бенедето!

Пазачът пусна жертвата си.

— Търсят ли ме? — попита Андреа.

— В приемната — добави гласът.

— Виждате ли, идват да ме потърсят. Да, драги господине, ще видите дали можете да се отнасяте с един Кавалканти като с кого да е!

Андреа се плъзна като черна сянка през двора и се втурна през открехнатата вратичка, като остави събратята си и дори самия пазач да се чудят и маят.

Викаха го наистина в приемната и ние би трябвало да се изненадаме от това не по-малко от самия Андреа; защото откакто бе влязъл в Ла Форс, вместо да използува правото да пише, за да помоли някого да го потърси, хитрият младеж бе запазил стоическо мълчание.

„Очевидно е — казваше си той, — че ме покровителствува някоя силна личност, по всичко си личи: неочакваното забогатяване, лекотата, с която изглаждах всички пречки, набързо стъкменото семейство, даденото ми прочуто име, жълтиците, които валяха като дъжд по мене, великолепните сродявания, които ми бяха обещани. Едно нещастно забравяне от страна на добрата ми съдба, отсъствието на покровителя ми ме погубиха наистина, но не напълно, нито завинаги! Ръката, която ме покровителствуваше, се отдръпна за миг, но ще се протегне отново, да ме извлече тъкмо когато смятах, че ще полетя в бездната.

Защо да се излагам тогава на необмислена постъпка? Може да разсърдя покровителя си! За него съществуват две възможности да ме измъкне: едно тайнствено бягство, заплатено със злато, или натиск върху съдиите да ме оправдаят. Преди да заговоря или да действувам, ще почакам да се убедя, че съм напълно изоставен; тогава…“

Андреа си бе изградил план, който можеше да мине за хитър; този негодяй умееше храбро да напада и твърдо да се отбранява. Страданията в общите килии и всички възможни лишения му бяха известни — понасял ги бе. Но вродените вкусове или по-скоро навикът постепенно взе връх. И Андреа страдаше, че е гол, нечист, гладен; времето му се струваше дълго.

Тъкмо в този миг на досада гласът на надзирателя го повика в приемната.

Андреа усети, че сърцето му подскочи от радост. Много рано беше още за следователя, а много късно за директора на затвора или лекаря; беше значи неочаквано посещение.

Зад решетката в приемната, гдето го въведоха, разширените му от любопитство очи зърнаха мрачното и умно лице на Бертучо, който гледаше с тъжна изненада решетките, заключените врати и сянката зад кръстосаните пръчки.

— О-о! — промълви Андреа, дълбоко трогнат.

— Добър ден, Бенедето — поздрави Бертучо с кух и звънък глас.

— Вие! Вие! — отговори младежът и започна да се оглежда уплашено.

— Не ме ли позна, нещастнико! — отвърна Бертучо.

— Млъкнете, моля ви се, млъкнете — промълви Андреа, който добре познаваше тънкия слух на тия стени. — Боже, боже, не говорете толкова високо!

— Сигурно би желал да поговориш насаме с мене, нали? — запита Бертучо.

— Да, разбира се — отвърна Андреа.

— Добре.

Бертучо потърси нещо в джоба си, после направи знак на един пазач, когото забеляза зад стъклото на прозорчето.

— Прочетете — каза му той.

— Какво е това? — попита Андреа.

— Заповед да те заведат и настанят в отделна стая и да ми позволяват да те виждам.

— О! — подскочи от радост Андреа. Но веднага се затвори в себе си:

„Пак непознатият покровител! Не ме е забравил! Искат да открият тайната ми, щом ще разговаряме в отделна стая. В ръцете ми са… Бертучо е изпратен от покровителя!“

Пазачът поговори за момент с някакъв началник, после отвори двете железни врати и отведе самозабравилия се от радост Андреа в една стая на първия етаж, която гледаше към двора.

Стаята беше варосана като всички стаи в затворите. Имаше весел вид, който се стори на Андреа просто лъчезарен; печка, легло, стол и маса съставяха разкошната й мебелировка.

Бертучо седна на стола. Андреа се отпусна на кревата. Пазачът си отиде.

— И така — започна управителят — какво ще ми кажеш?

— А вие? — каза Андреа.

— Говори най-напред ти…

— О, не, вие има да ми съобщите много нещо, щом сте дошли да ме търсите.

— Така да бъде. Ти си продължил значи безчинствата си: крал си, убил си.

— Слушайте, ако сте накарали да ме доведат в отделна стая, за да разправяте тия неща, не си е струвало трудът. Зная ги. Но има други, които не зная. Да поговорим за тях, ако обичате. Кой ви изпрати?

— О, много бързате, господин Бенедето!

— Нали? Право към целта. И главно без излишни приказки. Кой ви изпрати?

— Никой.

— Откъде знаете, че съм в затвора?

— Отдавна те открих в модния нахалник, който яздеше така елегантно по Шанз Елизе.

— Шанз Елизе!… Ахаа! Пари, както се казва при игра на „дилаф“… Шанз Елизе!… Я да поговорим малко за баща ми, ако искате!

— Че кой съм аз?

— Вие, драги господине, сте осиновителят ми… Но предполагам, че не вие сте оставили на мое разположение стоте хиляди франка, които пропилях за четири-пет месеца; не вие сте ми изковали за баща някакъв италиански благородник; не вие сте ме въвели в светските кръгове и сте ме поканили в Отьой на вечеря — която още помня — заедно с най-доброто парижко общество, с един кралски прокурор — и сбърках, че не задълбочих познанството си с него, защото можеше да ми бъде много полезно сега; не вие най-после ми поръчителствувахте за един-два милиона, когато се случи това злополучно откриване на тайната ми… Хайде, разказвайте, уважаеми корсиканецо, разказвайте!

— Какво искаш да ти кажа?

— Ще ти помогна. Ти спомена преди малко Шанз Елизе, достойни ми осиновителю.

— Е-е?

— А на Шанз Елизе живее един много; много богат господин.

— В чийто дом ти си извършил кражба и убийство, така ли?

— Мисля, че е така.

— Господин граф дьо Монте Кристо?

— Вие го назовахте — както казва Расин. Е добре! Трябва да се хвърля в обятията му, да го притисна до сърцето си и да извикам: „Татко! Татко!“ — както казва господин Пиксерекур[2]?

— Да не се шегуваме! — отвърна сериозно Бертучо. — Такова име не бива да се произнася тук и така, както го изрекохте вие.

— Ами! — промълви Андреа, малко слисан от тържественото държане на Бертучо. — Защо пък не бива?

— Защото човекът с това име е дотолкова облагодетелствуван от съдбата, та не може да бъде баща на окаяник като тебе.

— О, големи приказки…

— С големи последици, ако не внимаваш!

— И заплахи!… Не се боя от тях… Ще кажа…

— Да не мислите, че имате работа с пигмеи от вашата порода? — отвърна Бертучо с такъв спокоен глас и самоуверен поглед, щото Андреа се стресна до дън душа. — Да не мислите, че имате работа с обичайните злодеи от каторгата или с наивните светски глупци?… Вие сте във властта на една страшна ръка, но тя е готова да ви пусне: възползувайте се. Не си играйте с мълнията, която е изоставила, но може отново да сграбчи, ако се опитате да попречите на свободните, й действия!

— Баща ми!… Искам да зная кой е баща ми!… — каза упоритият хлапак. — Ще загина, ако трябва, но ще го науча. Какво ме интересува скандалът? Какво ще получа: някаква полза ли… добро име ли… реклама ли… както казва журналистът Бошан. Но вие, хората от доброто общество, можете винаги да загубите нещо, ако избухне скандал, въпреки милионите и гербовете си… Казвайте, кой е баща ми?

— Тъкмо това дойдох да ти кажа…

— О-о! — извика Бенедето с искрящи от радост очи.

В този миг вратата се отвори и надзирателят се обърна към Бертучо:

— Извинете, господине, но следователят чака затворника.

— Свърши се разпитът ми! — каза Андреа на благородния домоуправител. — Дяволите да го вземат този натрапник!

— Ще дойда пак утре — отвърна Бертучо.

— Добре — съгласи се Андреа. — На ваше разположение господа стражари… Ах, драги господине, оставете десетина екюта в канцеларията, за да ми дават, каквото ми потрябва.

— Ще оставя — отговори Бертучо.

Андреа му подаде ръка. Бертучо не извади своята от джоба си, гдето дръннаха пари.

— Това имам да ви кажа — промълви Андреа с някакво подобие на усмивка, напълно покорен от странното спокойствие на Бертучо.

„Дали съм се мамил?“ — помисли младежът, докато се качваше в продълговатата кола с решетки, наричана зарзаватчийска кошница. — „Ще видим!“

— И така, до утре! — добави той към Бертучо.

— До утре! — отговори управителят.

Бележки

[1] Quos ego (лат.) — аз вас… (заплаха на Нептун към непокорните морски ветрове). Енеида, I гл. Б.пр.

[2] Пиксерекур (Рене-Шарл) — френски драматург, баща на мелодрамата (1773–1844). Б.пр.