Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 282 гласа)

LV. МАЙОР КАВАЛКАНТИ

Нито графът, нито Батистен излъгаха, като съобщиха пред Морсер за посещението на майора от Лука, послужило на Монте Кристо за предлог да отклони поканата за вечеря.

Часовникът току-що бе ударил седем и Бертучо — съгласно получената заповед — бе заминал отпреди два часа за Отьой, когато пред входа на дома спря екипаж, който побърза да избяга почти засрамено, щом остави пред вратата един мъж на около петдесет и две години, в зелен редингот с черни брандебурги, които са сякаш вечно на мода в Европа. Широк панталон от синьо сукно, доста чисти ботуши, макар и не много добре лъснати и с прекалено дебели подметки, ръкавици от шведска кожа, нещо като стражарска фуражка, черна яка с бяла везба по края, която можеше да мине за затворническа халка, ако притежателят й не бе я сложил по собствена воля — такъв беше живописният костюм на лицето, което позвъни на външната врата и запита дали граф дьо Монте Кристо живее на № 30, Шанз Елизе, и след утвърдителния отговор на вратаря затвори желязната врата, преди да тръгне към входната площадка.

Малката кокалеста глава на тоя мъж, посивелите коси, гъстите сиви мустаци позволиха на Батистен да го познае веднага; той беше осведомен за отличителните белези на госта и го чакаше пред хола. Щом майорът произнесе името си пред школувания прислужник, Монте Кристо бе предупреден за пристигането му.

Чужденецът бе въведен в най-скромния салон. Графът го чакаше и тръгна засмяно към него.

— Добре дошли, драги господине — каза той. — Чаках ви.

— Наистина ли ваше превъзходителство ме е очаквал? — запита италианецът.

— Да, бях предупреден, че ще пристигнете днес в седем часа.

— Бяхте предупреден за пристигането ми?

— Точно така.

— О, толкова по-добре. Признавам, че се страхувах да не са забравили тази предпазна мярка.

— Каква предпазна мярка?

— Да ви предупредят. О, не са.

— Убеден ли сте, че не се мамите?

— Убеден съм.

— Именно мене ли ваше превъзходителство очаква днес в седем часа?

— Именно вас. Впрочем да проверим.

— О, щом сте ме чакали — отвърна италианецът, — не си струва трудът.

— Напротив, напротив! — каза Монте Кристо.

Италианецът като че се поразтревожи.

— И така — започна Монте Кристо, — вие сте маркиз Бартоломео Кавалканти, нали?

— Точно така — повтори зарадваният италианец — Бартоломео Кавалканти.

— Бивш австрийски майор?

— Майор ли бях? — попита плахо бившият военен.

— Да — отвърна Монте Кристо, — майор сте били. Така наричат във Франция чина, който сте имали в Италия.

— Добре — заяви италианецът, — напълно съм съгласен, нали разбирате…

— Освен това не идвате тук по собствен почин — продължи Монте Кристо.

— Разбира се.

— Изпратен сте.

— Да.

— От прекрасния абат Бузони, нали?

— Именно! — извика радостно майорът.

— И носите писмо?

— Ето го.

— Е, дявол да го вземе! Виждате ли? Дайте го.

Монте Кристо взе писмото, отвори го и го прочете.

Майорът гледаше графа, облещените му очи шареха навред из жилището, но постоянно се връщаха към собственика.

— Точно така… милият абат! „Майор Кавалканти, почтен патриций от Лука, потомък на флорентинските Кавалканти — продължи да чете Монте Кристо — с половин милион годишен доход.“

Монте Кристо вдигна очи над хартията и се поклони.

— Половин милион! — повтори той. — Гледай ти!

Драги господин Кавалканти!

— Пише ли половин милион? — попита италианецът.

— Пише, черно на бяло: и така трябва да е, защото абат Бузони е човек, който познава отлично състоянието на всички европейски богаташи.

— Добре, да бъде половин милион — съгласи се гостът; — но, честно слово, не вярвах да е чак дотам.

— Защото управителят ви краде; какво да се прави, драги господин Кавалканти, без това не може!

— Добре, че ме осведомихте — отвърна сериозно италианецът, — ще изгоня този негодник.

Монте Кристо продължи:

— „Комуто само едно нещо не достига, за да бъде щастлив.“

— Боже мой, да, само едно! — въздъхна италианецът.

— „Да намери любимия си син.“

— Любимия си син!

— „Отвлечен още като дете от някой враг на благородното семейство, или пък от цигани.“

— На пет години беше, господине — добави бащата, като въздъхна дълбоко й вдигна очи към небето.

— Горкият баща! — промълви Монте Кристо. И продължи: — „Аз му възвърнах надеждата и живота, господин графе, като му съобщих, че можете да му помогнете да намери своя син, когото напразно търси от петнадесет години.“

Италианецът го погледна с неизразима тревога.

— Мога — отговори Монте Кристо.

Майорът се поизправи на стола си.

— О! — възкликна той. — Писмото е значи вярно докрай?

— Съмнявах те ли се, драги господин Бартоломео?

— Никога! Как ще се съмнявам! Сериозен човек с духовен сан като абат Бузони не би си позволил никаква шега; но вие не сте прочели още всичко, ваше превъзходителство.

— Ах, да, вярно — каза Монте Кристо, — има и послепис.

— Да — повтори италианецът, — има… и… послепис.

— „За да не създавам на майор Кавалканти затруднението да прехвърля суми у банкера си, изпращам му запис от две хиляди франка за пътни разноски, а при вас му откривам кредит от четиридесет и осем хиляди франка, които ми дължите.“

Майорът следеше с видима тревога четенето на този послепис.

— Добре! — се задоволи да каже графът.

— Каза „добре“ — промълви италианецът. — Значи… господине… — започна той.

— Значи?… — запита Монте Кристо.

— Значи послеписа…

— Какво послеписа?

— Приемате го така, както и останалото съдържание на писмото?

— Разбира се. Ние с абат Бузони имаме общи сметки. Не зная дали му дължа точно четиридесет и осем хиляди франка, но между нас няколко хиляди повече или по-малко нямат значение. Изглежда, че вие сте отдавали голямо значение на този послепис, драги господин Кавалканти?

— Признавам — отговори италианецът, — че като имах пълна вяра в подписа на абат Бузони, аз не се запасих с никакви други средства: и ако се случеше този източник да ми бъде отказан, щях да се озова в голямо затруднение в Париж.

— Нима човек като вас може да изпадне някъде в затруднение? — засмя се Монте Кристо. — Хайде де!

— Ей богу, като не познавам никого — промълви гостът.

— Но вас пък ви познават.

— Да, познават ме, така че…

— Доизкажете се, драги господин Кавалканти!

— Така че ще ми дадете тия четиридесет и осем хиляди франка?

— При първо поискване.

Майорът продължаваше да се блещи.

— Но седнете, моля ви се! — каза Монте Кристо. — За какво мисля наистина и аз… от четвърт час ви държа прав.

— Моля, не се тревожете.

Майорът дръпна едно кресло и седна.

— А сега — предложи графът — какво бихте желали да вземете: чаша херес, порто, аликанте?

— Аликанте, щом сте толкова любезен; това е любимото ми вино.

— Имам чудесно. С бисквити, нали?

— С бисквити, щом така желаете.

Монте Кристо позвъни; яви се Батистен. Графът пристъпи към него:

— Е-е? — попита тихо той.

— Момъкът дойде — отвърна по същия начин камериерът.

— Добре; къде го поканихте?

— В синия салон, както заповяда ваше превъзходителство.

— Чудесно. Донесете аликанте и бисквити.

Батистен излезе.

— Просто ми е съвестно, че ви създавам толкова труд — каза италианецът.

— Моля ви се! — отвърна Монте Кристо.

Батистен се върна с чаши, вино и бисквити.

Графът напълни едната чаша, а в другата наля само няколко капки от рубиновата течност в бутилката, обвита в паяжини и с всички други белези, доказващи възрастта на виното много по-сигурно, отколкото бръчките издават старостта на човека.

Майорът не сгреши в избора — взе пълната чаша и една бисквита.

Графът заповяда на Батистен да остави таблата близо до госта, който отначало само близна виното, после премигна от удоволствие и потопи внимателно бисквитата в чашата.

— И така, господине — започна Монте Кристо, — вие сте живели в Лука, били сте богат, благородник сте, радвали сте се на всеобща почит, имали сте всичко, което може да направи човека щастлив.

— Всичко, ваше превъзходителство — отвърна майорът, като налапваше бисквита, — абсолютно всичко.

— И само едно нещо липсваше за пълното ви щастие?

— Само едно — повтори италианецът.

— Да намерите детето си?

— О, да — промълви майорът и си взе втора бисквита; — но това вече страшно ми липсваше.

Достойният баща вдигна очи към небето и направи усилие да въздъхне.

— Да се разберем, господин Кавалканти — каза Монте Кристо, — какъв беше този син, за когото толкова много съжалявате? Защото бях чувал, че не сте се женили?

— Така смятаха хората, господине — започна майорът. — Аз сам дори…

— Да — прекъсна го Монте Кристо, — вие сам сте затвърдявали този слух. Някакъв младежки грях, който сте искали да скриете от всички.

Италианецът се поизправи с най-спокойно и достойно изражение, а в същото време наведе скромно поглед било за да запази самообладание, било за да помогне на въображението си, като поглеждаше изпод вежди графа, който се усмихваше с все същото благосклонно любопитство.

— Да, господине — каза майорът, — исках да скрия от всички това прегрешение.

— Не заради себе си — допълни Монте Кристо, — защото един мъж стои над тия неща.

— О, не за себе си, разбира се — усмихна се и поклати глава гостът.

— Но заради майката — продължи графът.

— Заради майката! — извика италианецът, като си взе трета бисквита. — Заради горката му майка!

— Пийнете, драги господин Кавалканти — наля му Монте Кристо втора чаша аликанте; — задушавате се от вълнение.

— Заради горката му майка! — повтори италианецът, като се опитваше да разбере дали волята може да въздействува на слъзните жлези и да овлажни крайчеца на окото му с една неискрена сълза.

— Която е била от едно от първите италиански семейства, струва ми се?

— Патрицианка от Фиезоле, господин графе, патрицианка от Фиезоле!

— И се именуваше?

— Искате да знаете името й?

— Боже мой! — заяви Монте Кристо. — Излишно е да ми го казвате: аз го зная.

— Господин графът знае всичко — поклони се италианецът.

— Олива Корсинари, нали?

— Олива Корсинари!

— Маркиза?

— Маркиза!

— И накрай вие все пак сте се оженили за нея въпреки противопоставянето на семейството?

— Да, най-после се ожених.

— И — продължи Монте Кристо — ми носите редовните документи?

— Какви документи? — попита гостът.

— Ами свидетелството за брак с Олива Корсинари и акт за раждане на детето.

— Акт за раждане на детето ли?

— Акт за раждане на сина ви Андреа Кавалканти; Андреа се казваше, нали?

— Мисля, че така беше — отвърна италианецът.

— Как „мислите“?

— Боже мой, не смея да твърдя; толкова отдавна го загубих.

— Правилно — каза Монте Кристо. — Но имате всички документи, нали?

— Господин графе, с голямо съжаление ви съобщавам, че като не бях предупреден да се снабдя с всички тия книжа, пропуснах да ги взема със себе си.

— Ах, дявол да го вземе! — промълви Монте Кристо.

— Толкова ли са потребни?

— Необходими са.

Италианецът се почеса по челото.

— Ах!… Per Bacco[1]! Необходими значи!

— Разбира се; ами ако тук изникнат някакви съмнения за редовността на брака ви, за това, законно ли е детето?

— Правилно — отвърна италианецът, — може да възникнат съмнения.

— А това ще бъде неприятно за младежа.

— Ще бъде гибелно.

— По този начин може да пропусне някоя блестяща женитба.

— Opeccato[2]!

— Виждате ли, във Франция е много строго; не е достатъчно, както в Италия, да намерите някой свещеник и да му кажете: „Обичаме се, венчайте ни“. Във Франция съществува граждански брак, а за да сключите граждански брак, са необходими документи за самоличност.

— Ето къде е бедата, аз нямам такива документи.

— За щастие аз ги имам — заяви Монте Кристо.

— Вие ли?

— Да.

— Имате ги?

— Да, имам ги.

— Я гледайте! — каза италианецът, който съзираше, че целта на пътешествието му може да пропадне поради липсата на документите и се боеше да не би това да затрудни получаването на четиридесет и осемте хиляди франка — Гледайте какво щастие! Да — повтори той, — какво щастие! Защото аз не се сетих за тая работа.

— То се знае! Предполагам, че не сте се сетили; човек не може да се сети за всичко. Но абат Бузони се бе сетил за щастие вместо вас.

— Я вижте, милият абат!

— Той е предвидлив човек.

— Несравним човек! — заяви италианецът. — И ви ги изпрати?

— Ето ги.

Италианецът скръсти възхитено ръце.

— Вие сте се венчали за Олива Корсинари в черквата „Санта Паолина“ в Монте Катини; ето ви свидетелство от свещеника.

— Да, наистина! — загледа го смаяно майорът.

— А ето и кръщелното свидетелство на Андреа Кавалканти, издадено от кюрето в Саравеца.

— Всичко е наред — заяви майорът.

— Вземете сега тия документи, които не ми трябват; ще ги предадете на сина си, да ги пази грижливо.

— Разбира се!… Ако ги загуби… тогава — продължи италианецът — ще трябва да пишем из ония места и ще мине много време, докато ни пратят други.

— Мъчно ще бъде наистина — потвърди Монте Кристо.

— Почти невъзможно — отвърна италианецът.

— Много се радвам, че разбирате ценността им.

— Смятам, че са безценни.

— А сега — започна Монте Кристо, — колкото се отнася до майката на момъка?…

— Колкото се отнася до майката на момъка… — повтори неспокойно майорът.

— Искам да кажа, маркиза Корсинари?

— Боже мой! — възкликна италианецът, който усещаше как мъчнотиите започват да никнат под нозете му. — Нима ще имаме нужда и от нея?

— О, не, господине — отвърна Монте Кристо; — впрочем тя не е ли…

— Да, да — побърза да потвърди майорът. — Тя…

— Е платила вече своята дан на природата?…

— Уви, да! — отвърна живо италианецът.

— Научих — продължи Монте Кристо; — починала е преди десет години.

— Още я оплаквам, господине — каза майорът, като извади от джоба си кърпа на квадрати и изтри последователно първо лявото, после дясното си око.

— Какво да се прави — промълви Монте Кристо. — Всички сме смъртни. А сега, виждате ли, драги господин Кавалканти, излишно е да се разправя във Франция, че сте били разделени от сина си цели петнадесет години. Тия приказки за цигани, които отвличат деца, не са на мода тук. Просто сте го изпратили да се учи в провинцията и желаете сега да довърши образованието си в парижкото общество. Затова сте напуснали Виареджо, гдето живеете, след като е починала съпругата ви. Това стига.

— Така ли мислите?

— Разбира се.

— Съгласен съм тогава.

— Ако се чуе нещо за тази раздяла…

— Да, наистина! Какво ще кажа?

— Че някакъв коварен възпитател, подкупен от врагове на семейството ви…

— На Корсинарите ли?

— Разбира се… е отвлякъл детето, за да се прекрати родът ви.

— Правилно; то е единственият ми син.

— А сега, след като уредихме всичко и освежените ви спомени няма да ви изиграят лоша игра, сигурно отгатвате, че съм ви подготвил една изненада?

— Приятна ли? — попита гостът.

— О! — заяви Монте Кристо: — Виждам, че бащино око и сърце не се мами.

— Хм! — промълви майорът.

— Някой си е позволил да издаде тайната или по-точно вие сте отгатнали, че той е тук.

— Кой да е тук?

— Детето ви, синът ви, вашият Андреа.

— Отгатнах — отвърна най-безстрастно италианецът; — тук е значи?

— Да, тук е! — отвърна Монте Кристо. — Камериерът, който влезе преди малко, ме предупреди, че е пристигнал.

— А! Отлично! Отлично! — извика майорът, като притискаше при всяко възклицание брандебургите на редингота си.

— Драги господине — каза Монте Кристо, — разбирам напълно вълнението ви и ще трябва да ви дам време да се съвземете; а искам да подготвя и младежа за тази толкова желана среща, защото предполагам, че той я очаква също тъй нетърпеливо, както и вие.

— Така мисля и аз — отвърна Кавалканти.

— Добре; след четвърт час сме при вас.

— Значи ще ми го доведете? Ще бъдете така добър лично да ми го представите?

— Не, не желая да се вмъквам между бащата и сина; ще бъдете сами, господин майор; но бъдете спокоен, дори ако гласът на кръвта не заговори, не ще бъде възможно да се измамите: той ще влезе през тази врата. Хубав рус младеж, малко прекалено рус може би, с много внимателни обноски; сам ще видите.

— Да не забравя — започна майорът, — както знаете, аз нося лично със себе си само двете хиляди франка, които добрият абат Бузони бе наредил да ми предадат. От тях харчих по пътуването и…

— И се нуждаете от пари… съвършено правилно, драги господин Кавалканти! Ето ви, за да открием сметката, осем банкноти по хиляда франка.

Очите на майора светнаха като въглени.

— Оставам да ви дължа още четиридесет хиляди франка — добави Монте Кристо.

— Желаели ваше превъзходителство разписка? — запита майорът, като прибра банкнотите във вътрешния джоб на редингота си.

— Защо ми е? — каза графът.

— За да се отчетете пред абат Бузони.

— Добре, ще ми дадете обща разписка, като получите и останалите четиридесет хиляди франка. Между почтени хора такива предпазни мерки са излишни.

— Да, вярно — потвърди майорът, — излишни са между почтени хора.

— А сега още една дума, маркизе.

— Кажете.

— Позволявате да ви направя една малка препоръка, нали?

— То се знае! Дори желая.

— Не ще бъде зле, ако се откажете от този редингот.

— Така ли? — отвърна майорът, като погледна почти с удоволствие дрехата си.

— Да, такова нещо може би се носи още във Виареджо, но в Париж такъв костюм, колкото и да е елегантен, отдавна вече не е на мода.

— Жалко — каза италианецът.

— О, ако държите толкова много на него, ще си го облечете пак, когато си заминете.

— А какво ще нося тук?

— Каквото намерите в сандъците си.

— В какви сандъци? Аз имам само един куфар.

— Който е пътувал с вас. Защото имало ли е смисъл да се товарите с багаж? Всеки бивш военен обича да пътува леко.

— И тъкмо затова…

— Но вие сте предвидлив човек и сте изпратили сандъците предварително. Те са пристигнали вчера в хотел де Пренс, на улица Ришельо. Там сте си запазили квартира.

— И в сандъците…

— Предполагам, че сте казали на камериера си да сложи всичко, каквото ще ви дотрябва: и цивилно, и военно облекло. При големи тържества ще се явявате във военна униформа, така е по-подходящо. Не забравяйте и ордените. Във Франция им се смеят, но все пак ги носят.

— Много добре, много добре, много добре! — заяви майорът, който изпадаше от едно смайване в друго.

— А сега — продължи Монте Кристо, — след като сърцето ви се укрепи пред силните вълнения, пригответе се, драги господин Кавалканти, да се видите отново със сина си Андреа.

И като се поклони изискано на възхитения, превъзнесен италианец, Монте Кристо изчезна зад завесата.

Бележки

[1] Per Bacco — Бакхус: бог на виното, по смисъл тук — дявол да го вземе! Б.пр.

[2] Opeccato! (итал.) — Жалко! Б.пр.