Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

VII. РАЗПИТ

Щом излезе от столовата, Вилфор свали веселата си маска и си придаде важния вид, който подобава на човек, натоварен с висшия дълг да решава участта на своя ближен. Въпреки подвижността на лицето си, която като някой сръчен актьор беше изучавал неведнъж пред огледалото, той с мъка този път намръщи вежди и помрачи чертите си. И наистина, като оставим настрана спомена за политическата линия, следвана от баща му, който можеше, ако не се отдалечи напълно от нея, да отклони бъдещето му, Жерар дьо Вилфор беше в тази минута толкова щастлив, колкото може да бъде един човек; сам богат, той заемаше на двайсет и седем годишна възраст високо място в правосъдието, женеше се за една млада и хубава девойка, която обичаше не страстно, но разумно, както можеше да обича един помощник кралски прокурор, а годеницата му, госпожица дьо Сен Меран, беше не само забележително хубава, но принадлежеше и към едно от най-тачените семейства по онова време. Освен връзките на баща си и майка си, които нямаха друго дете и можеха да ги използуват изцяло само за зетя си, тя донасяше на мъжа си петдесет хиляди екюта зестра, към която с оглед на надеждите (жестока дума, измислена от сватовниците) можеше да се прибави един ден половин милион наследство.

Всички тези елементи заедно съставяха за Вилфор един сбор от щастие, толкова ослепителен, че той виждаше дори петна на слънцето, когато преди това дълго беше гледал в душата си с вътрешния си поглед.

На вратата го чакаше полицейският комисар. Видът на този мрачен човек го накара изведнъж да слезе от седмото небе на тленната земя, по която вървим; както споменахме, той придаде на лицето си съответния израз и се приближи до служителя на правосъдието.

— Ето ме, господине — рече му той, — прочетох писмото, добре сте направили, че сте арестували този човек; сега ми дайте всички събрани от вас подробности за него и за заговора.

— За заговора, господине, ние не знаем още нищо; всички заловени у него книжа са сложени в една връзка и се намират запечатани на бюрото ви. Колкото за обвиняемия, както сте видели от доноса, той се нарича Едмон Дантес и е помощник-капитан на тримачтовия кораб „Фараон“, който кара памук от Александрия и Смирна и принадлежи на къщата „Морел и син“ в Марсилия.

— Преди да постъпи в търговския флот, служил ли е във военния флот?

— Не, господине; той е съвсем млад човек.

— Колко години може да има?

— Деветнайсет-двайсет най-много.

Тъкмо когато Вилфор стигна по Гран Рю до ъгъла на Рю дьо Консей, един човек, който, изглежда, го чакаше на улицата, го доближи: беше господин Морел.

— Ах, господин дьо Вилфор! — извика добрият човек, щом забеляза помощник прокурора. — Радвам се, че ви срещам. Представете си, станала е преди малко една странна, нечувана грешка: арестували са помощник-капитана на моя кораб Едмон Дантес.

— Знам — рече Вилфор, — тъкмо идвам да го разпитам.

— Ох, господин дьо Вилфор — продължи Морел, обзет от приятелските си чувства към младия човек, — вие не познавате обвиняемия, а аз го познавам; представете си най-кроткия, най-честния човек и, бих се осмелил да кажа, най-добрия познавач на своята професия в целия търговски флот. О, господин дьо Вилфор, препоръчвам ви го най-искрено и от цялото си сърце.

Както видяхме, Вилфор принадлежеше към благородния лагер в града, а Морел — към плебейския; първият беше краен роялист, вторият беше подозиран в таен бонапартизъм. Вилфор изгледа пренебрежително Морел и студено му отговори:

— Вие знаете, господине, че можеш да бъдеш кротък в частния живот, честен в търговските си отношения, вещ в професията си и при все това да бъдеш голям престъпник в политическо отношение; вие знаете това, нали?

И съдията наблегна на последните си думи, като че искаше да намекне за самия корабовладелец; изпитателният му поглед сякаш се мъчеше да проникне в самото сърце на този човек, който дръзваше да се застъпва за друг тогава, когато трябваше да знае, че сам се нуждае от снизхождение.

Морел се изчерви, защото не чувствуваше съвестта си съвсем чиста по отношение на политическите си възгледи; пък и тайната, която Дантес му беше доверил за свиждането си с великия маршал, и няколкото думи, които му беше казал императорът, смущаваха донейде духа му. При все това той добави с дълбоко участие:

— Умолявам ви, господин дьо Вилфор, бъдете справедлив, както трябва да бъдете; добър, както сте винаги, и ни върнете колкото се може по-скоро клетия Дантес!

Това „върнете ни“ прозвуча революционно в ухото на заместник кралския прокурор.

„Е-е — рече си той, — върнете ни… Дали този Дантес не членува в някоя карбонарска секта, щом неговият покровител употребява несъзнателно множествено число? Арестували са го в една кръчма, каза ми май приставът; и то в многолюдна компания: сигурно ще е някое карбонарско събрание.“

После рече гласно:

— Господин Морел, можете да бъдете напълно спокоен и няма защо да се обръщате напразно към моята справедливост, ако задържаният е невинен; но ако напротив, той е виновен (ние живеем в тежко време, господине, и безнаказаността може да бъде гибелен пример), тогава ще бъда принуден да изпълня дълга си.

И стигнал до вратата на дома си, долепен до съдебната палата, той се поклони с ледена учтивост и влезе величествено, а нещастният корабовладелец остана като вкаменял на площада.

Чакалнята беше пълна със стражари и цивилни полицаи; сред тях, варден строго, окръжен с пламнали от омраза погледи, стоеше прав, спокоен и неподвижен затворникът.

Вилфор прекоси чакалнята, погледна под око Дантес, взе една връзка книжа, която му подаде един служител, и изчезна зад вратата, като рече:

— Да доведат затворника.

Колкото и да беше бърз, погледът беше достатъчен, за да си състави Вилфор мнение за човека, който трябваше да разпита; той откри ум в това широко и открито чело, смелост във втренченото око и намръщените вежди и искреност в дебелите полуотворени устни, през които се виждаха два реда зъби, бели като слонова кост.

Първото впечатление беше благоприятно за Дантес; но Вилфор беше слушал да казват много често като дълбока политическа мъдрост, че не бива да се поддаваме на първия сърдечен порив, ако той е добър, и той приложи максимата към впечатлението, забравил разликата между впечатление и порив.

Той задуши добрите чувства, които се стремяха да нахлуят в сърцето му, за да нападнат оттам ума му, придаде на лицето си пред огледалото тържествен вид и седна, мрачен и застрашителен, зад писалището си.

След малко влезе Дантес.

Момъкът беше все така бледен, но спокоен и усмихнат; той поздрави съдията с непринудена учтивост, потърси с очи стол, като че се намираше в гостната на корабовладелеца Морел.

Чак тогава срещна смъгления поглед на Вилфор, присъщ на съдебните служители, които не искат да им четат мислите и правят от очите си матово стъкло. Този поглед му даде да почувствува, че се намира пред съда — едно същество с мрачни обноски.

— Кой сте вие и как се наричате? — попита Вилфор, прелиствайки бележките, които агентът му беше подал в чакалнята; за един час те бяха станали вече цяла купчина, така бързо проказата на шпионството обхваща това нещастно тяло, наречено обвиняем.

— Казвам се Едмон Дантес — отговори момъкът със спокоен и звучен глас, — помощник-капитан съм на кораба „Фараон“, собственост на господа Морел и син.

— На каква възраст сте? — продължи Вилфор.

— На деветнайсет години — отговори Дантес.

— Какво сте правили, когато са ви арестували?

— Обядвах с приятели по случай годежа си — рече Дантес и гласът му леко трепна, толкова мъчителен беше контрастът между тогавашните радостни минути и сегашната зловеща церемония, толкова силно блестеше лъчезарният образ на Мерседес с цялата си светлина наред с мрачното лице на господин дьо Вилфор.

— Обядвали сте по случай вашия годеж ли? — повтори помощник прокурорът, като потрепера неволно.

— Да, господине, аз се женя за една девойка, която обичам от три години насам.

Въпреки обикновеното си безпристрастие Вилфор беше поразен от това съвпадение и развълнуваният глас на Дантес, изтръгнат от щастието му, събуди една съчувствена струна в душата му: и той също се женеше, и той също беше щастлив, и ето, на неговото щастие бяха попречили, за да отиде да разруши радостта на човек, който като него беше вече така близо до щастието.

„Тази философска съпоставка — помисли си той — ще направи голямо впечатление в гостната на господин дьо Сен Меран, когато се върна.“ — И докато Дантес очакваше нови въпроси, той предварително почна да подбира антитезите, с които ораторите изграждат фразите си, разчитащи на ръкопляскания и понякога приемани за истинско красноречие.

Когато стъкми в ума си своята малка „реч“, Вилфор се усмихна на успеха й и се обърна към Дантес:

— Продължавайте, господине.

— Какво да продължавам?

— Да осведомявате правосъдието.

— Нека правосъдието ми каже за какво иска да бъде осведомено и аз ще му кажа всичко, което знам; само че — добави той също с усмивка — предупреждавам, че не знам много.

— Служили ли сте при узурпатора?

— Щяха да ме зачислят във военния флот, когато той падна.

— Казват, че сте с крайни политически убеждения — рече Вилфор.

Никой нищо не беше казвал за това, но той не се посвени да постави въпроса като обвинение.

— Моите политически убеждения ли? Уви, срам ме е да призная, но аз не съм имал това, което се нарича убеждение: аз съм едва на деветнайсет години, както имах вече честта да ви кажа; не знам нищо, не ми е определено да играя никаква роля; малкото, което съм и мога да стана, ако ми дадат мястото, към което се стремя, ще дължа на господин Морел. Затова всичките ми убеждения, няма да кажа политически, но частни, се свеждат до тези три чувства: обичам баща си, уважавам господин Морел и обожавам Мерседес. Ето, господине, всичко, което мога да кажа на правосъдието; виждате, че то е за него малко интересно.

Докато Дантес говореше, Вилфор гледаше лицето му, добродушно и открито, и неволно си спомняше думите на Рене, която, без да познава обвиняемия, беше помолила за снизхождение към него. Свикнал да има работа с престъплението и престъпниците, помощник прокурорът виждаше във всяка дума на Дантес ново доказателство за неговата невинност. И наистина на този млад човек, може да се каже, почти дете. Простодушен, естествен, красноречив, с онова красноречие на сърцето, което не се намира никога, когато се търси, изпълнен с обич към всички, защото бе щастлив и защото щастието прави добри дори лошите, изливаше дори върху своя съдия нежността и приветливостта, които преливаха от сърцето му. Макар Вилфор да беше груб и суров към него, в погледа, в гласа, в движенията на Едмон се четеше само нежност и доброта към този, който го разпитваше.

„Бога ми — рече си Вилфор, — ето един прекрасен момък и аз, надявам се, лесно ще угодя на Рене, като изпълня първата й молба; с това ще заслужа сърдечно ръкостискане пред всички и очарователна целувка в някой ъгъл.“

При тази сладка надежда лицето на Вилфор просия; така че когато, откъснат от мислите си, премести поглед върху Дантес, Дантес, който беше следвал всички промени на лицето на своя съдия, му се усмихна, също както щастливата му мисъл.

— Имате ли врагове? — попита Вилфор.

— Врагове ли? — рече Дантес. — За щастие аз знача толкова малко, че с положението си още не съм ги спечелил. Що се отнася до моя нрав, аз съм може би малко сприхав, но винаги съм се мъчил да го смекча в отношенията си с подчинените. Под мое началство се намират десетина-дванайсет моряци: разпитайте ги и те ще ви кажат, че ме обичат и уважават не като баща — аз съм много млад за това, — но като по-възрастен брат.

— Но ако нямате врагове, може би имате завистници; деветнайсетгодишен, вие скоро ще бъдете назначен капитан, един висок пост във вашето занятие; ще се ожените за красива девойка, която ви обича, а това е рядко щастие при всички занятия на земята; ето две причини, за да имате завистници.

— Да, вие сте прав. Вие сигурно по-добре познавате хората от мене — възможно е; но ако тези завистници са между приятелите ми, право да си кажа, предпочитам да не зная кои са, за да не бъда принуден да ги намразя.

— Грешите, господине. Необходимо е човек винаги да вижда ясно около себе си; и наистина вие ми се струвате такъв достоен млад човек, че ще отстъпя заради вас от обикновените правила на правосъдието и ще ви помогна да откриете истината, като ви съобщя за доноса, който ви докара пред мене; ето въпросния документ, познавате ли почерка?

И Вилфор извади от джоба си писмо й дръпна Дантес. Дантес погледна и го прочете. Пот изби по челото му и той рече:

— Той е преправен, но все пак е непринуден. Във всеки случай пипано е с опитна ръка. Много съм щастлив — добави той като погледна признателно Вилфор, — че имам работа с такъв човек като вас, защото действително моят завистник е истински враг.

И по светкавицата, блеснала в очите на младежа при тези думи, Вилфор можа да разбере колко буйна сила се крие под тази външна кротост.

— А сега — рече помощник прокурорът — отговорете ми чистосърдечно, не като обвиняем пред своя съдия, а както човек, попаднал в беда, отговаря на човек, обзет от съчувствие към него: какво вярно има в това анонимно обвинение?

И Вилфор с отвращение хвърли на бюрото писмото, което му беше върнал Дантес.

— Всичко е вярно и в същото време няма нищо вярно, а ето чистата истина, кълна се в честта на моряка, кълна се в моята любов към Мерседес, в живота на баща си.

— Говорете — рече високо Вилфор.

И добави на себе си:

„Ако Рене можеше да ме види, би била доволна, надявам се, от мене и не би ме нарекла главорез!“

— И тъй, когато напуснахме Неапол, капитан Льоклер заболя от мозъчно възпаление; тъй като нямахме лекар на борда, а той не искаше да спира на никое място от крайбрежието, защото бързаше да отиде на остров Елба, болестта му се влоши до такава степен, че към края на третия ден, почувствувал, че ще умре, той ме повика при себе си.

— Драги Дантес — рече ми той, — закълнете се в честта си, че ще направите всичко, което ще ви кажа; отнася се до извънредно важно нещо.

— Кълна се, капитане — отговорих му аз.

— Добре. Тъй като след смъртта ми командуването на кораба минава върху вас като помощник-капитан, вие ще поемете това командуване, ще вземете курс към остров Елба, ще слезете на Порто Ферайо, ще потърсите маршала и ще му предадете това писмо; може би там ще ви дадат друго писмо и ще ви възложат някаква поръка. Тази поръка трябваше да получа аз, вие, Дантес, ще я изпълните вместо мене и цялата заслуга ще бъде ваша.

— Ще направя това, капитане, но може би не е тъй лесно да отида при маршала, както мислите.

— Ето ви един пръстен, вие ще му го пратите — рече капитанът — и това ще отстрани всички пречки. И той ми предаде пръстена.

Беше тъкмо навреме: след два часа той изпадна в безсъзнание; на другия ден почина.

— Какво направихте вие тогава?

— Това, което трябваше да направя, господине, това, което всеки друг на мое място би направил; молбата на един умиращ е винаги свещена; а за моряка молбата на началника е заповед, която си длъжен да изпълниш. Аз поех за остров Елба, където пристигнах на другия ден; оставих всички на борда и слязох сам на сушата. Както бях предвидил, не искаха да ме допуснат до маршала; но аз му изпратих пръстена, който трябваше да бъде условен знак, и всички врати се отвориха пред мене. Той ме прие, разпита ме за обстоятелствата, при които беше починал нещастният Льоклер, и както Льоклер беше предвидил, предаде ми едно писмо, което ми заръча да занеса лично в Париж. Обещах му, защото така изпълнявах последната воля на моя капитан. Когато пристигнах тук, уредих набързо всички работи на кораба, после изтичах да видя годеницата си, която намерих по-хубава и по-нежна отвсякога. Благодарение на господин Морел уредихме всички църковни формалности; и ето, както ви казах, аз бях на обеда, готвех се да се венчая след един час и смятах да тръгна утре за Париж, когато по този донос, който, изглежда, сега явно презирате толкова, колкото и аз, бях задържан.

— Да, да — пошепна Вилфор, — всичко това ми изглежда истина и ако имате някаква вина, тя е в неблагоразумието ви макар това неблагоразумие да се оправдава със заповедите на вашия капитан. Върнете ми това писмо, което са ви предали на остров Елба, дайте ми честна дума да се явите при първото повикване и се върнете при приятелите си.

— И така, аз съм свободен! — извика Дантес извън себе си от радост.

— Да, само че ми дайте това писмо.

— То сигурно е пред вас, господине; взеха ми го с другите книжа, а аз виждам някои от тях в тази връзка.

— Почакайте — рече помощник прокурорът на Дантес, който взимаше ръкавиците и шапката си, — почакайте: до кого е адресирано то?

— До господин Ноартие, улица Кок Ерон, в Париж.

Ако беше паднала гръмотевица върху Вилфор, не би го поразила с такъв бърз и ненадеен удар; той падна в креслото си, откъдето беше се надигнал, за да вземе връзката с книжа, заловени у Дантес, и като ги прелисти трескаво, измъкна съдбоносното писмо, вперил в него поглед, пропит с неизразим ужас.

— Господин Ноартие, улица Кок Ерон 13 — шепнеше той, като побледняваше все повече и повече.

— Точно така — отговори Дантес зачуден, — познавате ли го?

— Не — отговори бързо Вилфор. — Верният служител на краля не познава заговорниците.

— За заговор ли става въпрос? — попита Дантес, който, след като се помисли за свободен, почувствува да го обхваща още по-голям ужас. — Във всеки случай, казах ви, аз съвсем не знаех съдържанието на писмото, което носех.

— Да — подзе Вилфор с глух глас, — но вие знаете името на този, до когото е било адресирано то!

— За да му го предам лично, господине, трябваше да зная това.

— И никому ли не сте посочили това писмо? — рече Вилфор, като четеше и все повече и повече побледняваше.

— Никому, господине, кълна се в честта си!

— Никой ли не знае, че носехте писмо от остров Елба до господин Ноартие?

— Никой, господине, освен оня, който ми го предаде.

„И това е много, и това е все пак много!“ — пошепна Вилфор.

Челото на Вилфор потъмняваше все повече и повече, колкото той по се приближаваше до края; побелелите му устни, треперещите му ръце, пламналите му очи навяваха на Дантес мъчителни опасения.

След като прочете писмото, Вилфор отпусна глава на ръцете си и за миг остана смазан.

— О, боже мой, какво ви е, господине? — попита плахо Дантес.

Вилфор не отговори, но след няколко минути вдигна бледото си и изкривено лице и прочете още веднъж писмото.

— И вие казвате, че не знаете какво съдържа това писмо? — подзе Вилфор.

— Кълна се в честта си, така е — рече Дантес, — не знам. Но какво ви е, за бога? Не се ли чувствувате добре; искате ли да позвъня, искате ли да извикам някого?

— Не — рече Вилфор и стана бързо, — не мърдайте, не казвайте нито дума: аз заповядвам тук, а не вие.

— Но аз исках само да ви помогна — рече Дантес жегнат.

— Нямам нужда от нищо; мимолетно замайване, ето всичко: мислете за себе си, а не за мене, отговорете.

След тези думи Дантес очакваше да го разпитат, но напразно: Вилфор се отпусна отново в креслото, прекара ледена ръка по своето чело, обляно в пот, и за трети път се зачете в писмото.

„Ако той знае какво съдържа писмото — шепнеше си той — и научи някога, че Ноартие е баща на Вилфор, аз съм изгубен, изгубен завинаги!“

И сегиз-тогиз поглеждаше Едмон, като че неговият поглед можеше да проникне през тази невидима преграда, която затваря в сърцето тайните, пазени от устата.

— Нека не се съмняваме! — извика той изведнъж.

— В името на небето, господине! — извика нещастният момък. — Ако вие се съмнявате в мене, ако ме подозирате, питайте ме, готов съм да ви отговоря.

Вилфор направи отчаяно усилие над себе си и с глас, на който искаше да придаде увереност, рече:

— Господине, от разпита падат тежки улики върху вас, поради това аз не съм в състояние, както отначало се надявах, да ви върна веднага свободата; преди да взема подобна мярка, трябва да се съветвам със следователя. А сега вие видяхте как постъпих с вас.

— Ох, да, господине — извика Дантес, — и аз ви благодаря, вие се отнесохте към мене по-скоро като приятел, отколкото като съдия.

— И тъй, господине, аз ще ви задържа още някое време, по възможност най-кратко; главната улика срещу вас е това писмо и вие виждате…

Вилфор се доближи до камината, хвърли писмото в огъня и почака, докато то се превърна в пепел.

— И вие виждате — продължи той, — аз го унищожих.

— О, господине — извика Дантес, — вие сте повече от правосъдие, вие сте самата доброта!

— Но изслушайте ме — продължи Вилфор, — след подобен акт вие разбирате, нали, че може да имате доверие в мене?

— Заповядайте и аз ще следвам вашите заповеди.

— Не — рече Вилфор, като се доближи до младия човек, — не заповеди искам да ви дам аз, а съвети, разбирате ли?

— Кажете, и аз ще изпълня съветите ви като заповеди.

— Ще ви задържа тук, в съдебната палата, до вечерта; може би друг вместо мен ще дойде да ви разпита: кажете му всичко, което казахте на мене, но нито дума за писмото.

— Обещавам ви, господине.

Изглеждаше, че Вилфор моли, а обвиняемият успокоява съдията.

— Вие разбирате — рече той, като хвърли поглед върху пепелта, която беше запазила още формата на листа и прехвръкваше над пламъците, — сега писмото е унищожено, единствено вие и аз знаем, че то е съществувало; няма вече да ви го предявят; ако ви заговорят за него, отречете смело и вие сте спасен.

— Ще отрека, бъдете спокоен — рече Дантес.

— Хубаво, хубаво! — рече Вилфор и протегна ръка към шнура със звънеца, но тъкмо да го дръпне, се спря.

— Само това ли писмо имахте? — попита той.

— Само това.

— Закълнете се.

Дантес вдигна ръка.

— Кълна се — рече той.

Вилфор позвъни.

Влезе полицейският комисар.

Вилфор се приближи до обществения служител и му пошушна няколко думи на ухото; комисарят кимна в отговор.

— Последвайте господина — рече Вилфор на Дантес.

Дантес се поклони, хвърли последен признателен поглед на Вилфор и излезе.

Едва се затвори вратата след него, силите напуснаха Вилфор и той падна в едно кресло, почти изгубил съзнание.

След минута пошепна:

— О, боже, от какво зависят понякога животът и щастието… Ако кралският прокурор беше в Марсилия, ако вместо мене бяха повикали съдебния следовател, бях загинал; и този документ, този проклет документ, щеше да ме запокити в бездната. Ах, тате, тате, винаги ли ще пречите на щастието ми в този свят и ще трябва ли да се боря вечно с вашето минало!

После изведнъж сякаш неочаквана светлина мина през ума му и озари лицето му; усмивка се изписа на още изкривените му устни, блуждаещите му очи се втренчиха и сякаш се спряха на една мисъл.

„Така, така — рече си той, — да, това писмо, което щеше да ме погуби, ще създаде може би щастието ми. Хайде, Вилфор, на работа!“

И след като се увери, че обвиняемият не е вече в чакалнята, заместник кралският прокурор излезе също и се запъти бързо към дома на годеницата си.