Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

XC. ДУЕЛЪТ

След като Мерседес си отиде, душата на Монте Кристо потъна в мрак. Той престана да мисли, енергичният му дух заспа, както заспива тялото след крайна умора.

„Да! — казваше си той, докато лампата и свещите догаряха тъжно, а прислугата чакаше нетърпеливо в хола. — Ето как бавно изградената сграда, издигната с толкова мъки и грижи, рухна изведнъж под дъха на една единствена дума! И моето аз, което смятах за нещо, с което се гордеех, което видях така жалко в килиите на крепостта Иф и съумях така да издигна, ще бъде утре само шепа прах? Уви! — Не за смъртта на тялото съжалявам; нима унищожението на жизненото начало не е покоят, към който всичко се стреми, за който всеки нещастник копнее, покоят на материята, така дълго желан от мене, към който бях тръгнал по мъчителния път на глада, когато Фариа се появи в килията ми? Какво е за мене смъртта? Едно стъпало по-долу в тишината. Не, не за живота съжалявам, а за разрухата на така бавно изготвените, така грижливо изградени планове. Смятах, че провидението е за, а то е било против тях! Бог не е искал значи те да се изпълнят!

Бремето, което поех — тежко почти като цял мир — и което се надявах да изнеса докрай, отговаряше на желанието, но не и на силата ми; на волята, но не и на възможностите ми, и аз ще трябва да го сваля още на половината път. Нима ще стана отново фаталист, след като четиринадесет години отчаяние и десет години надежда ме бяха накарали да вярвам в провидението?

И всичко това, господи, само защото сърцето ми, което смятах мъртво, е било просто още живо; защото се събуди и затуптя, защото отстъпих пред болката от това затуптяване, което гласът на една жена събуди в глъбините на душата ми! А при това — продължаваше графът, потъвайки все по-дълбоко във видението на това ужасно, утре, прието от Мерседес, — при това невъзможно е тази жена със своето благородно сърце да се съгласи от егоизъм да ме види убит… мене, човека, изпълнен със сила и живот! Невъзможно е да тласне дотам своята майчина любов или по-точно своето майчино безумие! Една прекалена добродетел да се превърне в престъпление. Не, тя сигурно е намислила някаква трогателна сцена, може би ще дойде да се хвърли между сабите, а такава постъпка ще бъде смешна на полесражението ни, при все че беше възвишена тук.“

Челото на графа се изчерви от гордост.

„Смешно! — повтори той. — И смешен ще бъда именно аз… Смешен? Не, все пак предпочитам да умра.“

Продължавайки да преувеличава трагичните последици, на които се бе обрекъл, като обеща на Мерседес да остави сина й жив, графът най-после си каза:

„Глупост, глупост, глупост е да проявявам великодушие, заставайки като бездушна мишена пред пистолета на оня младеж! Той не ще допусне никога, че смъртта ми е самоубийство, а това е все пак от значение за посмъртната ми чест… (Това не е суетност, нали, господи, а просто една справедлива гордост.) От значение е за посмъртната ми чест хората да знаят, че съм се съгласил доброволно да спра своята вдигната за удар ръка и така мощно въоръжена против другиго, съм я насочил срещу себе си; трябва и ще го сторя.“

Той грабна едно перо, извади от тайното чекмедже на бюрото си някаква хартия — завещанието, което бе написал след пристигането си в Париж — и написа в долния му край допълнение, за да обясни смъртта си за непрозорливите.

„Направих го, господи — вдигна той очи към небето, — толкова за твоя, колкото и за моя чест. От десет години насам смятах, че съм пратеник на твоето възмездие, и не бива други негодници като тоя Морсер, някой Данглар или Вилфор, нито дори самият Морсер да си въобразяват, че случаят ги е отървал от врага им. Нека знаят, напротив, че присъдата, изречена от провидението срещу тях, е била променена само от моята воля; чрез наказанието, което са избягнали на тоя свят, ги очаква на другия и просто са сменили времето с вечността.“

Докато се луташе из тия мрачни фантазии, кошмари на човек, когото мъката държи буден, прозорците побеляха от зората, озарила в ръцете му бледосинята хартия, върху която бе написал това прощално оправдание на провидението.

Беше пет часът сутринта.

Някакъв лек шум смути изведнъж слуха му. Стори му се, че чува сподавена въздишка! Обърна се, огледа се и не видя никого. Но шумът се повтори по-ясно, съмнението се превърна в увереност.

Той стана, отвори полека вратата на салона и там, в едно кресло, сложено напряко пред вратата, за да не може да излезе, без да я забележи, видя Хаиде с отпуснати ръце и отметната назад прелестна бледа глава, заспала от умората на дългото бдение.

Шумът от отварянето не я събуди. Монте Кристо я погледна с нежно съжаление. „Тя си спомни, че има син — каза си той, — а пък аз забравих, че имам дъщеря!“

Поклати тъжно глава и добави:

„Горката Хаиде! Искала е да ме види, искала е да говори с мене, страхува се или е отгатнала нещо… Не мога да тръгна, без да се сбогувам с нея, не мога да умра, без да я поверя някому.“

Върна се тихо на мястото си и написа под по-раншните редове:

„Завещавам на Максимилиан Морел, спахийски капитан и син на бившия ми шеф Пиер Морел, корабостроител от Марсилия, сумата двадесет милиона франка, част от която да предаде на сестра си Жули и зет си Еманюел, ако сметне, че това допълнително богатство не ще навреди на щастието им. Двадесетте милиона се намират в пещерата ми на остров Монте Кристо, известна само на Бертучо.

Ако сърцето му е свободно и той желае да се ожени за Хаиде, дъщерята на Али паша янински, която отгледах с бащинска любов и която ме обича като дъщеря, ще изпълни, не бих казал последната ми воля, а последното ми желание.

Настоящото завещание оставя Хаиде наследница на цялото ми останало богатство, което се състои в земи, английски, австрийски и холандски ценни книжа, движимости в различните ми дворци и къщи, общо — като се спаднат споменатите двадесет милиона и завещаните суми на прислугата — около шестдесет милиона.“

Дописваше последния ред, когато един писък зад него го накара да изпусне перото.

— Прочетохте ли, Хаиде? — попита той.

Събудена от светлината, девойката бе станала и се бе приближила до графа, но той не бе усетил леките й стъпки по килима.

— О! Господарю! — сключи ръце тя. — Защо пишете такива неща в този час? Защо ми завещавате цялото си богатство, господарю? Напускате ли ме?

— Тръгвам на пътешествие, мила — отвърна безкрайно тъжно и мило Монте Кристо, — и ако ми се случи нещастие…

Графът замълча.

— Тогава?… — запита девойката с властен глас, какъвто не бе чувал от нея и от който изтръпна.

— Тогава — продължи Монте Кристо, — ако ми се случи нещастие, искам дъщеря ми да бъде щастлива.

Хаиде се усмихна тъжно и поклати глава.

— Мислите, че ще умрете, господарю, така ли? — попита тя.

— Това е спасителна мисъл, мое дете. Така поне е казал мъдрецът.

— Добре, ако умрете, завещайте богатството си другиму, защото ако умрете… аз не ще имам вече нужда от нищо.

Грабна хартията, скъса я на четири и хвърли късчетата на пода. Изтощена от това необичайно за робиня проявление, тя падна, не вече заспала, а в несвяст на паркета.

Монте Кристо се наведе и я вдигна на ръце, и докато гледаше красивото бледо лице, затворените прекрасни очи, безжизненото, отпуснато тяло, за пръв път му мина през ум, че тя го обичаше може би не със синовна любов.

„Уви! — промълви дълбоко отчаян той. — Бих могъл значи все още да бъда щастлив!“

Занесе Хаиде до нейното отделение и я предаде все така припаднала на прислужничките й; върна се в кабинета си, затвори се и преписа скъсаното завещание.

Довършваше го, когато чу шум от кабриолет, който влизаше в двора. Отиде до прозореца. Максимилиан и Еманюел слизаха.

— Добре — промълви той, — време е.

Запечата завещанието с три печата.

След миг чу стъпки в салона и отиде лично да отвори. На прага се появи Морел.

Дошъл бе почти двадесет минути по-рано от уговорения час.

— Идвам може би много рано, господин графе — каза той, — но откровено ви признавам, че не съм мигнал тая нощ; както и всички в къщи. Необходимо ми е да видя решителната ви самоувереност, за да дойда на себе си.

Монте Кристо не можа да издържи пред това доказателство на обич и не подаде ръка на момъка, а му разтвори обятията си.

— Морел — каза развълнувано той, — честит е денят, в който чувствувам, че ме обича човек като вас. Добър ден, господин Еманюел. Значи идвате с мене, Максимилиан?

— За бога! — отвърна младият капитан. — Нима сте се съмнявали?

— И все пак, ако не съм прав…

— Слушайте, аз ви наблюдавах вчера през цялото време на предизвикателството, мислих цяла нощ за вашата увереност и си казах, че правото е на ваша страна; или изобщо не бива да се вярва на човешко лице.

— И все пак, Морел, Албер е ваш приятел.

— Само познат, графе.

— Запознахте се в деня, когато видяхте и мен, нали?

— Да. Но виждате ли, трябваше да ми кажете това, за да си го спомня.

— Благодаря, Морел.

После графът удари веднага по звънчето.

— Слушай — каза той на незабавно явилия се Али, — нареди да занесат това нещо у нотариуса ми. Завещанието ми, Морел. След като умра, ще отидете да го прочетете.

— Какво? — извика Морел. — Като умрете ли?

— Нали трябва да се предвиди всичко, приятелю? А какво правихте вчера, след като се разделихме?

— Ходих у Тортони, гдето намерих, както се надявах, Бошан и Шато Рено. Признавам ви, че ги търсех.

— За какво ви бяха, щом всичко е уговорено?

— Слушайте, графе, случаят е сериозен, неизбежен.

— Съмнявате ли се в това?

— Не. Оскърблението беше публично, навсякъде говореха за него.

— После?

— После, исках да променя оръжието, да заменя пистолетите със саби. Пистолетът е сляп.

— Успяхте ли? — запита бързо Монте Кристо с неуловима искрица надежда.

— Не, защото знаят колко добре владеете сабята.

— Така ли? Кой ме е издал?

— Учителите по фехтовка, които сте надвивали.

— И не сполучихте?

— Отказаха категорично.

— Морел — каза графът, — виждали ли сте ме някога да стрелям с пистолет?

— Никога.

— Добре, имаме време. Гледайте.

Монте Кристо взе пистолетите, които държеше, когато бе влязла Мерседес, залепи на плочата един ас спатия и проби последователно и четирите му клончета.

Морел пребледняваше при всеки изстрел.

Разгледа куршумите, с които Монте Кристо бе проявил своята сръчност, и видя, че не са по-големи от едри сачми.

— Ужасно — каза той, — погледнете, Еманюел!

После, като се обърна към Монте Кристо:

— Графе — продължи той, — за бога, не убивайте Албер! Нещастникът има майка!

— Правилно — отвърна Монте Кристо. — А пък аз нямам.

Тези думи бяха изречени с тон, от който Морел потрепера.

— Вие сте оскърбеният, графе.

— То се знае, какво значение има това?

— Ще стреляте пръв.

— Ще стрелям пръв ли?

— Да, настоях и получих съгласието им. Ние направихме толкова отстъпки, та и те трябваше да отстъпят веднъж.

— От колко крачки?

— От двадесет.

Страшна усмивка пробягна по устните на графа.

— Морел — каза той, — не забравяйте, каквото видяхте.

— И затова — отвърна момъкът — разчитам на вълнението ви за спасяването на Албер.

— Аз да се развълнувам? — запита Монте Кристо.

— Или на великодушието ви, приятелю, и тъй като сте напълно сигурен в прицелването си, мога да ви кажа нещо, което би било смешно, ако го кажех другаде.

— Именно?

— Счупете му ръка, наранете го, но не го убивайте.

— Чуйте още нещо, Морел — каза графът. — Няма защо да ме увещавате да пощадя господин дьо Морсер, съобщавам ви предварително, че господин дьо Морсер ще бъде напълно пощаден и ще се завърне спокойно с двамата си приятели, докато мене…

— Какво „мене“?

— За мене е друго: мене ще ме отнесат.

— Хайде де! — извика вън от себе си Морел.

— Точно така, драги Морел, господин дьо Морсер ще ме убие.

Морел погледна графа като човек, който вече не разбира нищо.

— Какво ви се е случило от снощи насам, графе?

— Каквото се е случило с Брут преди битката при Филипи: видях един призрак.

— И този призрак…

— Този призрак ми каза, че вече достатъчно съм живял.

Максимилиан и Еманюел се спогледаха, Монте Кристо извади часовника си.

— Да тръгваме — каза той, — часът е седем и пет, а срещата е точно в осем.

Долу чакаше впрегната кола, Монте Кристо се качи с двамата си секунданти.

Когато минаваше по коридора, той се спря да се ослуша пред една врата и на Максимилиан и Еманюел отминали от учтивост малко напред, се стори да чуват, че една въздишка отвърна на стон.

Точно в осем часа бяха на мястото за дуела.

— Пристигнахме — заяви Морел, като подаде глава от прозорчето, — и то първи.

— Господинът ще ми прости — каза Батистен, който придружаваше с неизразим страх господаря си, — но мисля, че под дърветата нататък се вижда кола.

Монте Кристо скочи леко от екипажа и подаде ръка на Еманюел и Максимилиан, за да им помогне да слязат.

Максимилиан задържа ръката на графа в своите ръце.

— Добра сполука — каза той, — такава ръка искам да виждам у човек, чийто живот почива в правотата на каузата му.

— Да — обади се и Еманюел, — виждам, че двама младежи се разхождат в очакване.

Монте Кристо дръпна Морел не настрана, а една-две стъпки зад зетя му.

— Максимилиан — запита той, — свободно ли е сърцето ви?

Морел погледна учудено Монте Кристо.

— Не искам изповеди, драги приятелю, просто ви питам; отговорете с да или не, само толкова.

— Обичам една девойка, графе.

— Много ли я обичате?

— Повече от живота си.

— Добре — промълви Монте Кристо, — още една изгубена надежда.

После промълви с въздишка.

— Горката Хаиде!

— Всъщност, графе — извика Морел, — ако не ви познавах така добре, бих ви сметнал за по-малко храбър, отколкото сте.

— Защото мисля за човек, когото оставям, и защото въздишам! Хайде де, Морел, войник ли трябва да разбира толкова малко от храброст? Да не би да съжалявам за живота? Какво значение има за мене, след като съм прекарал двадесет години между живота и смъртта, дали ще живея или ще умра? Впрочем успокойте се, Морел, тази слабост, ако намирате, че е слабост, е само за пред вас. Зная, че светът е салон, който трябва да напуснете учтиво и почтено, тоест като се поклоните и платите комарджийските си дългове.

— Така ви искам — каза Морел. — Това се казва приказка! Да не забравя, донесохте ли оръжието си?

— Аз ли? Защо ми е? Надявам се, че господата са донесли.

— Ще отида да се осведомя — отговори Морел.

— Добре; но никакви преговори, чувате ли?

— О, бъдете спокоен!

Морел тръгна към Бошан и Шато Рено. Щом го видяха, че се запъти към тях, и те пристъпиха да го посрещнат.

Тримата млади хора се поздравиха ако не любезно, то във всеки случай учтиво.

— Извинете, господа — започна Морел, — но аз не виж дам господин дьо Морсер.

— Той ни предупреди тази сутрин — отвърна Шато Рено, — че ще се намерим тук.

— О! — промълви Морел.

Бошан извади часовника си.

— Осем и пет, не може да се говори за закъснение, господин Морел — забеляза той.

— О! — отвърна Морел. — Не го казах в такъв смисъл.

— Впрочем — прекъсна ги Шато Рено — ето че идва някаква кола.

— Някакъв екипаж наистина се носеше в галоп насам по един от булевардите към кръстопътя, гдето се намираха.

— Господа — каза Морел, — вие без съмнение сте взели пистолети. Господин дьо Монте Кристо заявява, че се отказва от правото си да си служи със собствен пистолет.

— Предвидихме тази деликатност от страна на графа, господин Морел — отговори Бошан, — и аз донесох оръжия, които купих преди десетина дни, като смятах, че ще потрябват на мене за подобен случай. Съвършено нови са, никой не ги е използувал досега. Искате ли да ги прегледате?

— О, господин Бошан — поклони се Морел, — щом ме уверявате, че господин дьо Морсер не е запознат с тези оръжия, вярвате, предполагам, че вашата дума ми е достатъчна, нали?

— Господа — обади се Шато Рено, — с екипажа не пристига Морсер, а Франц и Дебре!

И действително към тях се приближиха именно двамата младежи.

— Вие тук, господа? — попита ги Шато Рено. — По какъв случай?

— Албер ни помоли тази сутрин да дойдем — отговори Дебре.

Бошан и Шато Рено се спогледаха изненадано.

— Струва ми се, че разбирам, господа — каза Морел.

— Да видим!

— Вчера следобед получих от господин дьо Морсер писмо, с което ме молеше да отида в операта.

— Аз също — каза Дебре.

— И аз — добави Франц.

— И ние — присъединиха се Шато Рено и Бошан.

— Искал е да присъствувате на предизвикателството, иска да присъствувате и при дуела.

— Да — отвърнаха младежите, — така е, господин Максимилиан, навярно правилно отгатнахте.

— Както и да е — промълви Шато Рено. — Албер все още не идва, закъсня с десет минути.

— Ето го — възрази Бошан, — идва на кон, — вижте как препуска, следван от лакея си.

— Какво неблагоразумие — каза Шато Рено, — да идва на кон, когато ще се дуелира с пистолет! — Толкова съвети му давах!

— А освен това, погледнете — добави Бошан, — с яка, с връзка, с отворено сако и бяла жилетка, оставаше само да изрисува една точка за прицел точно в стомаха! Щеше да бъде по-просто и щяха по-бързо да свършат!

През това време Албер беше вече на десет стъпки от групата на петимата младежи, спря коня си, скочи, хвърли поводите в ръцете на лакея.

И се приближи към другите.

Беше бледен, очите му бяха зачервени и подпухнали. Личеше, че не е мигнал цяла нощ.

В изражението му се съзираше тъжна сериозност, нещо необичайно за него.

— Благодаря, господа — започна той, — за добрината ви да се отзовете на поканата ми: вярвайте, че съм ви безкрайно благодарен за тази проява на приятелство.

При приближаването на Морсер Морел бе отстъпил десетина крачки назад и стоеше настрана.

— Благодарността ми се отнася и за вас, господин Морел — каза Албер. — Елате насам, моля ви се, не сте излишен.

— Господине — отвърна Максимилиан, — може би не знаете, че аз съм секундант на господин дьо Монте Кристо?

— Не бях сигурен, но предполагах. Толкова по-добре. Колкото повече честни хора има тук, толкова по-доволен ще бъда.

— Господин Морел — обади се Шато Рено, — можете да съобщите на господин граф дьо Монте Кристо, че господин дьо Морсер е пристигнал и сме на негово разположение.

Морел тръгна да изпълни поръчението. В същото време Бошан извади от колата кутията с пистолетите.

— Почакайте, господа — спря ги Албер, — имам да кажа две думи на господин граф дьо Монте Кристо.

— Насаме ли? — запита Морел.

— Не, господине, пред всички.

Секундантите на Албер се спогледаха изненадано, Франц и Дебре размениха шепнешком няколко думи, а Морел, зарадван от неочакваната случка, отиде да повика графа, който стоеше с Еманюел в една странична алея.

— Какво иска от мене? — запита Монте Кристо.

— Не зная, иска да говори с вас.

— О! — промълви Монте Кристо. — Дано не предизвика бога с някое ново оскърбление!

— Смятам, че няма такова намерение — отвърна Морел.

Графът се приближи, придружен от Максимилиан и Еманюел; спокойното му и ведро лице контрастираше странно с разстроеното лице на Албер, който също пристъпи напред, последван от четиримата младежи.

Албер и графът се спряха на три стъпки един от друг.

— Приближете се, господа — каза Албер, — желая да не пропуснете нито една дума от това, което ще имам честта да кажа на господин граф дьо Монте Кристо; защото колкото чудновато и да ви се стори моето изказване, трябва да бъде повторено от вас пред всеки, който пожелае да го чуе.

— Чакам, господине — отвърна графът.

— Господине — започна Албер с разтреперан, но все по-укрепващ глас, — аз ви обвиних, че сте разкрили делата на господин дьо Морсер в Епир, защото, колкото и да е виновен господин граф дьо Морсер, смятах, че не вам се пада правото да го наказвате. Но днес вече зная, господине, че имате това право. И бързам да ви се извиня не заради предателството на Фернан Мондего към Али, а заради предателството на рибаря Фернан към вас, заради нечуваните нещастия, последвали това предателство. Затова високо заявявам: да, господине, вие сте в правото си да отмъстите на баща ми и аз, неговият син, ви благодаря, че не сте сторили нещо повече!

Ако сред зрителите на тази неочаквана сцена бе паднал гръм, не би ги зашеметил повече от това изявление на Албер.

Колкото до Монте Кристо, той бе вдигнал полека очи към небето с израз на безкрайна благодарност, като не можеше да се начуди как буйният Албер, чиято смелост бе успял да оцени при римските бандити, се бе превил изведнъж до това унижение. Но позна веднага намесата на Мерседес и разбра, че благородното й сърце не бе се противопоставило на жертвата му само защото предварително е знаело, че тя ще се окаже излишна.

— А сега, господине — продължи Албер, — ако смятате, че току-що изречените извинения са достатъчни, подайте ми ръка, моля ви се. След толкова рядката безпогрешност, която притежавате, най-голямото достойнство според мене, е човек да признае вината си. Това признание засяга само мене. Аз постъпвах добре от човешко гледище, вие сте постъпили добре от божие гледище. Само ангел можеше да спаси един от двама ни от смъртта и ангелът слезе от небето, ако не за да ни направи приятели — уви! съдбата не го допусна! — то поне за да продължим да се уважаваме взаимно.

Задъхан, с овлажнели очи и полуотворена уста, Монте Кристо подаде на Албер ръката си, която младежът сграбчи и стисна почти със страхопочитание.

— Господа — заяви той, — господин дьо Монте Кристо благоволи да приеме извиненията ми. Аз постъпих прибързано към него, а прибързването е лош съветник; и постъпих зле. Сега поправям грешката си. Надявам се, че хората не ще ме сметнат за страхливец само защото постъпвам, както съвестта ми заповядва да постъпя. Но ако се случи някой да сбърка в това отношение — добави младежът, като вирна гордо глава, сякаш отправяше предизвикателство и към приятели, и към врагове, — ще се постарая да променя мнението му.

— Какво се е случило тази нощ? — каза Бошан на Шато Рено. — Струва ми се, че ролята ни е твърде печална.

— Да — отвърна баронът — постъпката на Албер е или много жалка, или необикновено красива.

— Слушайте — обърна се Дебре към Франц, — какво значи всичко това? Граф дьо Монте Кристо опозорява господин дьо Морсер, а синът намира, че е постъпил правилно! И десет такива Янини да имаше в рода ми, аз бих се чувствувал задължен да сторя само едно: да се бия десет пъти.

Самият Монте Кристо, навел глава, отпуснал ръце, сломен под тежестта на двадесет и четири години спомени, не мислеше нито за Албер, нито за Бошан, нито за Шато Рено, нито за кого да е от присъствуващите; мислеше за храбрата жена, дошла да го моли за живота на сина си, на която той бе пожертвувал своя и която го бе спасила, признавайки страшната семейна тайна, с риск да убие завинаги синовната обич на тоя млад мъж.

„Отново провидението — промълви той, — едва днес се уверих, че съм божи пратеник!“