Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CIV. ПОДПИСЪТ НА ДАНГЛАР

Следният ден беше облачен и тъжен.

Гробарите бяха свършили през нощта мрачните си задължения и зашили тялото в савана, който обвива зловещо покойниците и им придава така нареченото равенство в смъртта — последна следа от разкоша, който са обичали приживе.

Този саван беше една великолепна батиста, купена от девойката едва преди петнадесет дни.

Нарочно повикани мъже пренесоха вечерта Ноартие в стаята му, при което, противно на очакването, старецът не прояви никаква съпротива, загдето го отделят от тленните останки на внучка му.

Абат Бузони бе останал до разсъмване и на сутринта се бе прибрал у дома си, без да се обади някому.

Към осем часа сутринта дойде д’Авриньи, срещна Вилфор, който отиваше при дядо Ноартие, и го придружи, за да види как старецът е прекарал нощта.

Намериха го в голямото кресло, което му служеше за легло, заспал кротко, почти усмихнат.

И двамата се спряха смаяни на прага.

— Погледнете — обърна се д’Авриньи към Вилфор, загледал заспалия си баща, — вижте как природата съумява да успокои и най-силните страдания; не може да се каже, разбира се, че господин Ноартие не обичаше внучка си, но ето че е заспал.

— Да. Имате право — отвърна изненадано Вилфор, — наистина спи и това е много чудно, защото от най-незначителната неприятност не можеше да спи по цели нощи.

— Скръбта го е сломила — възрази д’Авриньи.

И двамата се върнаха замислено в кабинета на кралския прокурор.

— Аз, както виждате, не съм спал — каза Вилфор и посочи на д’Авриньи непокътнатото си легло, — мене скръбта не ме сломява, втора нощ вече не съм лягал. Погледнете обаче масата ми; колко нещо написах, господи, през тия два дни и две нощи!… Колко пъти прерових делото и правих допълнителни бележки към обвинителния акт на оня убиец Бенедето!… О, работа, работа! Моя страст, радост и безумие, само ти можеш да унищожиш всичките ми страдания!

Той стисна конвулсивно ръката на д’Авриньи.

— Имате ли нужда от мене? — запита докторът.

— Не — отвърна Вилфор, — моля ви само да дойдете в единадесет часа, в дванадесет е… вдигането… Господи! Горкото ми дете! Горкото дете!

Станал отново човек, кралският прокурор вдигна очи към небето и въздъхна.

— Ще бъдете ли в приемния салон?

— Не, един мой братовчед ще ме отмени в това тъжно задължение. Аз ще работя, докторе, докато работя, всичко изчезва.

И наистина докторът още не бе излязъл от вратата, когато кралският прокурор бе започнал вече да работи.

На входната площадка д’Авриньи срещна родственика, за когото бе споменал Вилфор, личност без значение за нашия разказ, както и за рода си, едно от ония създания, родени само за да изпълнят някоя полезна мисия в света.

Идваше точно навреме, облечен в черно, с креп на ръкава, и влизаше у братовчед си със съответно нагласено изражение, което щеше да запази, докато трябва, а след това да изостави.

Погребалната колесница и другите коли изтрополиха в единадесет часа по паважа в двора и главната улица на предградието Сент Оноре се изпълни с шепота на тълпата, жадна да види и радостите, и скърбите на богатите, готова да тича на разкошно погребение така нетърпеливо, както и на херцогска сватба.

Салонът, гдето беше изложена покойницата, се изпълни постепенно; най-напред пристигнаха някои от по-раншните ни познати, тоест Дебре, Шато Рено, Бошан, после всички знаменитости от прокуратурата, литературните среди и армията; защото не толкова по обществено положение, колкото поради личните си качества господин дьо Вилфор беше в първите редици на парижкото общество.

Братовчедът стоеше до вратата и посрещаше всички, а трябва да признаем, че за гостите беше голямо облекчение да видят един чужд човек, пред когото не се налагаше да си придават лицемерно изражение и да леят неискрени сълзи, както би било редно да постъпят пред баща, брат или годеник.

Познатите се повикваха с поглед и се събираха на групи. Една от тези групи беше съставена от Дебре, Шато Рено и Бошан.

— Горката девойка! — каза Дебре, развълнуван, както впрочем и всички, въпреки волята си, от тъжното събитие. — Горката девойка! Толкова богата, толкова красива! Бихте ли помислили такова нещо, Шато Рено, когато дойдохме, преди колко време беше?… Преди три седмици или най-много месец, за подписването на договора, което не се състоя?

— Не, разбира се — отвърна Шато Рено.

— Познавахте ли я?

— Разговарях веднъж-дваж с нея на бала у госпожа дьо Морсер — стори ми се очарователна, макар и малко невесела. Къде е мащехата? Знаете ли?

— Отишла да прекара днешния ден при съпругата на почтения господин, който ни посреща.

— А кой е той?

— Кой?

— Господинът, който ни посреща. Депутат ли е?

— Не — отвърна Бошан, — осъден съм да виждам всеки ден нашите важни личности, но това лице ми е непознато.

— Съобщихте ли във вашия вестник за смъртта?

— Статията не е от мене, но има нещо напечатано. Съмнявам се обаче дали ще е приятно на господин дьо Вилфор. Казано е, струва ми се, че ако четири смъртни случая бяха последвали другаде, а не в собствения му дом, господин кралският прокурор сигурно би се развълнувал малко повече.

— Обаче доктор д’Авриньи, който е лекар на майка ми — обади се Шато Рено, — твърди, че господин дьо Вилфор бил много отчаян.

— А вие кого търсите, Дебре?

— Търся граф дьо Монте Кристо — отвърна момъкът.

— Срещнах го по булеварда, като идвах насам. Струва ми се, че заминава, отиваше у своя банкер — обади се Бошан.

— У своя банкер ли? Не беше ли Данглар негов банкер? — обърна се Шато Рено към Дебре.

— Струва ми се, че да — отвърна малко смутено частният секретар, — но тук отсъствува не само господин дьо Монте Кристо. Не виждам и Морел.

— Морел ли? Нима се познаваше с Вилфорови? — запита Шато Рено.

— Мисля, че е бил представен само на госпожа дьо Вилфор. — Няма значение. Трябваше да дойде — заяви Дебре, — за какво ще разговаря довечера? Това погребение е събитието на деня; но да млъкваме, защото виждам господин министъра на правосъдието и вероизповеданията, а той ще се сметне задължен да произнесе кратък speech[1] на просълзения братовчед.

Тримата младежи се приближиха към вратата, за да чуят краткия speech на господин министъра на правосъдието и вероизповеданията.

Бошан бе казал истината: когато идваше за погребението, той бе срещнал Монте Кристо, който пък отиваше у Данглар, на шосе д’Антен.

Банкерът зърна от прозореца си колата на графа при влизането й в двора и отиде да го посрещне с натъжено, но любезно изражение.

— И така, графе — подаде той ръка на Монте Кристо, — идвате да ми изкажете сигурно съболезнованията си. Домът ми е наистина сполетян от нещастие; дотам, че когато влизахте, се питах дали не съм пожелал зло на нещастните Морсер, което би потвърдило поговорката: който зло мисли, зло го постига. Но, честно слово, не съм пожелавал зло на Морсер; той беше може би по-високомерен, отколкото подобава на случайно издигнал се човек като мене, макар да се издигна сам, пак като мене; но всеки си има недостатъци. Да, внимавайте, графе: на хората от нашето поколение… Впрочем извинете, вие не сте от нашето поколение, вие сте още млад… На хората от нашето поколение не им върви тази година: вижте този пуританин, нашия кралски прокурор Вилфор, който загуби сега пък дъщеря си. Да преповторим: Вилфор, както казахме, загуби необяснимо цялото си семейство, Морсер е опозорен и се самоуби, аз станах за смях с оня злодей Бенедето, а освен това…

— Какво? — запита графът.

— Нима не знаете?

— Някоя нова беда ли?

— Дъщеря ми…

— Госпожица Данглар?

— Йожени ни остави.

— Господи! Какво приказвате?

— Самата истина, драги графе. Боже мой! Колко сте щастлив, че нямате нито жена, нито деца!

— Така ли мислите?

— Да, разбира се!

— И казахте, че госпожица Йожени…

— Не можа да понесе позора, който ни нанесе онзи негодник, и поиска позволение да замине на пътешествие.

— Замина ли вече?

— Оная вечер.

— С госпожа Данглар?

— Не, с една роднина… Но все пак мисля, че загубихме нашата скъпа Йожени; защото се съмнявам дали със своя характер тя ще се съгласи да се върне някога във Франция.

— Какво да се прави, драги бароне — каза Монте Кристо — такива семейни грижи, които биха съсипали човек, чието единствено богатство е детето му, са поносими за милионер. Каквото и да разправят философите, практичните хора винаги ще намерят с какво да ги опровергаят; парите утешават за много работи, а вие ще можете да се утешите по-бързо от всеки друг, ако признаете силата на този могъщ балсам: вие, кралят на парите, средище, в което се пресичат всички власти.

Данглар погледна косо графа, за да разбере подиграва ли се, или говори сериозно.

— Да — отвърна той, — вярно е, че ако богатството утешава, трябва да се утеша; защото съм богат.

— Така богат, драги бароне, щото богатството ви напомня пирамидите; ако човек иска да ги събори, не би се осмелил, ако пък се осмели, не би успял.

Данглар се усмихна на това доверчиво простодушие.

— Това ми напомня — каза той, — че когато влизахте, пишех пет незначителни бона; подписах двата; ще ми позволите ли да подпиша и останалите три?

— Моля ви се, драги бароне, свършете.

Настъпи минутно мълчание, през което се чуваше само скърцането на перото; Монте Кристо разглеждаше позлатените релефи по тавана.

— Бонове срещу Испания ли — запита Монте Кристо, — срещу Хаити или срещу Неапол?

— Не — разсмя се самодоволно Данглар, — бонове срещу Банк дьо Франс. Погледнете, господин графе — добави той, — вие, императорът на парите, щом аз съм крал: виждали ли сте често такива късчета хартия да струват по един милион?

Монте Кристо взе в ръка, сякаш искаше да ги претегли, петте хартийки, които Данглар му подаде гордо, и прочете:

„Умолява се господин управителят на банката да изплати по моя заповед от влоговете ми сумата един милион в брой.

Барон Данглар“

— Един, два, три, четири, пет — промълви Монте Кристо, — пет милиона, дявол да го вземе! Все едно, че казвате пет франка, господарю Крез!

— Така действувам аз — заяви Данглар.

— Чудесно, особено ако — както не се съмнявам — ви изплатят сумата в брой.

— Ще я изплатят — отвърна Данглар.

— Много е хубаво да има човек такъв кредит; всъщност такива неща се срещат само във Франция: пет късчета хартия да струват пет милиона! Човек трябва да види това, за да го повярва.

— Съмнявате ли се?

— Не.

— Така го изрекохте… Искате ли да отидете за развлечение с чиновника ми до банката? Ще го видите, като излезе със съкровищни бонове за същата сума.

— Не — отвърна Монте Кристо, като сгъна петте чека. — Не, разбира се, тази работа е толкова интересна, че сам ще направя опит. Аз имах открит кредит у вас за шест милиона, теглил съм деветстотин хиляди франка, остава да ми дължите пет милиона и сто хиляди франка. Вземам петте хартийки, които приемам за чекове само като видях подписа ви, а на вас — ето една обща разписка за шест милиона, която урежда сметката ни. Приготвил я бях предварително, защото трябва да ви призная, че днес имам голяма нужда от пари.

И Монте Кристо прибра с едната си ръка чековете в джоба си, а с другата подаде на банкера разписката.

Мълния да бе паднала в стаята, не би уплашила повече Данглар.

— Как, господин графе? — промърмори той. — Вземате всичките пари ли? Но извинете, аз дължа тази сума на приюта, тя е влог, който обещах да изплатя тази заран.

— Така ли? — отвърна Монте Кристо. — Това е вече друга работа. Аз не държа непременно на тия пет чека, платете ми по друг начин; избрах този, защото е много интересен: щях да разправям в обществото, че без никакво предупреждение, без да ми поиска дори петминутен срок, фирмата Данглар ми изплати в брой пет милиона! Това щеше да бъде поразително! Но ето ви чековете, повтарям, че може да ми платите с други.

И подаде петте хартийки на пребледнелия Данглар, който протегна отначало ръка, както лешояд протяга нокти през пръчките на клетката си, за да задържи мършата, която му отнемат.

Но изведнъж промени решението си, направи отчаяно усилие и се въздържа.

Усмихна се, отпусна постепенно чертите на разстроеното си лице.

— Всъщност — каза той — вашата разписка е също пари.

— Разбира се! Ако бяхте в Рим, фирмата Томсън и Френч би ви платила със същата готовност, както постъпвате вие.

— Извинете, господин графе, извинете.

— Мога ли тогава да задържа тези пари?

— Да — отвърна Данглар и изтри потта, лъснала в корените на косата му, — задръжте ги.

Монте Кристо прибра отново петте чека в джоба си с непредаваемо изражение, което означаваше:

„Размислете, ей богу! Има още време, ако се разкайвате!“

— Не — заяви Данглар. — Не, разбира се. Запазете чековете. Но нали знаете, няма по-големи формалисти от банкерите; тези пари бяха определени за приютите и просто ми се стори, че ще ги ограбя, ако не им платя именно с тях; като че ли всички екюта не са еднакви. Прощавайте!

И той се разсмя отново гръмко, с нервен смях.

— Прощавам — заяви любезно Монте Кристо — и прибирам.

После сложи чековете в портфейла си.

— Но — сети се Данглар — остават още сто хиляди франка?

— О, дреболия! — отвърна Монте Кристо. — Разликата в курса сигурно се равнява приблизително на тази сума; задръжте я и сметката ще бъде изравнена.

— Сериозно ли говорите, графе? — запита Данглар.

— Никога не се шегувам с банкер — възрази Монте Кристо със сериозност, която стигаше до нахалство.

И тръгна към вратата, тъкмо когато камериерът съобщи:

— Господин дьо Бовил, главният касиер на приютите.

— Дошъл съм наистина навреме — каза Монте Кристо, — за да прибера чековете; за тях, както изглежда, започва борба.

Данглар пребледня отново и побърза да се сбогува с графа.

Монте Кристо размени церемониален поклон с господин дьо Бовил, който стоеше прав в чакалнята и бе въведен в кабинета на господин Данглар веднага след като господин дьо Монте Кристо излезе.

Сериозното лице на графа се озари от мимолетна усмивка при вида на голямата чанта, която господин главният касиер на приютите държеше в ръка.

Пред входа се качи в колата си и заповяда да го отведат веднага в банката.

През това време, подтискайки вълнението си, Данглар тръгна да посрещне главния касиер.

Излишно е да казваме, че на устните му беше стереотипната любезна усмивка.

— Добър ден, драги ми кредиторе — каза той. — Защото, уверен съм, че идвате в качеството си на кредитор.

— Правилно отгатнахте, господин бароне — отговори господин дьо Бовил, — аз представлявам пред вас приютите, вдовиците и сираците идват да ви поискат чрез мене една лепта от пет милиона.

— А разправят, че сираците били за оплакване! — заяви Данглар, като продължаваше да се шегува. — Горките деца!

— И ето ме от тяхно име! — продължи господин дьо Борил — Трябва да сте получили вчера писмото ми?

— Да.

— Ето и разписката.

— Драги господин дьо Бовил — каза Данглар, — вашите вдовици и сираци ще имат добрината, ако сте съгласен, да почакат двадесет и четири часа, тъй като господин дьо Монте Кристо, когото видяхте да си отива преди малко… видяхте го, нали?

— Да, та какво от това?

— Просто господин дьо Монте Кристо им взе петте милиона!

— Как така?

— Графът имаше у мене неограничен кредит, открит от фирмата Томсън и Френч от Рим. Той дойде да ми поиска наведнъж сумата пет милиона франка; дадох му чек срещу банката; капиталите ми са вложени там; а разбирате, че бих се поколебал да изтегля от ръцете на господин управителя десет милиона в един ден, защото такова нещо може да му се стори странно. В два дни е друго — усмихна се Данглар.

— Хайде де! — извика крайно недоверчиво господин дьо Бовил. — Пет милиона на господина, който току-що излезе оттук и ме поздрави на излизане, сякаш се познаваме?

— Той може да ви познава, макар че вие не го знаете. Господин дьо Монте Кристо познава всички.

— Пет милиона!

— Ето разписката му. Постъпете като свети Тома: погледнете и пипнете.

Господин дьо Бовил взе хартията, която Данглар му поднесе, и прочете:

„Получено от господин барон Данглар сумата пет милиона и сто хиляди франка, които ще му бъдат изплатени, когато пожелае, от фирмата Томсън и Френч в Рим.“

— Вярно е значи! — учуди се гостът.

— Знаете ли фирмата Томсън и Френч?

— Да — отвърна господин дьо Бовил, — имах някога една сметка от двеста хиляди франка с тях; но не съм чул да ги споменават оттогава.

— Това е една от най-известните банкерски къщи в Европа — продължи Данглар, като захвърли небрежно на масата разписката, която бе взел от ръцете на господин дьо Бовил.

— И този човек има пет милиона франка само срещу вас? Но този граф дьо Монте Кристо трябва да е някой набаб!

— Ей богу, не знам какъв е; знам само, че имаше три писма за неограничен кредит: едно до мене, второ до Ротшилд, трето до Лафит, но — добави нехайно Данглар — предпочете мене, както виждате, като ми остави стоте хиляди франка за разликата в курса.

Господин дьо Бовил прояви явно и безгранично възхищение.

— Трябва да го посетя — каза той. — Да получа някой благотворителен фонд.

— О, все едно, че сте го получили; само помощите, които раздава, надминават двадесет хиляди франка месечно.

— Великолепно, впрочем аз мога да му посоча примера на госпожа дьо Морсер и сина й.

— Какъв пример?

— Те дадоха цялото си богатство на приютите.

— Кое богатство?

— Своето, получено от покойния генерал дьо Морсер.

— По какъв повод?

— Понеже не желаят едно така недостойно придобито богатство.

— От какво ще живеят?

— Майката се оттегля в провинцията, а синът ще започне да работи.

— Гледай, гледай! — каза Данглар. — Какви скрупули!

— Вчера вписах дарителния акт.

— И какво притежаваха?

— О, не нещо особено: милион и двеста-триста хиляди. Но да се върнем към вашите милиони.

— С удоволствие — отвърна съвършено естествено Данглар, — много ли ви трябват тези пари?

— Разбира се: утре ревизират касата ни.

— Утре ли? Защо не ми казахте веднага? Но до утре има цял век. В колко часа започва ревизията?

— В два часа.

— Изпратете по обед за парите — усмихна се Данглар.

Господин дьо Бовил не отговори; само кимна, като ровеше из чантата си.

— Сетих се — продължи Данглар. — Може да сторите и нещо по-добро.

— Например?

— Разписката на господин дьо Монте Кристо равнозначна на пари; предайте я у Ротшилд или у Лафит — те веднага ще я приемат.

— Макар че е платима в Рим?

— Разбира се, ще ви струва само едно шконто от пет-шест хиляди франка.

Касиерът подскочи назад.

— О, не! Предпочитам да почакам до утре! Много лесно разрешавате въпросите!

— Извинете — отвърна с невероятна безочливост Данглар, — но помислих, че трябва да попълните някое дефицитче.

— О-о! — промълви възмутено касиерът.

— Случва се понякога. И тогава човек прави жертви.

— Слава богу, няма такова нещо! — отвърна господин дьо Бовил.

— В такъв случай до утре, драги господин касиер!

— Да, до утре, но непременно, нали?

— Да не се шегувате? Изпратете по обяд, банката ще бъде предупредена.

— Ще дойда лично.

— Толкова по-добре, ще имам удоволствието да ви видя.

Стиснаха си ръце.

— Исках да попитам — каза господин дьо Бовил, — няма ли да отидете на погребението на горката госпожица дьо Вилфор? Срещнах траурното шествие на булеварда.

— Не — отвърна банкерът, — поизложих се с историята с Бенедето, затова си стоя настрана.

— О, грешите, какво сте виновен вие в тази история?

— Знаете ли, драги касиере, човек с неопетнено име като моето е особено чувствителен.

— Бъдете уверен, че всички ви съжаляват, особено съжаляват госпожица дъщеря ви.

— Бедната Йожени! — въздъхна дълбоко Данглар. — Знаете ли, господине, че става монахиня?

— Не.

— Уви! Точно така за жалост. Още на другия ден след случката реши да замине със своя приятелка монахиня; отиде да търси в Италия или Испания някой манастир с много строг устав.

— Ужасно!

С това възклицание господин дьо Бовил си тръгна, като изказваше съчувствията си на бащата.

Но щом излезе, Данглар махна енергично с ръка — биха го разбрали само тия, които са виждали Робер Макер[2] от Фредерик — и извика:

— Идиот!

После, като прибра разписката на Монте Кристо в един малък портфейл, добави:

— Ела по обяд… Много ще ме намериш!

Завъртя два пъти ключа, изпразни всички отделения на касата си, събра петдесетина хиляди франка в банкноти, изгори разни книжа, други остави на видно място, написа едно писмо, запечата го и надписа плика: „До госпожа баронеса Данглар“.

Накрая извади от чекмеджето един паспорт.

— Добре — каза. — Важи още за два месеца.

Бележки

[1] Speech — слово, реч (англ.). Б.пр.

[2] „Робер Макер“ — популярна за онова време комедия от Бенжамен Антие и Фредерик Льометр. Б.пр.