Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 279 гласа)

CII. ВАЛАНТИН

Нощната лампичка продължаваше да гори върху камината в стаята на Валантин с последните капки масло, плувнали по повърхността на водата; матовият глобус беше по-червеникав, засиленият пламък пращеше с последни искри, напомнящи у неодушевените вещи последни предсмъртни гърчове, така често сравнявани с тия на нещастните човешки същества; слаба зловеща светлина озаряваше с мътно отражение белите завеси и чаршафи на девойката.

Всеки уличен шум бе вече утихнал, а тишината в къщата беше страшна.

Тогава вратата откъм стаята на Едуар се отвори и една вече позната глава се появи в огледалото срещу вратата: госпожа дьо Вилфор идваше да провери действието на течността.

Спря се на прага, ослуша се в пращенето на лампата — единствен доловим звук в стаята, която изглеждаше съвсем пуста, после пристъпи полека към нощната масичка, за да види дали чашата е празна.

Беше пълна до една четвърт, както вече казахме.

Госпожа дьо Вилфор я изля в камината, разбърка пепелта, за да попие по-бързо течността, изплакна грижливо кристалната чаша, изтри я с носната си кърпичка и я остави пак на нощната масичка.

Ако някой би надникнал в този миг в стаята, би съзрял колебанието на госпожа дьо Вилфор да спре погледа си върху Валантин или да се приближи до леглото.

Това зловещо осветление, тази тишина, тази страшна поезия на нощта се сливаха навярно със страхотната поезия на съвестта й, отровителката се боеше от делото си.

Най-после се осмели, дръпна завесата, облегна се до горния край на леглото и погледна Валантин.

Девойката не мръдваше, никакво дихание от полуотворените уста, никакъв признак на живот; побелелите устни не трепваха, очите, забулени в теменужна мъгла, проникнала сякаш под кожата, се белееха малко по-ярко там, гдето очната ябълка издуваше клепача, дългите черни ресници засенчваха восъчножълтата буза.

Госпожа дьо Вилфор гледаше с красноречива неподвижност това лице: осмели се още малко, повдигна завивката и сложи ръка върху сърцето на девойката.

То беше беззвучно и студено.

Под ръката си усещаше само туптенето на кръвта в собствените си пръсти, и ги отдръпна разтреперана.

Ръката на Валантин висеше от леглото, от рамото до мястото, гдето й бяха пуснали кръв, тя беше изваяна като ръка на Грациите от Жермен Пилон[1]; частта от лакътя до китката беше леко обезформена от сгърчване, а самата ръка, прекрасно очертана, почти вдървена, с разтворени пръсти, опираше до махагона.

Ноктите бяха посинели.

Госпожа дьо Вилфор не се съмняваше вече: свършено беше, изпълнено беше ужасното дело, последното, което трябваше да стори.

Отровителката нямаше вече работа в тази стая; Тя се отдръпна така предпазливо, щото личеше, че се бои от шумоленето на стъпките си по килима, но продължаваше да държи завесата вдигната, поглъщайки непреодолимо привлекателния образ на смъртта, догдето тлението не е започнало още, догдето трупът е още неподвижен и тайнствен, преди да стане противен.

Минутите минаваха; госпожа дьо Вилфор не можеше да пусне тази завеса, която държеше като саван над главата на Валантин. Плащаше своята дан на мечтанието: а мечтанието на престъпника се нарича угризение.

Пращенето на лампата се усили.

Госпожа дьо Вилфор трепна и пусна завесата.

В същия миг нощната лампа угасна и стаята потъна в зловеща тъмнина.

Стенният часовник се пробуди от нея и удари четири и половина.

Стресната от последователните вълнения, отровителката стигна опипом до вратата и се прибра уплашена в стаята си.

Тъмнината продължи още два часа.

Белезникава светлина започна да прониква постепенно през процепите на дървените капаци; после все така постепенно оформи и оцвети предметите и телата.

Тогава именно по стълбите се чу кашлицата на болногледачката, която влезе в стаята на Валантин с порцеланова чаша в ръка.

Баща или влюбен би разбрал още от пръв поглед: Валантин беше мъртва, за наемната служителка беше просто заспала.

„Добре — каза си тя, като се приближи към нощната масичка, — изпила е част от лекарството; чашата е в две трети празна.“

Отиде да запали огъня в камината, настани се в своето кресло и се възползува от съня на Валантин, за да поспи още малко.

Събуди я часовникът, който удряше осем.

Изненадана от продължителния сън на девойката, уплашена от увисналата ръка, която Валантин не бе прибрала, болногледачката се приближи до леглото и едва сега забеляза изстиналите устни и студената гръд.

Когато поиска да вдигне ръката, усети страшната й вдървеност, която не можеше да измами една болногледачка.

Жената изпищя от ужас.

Изтича до вратата и завика:

— Помощ! Помощ!

— Защо викате за помощ! — обади се от долния край на стълбите господин д’Авгиньи.

Докторът идваше обикновено по това време.

— Кой вика за помощ? — чу се и гласът на Вилфор, който изскочи от кабинета си. — Чухте ли някой да вика за помощ, докторе?

— Да, да! Да се качим — отвърна д’Авриньи. — Да се качим по-скоро при Валантин.

Но прислугата от същия етаж бе влязла преди лекаря и бащата и всички, видели Валантин бледа и неподвижна на леглото, бяха вдигнали ръце и залитаха като замаяни.

— Повикайте госпожа дьо Вилфор! Събудете госпожа дьо Вилфор! — извика кралският прокурор от вратата на стаята, гдето сякаш не смееше да влезе.

Но вместо да отговорят, прислужниците гледаха господин д’Авриньи, който влезе, изтича при Валантин и я взе на ръце.

— И тя… — промълви той, като я остави. — Боже, боже, кога ще се наситите?

Вилфор се втурна в стаята.

— Какво казвате, докторе! — извика той, като вдигна ръце. — Докторе!…

— Казвам, че Валантин е мъртва! — отвърна тържествено и зловещо д’Авриньи.

Господин дьо Вилфор се строполи като покосен, сложил глава върху леглото на Валантин.

При думите на доктора и вика на бащата прислужниците избягаха уплашено, с глухи проклятия; бързите им стъпки изтрополиха по стълбите и коридорите, чу се врява в двора, после всичко заглъхна; избягали бяха до един от прокълнатия дом.

В този момент госпожа дьо Вилфор, полуоблякла утринния си пеньоар, вдигна завесата на вратата; спря се за миг на прага, сякаш питаше присъствуващите какво има, и се помъчи да извика на помощ някоя непокорна сълза.

После пристъпи или по-точно подскочи с протегнати ръце към масата.

Зърнала бе д’Авриньи, наведен любопитно към същата маса, за да вземе чашата, която тя бе сигурна, че е изпразнила през нощта.

Една трета от нея беше все още пълна, както преди да я излее в пепелта.

Ако призракът на Валантин се бе изправил пред отровителката, не би я изплашил така.

Течността имаше наистина същия цвят като онази, която тя бе наляла в чашата и Валантин бе изпила; тази отрова не можеше да измами окото на господин д’Авриньи и той я гледаше внимателно: истинско божие чудо беше наистина въпреки предпазните мерки на убиеца да остане следа, доказателство, разобличаване на престъплението.

И докато госпожа дьо Вилфор стоеше неподвижна като статуя на страха, докато Вилфор, заровил глава в завивките на смъртното легло, не виждаше нищо от това, което ставаше около него, д’Авриньи се приближи до прозореца, за да разгледа по-добре съдържанието на чашата, и близна една капка, която капна на пръста си.

— О! — промълви той! — Не е вече брусин, да видим какво е!

Изтича до един от шкафовете в стаята на Валантин, превърнат в аптека, извади от сребърна кутийка стъкълце с азотна киселина, капна няколко капки в матовата течност, която почервеня веднага като кръв.

— Ахаа! — прошепна д’Авриньи с отвращението на съдия, разкрил истината, и радостта на учен, разрешил някаква задача.

Госпожа дьо Вилфор се завъртя изведнъж, очите й мятаха мълнии, но скоро потъмняха; тя потърси опипом вратата, политна и изчезна.

След миг отдалеко някъде се чу тъп звук на тяло, което пада на паркета.

Никой не му обърна внимание. Болногледачката наблюдаваше химическия анализ, Вилфор беше все така сломен.

Само д’Авриньи бе проследил с поглед госпожа дьо Вилфор и бе забелязал бързото й излизане.

— Тичайте да помогнете на госпожа дьо Вилфор — обърна се той към болногледачката, — навярно е припаднала.

— Ами госпожица Валантин? — промълви жената.

— Госпожица Валантин няма вече нужда от помощ — отвърна д’Авриньи, — защото е мъртва.

— Мъртва! — въздъхна Вилфор в изблик на непоносима мъка, двойно по-жестока, защото беше нещо ново, непознато, нечувано досега за това каменно сърце.

— Мъртва ли, казахте? — обади се един глас. — Кой каза, че Валантин е мъртва?

Двамата мъже се обърнаха и видяха на прага Морел, прав, бледен, разстроен, страшен.

Ето как бе станало това.

Морел бе дошъл в обичайния си час пред вратичката, която водеше към стаята на Ноартие.

Противно на обичая, намери вратата отворена, затова влезе, без да звъни.

Почака малко в хола, повика лакей, който да го заведе при стария Ноартие.

Никой не му отговори: прислугата, както знаем, бе напуснала къщата.

Този ден Морел нямаше някакъв особен повод за безпокойство: Монте Кристо му бе обещал, че Валантин ще остане жива, и това обещание не беше опровергано досега. Графът му съобщаваше всяка вечер добри новини, потвърждавани на другата сутрин от самия Ноартие.

Безлюдността му се стори странна; повика втори, трети път — все същата тишина.

Тогава реши да се качи.

Вратата на Ноартие беше отворена като всички други.

Първото нещо, което видя, беше старецът в креслото, на обичайното си място; разширените зеници изразяваха като че някаква скрита уплаха, която се потвърждаваше и от странната бледност, разляна по лицето.

— Как сте, господине? — запита момъкът с малко свито сърце.

— Добре — отвърна старецът с примигване. — Добре.

Но изражението му като че стана още по-неспокойно.

— Загрижен сте — продължи Морел, — имате нужда от нещо. Искате ли да повикам някого от хората ви?

— Да — потвърди Ноартие.

Морел дръпна кордона на звънеца; но напразно го дърпаше до скъсване — никой не се яви.

Обърна се към Ноартие, бледността и тревогата се бяха засилили по лицето на стареца.

— Господи! — каза Морел. — Защо никой не идва? Разболял ли се е пак някой?

Очите на Ноартие щяха сякаш да изхвръкнат от орбитите си.

— Какво ви е? — продължи Морел. — Плашите ме. Валантин! Валантин!

— Да, да — направи знак Ноартие.

Максимилиан отвори уста да заговори, но езикът му не издаде глас: той политна и се задържа за ламперията.

После протегна ръка към вратата.

— Да, да, да — продължи старецът.

Максимилиан изтича по малката стълба, която прескочи на два пъти, а Ноартие като че му викаше с поглед:

— По-бързо, по-бързо!

Момъкът профуча за момент през няколко стаи, празни като цялата къща, и стигна до стаята на Валантин.

Нямаше нужда да бутне вратата, защото тя беше широко разтворена.

Първото нещо, което чу, беше ридание. Видя като през мъгла някаква черна фигура, коленичила и потънала в безреден куп бели чаршафи. Непреодолим страх го закова на прага.

Тогава именно чу гласа, който каза: „Валантин е мъртва“, и друг глас, повторил като ехо:

— Мъртва! Мъртва!

Бележки

[1] Пилон (Жермен) — прочут френски скулптор (1537–1590). Б.пр.