Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (8)

7.

Когато Мади влезе в кабинета на Ренард, той говореше по телефона. Щорите бяха спуснати. Докато сядаше, тя се заслуша в онова, което казваше той:

— Е, отплатата за безчестие би трябвало да е една и съща навсякъде…

Вратата се отвори и влезе Итън, носеше лаптоп и голям бележник. Затвори вратата и седна срещу Мади. Изглеждаше уморен, макар че умората си личеше само като допълнителен непрозрачен слой в очите му, сякаш се беше включил някакъв вътрешен скрийнсейвър.

Тонът на Ренард леко се промени.

— Ами да, имаме средства за улавяне на неточни данни. Ако някоя галерия вкара в базата ни невярна информация, тя веднага се набива на очи. Алгоритмите ни са съставени така, че да отбелязват всяка аномалия в историята на цената на даден художник. Понякога това е възможност за инвеститора, друг път е неволна грешка. А се случва и да е преднамерена измама, макар и рядко.

След няколко секунди той приключи разговора, като благодари многословно на инвеститора за отделеното време, затвори и после вдигна щорите на прозореца — правоъгълник светлина падна върху плаката на Синди Шърман над бюрото му. Снимката, която показваше художника легнал върху застлан с линолеум под, с изрезка от вестник в ръката, винаги бе смущавала Мади, макар че трудно би могла да обясни защо. Ренард седна и попита:

— Е, какво имате за мен?

Мади и Итън се спогледаха и тя започна първа. Вече беше решила да запази най-обещаващото за накрая.

— Новина от Тел Авив. По телефона са наддавали от Филаделфийския музей на изкуствата. Те имат завършената версия на Étant Donnés и планират юбилейна изложба догодина. Придобиването на етюда би било голям успех за тях.

— Не е зле — рече Ренард. — Но това все още не ми казва кой е руснакът. Какво друго?

Итън вдигна лаптопа си.

— Съставих списък на олигарси от Русия и бившите й сателити. Долната граница е един милиард долара. Успях да елиминирам почти половината имена. Като се има предвид явната неопитност на агента, възможно е купувачът да е нов на пазара…

Ренард поклати глава.

— Агентът беше некадърник, но това не означава, че и купувачът е такъв. — Посочи екрана на лаптопа, на който в по-малък прозорец се виждаше снимката на руснака. — Хайде. И двамата сте наети да правите връзки като тази. Нещо друго?

— Има още една възможност — каза Мади. Време бе да покаже картите си. Източникът й беше едно момиче от бюрото за обслужване на клиенти, същото, което беше получило петдесет долара бакшиш. След като изкопчи името й от телефонния служител, Мади излезе с нея и след второто мартини тя се беше изпуснала неволно. — Имам източник, според който той изобщо не е руснак.

Ренард като че ли остана поразен.

— Което означава, че всичките ни предположения са погрешни. Това винаги е полезна изходна точка…

Итън се вгледа в списъка.

— Технически може да означава, че не е руснак, а от някоя сателитна държава. Така оставаме с Вагит Алекперов от Азербайджан, Герман Хан от Украйна…

— … и Анзор Арчвадзе от Грузия — довърши Мади. — Вече ги проучих. Всеки от тях е възможен купувач.

— Три имена — каза Ренард. — Добре, приближаваме. Но сега какво?

Въпросът беше насочен към Итън, който не отговори. Мади видя, че той гледа намръщено снимката на агента, усети момента и се възползва.

— Мисля, че трябва да се обърнем направо към тях.

— Това вече го обсъждахме — отвърна Ренард. — Не можем да действаме без повече информация.

— С информация можем да стигнем само дотук. — Мади почти очакваше Итън да възрази, но вместо това той затрака бързо на клавиатурата, сякаш мислите му бяха някъде другаде. Тя се обърна отново към Ренард, твърдо решена да не изпуска възможността. — Трябва да натиснем контактите си. Знам какво казах преди, но този бизнес не се гради единствено върху информация. А и върху репутация.

Докато говореше, наблюдаваше внимателно директора на фонда — знаеше, че този аргумент зачеква директно въпроса защо той изобщо е влязъл в бизнеса с произведения на изкуството. Годините търговия с деривати го бяха оставили жаден за нещо по-фундаментално, за по-голямо удовлетворение, отколкото можеха да му осигурят парите. И тя знаеше, че за Ренард е най-важно какво ще остави след себе си. Дори печалбата оставаше на заден план.

— И какво предлагаш?

— Само онова, което винаги си ми казвал. Репутацията води до информация, така че ще работим по социалната част. Не ми пука колко изолирано живеят тези типове. Човек не купува такава картина, без да каже на никого за нея. Мога да се появя на подходящите събития и благотворителни акции. С пълната подкрепа на фонда…

— Всъщност няма да е необходимо — внезапно се обади Итън. — Знам кой е купувачът.

Двамата го зяпнаха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ренард.

— Анзор Арчвадзе. — Итън завъртя лаптопа. — Грузински индустриалец. Натрупал състояние от авточасти и алуминий. Живял в Москва, но след Революцията на розите емигрирал. Притежава голямо имение в Хамптънс.

Мади погледна снимката, която беше отворил Итън. Не беше човекът от търга. Арчвадзе бе по-възрастен, жилав, с къса прошарена коса и раздалечено разположени очи.

— И какво те кара да си толкова сигурен, че е той?

Итън отвори снимката на наддаващия.

— Символът на копчетата на агента му.

— Вече го проверих — каза Мади, която предположи, че Итън просто се опитва да се изфука. — Червен кръг може да означава всичко.

— Само дето не е червен кръг. — Итън чукна клавиатурата и отвори обработено копие на снимката, на което се виждаше фокусиран и увеличен образ на копчето. При тази резолюция ясно си личеше, че наистина не е кръг. — Това е хептаграма. Звезда със седем върха.

— Хептаграма — повтори Ренард и се наведе да разгледа изображението. — Какво означава това?

— Ами да видим. — Итън пусна търсачката. — Окултен символ. Има го на печата на Ordo Templi Orientis, Ордена на Храма на Изтока, тайно общество, свързано с Алистър Кроули. Може да се види на знамето на навахо и освен това… — Той посочи екрана. — Освен това е отличителен знак на Грузинските военновъздушни сили.

— Грузия. — Ренард беше видимо впечатлен. — Да кажем, че Арчвадзе е купувачът. Изпраща сътрудник да наддава вместо него, бивш служител от военновъздушните сили, изпитващ известна носталгия по миналото. Възможно е. Малко прекалено изпипано може би, но възможно. Участвал ли е на пазара преди?

— Доколкото знам, не. Но след като разполагам с името, мога да поровя повече.

— Добре. — Ренард вдигна телефона. — Искам до утре профилът му да е на бюрото ми. Мади, провери името и през твоите хора. Итън, добра работа. Ако се окаже вярно, бонусът е твой.

Речта беше произнесена в забързано темпо. Преди да се усети, Мади се озова с Итън от другата страна на вратата, а Ренард се готвеше за разговор с поредния инвеститор. Мади погледна колегата си и каза:

— Браво.

— Благодаря — мило отвърна Итън. — Не бих могъл да се справя без теб. Искам да кажа — снимката.

Тя се усмихна.

— Не бъди толкова сигурен в себе си. Кой знае, може пък да е някой индианец навахо.

Обърна се и тръгна към бюрото си. Докато обмисляше следващия си ход, изпитваше нещо тревожно близко до омраза. Със своите източници в галериите, които бяха по-добри от всичко, което би могъл да намери Итън онлайн, можеше да научи много за колекцията на Арчвадзе, за вкусовете му, за намеренията му…

Но още докато си мислеше всичко това, започна да се пита какво изобщо прави тук. Беше постъпила във фирмата като наемник с намерението да излезе с пари и информация, но след данъците заплатата й едва стигаше за погасяване на вноските й, докато сериозните финанси си оставаха тайна, пазена от Ренард, Итън и други поклонници на култа към информацията.

Знаеше обаче, че има една област, до която уменията им не стигат. За тях авоарите на фонда бяха абстракция, серия редове в балансовия отчет… но зад всяка единица в портфейла имаше нещо истинско, видимото доказателство за живота и работата на някой художник.

Стана от бюрото си. Вече беше късен следобед, но тя се надяваше, че все още има време за поклонничеството, което си беше наумила. Събра си нещата и тръгна по коридора да помоли Ренард за ключа.