Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (37)

36.

Мади мина покрай галерината без нито дума и продължи към кабинета в дъното. Галерината я последва по петите, като чаткаше с токчета и протестираше срещу нахлуването в свещеното пространство. Мади се изключи за гласа й. Не помнеше дали галерия „Лермонтов“ има охрана, но предполагаше, че най-вероятно има.

Лермонтов беше зад бюрото си и пишеше със син молив върху картотечни фишове. Когато Мади влезе, той остави фишовете настрана.

— Да, скъпа?

Мади затвори вратата под носа на галерината.

— Трябва да говоря с теб.

След съвсем кратък вътрешен дебат Лермонтов стана, отиде до вратата и я отвори. Галерината чакаше отвън с възмутена физиономия на съвършеното си лице.

— Всичко е наред — каза Лермонтов. — Очаквах я. Връщай се на работа.

Затвори вратата и се обърна към Мади.

— Чудех се кога ли ще те видя. С какво мога да ти помогна?

Мади му подаде вестника, който носеше. Беше отворен на статия, която бе забелязала по чиста случайност. Материалът описваше избухналия в съда смут. Под заглавието имаше снимка от охранителна камера, на която се виждаше мъжът, нападнал охранителя и избягал от мястото на произшествието. Образът беше зърнест и размазан, но Мади веднага беше познала лицето.

— Това е крадецът от партито — каза тя; знаеше, че Лермонтов вече е чул цялата история. — Журналистите още не са направили връзката, но аз знам какво видях. И ако може да се съди по случилото се в съда, той още се опитва да се отърве от картината.

Лермонтов прегледа статията: държеше вестника предпазливо, сякаш му бяха дали да държи бебе.

— И защо мислиш така?

— Виждам само една причина той да отиде в съда. Мястото е идеално за среща или размяна. Има охрана и детектори за метал, така че знаеш, че няма да ти устроят засада. Само че нещата не са се развили добре. Което ме кара да си мисля, че етюдът още е у него.

Галеристът й върна вестника.

— И какво точно искаш от мен?

— Ако успея да науча защо целта е била точно тази картина, ще открия кой е поръчал кражбата. Засега най-добрата теория, на която попаднах, е твоята от онзи ден. — Мади замълча за момент. — Не знам дали говореше сериозно за розенкройцерите. Но ако е вярно, искам да ми кажеш.

Лермонтов погледна настрани. Мади проследи погледа му и видя плюшена завеса, спускаща се по стената на кабинета му. След миг той заговори отново, гласът му звучеше уморено:

— Не бива да надценяваш ресурсите ми. Аз съм стар човек със свои лични идеи. Но ако съм постигнал някакъв успех в този бизнес, то е, защото имам поглед върху сили на пазара, които никой друг не е забелязал. Виж това например.

Той отиде до завесата и я дръпна с жест, който се стори на Мади по-драматичен от необходимото.

— „Произходът на света“ — каза Лермонтов. — Не оригиналната картина, разбира се, а копие на Рьоне Магрит. Това копие се появило в малко известна гинекологична публикация в края на шейсетте и се смятало за изгубено, докато не го открих в една колекция в Берлин. Ако се съди по онова, което ми каза за Арчвадзе, тази творба сигурно би събудила интереса му. Опитах се да се свържа с него за картината, но безуспешно. Сякаш е изчезнал…

Мади погледна платното, като се мъчеше да реши дали всичко това има някакъв смисъл. Пред нея имаше копие на картина на Гюстав Курбе, която бе едно от най-прочутите произведения в историята на изкуството. Изобразяваше жена с разтворени крака, чиито гениталии бяха изобразени с почти порнографско внимание към детайла. Тялото й бе покрито с бял плат, лицето не се виждаше, така че погледът непрекъснато се насочваше към храсталака косми и цепката между срамните устни.

— Значи си мислиш, че щом е купил етюда, ще прояви интерес и към друга гола жена без глава?

— Става въпрос за нещо повече. Като цяло се смята, че в Étant Donnés Дюшан е имитирал позата от тази картина. И двете произведения са видима проява на тайно течение в историята на изкуството.

— Писна ми от тайните ти течения — каза Мади. — Покажи ми нещо истинско.

Лермонтов дръпна завесата над картината.

— Няма реална загадка. Имам теория защо Арчвадзе купува нещо и мога да му дам онова, което иска. Не съм окултист, но ако голям купувач колекционира творби по езотерични причини, не виждам защо да не спечеля от това.

— Но аз така и не разбирам защо човек като Арчвадзе ще се интересува от окултни неща.

Лермонтов се върна зад бюрото си и й махна да седне на един стол.

— Той е олигарх. А какво искат олигарсите? Власт. Нали разбираш, нямам предвид някаква мистична сила, а най-полезния вид политическа власт. Тайната власт. Единствената, която е трайна. — Той отново погледна завесата, сякаш можеше да вижда през плюша. — Знам, че изглежда трудно за вярване. Доказателствата за съществуването на розенкройцерите са изключително слаби. Всичко се крепи предимно на няколко стари слуха…

Мади седна.

— Като манифестите. Които може да са измишльотини или фалшификати.

— Или пожелателно мислене. Да. В Германия обаче е имало и друго общество, в същия район, в който по-късно се появили розенкройцерите. И това общество наистина е съществувало. Говоря за свети Вем.

Мади си спомни, че Таня беше споменала между другото тази група.

— Вемгерихт.

— Значи си чувала за тях. — Лермонтов се усмихна едва-едва, сякаш си спомняше нещо от собственото си минало. — Тайни трибунали съдели и екзекутирали престъпници при отсъствието на работещ закон. Срещали се в гората, под глогина. Осъденият или бил обесван, или разсичан на две, така че въздухът да минава между двете половини на тялото му…

За миг в ума й се появи образът на лежаща в полето жена, разрязана на две през кръста.

— И къде точно е мястото на розенкройцерите?

— Не е случайно, че Вемгерихт използвал червен кръст, за да бележи вратите на жертвите си. Когато станало прекалено опасно да продължат дейността си по стария начин, те се появили под ново име. И завещанието им представлявало интерес за мнозина. Нали си чувала за Прудон^[1]? Той пръв се нарекъл анархист и бил обсебен от Вемгерихт. Известно време дори обмислял съживяването на организацията като форма на народно правосъдие. Плановете му така и не се осъществили, но е много вероятно да ги е обсъждал с най-близкия си довереник. Разбира се, става дума за Гюстав Курбе.

Погледът на Мади отново се насочи към спуснатата завеса.

— Значи Курбе и Прудон са били приятели?

— Толкова ли е изненадващо? Курбе бил водеща фигура на радикалната сцена в Париж. И именно техният общ интерес към тези тайни движения, както и към окултното, вдъхновил създаването на „Произходът на живота“. Любопитен факт е, че тази картина, както и копията й, винаги е била показвана зад завеса или параван, подобно на пародия на Светая светих. Какъв е произходът на света? Вижте сами. Светът не е произлязъл от Бог. А от невястата, както биха се изразили алхимиците.

Мади си помисли за Уолтър Аренсбърг, който видял вулва в разпръснатите камъчета по пода на катедралата.

— Това е твой прочит. Но защо някой друг да споделя същата интерпретация?

— Най-добрият начин да откриеш истинския смисъл на една картина, е като разбереш кой е платил за нея. Оригиналната творба е минала през ръцете на мнозина колекционери и дори била заграбена за известно време от Съветската армия, но накрая била продадена на психоаналитика Жак Лакан, който я държал зад плъзгащ се панел. Жена му Силвия преди това била омъжена за един чаровник, Жорж Батай^[2]. А ако искаш доказателство, че Лакан е купил картината поради езотерични причини, трябва да провериш с какво се е занимавал Батай преди войната.

В главата на Мади светна лампичка.

— Имаш предвид Ацефал^[3].

Лермонтов се усмихна.

— Много добре. Винаги съм знаел, че си внимавала в час.

Мади си помисли за годините на следдипломната си квалификация и се запита дали импулсът, накарал Лермонтов да се отдаде на тези спекулации, не го е накарал да промени и собствения си живот, превръщайки се от наследник на бакалия в световен извор на мъдрост.

— Но аз все още не разбирам защо Арчвадзе ще проявява интерес към това, освен ако не е свързано по някакъв начин с Революцията на розите.

— Розата е само символ — каза Лермонтов. — Повече съм загрижен от това какво трябва да направи човек, за да предизвика промени в онази част на света. Едно тайно общество често се изгражда върху останките на друго, дори ако между двете няма нищо общо. И ако аз исках да вдигна революция в Грузия, сигурно щях да сметна за полезно да науча нещо за силите, които вече действат там.

— Но какво ново, какво различно може да научи един колекционер от Дюшан?

— Великите художници са чувствителни инструменти, настроени към най-недоловимите течения на своето време. Ако е толкова интелигентен, колкото изглежда, Арчвадзе ще търси проникновение от тях, а не от по-посредствени умове. Разбираш ли, има причина асистентът му да е носил червените хептаграми на ръкавелите си. Да, те са знак на военновъздушните сили, но също и печатът на Ordo Templi Orientis.

Лермонтов стана и я поведе към входа на галерията.

— Батай бил друг такъв инструмент. След като обмислиш внимателно това, ела пак. Ако имаш нужда от още нещо…

— Всичко е наред — побърза да каже Мади. — Имах малко лоши моменти, но нещата са под контрол.

Лермонтов се усмихна.

— Контролът е лесната част. Няма недостиг на амбициозни млади жени с ледени вени. — Той погледна към галерината, която пишеше нещо със слушалки на ушите. — Трудната част, както е разбрал Батай, е да знаеш кога да прегърнеш ирационалното. Ако бяхме прекарали повече време заедно, щях да те науча и на това. Тук винаги има място за теб, стига да искаш…

След няколко секунди, преди дори да успее да се сбогува както трябва, Мади се озова на тротоара. Със закъснение си даде сметка, че Лермонтов й беше предложил работа. Седмица по-рано щеше да отхвърли идеята на мига, но сега перспективата да се върне в галерията бе наистина съблазнителна.

Така или иначе, имаше да обмисля важни въпроси. Лермонтов й беше дал идея. Действаха две сили. Едната беше пазарът на произведения на изкуството, а другата — окултното. Като цяло двете страни обитаваха отделни светове, но имаше области, в които може би се пресичаха. И именно на тази обща граница, помисли си Мади, докато вадеше телефона си, можеше най-вероятно да открие колекционера, когото търсеше.

За нейна чест Таня като че ли знаеше точно какво има предвид Мади.

— Ацефал е лесна работа — каза тя, след като Мади й обясни идеята. — Мога да събера материалите до довечера.

— Добре — каза Мади. Докато вървеше по улицата, изгледът към парка в далечината й напомни за друга възможност. — И още нещо. Искам да погледнеш за Монте Верита. Чувала ли си това име?

— Звучи ми смътно познато. Някакъв лечебен курорт в Германия, нали?

— Всъщност е в Швейцария. Просто предчувствие, но може да излезе нещо. Ще ти се обадя по-късно и ще ти кажа подробности.

Сбогуваха се и Мади затвори. Канеше се да продължи към метрото и мислите й отново се насочваха към новия план, когато видя на отсрещния тротоар позната фигура.

Рязко си пое дъх. Мъжът с русата опашка. Мади почти беше успяла да се убеди, че само си въобразява, че я преследват, и да го види сега, на дневна светлина, си беше истински стрес. Вперила поглед в лицето му, тя изпита не страх, а неочакван гняв.

Отвори чантата си, извади фотоапарата и преди мъжът отсреща да успее да реагира, го снима. Той примигна, намръщи се, обърна се и закуцука бързо по тротоара. Отначало Мади смяташе да го остави, но вместо това се затича след него, като разблъскваше изпречилите се пред нея туристи и тръгнали на пазар хора.

— Хей! Кой си ти? Защо ме следиш?

Мъжът хвърли поглед назад с неразгадаема физиономия, но не забави крачка. След секунда зави на ъгъла към Кълъмбъс Съркъл. Тя го последва, но морето от тела я забави. Когато стигна кръстовището, мъжът беше изчезнал.