Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (40)

39.

Пауъл се беше нагледал на лукс през последните няколко дни, но въпреки това остана впечатлен от изгледа от апартамента на последния етаж към Музея на изкуствата „Метрополитън“. Когато направи комплимент на домакинята за гледката, Наталия Онегина се усмихна.

— Да, това е любимата ми стая в апартамента. Единственото място в Ню Йорк, откъдето мога да гледам надолу към света на изкуството.

Улф седна.

— Дочухме, че имате проблеми с галерията.

— Не толкова лоши, колкото би могло да се очаква. — Наталия им предложи чай от чайника на масичката и наля и на себе си. Беше боса, по джинси и памучна тениска, която подчертаваше формите й; дори без грим си оставаше пленителна. — Някои хора дори си мислят, че ние сме инсценирали обира, за да вдигнем шум. Можете ли да си представите? Сякаш ни донесе нещо друго освен неловко положение…

Пауъл усети, че Улф го чака да започне. По пътя бяха решили той да води разговора.

— Не можем да се свържем с Арчвадзе. Говори се, че се е върнал в Грузия.

— Не знам къде е — каза Наталия. — Не съм се чувала с него от партито. Понякога изчезва без нито дума, сякаш се страхува да ми каже какво прави. Придобил е този навик в едни по-неприятни времена. Нито той, нито Костава вдигат телефоните си. Не мога дори да оставя съобщение.

— Но от обира мина почти седмица — каза Улф. — Не се ли тревожите?

— Анзор знае как да се грижи за себе си. Не се меся в делата му и той не се меси в моите. — Наталия ги погледна. — Има ли нещо друго? Доста съм заета и ако не сте открили картината, не съм сигурна какво друго имаме да обсъждаме…

— Не, не сме открили картината — каза Пауъл. — Бихме искали обаче да ви попитаме нещо друго.

Бръкна в джоба си и извади глинената фигурка, която бяха намерили сред вещите на Карина. Постави я на масата, без да откъсва поглед от Наталия. Когато я видя, по лицето й сякаш пробяга тревожна сянка, но тя моментално си възвърна самообладанието. Взе фигурката и попита:

— Какво е това?

— Играчка от градчето Каргопол — каза Пауъл. — Били ли сте някога там?

— Не. Онзи район не ми е познат. — Наталия остави фигурката. — Защо питате?

— Просто се опитваме да уточним фактите — каза Улф. — Къде сте родена?

Наталия отпи глътка от димящата си чаша.

— В Москва. Но вие вече знаете това.

— И сте роднина на Герман Хан? Не сме сигурни каква е връзката…

— Роднинска. Не мога да кажа, че сме особено близки, макар че на няколко пъти съм ходила на лов с него.

Пауъл се взираше внимателно в Наталия с надеждата да открие следа на безпокойство, но лицето й бе като маска.

— Познавате ли жена на име Карина Баранова?

Наталия поклати глава, без да сваля поглед от него.

— Не. Името трябва ли да ми говори нещо?

Улф извади от куфарчето си снимка на мъртвата и я подаде на Наталия.

— Била е убита преди две години. Тялото й беше намерено миналата седмица, заровено под алеята в Брайтън Бийч.

Наталия хвърли поглед на снимката.

— Никога не съм я виждала. Нещо против да ми обясните защо ми казвате това?

— Защото Карина е ваша сестра — каза Пауъл. — Проучихме ви. Името ви не е Наталия Онегина. А Алиса Баранова. Избягали сте в Москва, където сте се прекръстили на реката Онега, на чийто бряг е била къщата, в която сте отраснали. Прав ли съм?

Очите на Наталия се превърнаха в два къса лед.

— Не зная за какво говорите.

— В такъв случай позволете да ви припомня. Не сте виждали сестра си от години. Един ден, след като сте се преместили в Ню Йорк, тя научила, че сте тук. Може би е видяла ваша снимка във вестника. Обадила ви се е и вие сте се съгласили да се срещнете с нея. Искам да ми кажете какво е станало след това.

Речта му се състоеше от еднакви части догадки и спекулации, но Пауъл се надяваше, че ще има търсения ефект. Наталия го изгледа продължително и стана от канапето.

— Това е абсурдно — каза тя и тръгна към вратата. — Няма да позволя да…

Пауъл я гледаше как се отдалечава, като си даваше сметка, че удобният момент се изплъзва.

— Чакайте. Преди да ни отпратите, погледнете през балкона.

Наталия спря в средата на стаята. Не направи опит да скрие омразата във фините си черти.

— Защо?

— Просто погледнете — каза Улф и също стана от канапето. — После ще си тръгнем.

Наталия ги изгледа свирепо и накрая тръгна към стъклената врата, водеща навън. Дръпна завесата и отвори вратата. В апартамента повя лек ветрец.

Излязоха на балкона, който беше достатъчно просторен да побере без неудобства маса и столове. Наталия отиде до парапета и погледна надолу.

— Виждате ли? — тихо попита стоящият до нея Пауъл.

Наталия не отговори. От другата страна на улицата, паркирана недалеч от музея, чакаше полицейска кола с униформен полицай на волана. Цивилен детектив се беше опрял на капака.

— Полицията е долу — каза Улф. — Съгласиха се да ни пуснат първи, но ако излезем без вас, ще са тук за десет секунди и ви гарантирам, че няма да проявят такова разбиране. Не им пука за нищо, освен да приключат случая с убийството. Ние пък се интересуваме от Валентин Шарковски, човека, укрил тялото на сестра ви. Ако свидетелствате против него, можем да сключим сделка.

Наталия не каза нищо. Денят беше горещ и на лицето й избиваше пот. Докато я наблюдаваше внимателно, Пауъл затаи дъх. Тъй като тя си беше у дома, а не задържана, не беше нужно да й чете правата, но тя въпреки това имаше право на адвокат. Ако запазеше мълчание, случаят щеше да забуксува до поредното разкритие, а такова можеше и да няма.

Накрая Наталия се извърна. Свали баретата си, оставяйки косата си да падне свободно на раменете, и седна на масата на балкона. Стисна кичури коса с ръцете си и сведе глава. Когато я вдигна, очите й гледаха диво, типично за рускиня.

— Странно — каза Наталия. — От партито непрекъснато имам кошмари. Знаех, че ще дойдете. Просто не знаех, че ще стане така. — Погледна към стаята. Фигурката още стоеше на масата. — Онази играчка е русалка. Знаете ли какво означава това?

Пауъл си позволи да изпита известно облекчение.

— Приказен персонаж. Или демон?

— В известен смисъл. Това е духът на жена, която се е хвърлила във вода и се е удавила. — Наталия се обърна към тях. Очите й бяха изцъклени. — От години не съм виждала такава фигурка. Разбирате ли, направена е от баща ми.

Улф седна и краката на стола застъргаха по бетона.

— Разкажете ни за него.

— Той… — Наталия вдигна ръка към устата си. — Никога не ни е докосвал. Искам да сме наясно по този въпрос. Погледът му обаче ми беше достатъчен. Избягах преди да е станало твърде късно, но не знам какво се е случило с Карина. Молех я да дойде с мен, но тя отказа. Затова избягах сама.

— Отишли сте в Москва — нежно я подкани Улф. — И какво стана после?

— Работих, докато не спестих достатъчно пари за нови документи. — Лицето й започна да си възвръща цвета. — Имах предостатъчно време да мисля какво да правя. Трябваше ми само стил и прочуто име. Избрах Герман Хан, защото реших, че е прекалено голям единак, за да отрече. Казвах, че съм се отчуждила от семейството си. Щом срещнах Анзор, беше твърде късно да спра. И когато Карина ми се обади, двете не бяхме разговаряли от години.

Тя се извърна, сякаш пред очите й минаваше филм.

— Когато влязох в стаята й над клуба, тя беше облечена в костюма от шоуто. Зелени ленти в косата, бяла рокля. Пихме, питах я за танците. Но когато й разказах за своя живот, лицето й се промени. Заплаши ме, че ще каже истината на Анзор. После каза… — Наталия се поколеба. — Няма да ви кажа какво. Но е свързано с баща ни.

Пауъл си представи как двете си шепнат в сумрачна стая.

— И тя ви е посегнала.

Наталия замълча, сякаш се питаше дали да не се възползва от предложеното извинение.

— Не. Аз бях. Хванах я за раменете. Разтресох я, за да я накарам да млъкне, но тя не преставаше. Тогава я хванах за шията. Исках само да я уплаша. Преди да се усетя какво става, тя беше на пода.

Улф погледна към Пауъл.

— На пода? Искате да кажете, че е изгубила съзнание ли?

— Очите й се подбелиха и тя падна на колене. После… спря да се движи. Не можех да повярвам. Опитах се да я свестя. Приложих й сърдечен масаж, макар да не знаех как точно се прави. Но тя вече беше мъртва…

— Сърдечен пристъп — каза Пауъл. Видя, че Улф си мисли същото. След като се развиеше, булимията водеше до засилен риск от сърдечни удари.

— И сте се обадили на някого за помощ — каза Улф. — На кого?

— На Костава. Не можех да се обадя на Анзор, но имах доверие на асистента му и знаех, че го е грижа за мен. Той веднага дойде в клуба и разговаря насаме със собственика. Не зная какво са се разбрали, но след като дойде, един мъж с руса коса премести тялото й в банята. По-късно дойде и собственикът. Така и не разбрах какво са направили, но на следващата сутрин Костава ми каза, че всичко щяло да е наред. И това беше всичко. До миналата седмица.

Пауъл усети, че са стигнали до повратна точка.

— Какво е станало миналата седмица?

— Получил е обаждане. Не знам подробностите. Знам обаче, че Шарковски винаги го е държал на въдицата си. Поискал услуга. В колекцията на Анзор имало картина, която искал, и Костава трябвало да му помогне да я открадне. В противен случай щял да разкаже всичко на полицията.

— Значи Костава му е дал сведения за охранителната система на къщата — каза Улф. — И е уредил да пуснат пикапа на територията на имението в нощта на партито. Знаете ли дали е направил нещо друго?

— Не. Не ми каза. Знам само, че го прави, за да ме защити. — По бузата на Наталия се търкулна сълза. Макар мъката й да беше истинска, сълзата изглеждаше фалшива, механизъм, който по една случайност съвпада с реалните й чувства. — Какво друго бих могла да направя? Знаехме, че полицията е намерила тялото. Ако откажехме да сътрудничим…

— Разбираме. Не сте имали избор. Но защо картината е толкова важна?

Наталия избърса сълзата.

— Не съм сигурна. Означаваше много за Анзор. Когато го попитах за нея, той каза, че щяла да му даде власт над враговете му. Не знам какво имаше предвид с това. Но после ми каза за нещо, случило се в Будапеща. Нещо за убийството на някакъв куриер.

При споменаването на куриер Пауъл усети, че още едно парче застава на мястото си. Докато обмисляше какво може да означава това, видя, че Наталия гледа към парапета, и осъзна, че сигурно се изкушава да полети от дванайсетия етаж. Напрегна се, готов да се хвърли към нея, но накрая тя се извърна.

Наталия стана и влезе обратно в стаята, следвана от Пауъл и Улф. Когато стигна до масата, посегна към фигурката. За момент Пауъл си помисли, че ще я строши, но тя само я взе нежно в ръце.

— Врекох се на Анзор. Не искам да научава за това от вестниците.

— Знам — каза Пауъл. — Още имате паспорт на истинското си име, нали? Донесете го.

Наталия излезе от стаята, следвана от Улф. Пауъл остана сам. Чувстваше се странно празен. Извади телефона си, набра номер и тихо заговори на човека, който му вдигна. Минута по-късно се чу почукване на вратата и Пауъл отвори на полицията.

Когато се върна в дневната с паспорт в ръце, Наталия го погледна изпепеляващо.

— Обещахте да ме защитите.

— И ще го направя — каза Пауъл. — Полицията ще ви регистрира като Алиса Баранова. Арчвадзе няма да разбере, докато не получим шанс да говорим с него. Останалото не зависи от мен. Скоро ще се свържем с вас.

Детективът закопча Наталия и й изреди правата, а Пауъл и Улф си тръгнаха.

— Мисля, че казва истината — каза Улф, когато излязоха. — Трудно би било да се открият следи от сърдечен пристъп в мумифицирано тяло. И натъртванията по гърдите може да са причинени от Наталия, докато се е опитвала да я съживи. Ако наистина е така, имаме възможно непредумишлено убийство и криминално укриване, но не и нарочно покушение. Което няма да е достатъчно за Барлоу.

— Знам.

На отсрещната страна на улицата продавачи от музея продаваха пощенски картички и репродукции. Това напомни на Пауъл за срещата му с Мади, която бе повдигнала друга серия въпроси. Не знаеше защо Миша я следи, но това го тормозеше. Вече беше отправил искане за агент, който да държи дома й под наблюдение, но молбата му още не беше одобрена.

Докато се чудеше какво да направи по въпроса, телефонът на Улф иззвъня. Тя вдигна, даде няколко сбити отговора и затвори.

— Май още не сме в течение — каза Улф и погледна към музея. — Барлоу е получил разрешителното. Довечера удряме клуба.