Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (52)

51.

Мади лежеше на пода на кабинета и се взираше в тавана, стиснала един лист в ръка. Преди няколко дни Итън беше окачил до лампата лопата за сняг. Сега тя се люлееше бавно в кръг — единственото движение в иначе притихналия апартамент. Мади я гледаше. Лопатата хвърляше разширяваща се и свиваща се сянка върху лицето й. Мади продължаваше да я гледа.

Докато лопатата описваше съвършения си кръг, Мади си помисли, че в движението й сякаш има нещо мръсно. Стана и свали лопатата. Огледа се къде да я сложи, отвори вратата на малкия килер и я подпря на стената. Лопатата не беше единственото странно нещо в стаята. Погледът на Мади се спря върху антикварната стойка за бутилки с гнезда на пет нива до вратата.

На перваза на прозореца имаше цигари. Мади открехна прозореца, извади една цигара от кутията и запали. Чашата за кафе до лаптопа й послужи за пепелник. Над бюрото имаше снимка на Черната далия от местопрестъплението. Мади я загледа. През изминалия час, откакто бе влязла в апартамента, беше преровила всичко в опит да намери онова, което искаше Итън, но засега не бе открила нищо.

Вместо това бе намерила шахматни задачи. Итън бе направил копия на всичко писано от Дюшан за шаха, включително на единствената му публикувана книга за тази игра. Мади я прелисти за пореден път. В книгата се описваше необичайно рядък ендшпил, при който на дъската бяха останали само белият и черният цар с две пешки. След елиминирането на всички фигури се беше стигнало до дуел на двете основни, до последната битка. И изглеждаше, че най-добрият възможен резултат за черните е реми.

Остави книгата. Не беше толкова трудно да разбере защо Итън така се е запалил по шаха. Заглавието Étant Donnés — „Дадена“ — идваше от езика на доказателствата в геометрията. При даден чертеж и начални условия правиш серия дедукции, докато не докажеш теоремата. Шахматната задача не беше много по-различна. Представляваше чертеж на игра, спряна преди решаващия момент. Предизвикателството беше да отгатнеш какво следва. И последното послание на Дюшан, въплътено в композицията, сякаш зависеше от същия процес на разсъждение.

И точно в това беше проблемът. Ако Étant Donnés беше шахматна задача, както се намекваше в бележките на Итън, нейната задача бе да разбере какъв трябва да е следващият ход. Това обаче я изправяше пред непреодолимо препятствие. Мади не разбираше нищо от шах. Едва знаеше как се движат фигурите.

Докато се оглеждаше, се запита дали Дюшан наистина е играел по правилата. Цялата му кариера е била посветена на подриване на установения ред, така че може би отговорът се намираше извън самата игра. Можеш да събориш фигурите от дъската с един замах на ръката, да изключиш шахматния компютър или да застреляш противника в сърцето. Все едно да разсечеш Гордиевия възел. Или като Соломон, готов да разреже бебето на две…

За момент имаше чувството, че светът се е килнал настрани. Пред нея беше снимката от местопрестъплението, която Итън беше поставил над бюрото си. На нея се виждаше жертвата, Елизабет Шорт, мъртва в тревата, разрязана на две в кръста. Мади се взираше в снимката и се мъчеше да се съсредоточи върху проникновението, което беше на една ръка разстояние… и най-сетне успя да го сграбчи.

Разбра, че Дюшан е оставил работата си недовършена. Беше я моделирал по убийството на Черната далия, но не бе докарал реконструкцията до логичния й завършек. Тялото на Елизабет Шорт беше разрязано на две, докато тялото в композицията беше цяло. Това беше следващият ход. Сцената беше спряна преди кулминацията. И за да бъде завършена, тялото трябваше да се разреже на две.

Спомни си готовото изделие, което Дюшан беше създал с Уолтър Аренсбърг. Кълбо, сплескано между две парчета метал, но преди това Аренсбърг беше пъхнал в него предмет, без да казва на Дюшан какъв е той. За да видиш какво има вътре, трябва да го разрежеш на две, също като Гордиевия възел. И ако Дюшан е направил нещо подобно с композицията, не беше трудно да се познае що за информация се съдържа в нея.

Докато гледаше Черната далия, снимката сякаш се разтвори пред очите й и светът изчезна. Когато зрението й се проясни, Мади откри, че е седнала пред лаптопа на Итън и че е отворила два прозореца. Единият показваше работното време на Филаделфийския музей на изкуствата. Другият беше разписание на автобуси. Ако тръгнеше сега, можеше да стигне един час преди затварянето на музея. Étant Donnés имаше отделна ниша, която обикновено пустееше, така че щеше да е съвсем сама…

За първи път ясно си даде сметка какво замисля. Затвори прозореца на браузъра, сякаш затръшваше врата, и погледна отново снимката.

— Какви ги мисля? — прошепна. — Какви ги мисля всъщност?

Още се опитваше да отговори на този въпрос, когато чу вратата долу да се отваря.

Заля я облекчение. Стана от бюрото и излезе на площадката. Апартаментът беше на две нива, със спалня и кабинет горе и дневна долу. Вече беше на стълбите, готова да извика на Итън, че е тук, когато зърна влезлия в апартамента мъж. Беше с гръб към нея и го видя само за миг, но това й беше повече от достатъчно да разбере, че не е Итън.

Заотстъпва назад. Когато антрето се скри от погледа й, спря с разтуптяно сърце и се заслуша в очакване да чуе стъпки по стълбите. Вместо това чу как вратата се затваря. Дъските долу заскърцаха — непознатият влизаше в дневната. По нищо не личеше да я е чул. Поне засега.

И тогава разбра, че няма как да се измъкне. Входната врата се виждаше от дневната. Прозорците на кабинета бяха с решетки. А пожарният изход беше в другия край на сградата.

Тези мисли още минаваха през главата й, когато непознатият тръгна нагоре по стълбите.

Мади влезе в кабинета. Стъпките се приближаваха. Погледът й се спря върху вратата на килера. Нямаше време за мислене. Вмъкна се вътре и притвори вратата. Ръката й трепереше върху дръжката.

Надяваше се, че непознатият ще отиде в спалнята и ще освободи пътя до стълбите. Вместо това той влезе в кабинета. През процепа на вратата Мади виждаше бюрото до прозореца. Във въздуха беше увиснала тънка струйка дим. Беше забравила да изгаси цигарата.

Видя мъж. Беше стар, може би над шейсет, с големи слънчеви очила. Огледа стаята, като спря за момент поглед върху вратата на килера, след което отиде до бюрото и разрови книжата. После излезе от полезрението й. Мади чу скърцане на метал и тихо прещракване, след което въздухът започна да се стопля. Беше включил газовата камина.

Мъжът се върна при бюрото, взе няколко листа и отново изчезна. Когато се върна за още, Мади надуши миризмата на горяща хартия. Мъжът взе нов наръч листа. После още. И още.

Скоро стаята се изпълни с пушек. Мъжът тръгна към прозореца, но замря. От този ъгъл Мади не виждаше лицето му.

Мъжът взе чашата с цигарата вътре. Цигарата още димеше.

Непознатият остави чашата, направи крачка напред и отново изчезна от полезрението й. Мади зашари слепешком и напипа нещо обло и твърдо. Дръжката на лопатата.

Докато пръстите й се свиваха около нея, вратата на килера рязко се отвори.

Мъжът стоеше пред нея с ръка на дръжката. Беше толкова близо, че Мади видя отражението си в очилата му. Физиономията му беше изненадана, но също така си личеше, че я е познал. Знаеше коя е. За миг двамата стояха лице в лице…

… и преди той да успее да помръдне, Мади го фрасна в лицето с лопатата.

Той отлетя назад. От носа му потече кръв. Мади излезе от килера с лопатата в ръце. Мъжът посягаше да извади нещо от колана си. Мади видя дръжката на револвер.

— Разкарай се! — Думите се изтръгнаха от устните й, докато го удряше по китката и ръката му отлиташе от оръжието. Удари го и по главата.

Мъжът рухна на колене. Мади замахна отново и го улучи в темето, след което се обърна да побегне. Преди да успее да направи и една крачка, мъжът я сграбчи за глезена. Мади полетя напред, спъна се в лопатата и удари главата си в пода. Между нея и стълбите сякаш зейна пропаст.

Хватката около глезена й се стегна, пръстите се забиваха жестоко в плътта й. Мади се претърколи. Челото я болеше от удара. Видя стойката за бутилки точно пред себе си. Без да се замисля, я сграбчи с две ръце, напрегнала мускули до скъсване, и замахна към мъжа.

Той изкрещя и слънчевите му очила отлетяха. Задъхана, Мади изтръгна глезена си от отслабналата му хватка; сълзите оставяха парещи следи по лицето й. Изправи се. Мъжът на пода дишаше, но беше изгубил съзнание. Горното копче на ризата му се беше разкопчало. И над сърцето му се виждаше татуирана роза.

Вдигнала стойката за бутилки, готова да я стовари отгоре му и при най-малкото движение, Мади се извърна от камината и взе чантата си. Когато отиде до бюрото, видя, че всички бележки са изчезнали.

С треперещи ръце извади мобилния си телефон и набра номера на Итън, без да откъсва очи от мъжа на пода.

— Хайде — прошепна тя, като вдигаше апарата към ухото си. — Обади се, Итън, обади се…

Докато телефонът звънеше за втори път, очите на мъжа се отвориха, а от устните му излезе кърваво мехурче. Мади изпищя и отскочи. Докато мъжът се опитваше да се изправи, тя побягна, като едва не се сгромоляса по стълбите. Хвърли се към вратата, без да поглежда назад, и се вкопчи в дръжката. Тя не се завъртя. Опита отново. Пръстите й се хлъзгаха по метала, докато най-сетне не се сети да дръпне резето. Отвори вратата и изхвърча навън.

От другата страна на улицата беше спряла кола. Зад волана седеше крадецът, когото бе видяла в имението. Гледаше я.

За миг погледите им се срещнаха. Преди той да успее да се втурне към нея, тя побягна.

Докато бягаше, а хората по тротоара я поглеждаха развеселено или загрижено, откри, че е разбрала всичко. Итън беше прав и беше платил цената, но не и преди да й остави едно последно съобщение.

Продължи да тича по улицата с надеждата, че това ще я защити, но знаеше, че този град не може да я предпази въпреки цялата си мощ. Отговорът не беше в Ню Йорк. А във Филаделфия.