Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (24)

23.

Застанал пред вратата на кабинета, Иля прокара компаса по рамката, като внимателно наблюдаваше стрелката. Когато компасът мина през едно място на трийсетина сантиметра над дръжката, стрелката трепна. Иля прокара уреда над мястото за втори път и видя същото отклонение. За всеки случай прокара компаса през цялата врата в търсене на резервен ключ, но не откри.

Фотографската чанта, с която бе донесъл оборудването, лежеше празна в краката му. Той я взе и я преметна през дясната си ръка, с която държеше бормашината на батерии. Чантата беше достатъчно голяма да покрие дланта му и самата бормашина, образувайки нещо като безформена боксьорска ръкавица. Натисна спусъка, включи бормашината и бургията проби миниатюрна дупка в дъното на чантата. Иля затвори ципа.

С импровизирания заглушител на ръката направи дупка във вратата до мястото, където се беше отклонила стрелката на компаса. Минаха само няколко секунди преди върхът на бургията да стигне до другата страна на дървото и да се завърти свободно. Иля я издърпа и извади ръката си от чантата, за да смени бургията с трион. После отново сложи чантата върху бормашината и пъхна върха на триона в дупката на дъното.

Вкара острието в пробития отвор и започна да реже плътното дърво, като натискаше триона нагоре и наляво. Работата беше досадна, но той внимаваше да не бърза, за да не затъпи движещата се напред-назад режеща част. Продължи нагоре и надясно — изрязваше във вратата кръгъл отвор, голям само колкото да влезе ръката му до рамото. Очилата предпазваха очите му от случайно отхвърчали парчета.

Когато трионът стигна до точката, от която беше започнал, Иля получи подобна на амеба дупка, запушена с дървена тапа. С другата си ръка бутна тапата и я чу как пада на пода в съседното помещение. Надникна през току-що направения отвор, но видя единствено мрак.

Бяха минали две минути, откакто бе извадил камерата от строя. Предполагаше, че разполага с още три, преди да му се наложи да се притеснява за охраната. Макар че времето изтичаше, си заповяда да действа бавно — всяка грешка от прибързване можеше да му излезе наистина скъпо.

От оборудването на пода взе неодимов магнит с големината на консерва сардини — беше си го набавил от комплект на любител физик. Сложи върху плоската част няколко дължини двустранно залепващо тиксо, пъхна ръка в дупката във вратата и залепи магнита за страничната част на касата.

Според снимките на системата, осигурени от същия източник, който им бе дал плановете на сградата, защитата беше прост рийд прекъсвач. Ако вратата се отвореше без деактивирането му, движението й щеше да прекъсне магнитното поле, да отвори контактите и да задейства алармата. Поставянето на втори магнит на касата щеше да заобиколи системата. Поне така се надяваше Иля.

Така или иначе, вече бе твърде късно да се безпокои за подобни неща. Бръкна в дупката, отключи вратата от вътрешната страна, завъртя дръжката и отвори.

Не прозвуча никаква аларма. Иля влезе в стаята, без да пали осветлението. Помещението беше без прозорци, с размерите на затворническа килия. Вътре имаше пет рамки с картини, монтирани на релси, така че да могат да бъдат изваждани една по една. Иля хвана дръжката на най-близката рамка и я дръпна към себе си. Появиха се две платна, но не бяха онова, което искаше. Не ги погледна втори път, макар че едното беше на Брак, а другото — на Бонар.

Издърпа следващата рамка. Там, закрепен сигурно за мрежата, беше етюдът за Étant Donnés. В тъмнината на хранилището, осветена единствено от светлината от другата стая, жената без глава на тревата изглеждаше спотаена, скрита, сякаш носеше някакво тайно послание.

С помощта на клещите Иля се справи със закопчалките, които държаха картината за мрежата, и я взе. Беше много лека, деликатна арматура от платно и дърво. Отвори плика, който беше направил от разрязания тапет, и пъхна картината вътре. Пасна идеално.

Пликът имаше капак и Иля го прегъна и го залепи с тиксо. Довършителният детайл, с който страшно се гордееше, беше червената панделка, която извади от опаковката й и я лепна на едната страна на плика.

С бързи движения прибра оборудването си и бормашината с триона във фотографската чанта. Фенерчето остана в джоба му, до револвера на колана.

Върна се в кабинета. Огледа се къде да се отърве от чантата и видя, че между задната страна на един шкаф с книги и стената има отвор от няколко сантиметра. Напъха чантата там. Не беше идеално, но вършеше работа.

Пъхна под мишница картината, маскирана като подарък за рожден ден. Не носеше нищо друго. Спря за момент, както беше направил в Будапеща, и се запита дали не се е забавил прекалено. Реши, че всичко е наред. Беше надраснал фазата на немарливостта.

С тази окуражаваща мисъл Иля отиде до вратата на кабинета, отключи я и излезе в господарската спалня.

И почти се сблъска с двама души.