Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (28)

27.

Когато вратата на стаята за гости се отвори, Мади беше чакала вече повече от час. Но вместо застрашителната фигура, която очакваше с трепет, мъжът на прага изглеждаше скромен, дори симпатичен, с примигващи сини очи. Тази атмосфера на безобидност се засилваше от баджа, който й предложи да разгледа наред с оръфана визитка, на която пишеше Алън Пауъл.

Мади вдигна поглед от баджа.

— Май сте от Гръмотевичните котки.

Пауъл се усмихна. Докато сядаше, Мади долови острата миризма на пушек.

— Не, просто ченге от Лондон. Знам, че вече сте дали показания, но бих искал да изясня някои неща. — Погледна бележките си. — Казвате, че когато се появил от кабинета, крадецът не носил нищо освен пакета, така ли?

— Точно така — каза Мади. Очакваше мъжът да я пита какво са търсели двамата с Итън в спалнята, но вместо това той я помоли да му разкаже за мъжа, когото беше видяла. Докато отговаряше и описваше крадеца по същия начин, по който го беше описала на полицията, опасенията й започнаха да изчезват.

— Казали сте също, че сте видели някакъв фотограф да снима Арчвадзе — продължи Пауъл. — Сигурна ли сте, че е същият човек?

— В общи линии да — каза Мади. — Не се вгледах много в него, но и той беше с кафяв костюм и тъмни пластмасови очила.

Пауъл си записа.

— Мъжът в спалнята имаше ли някакви татуировки?

Конкретността на въпроса я накара да се запита дали агентът няма предвид точно определен човек.

— Аз поне не забелязах татуировки.

— Добре. — Пауъл затвори бележника си като човек, който приключва разговора. — Казаха ми, че живеете в града. Сигурно сте пътували три часа с влака, за да стигнете дотук.

— Реших, че ще си заслужава. Един приятел ме включи в списъка на гостите. За мен е важно да присъствам на колкото се може повече такива събития.

— Поради работата ви, доколкото схващам. Според показанията ви работите за художествен фонд заедно с другия свидетел. Фирмата ви проявяваше ли интерес към откраднатата картина?

Нямаше смисъл да го отрича, след като присъствието й на аукциона беше всеизвестно.

— Да, наддавахме за нея. Но…

— Но не сте били склонни да платите единайсет милиона. Каква беше най-високата ви цена?

— Седем — отвърна Мади. — Смятаме, че победителят е платил значително над цената.

— Така изглежда, нали? Особено сега, когато картината изчезна. — Пауъл посочи чантата й. — Виждам, че имате фотоапарат. Мога ли да погледна снимките ви?

Мади чак сега се усети, че фотоапаратът й се вижда в отворената чанта.

— Не ви ли трябва разрешително за това?

— В повечето ситуации щяхте да сте права — каза Пауъл и сведе поглед, сякаш разглеждаше някаква драскотина на масата. — Американските закони не са силната ми страна. Смятам обаче, че при арест арестуващият служител може да претърси арестанта, както и всичките му неща. Според съда тези неща могат да бъдат и цифрови фотоапарати.

На Мади й бе нужна секунда, за да го разбере.

— Нима заплашвате да ме арестувате? За какво?

— За непозволено влизане в чужда територия. Въпреки че сте били поканена на партито, разрешението ви да влезете в имота не включва и личните стаи в къщата. Ако решим да ви арестуваме, можем да прегледаме фотоапарата ви. Разбира се, ако предпочетете да ни сътрудничите, едва ли ще сме склонни да отиваме толкова далеч.

След напрегната пауза Мади бръкна в чантата си, извади фотоапарата и му го подаде.

Пауъл го включи и прегледа снимките на малкия екран.

— Снимали сте картините по стените. Явно сте се интересували от колекцията на Арчвадзе.

— Интересувам се от всеки, който купува произведения на изкуството — каза Мади. — В това няма нищо нередно.

— Разбира се. — Пауъл остави фотоапарата. — Знаехте ли, че Арчвадзе е купил тази картина?

Мади усети зад очите си началото на главоболие.

— Да, знаех.

— Но този факт никога не е бил огласен публично. Доколкото разбрах, самоличността на купувача е останала донякъде загадка. Как научихте?

— Ограничихме списъка на възможните купувачи. — Мади си даваше сметка, че няма смисъл да премълчава нищо. — Не са много олигарсите, които биха наддавали за картината. Когато прегледахме снимките на залагащия на аукциона и видяхме символа на грузинските военновъздушни сили на копчетата му, останалото беше лесно.

— И дойдохте да видите останалата му колекция. Затова ли направихте снимките?

— Да. Една неоткрита колекция винаги представлява интерес. Но фондът няма нищо общо с това. Никой не знаеше, че сме тук. Дори аз нямах представа, че Итън е на партито, докато не го видях.

— Иначе казано, двамата сте решили независимо един от друг да дойдете в Саутхамптън, без да казвате на никого какво смятате да направите. — Пауъл замълча за момент. — Разбирате защо това представлява интерес за мен. Покупката на Арчвадзе е била внимателно пазена тайна. Само неколцина членове на вътрешния му кръг са знаели, че тя е тук. Изглежда, че вашата фирма е единственият друг играч на пазара, без да броим аукционната къща, който знае самоличността на собственика. Казахте ли на някого?

Мади реши да заобиколи въпроса.

— Нямахме желание да го правим. Щом разполагаме с името, по-добре да го запазим за себе си.

— Разбирам защо — каза Пауъл. — Ако знаете името на колекционера и историята на покупката, можете да си осигурите позиция с творби, които биха могли да представляват интерес за него. В такъв случай приемам, че сигурно имате интерес да придобиете и други произведения на Дюшан. Поправете ме, ако греша, но подобни творби биха стрували значително повече, ако тази картина бъде открадната. Прав ли съм?

— Може би — предпазливо отвърна Мади. — Но търгът беше само преди седмица. Нямахме време да изградим смислена позиция. Ако искахме да се опитаме да повлияем на цената с кражба, би било по-добре да изчакаме.

— Знаете ли какво? Вярвам ви. — Пауъл стана и тръгна към вратата, но на прага спря. — Искам да изясня само още едно нещо. Предполагам, че за човек с вашата работа би било полезно да знае нещо, което все още не е известно на никой друг в бранша. Може да има дори предимство в премълчаване на неща пред полицията. Но ако открия, че не сте били напълно честна с мен, мога да ви обещая, че няма да имате шанса да спечелите от това.

И излезе. Щом остана сама, Мади си даде сметка, че гърбът на роклята й е подгизнал от пот. Прибра фотоапарата в чантата си. Изпитваше неочаквана смес от гняв и срам.

Остана да седи сама още двайсетина минути. Накрая вратата се отвори отново. Беше Итън. Изглеждаше уморен, но когато я погледна, в очите му искреше нещо от старото пламъче.

— Хайде — каза той. — Пауъл каза, че можем да си вървим. Ще те закарам.

Отвън звуците на партито още долитаха от градината. Заобиколиха къщата и Итън даде билета на единия от двамата дежурни на паркинга. След секунди той докара колата му, бяла „Хонда Фит“.

— Мога да те хвърля до вас — каза Итън, докато сядаше зад волана. — Къде си отседнала?

Мади отвори вратата и тъкмо да отговори, когато видя мъж с ленен костюм да блуждае безпомощно между гостите. Беше Грифин. Преди тя да успее да се скрие, той я видя, зяпна от изненада и тръгна към нея.

— Мади?

Тя се вмъкна в колата, без да каже нито дума. Затвори вратата и даде на Итън адреса на пансиона, като гледаше през прозореца как Грифин спира и се взира в нея.

— Да се пръждосваме оттук.

Потеглиха. Мади погледна през рамо. Грифин бързо се смаляваше в светлината на стоповете.

Докато минаваха през главния вход, оставяйки безкрайния жив плет зад себе си, тя се почувства така, сякаш се е измъкнала по чудо. После се чу да казва нещо, което не бе имала намерение да изрича на глас.

— Не искам да се връщам в онзи пансион.

Итън продължи да кара по Джин Лейн, без да я поглежда.

— Защо?

— Защото е гаден. — Мади се опита да улови погледа му. — Ти в района ли си отседнал?

— Не точно. Намерих си стая на половин час оттук. Ако искаш да останеш с мен…

— Искам. Иначе ще се озова на пода на един килер. Точно сега не бих го понесла.

Лицето на Итън ту потъваше в сянка, ту се осветяваше, докато минаваха под уличните лампи. Когато заговори отново, тонът му бе неутрален.

— Добре. Ще минем през пансиона да ти вземем нещата.

Продължиха в мълчание до пансиона. Макар че алеята бе все така задръстена с коли, прозорците бяха тъмни. Мади слезе с обещанието, че няма да се бави, качи се горе и си взе нещата, като се мъчеше да не обръща внимание на приглушените звуци на правещите секс в съседната стая. След по-малко от минута беше отново навън.

През останалата част от пътя и двамата мълчаха. Отдавна бе минало полунощ, когато стигнаха странноприемницата — подобна на куб сграда от пясъчник северно от магистрала Монтоук.

В стаята имаше легло, канапе и бюро с лаптоп. Куфарът на Итън беше на леглото, а неофициалните му дрехи бяха метнати на облегалката на един стол.

— Ще спя на канапето, ако си склонна да ми дадеш спалния си чувал. Можеш да ползваш банята първа. Съжалявам, че не мога да се проявя като по-добър домакин…

— Няма проблеми — каза Мади.

Влезе в банята и затвори вратата. В огледалото, което отразяваше три сурови бели стени, видя млада жена с безобразно скъпа рокля, сега подгизнала от пот и измачкана. Опита се да си спомни каква беше целта на всичко това, но откри, че не може.

Облече пижамата, изми си зъбите и изми грима си. Когато излезе от банята, метнала през ръка роклята, Итън вече беше извадил чувала й и лежеше на канапето, наполовина в пашкула — като никога без риза и вратовръзка.

Без да мисли много какво прави, Мади метна роклята върху облегалката на стола, отиде до канапето, яхна Итън и постави длани върху гърдите му. Той я погледна, сякаш я виждаше за първи път, и се усмихна. Найлонът на спалния чувал се хлъзгаше между бедрата й. Тя се наведе и го целуна.

Той отвърна на целувката й. Тялото му излъчваше топлина и младост, макар да бе само година по-малък от нея. След няколко секунди Мади отвори едва-едва очи и го загледа през миглите си. От това разстояние лицето му приличаше на лице на дете, на херувим, на момче гений. Тя положи брадичка на съвършените му гърди.

— Мисля, че си някакво извънземно.

Итън я погледна с вечно спокойните си непроницаеми очи.

— Не. Просто съм робот. — Замълча за момент. — И какво означава това?

— Не знам — каза Мади. Прекара пръсти през коприната на косата му, смъкна се от канапето и го поведе за ръка към леглото. Съблякоха се един друг под завивките, без да говорят. По негласно споразумение не останаха съвсем голи. Точно сега се нуждаеха повече от сън.

Дълго останаха да лежат в мрака. Накрая Итън заговори отново с характерната липса на каквото и да било явно чувство.

— Пауъл попита ли те дали крадецът е имал татуировки?

Мади се разсмя и се притисна към него.

— Само това ли е в главата ти?

— Просто ми хрумна. Пауъл работи за агенция, разследваща организираната престъпност. А татуировките ме подсещат за руската мафия.

— Възможно е. — Тя се обърна на една страна. — Доколкото знаем, били са розенкройцерите…

В отговор той я прегърна през раменете. Мади затвори очи и бързо започна да се унася — нещо, което само преди час нямаше как да повярва. Не беше предвидила подобен край, но за разлика от останалите събития от вечерта това й се струваше сладко, органично приятно.

Когато се събуди, през завесите на стаята се процеждаше слънчева светлина. Погледна часовника, видя, че вече е сутрин, и си даде сметка, че е сама в леглото. Надигна се, като се загърна с чаршафа. Итън седеше на бюрото по потник и шорти. Четеше нещо на лаптопа.

— Какво правиш?

Итън се размърда, сякаш беше потънал в мисли.

— Нищо. Просто снощи ми хрумна нещо…

Мади стана, изшляпа боса по пода и сложи ръце на раменете му. Беше отворил онлайн копие на сканирана книга.

— Какво е това?

— Розенкройцерите. — Итън разсеяно хвана едната й ръка. — Приятелят ти е прав. Когато снощи говорихме за Дюшан, се сетих нещо, но не бях сигурен какво точно. Сега знам. — Погледна я. Очите му блестяха. — Наистина има връзка между Дюшан и розенкройцерите. Съвсем истинска. И името на връзката е Уолтър Аренсбърг.