Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (25)

24.

Мади и Итън търсеха как да се качат на втория етаж. Парадното стълбище изглеждаше прекалено открито — качването по него щеше да е проява на безочливо прекрачване на границите. Макар да не знаеше къде отива, Мади поведе, тъй като не искаше Итън да поеме нещата в свои ръце.

Докато вървяха към задната част на къщата и търсеха начин да се качат горе, тя хвърли поглед към Итън, който я следваше плътно. Чувствата й към него бързо се променяха и не беше сигурна каква окончателна форма ще приемат. Изненадваше се от мисълта, че е привлечена от толкова интелектуален и безстрастен мъж — качества, които досега подчертано избягваше у мъжете.

Точно в момента Итън изглеждаше неотделим от обичайния си рационализъм.

— Ако има стълбище за прислугата, сигурно е близо до кухнята. Или трапезарията. Не я ли подминахме вече?

Мади си спомни масата с уиндзорски столове около нея.

— Прав си. — Обърна се и тръгна в обратната посока. — Щом знаеше, че е там, защо не ми каза?

Итън се ухили.

— Просто те следвах. Останах с впечатлението, че знаеш къде отиваш.

Върнаха се до трапезарията. Както беше предположил Итън, зад вратата до шкафа с порцелана имаше стълбище. Качиха се и се озоваха в пуст коридор.

— И сега какво?

— Той несъмнено би искал да държи творбите близо до себе си — каза Итън. — Може би някъде до спалнята.

Мади видя в очите му същото предизвикателство, което вече бе забелязала.

— Сигурен ли си, че искаш да го направим?

— Ако бях сам, вече да съм се върнал. Но тъй като сме двама, няма да събудим толкова подозрения.

Мади разбираше довода му. Някой, скитащ се сам в къщата, би изглеждал странно, но една двойка имаше подходящата мотивация. Усмихна се на намека и тръгна по коридора, за да не може Итън да види лицето й. Беше тръгнала напосоки и остана изненадана, когато след секунди се озова пред вратата на спалнята. Беше открехната. Мади се обърна и погледна Итън, който беше на крачка зад нея.

— Наистина ли искаш да влезем?

Вместо отговор Итън се пресегна и бутна вратата.

— Защо не?

При мисълта, че се тестват един друг, за да видят докъде е готов да стигне другият, усмивката на Мади се поколеба. Дотук нещата бяха забавни, но тя не беше сигурна как ще завърши всичко. Ако намереха колекцията, ескалацията щеше да приключи. Имаше обаче чувството, че при неуспех вечерта ще завърши по някакъв друг начин.

Влезе в спалнята. Итън също влезе: мълчеше, сякаш също беше усетил промяната в настроението. Преди пет минути бяха част от партито и разговаряха сред другите гости, а сега бяха сами. Нещо в самата спалня с видимите следи от личния живот на една двойка правеше ситуацията да изглежда още по-нажежена.

Мади се притесни от неловкостта на момента и затова реши да действа направо. Пристъпи в стаята, като се държеше по-дръзко, отколкото се чувстваше. На няколко крачки пред нея имаше врата, водеща към банята, а съседната врата беше затворена. Тя тръгна към нея, като се питаше дали е достатъчно смахната, за да я отвори, когато нещо на нощната масичка привлече вниманието й. Мобилен телефон. Отиде до масичката и го взе.

Итън пристъпи до нея. Развеселеното пламъче в очите му беше угаснало.

— Какво правиш?

Докато се взираше в телефона, й хрумна друга мисъл. Ако това бе телефонът на Арчвадзе, той щеше да има списък с имена, както и списък на позвъняванията. Фондът би дал мило и драго за подобна информация, а щеше да й е нужна само секунда да я извлече.

Плъзна пръст по тъчпада. Интерфейсът бе лъскав и интуитивен и Мади с лекота намери историята на позвъняванията.

— Искам да проверя нещо.

— Чакай — каза Итън. — Претърсването на къщата е едно, но това преминава границите на…

Без да му обръща внимание, Мади прелисти списъка на входящите позвънявания. Първите няколко бяха от хора с грузински имена с непроизносими съчетания на съгласни. Не видя нищо познато и се канеше да отвори изходящите позвънявания, когато Итън, на когото му беше писнало да го пренебрегват, измъкна телефона от ръцете й. Затвори списъка с бързо движение на пръста по тъчпада и върна телефона на нощната масичка.

— Трябва да се махаме оттук.

Тя понечи да му каже да си гледа работата, когато чу вратата зад нея да се отваря. Обърна се и видя някакъв непознат да влиза откъм кабинета. Беше строен, с кафяв костюм и тъмни очила с черни пластмасови рамки. Под дясната си мишница носеше опакован подарък. Мади видя, че опаковъчната хартия е на рози.

Преди някой от двамата да успее да каже нещо или да реагира, мъжът извади револвер.

— На пода! — В гласа му се долавяше много слаб славянски акцент. — По очи.

Итън явно не вярваше в реалността на ставащото.

— Майтапиш ли се?

Мъжът насочи револвера към главата на Мади.

— Веднага на пода. По очи.

Мади коленичи, без да изпуска оръжието от поглед. Ситуацията беше направо абсурдна. През роклята усети допира на килима по коленете си.

— По очи, казах. — Мъжът пристъпи в спалнята. — Бързо.

Мади се подчини и опря лице в чистия килим. Итън легна до нея. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в смях, сякаш също не може да повярва на ставащото, но в очите му се четеше и зрънце истински страх. После Мади усети допира на пет хладни пръста и осъзна, че я е хванал за ръката.

Мъжът с кафявия костюм като че ли се поколеба, сякаш се чудеше какво да прави. Накрая тръгна към вратата.

— Бройте до сто. Мръднете ли, сте мъртви…

Излезе от спалнята и затвори. Мади остана на пода, сърцето й туптеше в килима. Знаеше какво има в плика с розите. Част от нея искаше да сподели това проникновение с Итън, чието лице беше само на сантиметри от нейното, но тя не каза нищо. Знаеше, че скоро ще трябва да се изправят лице в лице със случилото се и че животът им ще се промени завинаги, но засега не можеше да мисли за нищо друго освен за ръката му, която държеше нейната.