Алек Невала-Лий
Крадецът на икони (3)

2.

Още преди патрулният да каже и дума Алън Пауъл знаеше какво предстои. Полицаят, чието шкембе преливаше над колана, разгледа леко развеселен значката му, след което му я върна и попита:

— И от кои трябва да си? От Гръмотевичните котки ли?

Пауъл се усмихна на остроумното подмятане, което беше популярно за американците, с които се бе сблъсквал досега. Не за първи път изруга наум дизайнера на емблемата, изобразяваща озъбена пантера, скачаща над земното кълбо.

— Не. От Агенцията за борба с тежката организирана престъпност. Нещо да ви говори?

Щом чу акцента му, който така явно не беше на мястото си в Брайтън Бийч, полицаят се ухили широко. Пауъл се погледна през очите му и се видя точно такъв, какъвто бе — англичанин, наближаващ четирийсетте, с дебели очила и смущаващо високо чело, който изглеждаше захвърлен на неправилната страна на океана, ако не и на неправилната планета.

Събираше сили за второ остроумие, когато видя вървящата към него Рейчъл Улф. Тя вдигна своята значка, която висеше на тънка верижка на шията й.

— Всичко е наред. Той е с мен.

Усмивката се задържа на лицето на полицая, който се дръпна, за да може Пауъл да се качи по рампата на дъсчената крайбрежна алея. Докато приближаваха отцепената част, Пауъл се обърна към Улф.

— Благодаря. Но дано да е нещо важно. Утре ще давам показания под клетва, а и без това съм ужасно уморен…

— Нужен е по един ден за свикване с всеки час от смяната на времето — каза Улф. — Още имаш ден-два. Или е от нерви?

— Нещо такова. — Пауъл не спомена, че когато телефонът в хотелската му стая иззвъня, той стоеше пред огледалото в банята и репетираше показанията, които трябваше да даде утре сутринта.

— Повярвай, ще се радваш, че си дошъл. — Улф беше млада, симпатична и мормонка, наскоро завършила Куантико и толкова зелена, че пистолетът и пълнителите й още стояха заключени в сейфа на шефа й. През дните след пристигането си Пауъл я беше опознал добре и тя му се струваше компетентна и стабилна, макар и досадно строга.

Погледна надолу от алеята, която продължаваше три километра покрай брега. След около час щеше да се смрачи. От мястото си виждаше покритите павилиони, където стари руснаци играеха табла на отслабващата светлина. Отляво имаше редица ресторанти и клубове с гледащи към океана външни маси. Не се изненада, когато разпозна вътрешния двор на клуб „Марат“.

На няколко крачки от тях жълта лента, опъната на стойки, ограждаше участък от широката шест метра алея. Около пазещите мястото униформени се бяха събрали зяпачи. Количките за голф, използвани от полицията на алеята, бяха паркирани наблизо.

Пауъл последва Улф до стойките.

— Нашият човек отвъд океана мяркал ли се е?

— Още не. Цял ден следя клуба. Не видях нито един непознат. — Тя вдигна лентата и Пауъл се мушна под нея. — С Кандински бяхме паркирали от другата страна на улицата, когато тълпата се събра. Щом разбрахме какво става, реших, че трябва да го видиш.

Пауъл кимна разсеяно. Част от дъските на алеята бяха махнати — дупката беше с размерите на ковчег. Около нея имаше още униформени и едър цивилен. По сините латексови ръкавици и впечатлението за човек, който пази ревниво територията си, Пауъл предположи, че това е детективът, натоварен със случая.

Клекна до дупката и погледна безпристрастно в нея. Виждаха се бетонните стълбове на алеята и пясъкът, който стигаше почти до ръба на дупката. Докато се взираше в онова отдолу, Пауъл разбра защо Улф бе поискала да го доведе тук, макар да усещаше, че това само ще го разсее.

Под алеята лежеше обезглавено женско тяло, частично заровено в пясъка. Трупът бе мумифициран. Сухата жега бе превърнала кожата в нещо с консистенцията на сушено говеждо, плътта се бе набръчкала като обработена кожа. Ако не се брояха гащетата и сутиенът, някога бели, а сега мръсножълти, жената бе гола. Крайниците й, съсухрени до кокал, изглеждаха крехки като прибраните криле на прилеп.

Пауъл забеляза нещо, което събуди интереса му. Ръцете на жената бяха отрязани до китките и бяха скръстени на гърдите. Главата бе отрязана непосредствено под челюстта и бе останал само прекъснатият цилиндър на шията, подобно на здрав клон на окастрено дърво.

— Кой я е намерил?

— Екип от поддръжката — каза Улф. — Една от дъските била огъната. Махнали я и видели това. — Тя се обърна и отведе Пауъл на няколко крачки от дупката. — Сега разбираш ли защо ти се обадих?

— Да — каза Пауъл. Замълча за момент, за да си изясни ситуацията. Отрязването на главата и на ръцете до китките беше характерен почерк на руската мафия, макар това да не доказваше нищо. — Да не мислиш, че Шарковски има пръст в това?

— Знаем, че понякога върти проститутки — отвърна Улф и хвърли поглед към клуба зад тях. — Доста жени минават през това място. Ако някоя е умряла, не бих се изненадала, ако я е скрил под дъските.

— Може би. — Пауъл свали очилата си, извади кърпа и грижливо избърса стъклата едно след друго. — Трябва да внимаваме. Ако полицията хукне след Шарковски, той ще промени графика си.

— Ако това те тревожи, говори с Барлоу. Той е единственият, който може временно да спре разследване на убийство.

Пауъл си сложи очилата и понечи да отговори, но му хрумна, че има още нещо, което заслужава да се разгледа по-внимателно. Мушна се под лентата и тръгна към полицая, който го беше посрещнал при пристигането му. Патрулният като че ли не се впечатли особено, но при вида на Улф отношението му леко се затопли.

— Да?

— Пясъкът — каза Пауъл. — Стигнал е до самите дъски. Навсякъде ли е така?

— Под дъските ли? — От устата му думата прозвуча по-скоро като „дъвките“. — Зависи. В този участък да, стига чак догоре. Понякога на два и четирийсет височина.

— Значи не можеш да се разходиш под алеята — каза Улф, която веднага беше разбрала проблема. Щом пясъкът стигаше догоре, нямаше как тялото да е било донесено там, където беше открито.

— Да, няма място — каза патрулният. — Навремето обаче имаше. Когато дойдох за първи път тук, човек можеше да върви километри под дъските. Това беше преди от Инженерни войски да продължат плажа. Заградихме задната част на алеята, за да не влизат клошари. И после пясъкът се натрупа. — Замълча за момент. — Но ако оградата е телена, пясъкът минава през нея, вместо да се трупа под дъските. Така че на онези места…

Пауъл не го дослуша, а слезе по рампата на паркинга, откъдето можеше да види пространството под дъските. Алеята се издигаше на два и четирийсет над земята, телената мрежа под нея би трябвало да пропуска навятия пясък. Докато другите го следваха, той забеляза, че теренът под дъските е чист, с над два метра свободно място.

Отдясно имаше по-нова секция от оградата с гъста зелена мрежа. Бетонната стена зад нея образуваше едната страна на паркинга. Тук, където оградата и стената образуваха плътна бариера, пясъкът се трупаше на все по-високи купчини. Няколко метра по-нататък стигаше до самите дъски. И именно там беше открито тялото.

— Можете ли да отворите тази порта?

Патрулният хвърли нервен поглед към Улф — явно си мислеше за детектива, който стоеше над главите им горе. Според професионалната етика шеф бе детективът.

— При нормални обстоятелства не бих имал нищо против, но…

— Всичко е наред — каза Улф и докосна значката си. — Само един бърз поглед и ви се махаме от главата. — Тонът й бе учтив, но убедителен и Пауъл се запита дали не го е овладяла, докато се е занимавала с мисионерска дейност.

— Ами добре — колебливо каза полицаят, извади връзка ключове и отвори портата, която изскърца остро на ръждивите си панти. Пристъпиха под дъските. Пауъл едва успяваше да различи бетонните подпори, около които се беше натрупал навят пясък с височина само няколко сантиметра. Равномерни ивици светлина падаха от процепите между дъските върху неравната земя.

Патрулният свали фенерчето от колана си и го подаде на Улф. Тя го включи и насочи лъча към стената от пясък от дясната им страна. Пауъл я огледа и видя, че остава един сериозен проблем.

— Не е възможно. Намираме се на три метра от мястото, където е намерено момичето, а пясъкът вече е над главите ни. Как нашият тип е замъкнал тялото толкова далеч?

Улф се загледа в изпречилите се пред тях купища.

— Може пък пясъка да го е нямало тогава.

— Именно. — Пауъл се върна при оградата и отново забеляза, че част от нея е по-нова, със зелена пластмасова мрежа върху телта. Тъй като тази част беше по-малко пропусклива за носените от вятъра песъчинки, навятият пясък се беше натрупал и участъкът бе станал непроходим.

— Когато са изхвърлили тялото, тази част от оградата още не е била поставена — каза Пауъл. — Била е сигурно само от тел и земята зад нея е била чиста. Ако успеем да разберем кога са сложили новата ограда, ще стесним времето на извършването.

Обърна гръб на стената от пясък и тръгна в обратната посока. Откри, че може да измине без никакви трудности поне стотина метра. След още няколко крачки пясъкът отново започваше да се трупа под дъските. Малко преди да блокира пространството напълно, Пауъл стигна до втора порта.

— Влязъл е оттук — каза Пауъл. — Входът откъм паркинга е прекалено открит, а този не се вижда от улицата. Можел е да извлачи тялото до мястото, където го намерихме. — Обърна се към патрулния. — Можете ли да отворите?

— Разбира се. — Полицаят бръкна през оградата, отключи катинара и махна веригата.

Излязоха на открит въздух, който беше направо сладък след вонята под дъските, и се озоваха зад гърба на сграда, намираща се под нивото на алеята. Наблизо имаше празен контейнер за боклук.

— Значи е донесъл тялото тук — каза Пауъл. — Или е имал ключ за катинара, или е срязал веригата. Вкарал е тялото вътре и го е замъкнал колкото се може по-далеч под алеята. Но защо просто не го е заровил тук? Може би си е помислил, че ако намерят тялото близо до портата…

— … ще го свържат с него — довърши Улф. — Виж къде се намираме.

Пауъл проследи погледа й. Пред него имаше служебна врата с името на ресторант. Клуб „Марат“.

Улф изключи фенерчето.

— Ако тялото е било домъкнато тук, нашият човек е влязъл под дъските на три метра от задната врата на Шарковски. Не знам как работят в лондонската полиция, но за мен това е достатъчно. — Тя подаде фенерчето на полицая. — И какво ще правим сега?

— Ще говорим с разследващите — каза Пауъл. — Ще намерим онзи със сините ръкавици и ще му кажем какво сме открили. Ще се помъчим да сме тактични.

— Винаги съм тактична. — Улф тръгна към стълбите. — Идваш ли?

— Ей сега — каза Пауъл. Изчака Улф и полицаят да се качат по рампата на алеята, след което се обърна към клуба. Над служебния вход светеше самотна лампа.

Пауъл се облегна на металния парапет на стълбите и скръсти ръце на гърдите си. В тъмнината, нарушавана само от редицата лампи горе, беше едва различима сянка. Остана така дълго, загледан в клуб „Марат“. Отвътре се чуваше едва доловим пулс на музика.